Виктор Суворов
Взимам си думите назад (132)

2

Всеки, който е чел книгата на Жуков, не може да не си е задавал въпроса: не е ли можел маршалът да не се заеме с това позорно начинание? Всеки нормален човек е наясно, че антинародната сатанинска власт ще накара всеки мемоарист да оклевети родината и народа си. Всеки е наясно, че комунистите няма да позволят да се напише истината. Затова и всеки има избор: или да не пише мемоари, или да се подчини на кремълските идеолози и под тяхна диктовка да клевети страната, народа и армията.

Ще ми възразите: комунистите са подкупвали и заплашвали всички съветски генерали, адмирали и маршали и е нямало начин човек да откаже. Почти съм съгласен. Има обаче и примери за човешка доблест. Дори сред съветските генерали и маршали, макар и съвсем рядко, се срещат хора, които не желаят да търгуват с родината, хора, които категорично заявяват: правете каквото щете, обаче докато съм жив, мемоари от мене няма да дочакате; като умра, можете да си съчинявате всичко от мое име, но аз няма да съм отговорен за това. Така постъпва маршалът на Съветския съюз Семьон Константинович Тимошенко. Казва: няма да пиша! И комунистите го оставят на мира. Въпрос: а защо Жуков се съгласява? Защо го е страх? Защо не се държи като Тимошенко? Къде е прехвалената му смелост? Жуков е можел да заяви — няма да пиша, ако напишете нещо вместо мен, ще се застрелям публично. Кой знае защо обаче, стратегът не заявява така. Кой знае защо, веднага козирува и хуква да изпълнява указанията на ЦК на КПСС.

Има и други начини да избегнеш лъжите. Маршалът на Съветския съюз Рокосовски например се поддава на идеолозите, но в книгата си заявява: „Както тогава, така и сега, съм далече от проблемите на голямата политика…“ („Солдатский долг“, с. 8). Жуков също би трябвало да постъпи така: да напише по-тъничка книга и да не навлиза в подробности.

Маршалът на Съветския съюз Голиков през 1941 година е генерал-лейтенант, началник на Разузнавателното управление на Генералния щаб на РККА. И пише мемоари. За 1918 година. Комунистическите вождове искат още. Така ли? Добре. И той пише за това как през декември 1941-а воюва край Москва като командващ 10-а армия. За това как започва войната си мълчи. Като няма да му дадат да каже истината, по-добре да си мълчи.

Още по-умно постъпва маршалът на Съветския съюз Конев: мемоари ли искате, другари идеолози? Заповядайте. И им пише книга, но не за началото на войната, а за края й, и точно така я нарича: „Четирийсет и пета“. Идеолозите обаче продължават да му досаждат. Ама разбира се, ще ви напиша. И пише още една книга. За 1943 и 1944 година. Хитрецът Конев почва не от началото на войната, а от победния й край. И освен това много се бави. И накрая умира. Така мъдрият Конев се отървава от позорната и унизителна необходимост да лъже за 1941 година и си отива от света, без да оскверни името си с клевети срещу страната, народа и армията.

Защо не постъпва така и Георгий Константинович Жуков? Да протака и да чака да умре. Нали народът казва — за мъртвите срам няма.

Жуков обаче, кой знае защо, не следва примера на бойните си другари, а угоднически включва в мемоарите си всичко, което му диктуват от Идеологическия отдел на ЦК, всичко, което иска Комунистическата партия. А тя иска едно: повече оплюване и измислици за неготовността на страната за война.