Карла Нигърс
Омагьосаните (8)

Осма глава

Хана рязко се изправи и събори чашата. Преплете пръсти в косата си. Желаеше го с всеки милиметър от тялото си. Искаше да я повали и да се любят до забрава. Вместо това каза:

— Трябва да се срещнеш с Текери.

Уин остана седнал върху канапето. Очите му бяха притворени и той я изучаваше внимателно. Устните му бяха свити и образуваха тънка права линия върху лицето му. Мускулите му бяха болезнено напрегнати. Бе готов да действа.

И Хана много добре си даваше сметка за какво действие става дума.

Чудеше се кога ли ще престане да я изучава. Гледаше как чаят попива в килима и се питаше дали ще остане завинаги оцветен в пурпурно като спомен от срещата й с един истински Харлинг. Предупреждение за рисковете, които бе склонна да предприема. Символ на съжалението за онова, което би могло да се случи.

Май доста бе стреснала семейство Харлинг. Накрая Уин плесна с ръка каляното си, изправи се с въздишка и каза:

— Добре, да вървим.

— Добре ли си?

— Не, по дяволите! За малко не те отнесох в спалнята с желанието да те любя до зори, но…

— Не това имах предвид… — Хана усещаше как горещина се разлива по тялото й. — Сигурен ли си, че искаш да се срещнете с братовчеда Текери? Той не си пада особено по семейство Харлинг.

— Срещал ли е поне веднъж някого?

— Преди години, но не знам точно.

Уин кимна замислено, а Хана взе якето си и го навлече, доволна, че е скрила тялото си. Все още не можеше да се отърве от физическото привличане, което изпитваше към този мъж. Само погледът му предизвикваше тръпки на желание у нея. Но бе длъжна да запази самообладание. Не можеше да си позволи да жадува за Уин, докато не си свършеше работата.

— Хайде да вървим — подкани я Уин. — Да видим дали ще бъда прогонен с пушка.

— Той няма пушка. Но ще си държа очите отворени за ръжена.

— Очарователно семейство сте вие, Марш.

Тръгнаха по тясна уличка, която водеше до мръсния и кален път, свързващ жилището на Хана с шосето. Вееше вятър, който носеше уханието на зима. Няколкото разцъфнали лалета на Текери се поклащаха на вятъра и навярно съжаляваха, че не могат отново да се приберат в луковиците си. Но крачейки до Хана, Уин не забелязваше студа.

Камионът на Текери бе пред къщата, но собственикът му не се виждаше никъде. Не отговори на позвъняването, затова Хана извика:

— Текери, аз съм. Хана!

Никакъв отговор.

— Сигурно е излязъл на разходка — предположи тя. — Или някой от приятелите му го е взел до града, за да изиграят партия шах, макар че той винаги ми се обажда, когато излиза.

— Може би спи.

— Шегуваш ли се? — но все пак тя бутна вратата, надникна и отново извика:

— Текери!

— Да погледаме наоколо — предложи Уин — или да се върнем по-късно. Какво си му казала за престоя си в Бостън?

— Всичко… — желанието отново я бе завладяло и гласът й бе дрезгав. — Само теб не те споменах, разбира се.

— Разбира се — усмихна се той.

— Щеше да се притесни.

— Разбирам.

— А твоят чичо…

— Той не се бърка в личния ми живот.

— Той наистина ли мисли, че аз съм влязла с взлом в апартамента му и съм откраднала дневника на Ан Харлинг? — Хана не дочака отговора, а тръгна бързешком и зави зад къщата. — Както знаеш, разполагаме единствено с неговото обяснение за случилото се.

— В смисъл?

— В смисъл, че е възможно той да е скалъпил цялата работа.

— Смяташ, че сам е обърнал с главата надолу апартамента си — усъмни се Уин.

Хана съзнаваше, че почвата под краката и е хлъзгава. Представяше си как би реагирала самата тя, ако Уин и отправеше подобно обвинение по отношение на Текери.

— Не казвам, че го е направил, казвам само, че е възможно.

— Какъв би бил мотивът му?

— Нищо нечестно, разбира се. Текери би ме обесил на първия клон за думите ми, но е така, харесва ми чичо ти. Не мога да повярвам, че се е забъркал в нещо непочтено.

— Като?

— Като да върне Марш Пойнт в ръцете на семейство Харлинг.

Хана продължи да крачи напред-назад, но Уин се спря. Зад един храст се подаде главата на Текери. Бе въоръжен с бинокъл. Размаха ръка. Хана забеляза гримасата на недоволство върху лицето му.

— Текери, довела съм един човек, с когото бих желала да се запознаеш.

— Не! — каза Уин зад гърба й.

— Какво искаш да кажеш? — попита го Хана.

— Искам да кажа, че ми е неприятно да стоя и да чакам дали ще бъда одобрен от Текери. Няма да му позволя той да решава вместо нас, вместо мен и теб, Хана.

Той сведе глава и тръгна към нейната къщичка. Хана тежко въздъхна, изпаднала в недоумение как да постъпи.

