Карла Нигърс
Омагьосаните (12)

Дванадесета глава

Докато караше, Хана обясня на Уин, че за местните хора не скоростта е най-важното, а достолепното шофиране. Той разбра, че тя сравнява собствения си автомобил с неговия. Или оценява начина му на живот.

Стигнаха края на пътя и решиха да се връщат.

— А какво ще правим с онези двамата?

— В най-лошия случай чичо Джонатан държи на мушка Текери, за да измъкне истината за колекцията. Но по-вероятно е да са седнали на чашка някъде в града. Във всеки случай, ако имаха нужда от нас, щяха да ни предупредят къде отиват.

— Не се ли чувстваш отговорен?

— Не — Хана хвана волана и намали скоростта. — И ти не си чак толкова притеснена. Просто си търсиш извинение.

— Не е така — стрелна го с поглед Хана.

— Все още ли настояваш да се връщам в Бостън?

— Веднага щом открием чичо ти.

— А ако не го намерим до утре сутринта? Ако с Текери са тръгнали за Бостън?

— Текери не е побъркан.

— Да, но чичо Джонатан е.

Хана рязко натисна спирачките и отби встрани от пътя. Океанът бе на стотина метра. Уин предположи, че тя знае какво прави, но не му се понрави идеята да излети като чайка над водната шир.

След няколко маневри Хана успя да завие и потеглиха обратно към Марш Пойнт.

— Не мога да мисля тази нощ — каза Хана. Уин не направи никакъв коментар.

Щом стигнаха до дома на Текери, забелязаха жълтия му камион, паркиран зад къщата. Двамата се спогледаха и въздъхнаха.

— Чудя се къде ли са били — рече Хана. — Движехме се по единствения път.

Къщата бе осветена, Уин скочи от колата на Хана и тръгна към терасата. Тя вървеше след нето. Не разговаряха. От време на време Уин я поглеждаше крадешком. Хана вече бе изпълнена със сила и жизненост. А Уин още не си бе заминал за Бостън.

Но вероятно не у него се криеше проблемът.

Хана го заобиколи и влезе през задния вход на къщата, без да си направя труда да почука.

— А преследвачите са тук — обяви чичо Джонатан.

— Къде бяхте? — Хана не обърна внимание на думите му.

— В къщичката при фара на Марш Роуд — отвърна Текери. — Дори видяхме един лос.

Двамата се бяха настанили пред камината, в която Текери бе сложил въглища, за да разгори огъня. Уин забеляза, че чичо му изглежда уморен, но в същото време толкова доволен, колкото племенникът му никога не го бе виждал.

— Щяхме да ви кажем къде отиваме, но не искахме да ви пречим… — Текери разрови огъня в камината.

Хана почервеня.

— Помолих Уин да си отиде — сковано изрече тя.

— Тази вечер? След всичко, което преживяхме през днешния ден? — Текери недоволно размаха ръка. — Дори аз не бих го сторил. Жестоко е.

— Всичко е наред — вметна Уин. — Тя блъфира.

— Не блъфирам!

— Хей, успокой се! Най-добрият блъф се получава, когато не знаеш защо предприемаш нещо.

— Уинтроп — отегчено се прозя чичо Джонатан, — за какво стаи дума? Уморен съм. Утре е голям ден за нас с Текери и искам да си почина. Не съм вече млад, както добре знаеш.

— Тия двамата са невъзможни — гневно възкликна Хана. — Лосове! Блъфове, които не са блъфове. Луд бостънчанин, който… Достатъчно! Отивам да си лягам.

— Преди това ще бъдеш ли така добра с този момък да внесете дънера, който е отзад в камиона ми?

— Оставете го в кухнята — добави чичо Джонатан.

— Да, ще ни потрябва чак утре сутринта — допълни Текери.

Хана решително си тръгна, тъй като нямаше никакво желание да участва в игрите им.

— Какъв дънер? — попита Уин.

— Онзи, който е в задната част на камиона на…

— Чичо Джонатан!

— Виж сам — въздъхна старият човек.

— Стой за миг! Договорихме се да изчакаме до утре.

— Аз не нарушавам споразумението. Единственото, което искам, е Уин да надникне в камиона. Веднага ще познае името си, изписано с месингови букви върху онова дяволско нещо.

Хана замръзна до вратата.

— Ще се радваме да внесем така наречения дънер…

Уин хвана Хана за ръката и я поведе навън. Тя подскочи и успя да се качи в камиона преди него. И наистина, името Харлинг меко проблясваше.

— Колекцията „Харлинг“ — изрече спокойно Уин.

— Трябва да е била скрита през цялото време в къщата на фара. Текери не ми разрешаваше да ходя там, защото било опасно… — Хана спря светналия си взор върху лицето на Уин.

Той сдържа желанието си да отбележи, че в крайна сметка чичо му се бе оказал прав. Семейство Марш бе откраднало колекцията, точно както бе написала Ан Харлинг в дневника си.

