Карла Нигърс
Омагьосаните (2)

Втора глава

Хана се задъхваше. Тичаше, но се надяваше да стигне жива и здрава сградата на финансовото управление на Бостън. Името й беше Марш, факт, който тя непрестанно си повтаряше. „Хана Марш. Хана Марш. Хана Марш…“

Предстоящото посещение би трябвало да сложи край на всичко. Щеше да отиде в офиса на Джонатан Уинтроп Харлинг, да се представи, да си признае, ако й бъдеше дадена възможност и ако намереше сили… Бе се съгласила да отиде на официалната вечеря в библиотеката, за да зарадва Престън Фаулър и се бе записала за курс от лекции в Музея на изящното изкуство с пълното съзнание, че представяйки се за Харлинг, има редица предимства.

Но не знаеше как да обясни поведението си на обеда в клуба.

Бе отишла там с надеждата да се запознае с Джонатан Уинтроп Харлинг. С надеждата да се оправдае. Да попита за колекцията. А дори не бе разбрала дали е бил там.

За всичко бе виновен онзи тъмнокос мъж, който седеше зад гърба й. Преди двеста години сигурно би взел оръжие в защита на Вашингтон, а преди триста години съдията Котън Харлинг би го обесил. Във вида му, мислеше си тя, нямаше нищо пуританско.

Бе я объркал. И точно тогава келнерът попита дали да включи обеда й в сметката на Харлинг. И за да не разруши образа, който сама бе създала, тя се съгласи. Вече бе престъпник. Ако семейство Харлинг бяха толкова опърничави, колкото ги описваше братовчедът Текери, значи се намираше в опасност. А дори не бе зърнала прочутата им колекция. Време е, каза си тя и мина през летящата врата на сградата. Отиваше да помоли за милост, състрадание и разбиране един осемдесетгодишен мъж, който, макар и Харлинг, би могъл да отдаде дължимото на професионалния й дълг като историк и биограф. Трябваше да го накара да я разбере.

Хана се огледа с любопитство. Намираше се в елегантно обзаведено фоайе, чиято мебелировка бе изящно съчетание между мрамор и дърво. Забеляза хората от охраната и прехапа устни. Бяха четирима. Единият бе застанал зад някакво бюро, други двама се движеха сред облечените в богати дрехи бизнесмени. Четвърти бе застанал на мецанина. Бе въоръжен.

Непретенциозният офис на Джонатан Уинтроп Харлинг! Хана бе очаквала да види топлината на старинния кафяв камък, традиционен за Бейкън Хил, но вероятно старият хитрец предпочиташе да бъде заобиколен от въоръжени мъже.

Отправи се към мъжа, застанал зад бюрото. Беше едър, червендалест, с вълниста червеникавокафява коса и обезоръжаващи с очарованието си лунички, обсипали бузите около носа му. Не приличаше на човек, който би застрелял една дама, само защото се е представила за Харлинг, но това бе Бостън и не можеше да бъде сигурна.

С безстрастно изражение той изслуша обяснението й, че уж имала уговорена среща с Джонатан Уинтроп Харлинг, но забравила на кой етаж се намира канцеларията му.

— Името ви?

Тя се задави.

— Госпожо?

— Хана — рече тя. — Джонатан ме очаква.

— Кой? — очите му се бяха разширили от изненада.

Бе направила грешка.

— Джонатан Уинтроп Харлинг. Аз съм… Аз съм Хана Харлинг. От Синсинати. Ние…

Не й харесваше, че се налага да лъже въоръжени хора.

— Ще уведомя господин Харлинг — служителят взе в ръка телефонната слушалка.

— Не!

Старият хитрец щеше да си глътне езика, ако чуеше, че негова роднина от Синсинати би искала да го посети. В Синсинати не живееше никой от рода Харлинг.

— Кажете ми само на кой етаж е. Моля! — мило изрече тя.

— Аз трябва само да съобщя за вас, госпожо — хладно каза мъжът от охраната.