Текери бавно се отправи към братовчедка си. Той никога не вървеше бързо. Дали не бе довела Уин тук, за да се отърве от решението, което трябваше да вземе за развитието на отношенията им. А ако Текери не хареса Уин? А ако го хареса?

Тя въздъхна отново. Уин беше прав. Реакцията на Текери нямаше значение.

— Проклетник! — измърмори под нос Хана.

Но не тръгна след него. Изчака възрастния човек, комуто дължеше много, дори и живота си.

— Сърдиш се.

— Не се сърдя.

Текери я изгледа, но не каза нищо. Подаде й бинокъла си:

— Виж…

Хана не се интересуваше особено от наблюденията му над птиците и само се престори, че гледа през бинокъла.

— Видях.

Той изсумтя недоволно и й рече укоризнено:

— Не си я видяла. Там просто няма нищо.

— Евтини номера — нацупи устни Хана.

— Няма значение — изгледа я той продължително. — За ягуара с номера от Масачузетс, паркиран пред вас, ли искаш да ми съобщиш? Или за мъжа с типичната, физиономия на Харлинг, когото видях с теб.

Какво ли знаеше Текери? Беше смутена.

— Това е Уин Харлинг — каза му.

— Младият Джонатан Уинтроп.

Тя кимна.

— За какво е дошъл?

— Не знам точно.

— Те си искат Марш Пойнт, нали? Той и чичо му.

Хана се поколеба.

— Възможно е. Нямам доказателства, разбира се, но версията на чичо му за взлома в апартамента и откраднатия дневник, ми изглежда доста съмнителна и неправдоподобна.

— И на мен. Смяташ ли, че и Уин има пръст в това?

— Трудно е да се каже. Той е точно толкова верен на чичо си, колкото съм и аз на теб.

— Какво общо има тук лоялността? — намръщи се Текери. — Постъпвай така, както намериш за добре.

— А ако намеря за добре да се влюбя в Джонатан Уинтроп Харлинг?

— Хана?

Тя го погледна. Носът му бе почервенял от студа, едно копче липсваше от сакото му. Беше й като дядо, като баща, като чичо. Но най-важното бе, че са приятели.

— Няма да направя нищо, което да те накара да ме намразиш — каза Хана.

— Какво, по дяволите, би могло да ме накара да те мразя.

Тя замълча, вперила очи в къщата си. Внезапно Текери Марш избухна в сърдечен смях и тръгна отново към храстите, зад които се бе крил.

— Какво е толкова смешно?

— Ти и този момък Уин. Господи, нима това ще сложи край на тривековната вражда?

— Пукната пара не давам. Става дума за собствения ми живот, все пак.

Текери рязко млъкна. Никога не бе виждала израза на лицето му толкова непреклонен.

— Така е — рече той. — Това е твоят живот — след това влезе в къщата.

Когато Хана се прибра, Уин се бе изправил до прозореца и гледаше към океана. Едва сдържа порива на страст, който се надигна у нея при вида на високото му стройно тяло.

— Искаш ли да си тръгна? — попита я, без да се обръща.

— Не. Не искам.

— Кой решава?

— Аз.

— Добре — кимна той.

— Много дължа на братовчед ми Текери и никога няма да го нараня или да го разочаровам, но не ме интересуват неща, които… — тя замълча, опитвайки се да намери подходящи думи, да бъде откровена. — Не ме интересува отношението му към теб, нито пък той би се намесил.

Уин мълчеше.

— Разбираш ли ме?

— Да — отвърна той.

— А вярваш ли ми?

Той се усмихна и очите му заблестяха.

— Този път.

— Уин Харлинг…

— Стария хитрец ли ще обсъждаме сега?

— Той използва същото определение, като говореше за чичо ти — избухна в смях Хана. — Мислех си, че ние… — червенина пропълзя по лицето й. — Няма значение. Твой ред е да ме подлагаш на мъчение.

— Хана, Хана — прошепна той с тих, изпълнен със сексуално желание, глас, — още нищо не си видяла.

 

 

Текери Марш бе толкова гневен, колкото бе предположил Уин. Те се присъединиха към възрастния човек на парче лимонов пай, който сигурно бе престоял поне седмица, а кафето горчеше като отрова. По-късно Уин разбра, че Текери бе претоплил недопитото си сутрешно кафе. Непридирчиво семейство. Хана, забеляза той, изяде и изпи всичко до последната глътка.

— И така — поде Текери, — как е онзи стар козел, чичо ви?

— Много добре, благодаря.

Уин завъртя очи към Хана, но тя избегна погледа му. Бе седнала с кръстосани крака пред камината. Вечерните температури в Южен Мейн бяха ниски, дори бе паднал скреж.

— Запознахме се преди войната. И тогава беше стар непрокопсаник. Отнякъде дочул, че семейство Марш се осмеляват да пристъпят в Бостън. Пипна ме и ме заплаши, че един ден семейство Харлинг ще си вземат Марш Пойнт. Разбира се, наричаше го Харлинг Пойнт… — Текери втренчи зелените си искрящи очи в Уин, който не помръдна. — Затова ли сте тук?

Уин подбра грижливо думите си.

