Виктор Суворов
Ледоразбивачът (67)

1

Дори само беглото запознаване със съветските армии от Първи стратегически ешелон разкрива пред нас смайващата картина на една старателна подготовка за война. Установяваме, че всяка армия е имала своя неповторима структура, свой характер, свое предназначение. Всяка армия „за прикриване“ се създавала за решаването на точно определена, присъща само на нея задача в предстоящата „освободителна“ война.

Публикувани са достатъчно много материали, за да може за всяка от трийсетте съветски армии, съществували през първата половина на 1941 година, да се напише отделно увлекателно изследване. Ако бъдат изучени структурата, дислокацията, насочеността на бойната подготовка дори само на една съветска армия (все едно коя), тогава „освободителната“ насоченост на съветските приготовления ще стане очевидна.

Тъй като не разполагам с място да описвам всички армии в първия том, сега ще си позволя само да се спра много накратко на една от тях. Официално тя се именува 12-а армия. В състава й има един механизиран и два стрелкови корпуса и други части; дивизиите са общо девет, от които две са танкови, а една — моторизирана. На пръв поглед — обикновена армия за нахлуване. Нито по номера си, нито по наименованието си, нито по състава си тя не се различава от другите подобни армии за нахлуване. Историята й е стандартна: създадена е в момента на подписването на пакта Молотов-Рибентроп. Няколко седмици след създаването си участва в акция: „освобождава“ Полша. Тогава в състава й имало танков корпус, две самостоятелни танкови бригади, два кавалерийски корпуса и три стрелкови дивизии. Това, че артилерията и пехотата са малко, не е случайно: не предстоял пробив на мощна отбрана. За сметка на това подвижните войски били много. „12-а армия… всъщност беше подвижна група“ (СБЭ, т. 8, с. 181).

Стандартна е и по-нататъшната съдба на тази армия: „освободителният поход“ в Полша бил приключен, армията по кой знае какви причини не била разформирана и я оставили на германската граница. За какво? Разправят, че Сталин бил наивен, че вярвал на Хитлер. Тогава защо не разпуска армиите си, които се създават само за в случай на война?

По-нататък 12-а армия преживява същата трансформация като всички съседни армии за нахлуване. Главният й ударен механизъм сега се нарича не танков корпус, а механизиран. Това се прави, за да не се тревожат лидерите на съседната приятелска държава. Вярно, промяната на наименованието довежда не до намаляване, а до увеличаване на броя на танковете в армията. Кавалерията е махната от армията. Възможностите за пробив на противниковата отбрана са повишени: броят на стрелковите дивизии е увеличен два пъти, количеството на артилерията във всяка дивизия също е увеличено два пъти, освен това армията получила в състава си артилерийска бригада и четири самостоятелни артилерийски полка. Възможностите за преодоляване на инженерните заграждения на противника също пораснали — на армията бил придаден самостоятелен инженерен полк.

Но кое е необикновеното в тази армия? Всички армии за нахлуване се развивали приблизително в същата насока. Необичаен е националният състав на армията. През 1939 година, когато се готвел за нахлуване в Полша, Сталин комплектувал 12-а армия с украинци, очевидно разчитайки на отдавнашната полско-украинска вражда. Начело на армията застанал С. К. Тимошенко, а около него откриваме доста командири с украински произход. Армията се създавала в Украйна. Затова и запасняците идвали оттам; в 12-а армия те представлявали устойчиво мнозинство.

След „освобождаването“ на Полша започва бавен и почти незабележим, процес на промяна на националния състав на 12-а армия. Вече през 1940 година забелязваме много дълбоки промени. За да не бие на очи националната особеност на тази армия, начело на нея и на някои ключови постове стоят руснаци. Но армията по своето мнозинство вече не е украинска, нито руска. Тя е кавказка. В другите армии също се срещат грузинци, арменци, азербайджанци. Но в 12-а армия това се чувства особено ясно. Тук сред офицерите фамилните имена от типа на Парцвания, Григорян, Кабалава, Хусаинзаде и Саркошян се срещат с десетки и стотици. И не само на равнище командири на роти и батальони. Командващият окръга армейски генерал Г. К. Жуков издирил сред преподавателите във военната академия своя стар приятел арменец, полковник И. Х. Баграмян, и го изпратил за началник на оперативния отдел (планиране на войната) не в коя да е, а в 12-а армия. А там вече има не само полковници кавказци, а и доста генерали.

Самият началник-щаб на армията генерал Баграт Арушунян е от Кавказ.