Е, добре, Хана. Едно на нула за него!

— Няма значение… — тя отстъпи назад и положи усилие да разтегне устни в подобие на усмивка. — Ще намина друг път. Не безпокойте господин Харлинг. Ще му се обадя по-късно.

Никой не я последва. Излезе навън, а сърцето й биеше до пръсване.

Чудеше се какво ли би станало, ако се бе придържала към истинската си самоличност — Хана Присила Марш. При това братовчед й я бе предупредил. Защо ли не послуша съвета му!

Тръгна около фонтана с желанието да заблуди хората от охраната, в случай, че някому хрумнеше да проследи действията й.

Лалетата жълтееха и поклащаха стъбла, полюшвани от лекия бриз. Капчици, разпръсквани от падащата на струи вода, блестяха под яркото пролетно слънце. Хана се успокои.

Отново погледна входа. Стори й се, че е настъпило необичайно раздвижване. Обърна се.

И — ето!

О, не!

Зави й се свят. Не знаеше кой е, но бе уверена, че е тръгнал по следите й. Не биваше да я хване.

Красавецът, когото бе видяла на обеда в клуба. Видът му бе заплашителен.

Дали не работеше при Джонатан Харлинг? Приятели ли бяха? Знаеше ли, че тя обикаля из града и се представя за Харлинг?

Нямаше време за размисъл. Втурна се през тълпата и си проправи път към страничния вход на сградата. Нямаше друг избор. Погледна назад и видя, че преследвачът й тръгва към фонтана. Нямаше представа дали я бе съзрял, а Бостън бе напълно непозната територия. Тя бе чужденец и не знаеше къде би могла да се скрие. А не й се искаше да застане очи в очи с преследвача в някоя тясна и тъмна уличка. И така, напред към сградата.

 

 

Уин видя как жената преминава през летящата врата на страничния вход и забърза, за да я пресрещне.

Но когато влезе във фоайето, тя бе изчезнала.

— Загубихте ли я? — попита червенокосият пазач.

— Влезе тук — отвърна Уин.

— Един от моите хора я видял.

— Всичко е наред. Ще я открия.

Все пак се намираше в свои води, в собствената си сграда, в собственото си пространство. Не можеше да допусне някаква си зеленоока блондинка да създава хаос.

— Не знаеше на кой етаж се намира кабинетът ви — поясни пазачът. — Не й казах.

— Благодаря.

Къде ли е отишла? Ако се бе опитала да проникне отново в приемната, хората от охраната щяха да я видят. И Уин не изпускаше от поглед страничния вход, в случай че решеше да се измъкне оттам. Едно от местата, където бе вероятно да се крие, бе дамската тоалетна. Или пък асансьорът. Не. Ако се опиташе да влезе в асансьора, човекът от охраната щеше да я пипне. Охранителната система на сградата, по негово мнение, бе съвършена.

Хана Харлинг от Синсинати.

Русокосата от клуба.

Застана пред дамската тоалетна и зачака.

 

 

В това време Хана правеше резервация за пътешествие до Ванкувър за двама. Идеята й, както обясни на служителката, била да направи нещо като експеримент. Стаичката на туристическата агенция в страни от главното фоайе й предлагаше чудесно прикритие.

Не обичаше да лъже, но просто нямаше избор.

— Да видим дали съм разбрала добре — обърна се към нея служителката на агенцията, приятна жена, около петдесетте. — Като привърша сметките, ще ги изпратя горе на Уинтроп Харлинг. Така ли?

— Да.

— А вие сте Хана Харлинг?

Хана не отговори. Би трябвало де се спре, ако имаше ум в главата, но да заобиколи истината за себе си бе за предпочитане пред вероятността да се срещне с онзи черноок мъж, който бе по петите й. Не приличаше на човек, който би изслушал нелепите й извинения. Дали бе чул, че се представи за Харлинг и в клуба? Бе ли свързан по някакъв начин с това семейство?