— Не се интересувам от делата между семейство Харлинг и Марш.

— Няма никакви дела — избоботи Текери.

— Тогава защо се притеснявате?

— Кой казва, че се притеснявам?

Изключително дразнещ. Хана се усмихваше и очевидно се забавляваше. Протегна крака. За кой ли път Уин пожела да не бе така дяволски благороден, а да я бе любил, преди да дойдат да си говорят празни приказки с братовчед й.

Преди да тръгнат, тя бе взела душ, за да охлади страстта си, предположи Уин, и си бе вързала косата на опашка, която се спускаше по врата й. Още не можеше да си обясни откъде бе намерил сили да се спре, вместо да я понесе към спалнята. И в този миг се чувстваше запленен от нея.

С дръпнатата назад коса лицето й бе открито и очите й изглеждаха още по-големи и по-светли. Бе си обула дънки, които очертаваха плавните извивки на тялото и бедрата й. Представи си своите крака, преплетени с нейните. Блузата й оставяше повече работа на въображението. Бе една огромна памучна фланела, която трябва да бе изнамерила на разпродажба във Върмонт. Бе щампована и отпред, и отзад. Бе споделила, че колекционира фланелки и му бе показала една с Бийтълс, отпреди 1967. Това бе другата страна на Хана Марш, изследователката, като онази Харлинг от Синсинати. Трудна жена.

— Уин дойде, за да се увери, че не съм си тръгнала с дневника на Ан Харлинг, за който чичо му твърди, че съм го отмъкнала.

— Той искаше само да научи истината. Както и аз — миролюбиво обясни Уин.

— Обзалагам се, че Ан Харлинг е имала дневник толкова, колкото и аз.

— Не бих се учудила — вметна Хана. — Издигнатите в обществото дами от онова време често са водели дневници…

— Тя не.

Хана не се предаваше, а Уин седеше там и се чудеше какъв е смисълът на спора между двамата за навиците на дамите, живели през деветнадесети век. Двамата бяха доста разгорещени, но очевидно доволни, което бе непонятно за Уин, който нямаше никакво понятие.

— Но да се върнем на чичо Джонатан — каза Хана и Уин отново наостри уши. — Той казва, че Ан Харлинг е събрала семейните документи в колекцията, в която било включено и едно извънредно ценно копие на Декларацията за независимост.

Уин не би могъл да остави това изявление без отговор.

— Може би по време на проучването си е открила нещо, което е показвало, че в дневника се крие ключът на загадката, нещо, което ние не сме разбрали през изминалите години. Може би — продължи той, като се престори, че не чува недоволното сумтене на Текери, — не си търсила точно дневника, но си го откраднала, защото си преценила, че е единствената вещ със стойност в апартамента на чичо ми.

Хана закова хладен поглед върху лицето му, който произведе първичен ефект върху сетивата му. Би могъл да я отведе обратно в къщата й и да я люби. Не. Не „би могъл“. Щеше да го направи.

— Предполагам, че могат да се изградят куп теории, които да се свързват с фактите. Но както вече отбелязах, ще напиша биографията на Присила Марш, без да ползвам колекцията „Харлинг“.

Тя се изправи и Уин, загледан в краката й, си мислеше как ли биха изглеждали в спалнята. Реши да не отлага.

— Благодаря за пая, Текери.

— Той тръгва ли си довечера? — попита възрастният мъж племенницата си, игнорирайки думите на Уин.

— Не — отвърна Уин.

— Ще останете в къщата на Хана?

Хана кимна в отговор вместо госта си.

— Този момък те обвинява, че си крадла, а ти възнамеряваш да го подслониш у дома си?

— Сключихме примирие — каза Хана. — Върнах му всяка стотинка, която бях… присвоила.

А Уин вече бе изгорил чека й. В камината му в Бостън.

— Ще държа пушката заредена — предупреди Текери. — Ако ти потрябвам, само викни.

Хана му благодари.

— Ти май каза, че нямал пушка — пошушна Уин в ухото й на път за къщата.

— Пълен е с изненади, нали?

Бе тъмно като в рог, вятърът препускаше с петдесетина километра в час и бе студено. Уин чуваше пронизително скърцане под обувките си, докато вървеше, а Хана сякаш не стъпваше по земята.

— Предлагам — Уин пъхна ръка под лакътя й, — да отложиш писъците тази нощ, освен ако не искаш да ме видиш разкъсан на парчета.

— А какво според теб би ме накарало да пищя посред нощ?

— Сума неща.

Той плъзна ръка под пуловера й, докосвайки горещата нежна кожа.

— Ръката ти е студена! — Хана не се отдръпна. — Не съм аз човекът, по когото ще стреля Текери.

— Рискът е изцяло за моя сметка, нали така?

— Боя се, че не е точно така.

— Ти какво рискуваш?

Хана спря и го погледна сериозно с големите си очи.

— Да се влюбя в един Харлинг.

— Това по-голям риск ли е от този да бъдеш застрелян?

— Би могъл и да е.

— Хана…

— Но аз го поемам! — и тя побягна напред в нощта.