Командващият окръга Г. К. Жуков е чест гост в тази армия и съвсем не току-тъй събира в нея хора, родени в Кавказ — армията тайно, но неотклонно се превръща в планинска. Жуков лично изисква от командването на армията абсолютно познаване на карпатските проходи, и то не по описания, а на практика. Заповядва „през есента да бъдат пратени през проходите по всички що-годе проходими маршрути специално комплектувани групи, съставени от различни бойни машини и транспортни средства, за да се убедим на практика във възможността те да бъдат преодолени от танковете, камионите, тракторите, впряговете и товарните животни“ (Маршал на Съветския съюз И. Х. Баграмян. ВИЖ, 1967, №1, с. 54). Става дума за 1940 година. Хитлер воюва във Франция, застанал гърбом към Съветския съюз, а Жуков провежда експерименти по преодоляването на планинските проходи. Жуков, естествено, не знаел, че съвсем малко преди това германските генерали провеждали съвсем същите експерименти, за да са сигурни, че войските, танковете, артилерийските трактори и транспортът ще могат да минат през Ардените.

Но може би Жуков подготвя 12-а армия за отбрана? Не. Баграмян, който отговарял за плана за войната, свидетелства: Докато изучавах оперативните планове, бях смаян от следния факт: нашата гранична армия няма план за разгръщане и прикриване на границата. „Докато изучавах оперативните планове“ означава, че сейфът на оперативния отдел на 12-а армия не е бил празен. Там имало планове. С тях човек не можел да се запознае отгоре-отгоре. Това били сложни документи, които трябвало да се изучават. Само че сред плановете за войната нямало отбранителни планове.

Интересно е описанието на ученията на 12-а армия, за които пристига лично Жуков. Отработват се само настъпателни задачи, при което на картите войната се води на германска територия. Първото, с което започва проиграването на картите, е форсирането на граничната река Сан от съветските войски. Военната игра се води не срещу някакъв измислен противник, а срещу реален, с използване на абсолютно поверителна разузнавателна информация. Между Жуков и командващия армията възникват разногласия. Не, не дали да се настъпва или да се премине към отбрана. Командващият армията Парусинов настоява: „Трябва да се стремим да нанесем на противника максимални щети още с първия удар.“ Мъдрият Жуков разбира, че това са само мераци, че удар трябва да се нанесе, но не на широк фронт, а на много тесен. В това се състоял спорът им.

Жуков не се задоволил с теоретичното опровергаване на командващия армията. Много скоро Парусинов престанал да е командващ армията, а на негово място бил сложен старият приятел на Жуков генерал П. Г. Понеделин.

След това експериментите по преодоляване на планинските проходи продължават. Ръководи ги лично Баграмян. По време на тези експерименти той стига до държавната граница, където се наблюдава „явна демонстрация на отбранителна дейност“ — строителство на железобетонни укрепления по самия бряг на граничната река, че противникът добре да ги вижда.

Чудно нещо: Жуков се интересува от проходите и от тяхната пропускателна способност. Но далеч не от отбранителна гледна точка. Ако на Жуков му трябвало да направи проходите непреодолими за противника, необходимо било да хвърли войските в планините, да прекъсне с ровове всички планински пътеки и пътища и да строи железобетонни укрепления не в долината край самата река, а в района на същите тези проходи. Хем по-икономично, хем противникът няма да открие строителството и не ще може да преодолее проходите. Впрочем нима някой ще тръгне да атакува Съветския съюз през планински вериги, след като има толкова много открити пространства? Виж, за съветското командване планините имали изключителна ценност: Германия и главният й източник на нефт са разделени с двойна бариера от планини: в Чехословакия и в самата Румъния. Един удар на съветските войски през планините ще е смъртоносен за Германия.

Ако минели през своите проходи и завладеели проходите в Чехословакия или Румъния, Съветските войски щели да прекъснат нефтената аорта.

Маршалът на Съветския съюз Г. К. Жуков: „Слабото място на Германия беше нефтодобивът, но това донякъде се компенсираше с вноса на румънски нефт“ („Воспоминания и размышления“, с. 224). Всичко гениално е просто. Жуков нямал нито едно военно поражение в живота си, защото винаги спазвал един много прост принцип: да открие слабото място на противника и внезапно да нанесе удар по него.

Жуков знае слабото място на Германия: ето защо експериментите в планините продължават. Възможностите на всеки род войски, на всеки тип бойни и транспортни машини в условията на карпатските проходи се изучават на научна основа. Установяват се и грижливо се проверяват стандартите, отработват се препоръки за войските. Времето за преодоляване на карпатските проходи от различните типове машини старателно се фиксира и анализира. Всичко това, естествено, е много необходимо за планирането на настъпателни операции, при това светкавични. Тук както при подготовката за банков обир трябва да се вземат под внимание дори и най-дребните подробности и да се пресметне всичко с най-голяма точност. Тъкмо с това се занимава Баграмян по проходите: фиксира времето, за да може планирането да се опира на съвсем конкретен опит. Тук му е мястото да кажем, че за отбрана всичко това изобщо не е нужно. Ако се наложело да се отбраняват карпатските проходи от противник, изобщо не било нужно да се измерват скоростите. Просто трябва да кажеш на войниците: стойте тук и не пущайте противника да мине. Стойте година, две, стойте, ако щете, до победата или до смъртта си!