Ами, ако мъжът с него е бил Джонатан Харлинг?!

Да не бе слушала приказките на Текери! Ако той й бе спестил многобройните си натяквания, че семейство Марш е обречено, ако кракът на негов представител стъпи в Бостън, „града на Харлинг“, щеше да има по-добро самочувствие. Но Хана съзнаваше добре, че не братовчед й бе виновен за положението, в което се намираше. Сама си бе виновна.

— Не знаех — поде служителката от туристическата агенция, — че господин Харлинг се е оженил.

Оженил?

Осемдесетгодишен дядка?

Хана се усмихна и не каза нищо. Сигурно щеше да намери приемливо обяснение за резервацията, направена току-що за Ванкувър.

О-хо! Като имаме предвид способностите ти, които вече му показа, той със сигурност ще бъде поласкан и ще ти освободи достъпа до семейния архив, рече си тя иронично.

Трябваше да си потърси някоя много дълбока яма, в която да се скрие.

Но, стореното сторено. Не можеше да виси вовеки веков в туристическата агенция. Надникна в коридора. Мъжът от охраната все още стоеше изправен зад полукръглото бюро. Не бе в полезрението на онзи от мецанина.

Да благодарим на небесата, изрече полугласно.

Другите двама пазачи не я притесняваха особено. Поне не толкова, колкото тъмноокият преследвач.

В миг го съзря и дъхът й секна.

Бе застанал пред вратата на дамската тоалетна в другия край на коридора, на петнайсетина метра от нея.

Божичко, какъв дявол!

Дали не мислеше, че се е скрила в тоалетната? Нея ли чакаше? Или въображението й й правеше лоши шеги? Все едно. Щеше да се измъкне.

Но още не си се измъкнала, напомни си Хана.

Видя го, че поглежда часовника си и крачи напред-назад. Обърна се и тръгна към асансьорите с гръб към нея. Тя въздъхна с облекчение. Изглеждаше добре — с широки рамене и стройно тяло. Походката му, стегната и бърза, издаваше гнева му. А костюмът бе скъп. Изглеждаше дяволски мъжествен… Модерен пират.

Надявайки се, че се е отървала, Хана се върна в агенцията.

— Току-що изпратих по факса информацията за господин Харлинг — обяви щастливо служителката.

Господи!

Реши, че е време да привърши с приключенията си за този ден и се отправи към страничната врата.

 

 

— Предупредих ви — заяви обвинително Паула, подавайки на Уин съобщението от туристическата агенция.

— Какво е това?

— Резервация за двама за следващия месец във Ванкувър.

— Какво!

— Отивате за седмица във Ванкувър. Още обработват подробностите за престоя ви там, но от това, което разбрах, става ясно, че ще е нещо изключително.

— Паула, аз няма да ходя във Ванкувър.

— Да, знам — с брадичка посочи тя листа. — Кажете го на Хана Харлинг.

Уин присви очи. Видя изписани две имена: Джонатан Уинтроп и Хана Харлинг. И кратък послепис с поздравления. Поздравления ли? За какво?

— Не й стига да ви бъде далечна братовчедка — каза отчетливо секретарката му. — Иска да бъде ваша съпруга.

 

 

Тази вечер Хана отвори една консерва супа, но не беше гладна. На обяд бе похапнала добре, а и се чувстваше напрегната.

Нахрани се като крачеше нервно из кухнята на нейния, взет под ваем, апартамент на Бейкън Хил. Не бе особено просторен. На нивото на очите трите прозореца гледаха към алея за разходки, която нямаше нищо общо с великолепието на гледката, откриваща се през нейните прозорци към залива в Марш Пойнт.

Все пак това бе тихо местенце, удобно за работа, което, повтаряше си тя неуморно, бе и целта на идването й в Бостън. Нищо повече. Нямаше какво да дели със семейство Харлинг.

В миг осъзна, че се е заблуждавала. Бе се оставила да я завладее параноята на Текери. Не биваше да се представя за Харлинг.

