Виктор Суворов
Разгромът (103)

4

Спомня си подполковник Александър Сергеевич Воронов. Разкази, подобни на неговия, имам достатъчно като за няколко тома. Впрочем всеки и сам при желание може да събере не по-малко.

На 22 юни 1941 година лейтенант Воронов в състава на 14-и отделен железопътен батальон от 17-а железопътна бригада се озовава на гара Городея. Това е между Минск и Барановичи. Ако погледнем по-широко, това е главната железопътна магистрала на настъпващата война: Москва-Смоленск-Минск-Барановичи-Брест-Варшава-Познан-Берлин. Може и по-нататък: Хановер-Кьолн-Лиеж-Париж.

В Брест, там, където магистралата пресича държавната граница, е имало неимоверно струпване на войски, които, както разказва Жуков, не са му стигали за защита на границата. А зад тази маса войски 17-а железопътна бригада е провеждала работи по модернизирането на стратегическата магистрала, която води право към Варшава, Берлин и по-нататък.

Вечерта на първия ден от войната започва отстъплението. Ето разказа на Александър Сергеевич Воронов: „Движихме се цяла нощ. В шест сутринта, вече на 23 юни, стигнахме до старата граница. Група генерали и полковници спря батальона, бързо си казаха нещо с нашия командир и ние получихме участък за отбрана. Беше ни наредено да копаем окопи… На следващия ден при нас дойдоха осем цивилни и казаха, че са от Копилянския районен съвет, остават тук да водят партизанска борба. А сега им трябват хора, за да отворят железобетонните огневи точки. И ето че аз с шестима бойци, придружен от тези хора, тръгвам накъдето ми показват. Разбиваме с лостове бравите, отваряме ДОТ-а и си тръгваме. Онези от съвета остават да ги охраняват.

Вечерта на 24 юни при нас в батальона дойде от щаба военният инженер 1-и ранг Орлов. Той ни предаде заповедта на старшия началник: батальонът да се придвижи за обезпечаване на движението на влаковете в участъка Тимковичи-Слуцк-Осиповичи. Когато вървяхме през града, срещнахме хората, с които предния ден откривахме огневите точки…“ („На фронтовых магистралях“. Рыбинск, 1995, с. 9–10).

Какво виждаме тук?

На втория ден от войната пращат железничарите да копаят окопи. Макар че е по-умно да ги пратят да разрушават въпросната магистрала. Без нея не е можело да има никакво настъпление към Москва.

Но някой изведнъж се е сетил за отбрана. А какво са мислили по-рано? Защо не са копаели окопи преди германското нападение?

Вярно, скоро планът се променя: недейте да копаете окопи, трябва да обезпечите извозването на стратегическите запаси от крайграничната ивица. Правилно решение. Но защо тези запаси са били закарани там и струпани край границите? И защо група генерали и полковници нарежда на военните железничари да копаят окопи, макар че наблизо има незаети от никого железобетонни укрепления?

И кой идиот е наредил да се разпуснат постоянните гарнизони на укрепените райони, а фортификационните съоръжения да се заключат, без да се оставят ключове на никого?

Дребните партийни вождове от районен мащаб, хора цивилни, без връзка с армията, по собствена инициатива решават да приведат в готовност железобетонните огневи точки. Ясно е, че вътре няма нито въоръжение, нито боеприпаси, нито медикаменти, нито продоволствие, нито вода. И все пак това е по-добре, отколкото да се посрещат настъпващите танкови лавини в плитки окопчета или изобщо насред полето. А наблизо пристъпват от крак на крак генерали и се опитват да създадат своя отбрана, понеже явно не подозират, че наблизо има изоставен укрепен район и в него — незаети от никого железобетонни съоръжения.

Впрочем другарите от районен мащаб не са останали дълго в тези съоръжения. След като са схванали накъде отива работата, те не са упорствали в стремежа си да спрат врага. И са поели под слънцето, повтаряйки…