Виктор Суворов
Взимам си думите назад (37)

6

Нека се върнем към началото на предната глава, където се казва, че Сталин подценява ролята и значението на Генералния щаб, който според Шапошников е „мозъкът на армията“, и че не се интересува от дейността му.

Но малко преди това в същата книга Жуков изразява абсолютното си несъгласие с позицията на Шапошников: „Заглавието на книгата «Мозъкът на армията» по отношение на Червената армия не е правилно. «Мозъкът» на Червената армия от първите дни на съществуването й е ЦК на ВКП(б)“.

И така, от „най-правдивата книга за войната“ научаваме, че:

а) мъдрият маршал Шапошников съвсем правилно смята Генералния щаб за мозък на армията;

б) глупавият маршал Шапошников съвсем неправилно смята Генералния щаб за мозък на армията.

Жуков с жар подкрепя мъдрия Шапошников, когато може да обърне думите му срещу Сталин.

И пак Жуков се отнася с презрение към Шапошников за същите му думи, ако с това може да демонстрира любовта си към Централния комитет.

От великата книга на Жуков научаваме, че Централният комитет е бил мозъкът на армията. От това следва единствено възможният извод, че Сталин, при положение че подготвя страната за война, е трябвало непрекъснато да е с ЦК.

От същата велика книга научаваме, че Сталин не бивало да си губи времето в Централния комитет, а трябвало да е в Генералния щаб, та Жуков да го съветва. Защото не Централният комитет, а Генералният щаб е мозъкът на армията.

За съобразителния читател изводът е ясен: нито Сталин, нито Шапошников са можели да ръководят войната. Това е било по силите единствено на най-великия пълководец на всички времена и народи Георгий Константинович Жуков. Единствено той правилно е разбирал всичко. И всеки път наопаки. Ту така го разбира, ту инак. Но всеки път правилно! По всеки въпрос Жуков има различни мнения. Винаги противоположни, но единствено правилните.

И всеки може да си избере от книгата му онова, което му харесва.

Ако трябва да се докаже, че ЦК е мозъкът на армията, а безмозъчният Генерален щаб не струва пукната пара — позоваваме се на Жуков.

А ако трябва да се докаже, че глупавият Сталин не е трябвало да заседава с идиотите от ЦК, а да дотича за съвет при Жуков в Генералния щаб — пак се позоваваме на Жуков.

Обикновено противоположните мнения на великия пълководец са на различни страници, но се случва и да са на една.

Това — да се доказват едновременно две взаимно изключващи се гледни точки — е характерно не само за многобройните автори на мемоарите на Жуков, но и за самия него. Има достатъчно свидетелства, например от маршала на Съветския съюз К. К. Рокосовски, как Жуков казва едно, а в следващия момент, опровергавайки сам себе си, крещи нещо абсолютно противоположно.

И пак добре, когато е крещял.

По-лошо е, когато е разстрелвал в изпълнение на собствените си заповеди, които е решил да промени просто ей така.

* * *

Войнстващият защитник на Жуков полковник А. Кочуков се хвали: „Имам всичките 12 издания на «Спомени и размисли» на маршала на Съветския съюз Г. К. Жуков“ („Красная Звезда“, 16 април 1999).

Сигурен съм, че вече има и тринайсето издание. От което следва наглед неопровержимият извод: полковник Кочуков не е чел Жуков. Защото ако го е чел, не би се гордял толкова.

Все пак нека да не прибързваме — това не е единственият извод. Може пък да го е чел, но просто да не се е замислял над прочетеното. Свикнал е за него да мисли Централният комитет и просто не може да отвикне.

Опитайте все пак да попрочетете тези томове, другарю полковник. И се опитайте да обмислите прочетеното. Доста ще се посмеете, уверявам ви. Сравнете поне шестото издание на „Спомените“ със седмото. Това си е комедия като „Седемнайсет мига от пролетта“. Че и по-смешна дори. Можете всъщност и да не сравнявате различните издания. Дори в едно, което и да е, ще намерите много по-смешни неща от буквите „ГРУ“ на номера на колата на Щирлиц.

Апропо, за ГРУ…