Не й оставаше да направи нищо друго, освен да си признае.

Преди всичко трябваше да сподели проблема с братовчед си и да се вслуша в съветите му, ако можеше да й даде такива. Дояде супата си и отиде в хола, за да телефонира.

Спря се и се заслуша. Бе сигурна, че е разпознала стъпките. Поскърцването на лачени обувки. Точно под прозореца й.

Промъкна се крадешком към мивката и проточи врат. Това бе той! Минаваше точно под кухненския прозорец.

Облегна се за миг и на пода с гръм и трясък изпопадаха съдовете от вечерята й. Линолеумът потъна в супа. Тя се подхлъзна и удари лакътя си о ръба на умивалника.

Изруга.

Стъпките замряха. Видя, че хубавецът е точно под прозореца. Достатъчно бе само да повдигне глава и щеше да я види.

Тя замръзна.

Мъжът се отдалечи.

Заловена съм, помисли си тя.

Извади малко лед от хладилника и го сложи на лакътя си. Уви една хавлиена кърпа и се зае да почисти. Случайност ли беше? Да срещне един и същи човек три пъти само за половин ден?

Хана почака да мине цял час, преди да излезе. Забради се с голям шал с надеждата, че ако тъмноокият дебне отвън, няма да я познае. Налагаше се да рискува. Имаше нужда да повърви и да размисли. Но не бе в състояние да се концентрира. Какво, за Бога, щеше да каже на Текери? Как би могла да му обясни събитията от този ужасен ден.

Бейкън Хил бе изискано местенце, известно с тесните си улички и алеи и с къщите, чиято архитектура датираше от времето на Федерацията. Тук бяха живели Луиза Мей Олкот, семейства Кабът и Лодж, кметовете на Бостън и някои сенатори от Масачузетс и… естествено — семейство Харлинг.

Хана не забелязваше почти нищо около себе си — нито колите, задръстили всяко кътче, в което бе възможно да се паркира, нито елегантно облечените пешеходци. Въображението й неспирно пресъздаваше живописните улици от преди двеста-триста години. Имаше дар от Бога да вдъхва живот на миналите дни, нещо, което я превръщаше от обикновен историк в биограф, чиито произведения бяха завладяващи.

Само седмица в Бостън и вече репутацията й бе в опасност.

Стигна до най-престижния квартал, Люисбърг Скуеър, и се огледа. Елегантни къщи бяха възправили фасади срещу малък парк. Хана тръгна към дома, построен от семейство Харлинг. Бе разположен точно на алеята. Зад него се ширеше една от най-прочутите в Бостън закрити градини.

Последната информация, достигнала до нея преди около седем години, гласеше, че къщата е притежание на някакъв предприемач. Семейство Харлинг я продали по време на Голямата депресия.

Хана въздъхна и се втренчи в осветения в мека светлина интериор, който се виждаше през завесите. Дали новият собственик щеше да й позволи да хвърли едно око? Дали бе по-добре да се представи за биографа на Хана Марш или за Харлинг от Синсинати?

Не знаеше какво да предприеме. Все пак къщата бе строена двеста години след смъртта на съдията Котън Харлинг. Нима имаше нещо общо с изследванията й?

Внезапно масивната входна врата, обкована с месинг, се отвори. Хана отскочи назад. Сърцето й щеше да се пръсне. Нейният хубавец бе сложил къси спортни панталони и фланелка в черно и златисто. Хана едва се удържа да не хукне след него. Краката му бяха дълги и мускулести, а над лявото му коляно се виждаше белег от рана. Имаше солиден и мъжествен вид.

Въпреки шала, той мигновено я позна.

— Не мърдайте! Не бих искал пак да ви гоня.

Дори и да го стореше, Хана се съмняваше в успеха си. Обута с чехли, нямаше да стигне далеч. Бе в безизходица.

Очите му я пронизваха. Бяха черни, интелигентни, искрящи от жизненост.

