Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bewitching, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 23гласа)

Информация

Сканиране
helyg(2010)
Разпознаване и корекция
Dani(2012)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh(2012)

Издание:

Карла Нигърс. Омагьосаните

ИК „Арлекин-България“, София, 1994

Американска. Първо издание

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-11-0195-X

История

  1. —Добавяне

Девета глава

Тъмнината вече бе покрила къщата, а Хана се чувстваше сама в присъствието на Уин Харлинг и… учудващо доволна от създалата се ситуация.

Той се бе излегнал на пода пред камината, загледан в играта на пламъците. Тя бе седнала в любимия си люлеещ се стол и полагаше отчаяни усилия да не мисли колко дяволски привлекателен бе той, като бърникаше из купчина стари цигарени кутии, пълни с какви ли не бележки и листчета.

— Какво правиш? — попита Уин.

— Търся една рецепта. От миналото лято ми е останал половин килограм боровинки и реших да приготвя кифлички. Текери ми даде рецептата, наследство от майка му. Прекрасни са.

— И чичо Джонатан прави кифли с боровинки. Твърди, че само ако са направени с горски боровинки си струва труда, култивираните просто нямали вкус.

— И Текери казва същото — намръщи се Хана. — Да не би тези двамата да са близнаци?

— Да не си посмяла дори да си го помислиш.

— Скандално, нали? Сигурно са предизвикали примирие, за да ни съберат.

— Хана — хладно изрече Уин, — никакви намеци тази вечер.

През тялото й премина топла вълна при думите му. Не й се искаше да се замисля нито за бъдещето, нито за последиците от предстоящата нощ. Загледа се в огъня. Уин стана и прибави нов наръч дърва.

— А, ето я! — Хана измъкна пожълтяло картонче, върху което майката на Текери бе написала своята рецепта за кифли с боровинки.

Хана тръгна към кухнята, следвана от Уин.

— Не е нужно да ми помагаш — каза тя.

— Добре… — той се облегна на плота до мивката. — Ще гледам.

— Така ми пречиш! — Хана бе загледана в мускулите, които очертаваха бедрата му.

Уин седна до малката кухненска маса пред двойния прозорец, който гледаше към задната веранда. Върху масата имаше само една мелничка за пипер, липсваха салфетки, покривка и прибори. Хана се сети за столовете в кухнята на Уин, изработени от метал, и грозните тапети по стените. Усмихна се, доволна от своето собствено представяне. Без значение бе фактът, че би могъл да превърне в истинско бижу къщата си на Люисбърг Скуеър или че можеше да купи Марш Пойнт, без да ипотекира имуществото си.

Той не иска да я купи, каза си тя. Иска да докаже, че Марш Пойнт принадлежи на семейство Харлинг.

Точно сега обаче не възнамеряваше да води битка по този въпрос.

— През цялото време ли ще седиш там и ще ме гледаш?

— Защо не? — Уин очевидно се забавляваше.

Защо не, наистина? Тя отвори хладилника и пъхна глава. Откри бутилка бира зад купчина повехнали листа, които бе намислила да използва за супа, но по всичко личеше, че щяха да завършат в боклука.

Подаде бирата на Уин.

— Последната е.

— Ти не искаш ли?

— Не си падам по бирата. Бях купила шест бутилки за едни приятели отдавна… Някъде около Нова година.

— Последното ти събиране?

— Ами… Не. Имах гости преди един-два месеца.

— Преди един-два месеца — повтори Уин.

— Позволявам си повече забавления през лятото, но бях доста заета и не биваше да се разсейвам. Само веднъж с приятели ходихме на вечеря… — Хана извади от камерата на хладилника плика с боровинките. — Освен това всеки ден се виждам с Текери.

— Харесва ли ти да живееш в Мейн?

— Да.

— Братовчед ти няма ли деца?

— Искаш да разбереш дали съм негова наследница ли? Да, така е. Възнамерява да ми остави Марш Пойнт. След това можете да предявите претенциите си. Оставете Текери на мира.

Уин не отговори, облегна се назад и протегна дългите си крака. Заемаше повече място и от сетера на Текери. Явно този мъж не бе за нейния дом.

— Значи ти си защитник на братовчед си?

— Не защитавам никого. Просто предупреждавам. Няма да позволя Текери да загуби Марш Пойнт.

