Виктор Суворов
Денят „М“ (123)

3

За да отговорим на въпроса за произхода на Третия стратегически ешелон, трябва да се върнем в Първия стратегически ешелон, и то на румънската граница. За онова време са написани много книги и ще разгърнем една от тях. Например книгата на Героя на Съветския съюз генерал-майор А. А. Свиридов. Книгата е озаглавена „Батальони вступают в бой“, издадена е от Воениздат през 1967 година. Книгата е минала през обикновената цензура и през специална военна, фактите, които се посочват в нея, както и фактите във всяка от книгите на Воениздат, са проверени от експерти от Института за военна история и не са предизвикали протест. Книгата са я чели хиляди хора, включително и съветски и чуждестранни историци, книгата са я чели участници в онези събития — подчинени на генерал Свиридов и негови командири. Никой не е протестирал.

През юни 1941 година авторът бил капитан, командир на 144-ти разузнавателен батальон на 164-та пехотна дивизия от 17-и пехотен корпус на 12-а армия в Лвовската издатина. 17-и корпус само по наименование е пехотен, всъщност е алпийски. Командвал корпуса човек на Жуков, генерал-майор И. В. Галанин. И цялата 12-а армия, както знаем, само по наименование е обикновена, а всъщност алпийска. В тази именно армия по лична заповед на Жуков И. Х. Баграмян провеждал експерименти по бързото завземане на планински проходи.

Книгата на Свиридов е интересна с това, че дава описание на същата армия, но гледната точка е не отгоре, а отдолу. И тъй, нека слезем от висините на корпуса и армията в 144-ти разузнавателен батальон, който се командва от капитан А. А. Свиридов. Разказът започва от 19 юни 1941 година. Разгръщам на първа страница и зачитам наслуки още от първия ред: „На река Прут нашата дивизия смени граничарите. Напущайки държавната граница, те ни предадоха укрепения бряг и ни оставиха не съвсем обичайни сувенири орехови въдици, потрошена картечница и едно старо служебно куче…“ „Граничарите, предавайки ни държавната граница…“, „гората, в която бяхме се разположили…“ Откъм румънския бряг „се дочуваше плачът на едно румънско село: изселваха селяните по-далеч от границата“. „Всички ние, съветските воини, се готвехме да бием противника само на неговата земя.“ „Командирът на ескадрона старши лейтенант Коробко, след като ми докладва, помоли за разрешение да изпрати разузнаване на отсрещния бряг на реката.

— Чакай, недей бърза. Ще дойде и твоето време. А засега наблюдавай и се ослушвай.“

Нека се позамислим. 164-та пехотна дивизия приела от граничарите укрепен бряг, но не бърза да се възползва от укрепленията — дивизията се крие в крайграничната гора. В крайграничната ивица така действали всички съветски дивизии. Тях ги били прехвърлили до границата, но не за отбрана. На отсрещния бряг германските дивизии действат по същия сценарий, също се крият в горите. Те също не са за отбрана.

Странни особености притежава слухът на съветския капитан разузнавач: плача на изселваното румънско село отвъд граничната река чул, а на нашия бряг май никой не плаче. А междувременно съветските гранични войски от 13 до 20 юни провели операция по насилственото изселване на хората от граничната зона от Балтийско до Черно море. Германците изселвали населението от ивица с ширина 20 км, нашите — от 100. Германците предимно извозвали населението. Нашите го извозвали и изтребвали. В описвания момент операцията на НКВД за очистване на граничната зона била навлязла в кървавия си апогей. Но нашият „герой“ пет пари не дава за това. Нашия плач на съветски хора той не чува и не иска да чуе. Въобразил си е, че е освободител на Европа, и затова чува само плача от отсрещния бряг.

След публикуването на първите ми статии за значението на съобщението на ТАСС от 13 юни 1941 година група американски експерти публикува гневно отворено писмо: съобщението на ТАСС е просто Сталинова дивотия, това ние, историците, отдавна сме го установили. За вас, господа, съобщението на ТАСС може и да е дивотия, но денят, когато това съобщение било публикувано в печата, е ден на национална скръб за много народи: за разлика от фашистите, които изселвали населението на няколко километра навътре в своята територия, нашите доблестни чекисти интернирали десетки хиляди хора в тундрата отвъд Полярния кръг и после малцина от тях се завърнали под родното небе.

След като приключили насилственото репатриране на човешките маси, доблестните граничари не просто свалили минните и телените заграждения по съветските граници (за това — в „Ледоразбивачът“), но и се махнали от границите. Свидетелството на генерал Свиридов е само един пример. Такива свидетелства всеки желаещ може да открие в достатъчни количества както в спомените на съветски генерали, така и в германските архиви. От тези свидетелства съвсем еднозначно произтича, че на участъци от десетки, понякога от стотици километри (там, където се подготвяли съветските удари), границата е била отворена, тоест граничарите са се махнали, след като предали границата на разположение на Червената армия. Тук именно трябва да търсим отговора на въпроса как граничарите са се озовали в дълбокия тил през първите дни от войната: всичко необходимо за формирането на трите чекистки дивизии е било подготвено предварително, а личният състав от генералите до редниците, цели гранични застави, комендатури, отреди и щабове на гранични окръзи са се изтеглили в тила ПРЕДИ германското нахлуване.