— Няма да ви арестувам.

— Слава Богу! — възкликва саркастично Хана.

— Ще престанете да се представяте за Харлинг! — гласът му прозвуча строго.

— Да се представям? — премигна тя.

Който и да беше този мъж, то той приемаше твърде сериозно събитията от изминалата седмица.

— Да се представяте — повтори той.

Тялото му бе опънато като струна и изглеждаше доста самоуверен.

— Не знам какво си мислите — започна тя, полагайки неимоверни усилия да изглежда невинна, — но аз съм Харлинг. Харлинг от Синсинати. В Бостън дойдох във връзка с едно проучване на родословието ми, което…

— Престанете! — той пристъпи към нея.

— Какво да престана?

— Вие не сте Харлинг и ако бях на ваше място, щях да прекратя този фарс, преди да е станало късно.

— Кой сте вие, та да ме учите какво да правя.

Той я погледна, премрежил очи. Нещо във вида му я сепна.

— Вие… Вие не сте… — промълви тя повече на себе си. — Не може да сте…

— Изненадан съм. Не познавате собствения си съпруг?!

За пръв път в живота си Хана остана безмълвна. Прозрението бавно завладяваше съзнанието и. Черните очи се бяха отклонили за миг. Чувстваше се крайно объркана. Нали Текери твърдеше, че семейство Харлинг били синеоки дяволи?

Но този, черноокият, изрече:

— Името ми е Харлинг — тя преглътна и се приготви инстинктивно да чуе и останалото. — Джонатан Уинтроп Харлинг.

Не бе осемдесетгодишен. И съвсем не бе безобиден.

Какво бе направила?

Ти ще бъдеш в града на семейство Харлинг, чуваше отново предупреждението на Текери. Само не забравяй, че си Марш.

Тя развърза шала си. Косата й се спусна по раменете. Уин въздъхна. Хана с удивление прочете в очите му страст.

На това място, в този мит, той я желаеше.

Братовчедът Текери щеше да вдигне врява до Бога.

— Вие, семейство Харлинг, никога няма да се промените! — Хана рязко отметна глава назад. — От векове сте си същите арогантни копелета. Просто не разбирам как все още не сте ме заплашили с обесване.

— С обесване?!

— Такъв е стилът на семейство Харлинг…

Хана му обърна гръб и закрачи към дома си, уплашена, че Джонатан Уинтроп Харлинг ще я последва.

 

 

Уин я остави да си отиде.

Той отново затича покрай реката Чарлс, изминавайки предвидените за деня пет километра. А в мислите му бе споменът за зеленооката самозванка.

Коя, все пак, бе тя? Смахната? Луда? Дали не бе участник в безсолна шега, скроена от някой приятел?

И какви бяха тези глупости за обесване?

В меката светлина на лампата очите й блестяха по-силно. Бе раздвоена. Едната й половина бе унизена от срещата с истински представител на семейство Харлинг, а другата — разгневена.

Какво разиграваше?

Изпотен и изпълнен с копнеж, Уин се прибра в къщата, която бе купил година по-рано. Нуждаеше се от ремонт. Разбира се, би могъл да наеме работници, но предпочиташе да направи всичко със собствените си ръце.

Напразно се опитваше да заличи спомена за нежната кожа на натрапницата, желанието да докосва устните й, да я прегръща…

Завъртя кранчето на душа и подскочи под ледените игли. И все пак ликът на жената остана. Възбудата му нарастваше. По дяволите! Тази жена бе завладяла всяко кътче от съзнанието му. Официалната вечеря, лекциите в Музея, ваканция за двама във Ванкувър.

— Сигурно е вещица — промърмори той.

Най-сетне! Това беше истината. Вече не усещаше студа, нито забеляза явните признаци на продължаващата възбуда.

Вещица…

Естествено!

Русата копринена коса… зелените очи… гневът… онези приказки за обесване… Натрапницата бе от семейство Марш.