— Особено ако го вземат семейство Харлинг.

— Точно така.

Хана се зае с приготовлението на кифлите. Извади захарта, брашното, солта и маята. През цялото време усещаше напрегнатия поглед на Уин върху себе си.

— Може да има непречистени листа — подаде му тя чинията с боровинки.

Той съвестно се зае с работата, разстла плодовете върху една салфетка и отстрани методично всички листенца.

— Обикновено просто изсипвам всичко в тестото… — Хана бе очарована от старанието му.

— Ще имам предвид — каза той — да те наглеждам как готвиш, особено ако и аз ще ям.

Освен кифлите, в менюто за вечерята бяха включени бъркани яйца с лук, салата от моркови и стафиди, измислена от Хана специално за случая, тъй като се опасяваше, че морковите са нещо твърде обикновено. Непрестанно си търсеше работа, боейки се да приседне до Уин. Не опита от нищо, дори и от кифлите. Сетивата й бяха изцяло насочени към сексапилния красавец.

— Приличат ли кифлите на чичовите ти? — попита тя.

— Доста. Може би рецептата е една и съща.

Но Уин не бе твърде склонен да обсъжда качествата на боровинковите кифли. Нито Хана. Четеше това в очите му, усещаше го по напрегнатите мускули на ръцете му. Беше загрижен за нея, както и тя за него.

След като се нахраниха, двамата се преместиха в дневната и за първи път през живота си Хана съжали, че няма телевизор. Би могла да пусне новините. А тишината на самотната къщичка бе нарушавана единствено от пращенето на огъня и плясъка на вълните. Сякаш бяха сами в целия свят.

Само че той не бе дошъл на посещение. Бе дошъл да проучи дали в желанието си да надникне в колекцията не бе претърсила апартамента на чичо му и не бе откраднала прословутия дневник и извънредно ценното копие от Декларацията за независимост.

Бе дошъл да разбере дали тя е крадецът.

— В сушилнята има чаршафи — внезапно каза тя.

Уин я изгледа. Очакваше да приседне до него, но вместо това тя се бе изолирала в люлеещия се стол. Пламъците горяха, но пръстите й бяха леденостудени.

— За леглото в стаята за гости — допълни Хана.

— Аха. Разбирам.

Можеше да се обзаложи, че е така.

— Виж — Хана се опитваше да обясни поведението си, — няма смисъл… Чичо ти… Текери… Цялата тази работа около колекцията и Декларацията за независимост… — тя вдигна рамене. — Разбираш, нали?

— Да — отвърна той.

Гласът му бе тих и нежен, изпълнен с разбиране. Не се долавяше враждебност, от която се бе страхувала.

— Ще проверя дали всичко е наред в гостната. Чувствам се уморена. Беше дълъг ден. Искаш ли аз да ти застеля леглото?

— Не — спокойно каза Уин.

Изобщо не се интересуваше от нея. А тя си бе въобразила, че само защото го желаеше, той би трябвало да й отвърне със същото. И все пак бе точно така. Само че неговото желание отстъпваше по сила на нейното.

Не ме интересува, помисли си тя. Уморена съм повече, отколкото предполагах.

Излизайки от стаята, забеляза, че Уин хвърли дебела цепеница в пламъците.

— Внимавай да не се изгориш! — извика през рамо.

— Твърде късно е — промърмори Уин.

Хана се мушна в стаята за гости. Бе леденостудена. Завесите се поклащаха от вятъра и по стените играеха сенки. Тя бързо затвори прозореца. Кога ли го бе отворила? Предния ден? През нощта бе валяло като из ведро.

Прокара ръка по двойното легло.

Влага.

Не, вода.

Тя отиде на пръсти до банята, взе няколко хавлиени кърпи и се върна обратно в гостната. Постла ги върху дюшека и се опита да попие влагата. След това донесе чаршафите и застла леглото с надеждата, че Уин няма да усети, че дюшеците са мокри.

Не би трябвало да мисли. Алтернативата, знаеше, бе твърде предизвикателна. Твърде много отговаряше на собствените й желания. Хана навлече нощницата си и се мушна в леглото си с един том за пуританите. Беше сухо и топло. Прочете две-три страници, после се пресегна и взе от нощното шкафче книга с мистерии.

