Виктор Суворов
Взимам си думите назад (186)

2

Жуков веднага пише гневен донос и на 27 юни 1971 година го праща в Централния комитет на секретаря на ЦК другаря П. Н. Демичев, който по това време е всевластен повелител на всички писатели и шутове, на всички поети, жонгльори, балерини, илюзионисти, драматични и комически актьори, сценаристи, оператори, сценични работници, естрадни изпълнители, диригенти, суфльори, осветители, скулптори, уредници на музеи, художници и така нататък труженици на културния фронт на необятния Съветски съюз. В доноса си възмутеният стратег пише: „… Според мен един автор, осмелил се да описва важните исторически събития, още повече от толкова относително скорошно минало като Великата отечествена война, трябва да е изключително внимателен, честен, правдив и тактичен, когато описва различните факти… В романа на Чаковски, посветен на Ленинградската блокада, има редица преки нарушения в описването на действителността, преиначаване на фактите и преувеличения, които могат да създадат у читателя неправилна представа за този важен етап от Великата отечествена война… В романа многократно се прокарва мисълта, че съветското командване постига изпълнението на заповедите не чрез убеждаване, не с личен авторитет и не като се разчита на патриотичното чувство на бойците и командирите, а с пряка заплаха за разстрел. Излиза, че бойците и командирите на Червената армия са изпълнявали заповедите не както подобава на комунисти, на съветски хора и патриоти, а от животински страх, под заплахата, че ще изгубят живота си…

Приведените факти, както и някои спорни епитети, определящи героите, биха могли да останат на писателската съвест на автора, ако зад всичко това не стояха по-сериозни въпроси, въпроси с несъмнено политическо значение.

Буржоазните фалшификатори на историята — нашите идеологически противници — всячески се стремят да изтъкнат именно тази мисъл: че Великата отечествена война е спечелена от руския народ не поради превъзходството на Съветските въоръжени сили, не с дълбокия патриотизъм на съветския народ, не благодарение на преимуществото и несъкрушимостта на съветската социалистическа система, а поради заплахата от разстрел и страха за собствения ти живот. Че съветските военачалници постигат успех в една или друга операция не благодарение на оперативно-стратегическите си умения, а в резултат на многократното превъзходство на силите на войската, на личната жестокост и на принасянето на ненужни и безсмислени жертви.

Читателят може да остане с впечатлението, че не сме имали военнополеви съдилища, издаващи присъди за едни или други престъпления, а безотговорно управление на военачалниците, които без съд и следствие разстрелват подчинените си. Не ми е ясно с каква цел А. Чаковски пропагандира тази лъжа! Подобна пропаганда несъмнено е вредна и е от полза за идеологическите ни врагове.

Още по-странно е, че сцените и диалозите между германо-фашистките военачалници, приведени в книгата, са написани със съвсем друг тон. В сравнение със съветските командващи фашистите са изкарани благовъзпитани и интелигентни хора. Този контраст поражда естествено недоумение…“

По-нататък стратегът пише, че е учуден от позицията на списание „Знамя“, което публикува откъси от романа на Чаковски. Защо редакторите не се били посъветвали със стратега? Той, геният на военното изкуство, щял да им разкаже как е постигал изпълнението на заповедите си не с лична жестокост и заплаха с разстрел, а с убеждаване, с личен пример и с призоваване към патриотизъм.

Великият пълководец приключва доноса си по следния начин: „Предполагам, че предварителното запознаване с това произведение от страна на бившите командващи войските на Ленинградския фронт би допринесло несъмнена полза и би помогнало на автора А. Б. Чаковски да избегне грубите идеологически грешки и изкривявания на историческата истина“.

Писмото на великия военен мислител е публикувано изцяло в сборника „Георгий Жуков. Стенограмма октябрьского (1957 г.) пленума ЦК КПСС и другие документы“. М., Международный фонд „Демократия“, 2001, с. 566–568.