След около четиридесет минути се унесе в дрямка, смущавана от кошмари и странни видения. Пробуди се от шума на приближаващи стъпки. Спомни си, че не е сама в къщата.

— Лека нощ, Хана — прошепна меко той.

— Лека нощ. Ако ти потрябва нещо, викни ми.

След пет минути се чу викът му:

— Хана!

Той се върна до вратата на спалнята й и отвори вратата.

О, Господи, промърмори тя. Прати някой мъж да легне в студено и мокро легло и ще си платиш.

Джонатан Уинтроп Харлинг стоеше на вратата по къси гащета. Вниманието на Хана бе привлечено от онова, което шортите не криеха. Дълги мускулести крака. Плосък корем.

Уин сякаш не съзнаваше, че е почти гол.

— Случило ли се е нещо? — невинно попита тя.

— Дюшекът е мокър!

— Така ли?

— Студен и мокър.

— Не приличаш на човек, който обръща внимание на подобни неща. Твърде любезен си.

— Никога не съм твърде любезен — изгледа я той.

— Е, добре, оставила съм прозореца отворен предната нощ, когато валя. Сигурно затова е мокро леглото ти. Но аз не забелязах, когато го застилах.

— Лъжкиня.

— Не можеш ли да се справиш със ситуацията?

— О, да, мога. Мога добре да се възползвам.

Сърцето на Хана лудо заби. Тя посочи с ръка вратата на гостната:

— Винаги може да се запали огъня. Имам спален чувал, който мога да ти дам. С него можеш да спиш, дори и ако е двадесет градуса под нулата.

— Добрата домакиня би ми предоставила собственото си легло.

— Но аз вече съм си легнала! — устата й бе пресъхнала.

Уин прекрачи прага и приближи.

Хана му каза да остане и призна, че желае да прекара нощта с него. Е, все още би могла да го накара да си тръгне. Не бе късно. И той щеше да го направи. Вече бе доказал, че разбира, когато му се казва не.

Но тя не искаше той да си отиде. Бе направила своя избор.

Вероятно изражението на лицето й се бе променило и той, окуражен, направи още няколко крачки. Хана не го спря. Уин застана до леглото.

— Бархетна нощница — отбеляза.

— Тук в Мейн се носи целогодишно.

— Колко практично.

— Бях купила пижама на Текери от същия плат за рождения му ден миналата година. А тази я имам от… О, трябва да има четири години. Има няколко дупки… — Хана вдигна ръка. — Една сутрин се изгорих на огъня и…

— Хана…

— Не мисли, че съм скъперница или нещо подобно. Знаеш ли, целият ми живот е преминал в града. А и тук сме на няколко часа път от Бостън. Това, че спя с бархетна нощница, не означава, че съм старомодна.

— Хана…

— Понякога се разкъсвам между града и селото.

— Хана…

— Истината е, че Марш Пойнт е единственият дом, който някога съм имала. Майка ми направи каквото можа след смъртта на баща ми, но тя се бореше със своите демони. Както всеки от нас.

Накрая Уин преметна завивката и се мушна в леглото.

— След ужасното преживяване върху онзи леден блок, който ти наричаш легло за гости, и след като те слушам тук вече десет минути, целият замръзнах.

— Не си студен… — тя докосна с палец прасеца на крака му.

— Не пипаш, където трябва.

— О!

Прозорецът в спалнята на Хана зееше отворен.

— Май трябва и аз да си облека бархетна пижама — каза Уин, потрепервайки от нахлуващия леден вятър.

— Имаш ли?

— Е, аз предпочитам други методи за загряване — въздъхна той.

— Имаш предвид електрическо одеяло, нали? Аз им нямам вяра. Не знам дали наистина предизвикват ракови заболявания, но със сигурност изразходват много електроенергия и съвсем не са романтични.

— Хана…

— Други методи ли имаш предвид?

— Да.

Тя замълча. Уин бе дяволски изкусителен. Мъж, който не би спрял пред нищо, за да получи онова, което е пожелал. А тя? Бе ли включена в списъка на желанията му за тази нощ?

Но нещата бяха много по-сложни, отколкото изглеждаха. А никак не й се мислеше.

Тя се притисна към него и той докосна устните й с показалец.

— Какво искате, Хана Марш?

Без да продума, тя съблече нощницата си. Нощният въздух охлади кожата й. Тя срещна погледа на черните му очи, без да помръдне.

— Бленувах този миг — искрено призна тя.

— И аз.

Устните му покриха нейните, дланите му се плъзгаха по гърдите й, в началото плахо, като натискът постепенно се усили. Тя рязко си пое дъх при допира на палеца до зърното на едната й гръд. Болката на желанието бе почти непоносима. Но той не спираше, не пускаше нито ръцете й, нито освобождаваше устните й. А и тя самата не искаше.

Все пак това бе игра за двама.

Тя се отдаваше на страстта все повече и повече, без да изпитва смущение и без да се замисля.

— Никога не съм пожелавал друга жена така, както желая теб — прошепна той. — Никога.

Притиснаха се, опиянени от усещането за близост между телата им. Бяха възбудени.

— Толкова си красива!

Уин я целуна страстно. Пръстите му се движеха бавно надолу по гръбначния стълб на Хана. Стисна хълбоците й, после плъзна леко ръка между бедрата й, докато намери горещата и влажна точка на желанието й.

— Уин… Аз…

— Всичко е наред. Всичко е наред — шепнеше той.

Така беше.

— Не знам дали мога да продължа…

— Затова сме двамата.

— Няма да имаш милост към мен, нали? — шеговито попита тя.

Уин я завъртя така, че тя легна по гръб. Той се повдигна на лакти. Поглъщаше с очи всеки сантиметър от тялото й. Хана го погали и той отново се отпусна върху нея. Силата на привличането им бе първична, като онази, която образуваше вълните в океана.

С устни той обходи врата й, лицето й. Спря върху устните за миг и отново продължи към зърната на гърдите, след това по стомаха — опитващ, предразполагащ, опияняващ.

— Остави се на течението — каза й, като че ли би могла да се спре.

Никога не бе преживявала нещо толкова еротично, толкова болезнено желано като неговите милувки.

Уин се дръпна назад за миг, за да вземе нужните предпазни мерки, преди да проникне в нея огнено и страстно, шептейки думи на любов и желание.

Когато всичко свърши, останаха да лежат безмълвни.

Хана долови, че вятърът е замрял, а вълните леко докосват брега. Усмихна се на мъжа до себе си. Харлинг! При това в леглото й.

— Можеш ли да допуснеш — поде Хана, — че от три века представителите на Харлинг и Марш са подготвяли нашата любовна нощ?

— Ако го бяха направили, щяхме да сме готови за това, не мислиш ли?

След като се бе любила с него, Хана се чувстваше готова на всичко.

 

 

На сутринта единствената следа, че Уин е бил в дома й, бе тлеещият огън в дневната.

Тя не бе сънливка, но след бурната нощ не бе усетила как Уин се бе измъкнал от леглото. Направи си чаша кафе, хвърли още една цепеница в огъня и си каза, че няма за какво да съжалява за изминалата нощ.

Все още в ушите й звучеше гласът му, смехът му. Още усещаше силата на ръцете му, обгърнали тялото й. Спомняше си всеки миг, прекаран заедно с него. Бяха говорили за дребни, незначителни неща. Вековната вражда бе останала някъде далеч. Бяха забравили дори за колекцията, изчезналия дневник и Декларацията за независимост.

— О, Хана — бе казал Уин, — никога не съм бил с човек като теб! Никога.

Спомняше си как бе отговорила на думите му. С ново, още по-чувствено сливане. Бе му показвала къде да я докосва, бе го карала да й показва къде да го докосва. Бяха се любили без задръжки, без колебание, без показност.

А сега, в светлината на утрото, той си бе отишъл. Произнасяше многократно името му. Напразно. Не можеше нито да го върне, нито да го намрази.

Не съжаляваше за нито един миг. Бе направила своя избор на зряла жена.

Сега трябваше да заплати.

— По дяволите! — промърмори тя и облече пуловера си, устремила поглед към скалите и пенещите се вълни на океана, към Марш Пойнт.

Не знаеше дали ще го види някога.

Но какво можеше да очаква? Бе видяла и двете лица на Уин Харлинг — сексапилния мъж и бостънския джентълмен. С кого се бе любила предната нощ? С джентълмена? Или и с двамата.

— Какво ли значение има? — каза си. — Той си отиде.