— Нали се сещаш какво ще стане, ако внесем това чудо в кухнята?

— Престън Фаулър е в затвора — каза Хана. Няма опасност.

— Хана, помисли за двамата старци! Щом единият реши, че другият е заспал, ще се промъкне в кухнята, за да отмъкне това, което не иска да се види.

— Текери не би… — тя замлъкна насред думите си и продължи: — Да, точно така ще направи.

— Да не мислиш, че чичо Джонатан ще пропусне подобна възможност? За какво бяха тези приказки, че било време за сън? Та той никога не си ляга преди полунощ.

— Те носят отговорност за действията си пред историята — заяви Хана.

Двамата хванаха „дънера“ и го свалиха от камиона. Уин предложи да го занесе сам до кухнята, но Хана не се съгласи.

— Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти — отговори тя, но не се отдалечи.

— Но аз съм Харлинг.

— Нищо не може да се промени. Виж, моята къща не е далеч.

— Не те ли болят китките?

— Малко.

По лицето й се виждаше, че болките съвсем не са малко.

— Да вървим — подкани я Уин.

Хана остана няколко минути неподвижна, загледана в ярките звезди, след това кимна и тръгнаха. Занесоха „дънера“ до кухнята й и Уин го оставиха до пътната им чанта.

 

 

— Ти си този, който блъфираше — посочи му Хана с пръст празната чанта.

— Аз?

— Не си имал никакво намерение да си тръгваш.

— Ако искаш да…

— Ако те накарам.

— Аз не съм грубиян. Ако не ме искаш, ще си тръгна.

— Ха!

— Надявах се да те обвиня в блъфиране, преди ти да сториш същото.

— Е, не успя.

— Така е.

— И сега?

Уин вдигна чантата си от пода.

— Кажи думите, Хана! — погледът му не се отделяше от очите й. — Кажи ми да си тръгна и аз ще си тръгна. Без да споря. Просто така.

— Чичо ти няма да си тръгне, преди да разгледа колекцията.

— Става дума за нас двамата, Хана. За мен и за теб. Аз ще се справям с чичо Джонатан.

Тя се колебаеше. Очите й нервно шареха из кухнята, без дори за миг да срещнат погледа му.

— Търсиш си извинения. Така че мога да остана.

Тогава тя го погледна и се намръщи. Очите й дяволито блестяха.

— Можеш да останеш при едно условие. Не ти разрешавам да се промъкваш в кухнята и да разглеждаш колекцията без мен.

— И как ще ме спреш?

— Пътят към кухнята тази нощ минава през мен — Хана протегна ръце и го прегърна.

— Физически?

— Физически — засмя се тя.

— Кажи ми, ако ти причинявам болка — прошепна Уин, като прегърна Хана и я завъртя така, че да легне върху него.

— Не, не ми причиняваш болка.

Целунаха се.

— Предполагам — подразни го Хана, — че съдията Котън Харлинг би обесил и двама ни.

Уин се засмя и прокара пръсти през косата й.

— Сигурен съм, че би измислил хиляди обвинения. Ти чувстваш ли се виновна?

— Никак. А ти?

В отговор той леко я повдигна. Желанието му бе повече от очевидно.

— Не искам да те нараня — прошепна той.

Отново се прегърнаха и телата им пламенно се сляха.

 

 

Въпреки усилията си. Хана бе изтощена и заспа в прегръдките на Уин. Събуди се при първите проблясъци на зората и бавно се измъкна от леглото, нетърпелива да осъществи плана си.

Внезапно в съзнанието й нахлуха спомени от изминалата нощ. Бе нападната от кошмари, бе викала и крещяла и накрая, успокоена от Уин, отново бе заспала спокоен сън.

Седна на ръба на леглото и се заслуша в ритмичното дишане на Уин. Загледа се в движението на тялото му и отново бе обзета от желание да се любят.

На пръсти приближи вратата. Ако я спипаше, здравата щеше да си изпати.

Но как да обясни на Текери, че е прекарала една луда любовна нощ, вместо първа да разгледа документите от колекцията „Харлинг“? А ако в нея имаше документ, доказващ, че незаконно живеят в Марш Пойнт? Интересът й към Присила Марш бе на второ място.

Тя бавно отвори вратата и се промъкна към кухнята.

Дънерът бе изчезнал! Изчезнал!

— Проклетият стар козел! Почакай да разбере Текери! Той ще…

— Той какво ще направи? — разнесе се зад нея гласът на Уин.

Хана се завъртя.

— Добро утро! Тъкмо се събудих и мислех да направя кафе…

— Тогава защо бе нужна тази предпазливост, докато се измъкнеш от спалнята?

— Не исках да те събудя.

— Обзалагам се, че е така.

— Слушай, Уин, знам какво си мислиш и не мога да те обвинявам за това…

— Защото съм прав.

— Не е там работата. Въпросът е къде е колекцията?

Той влезе в кухнята и се облегна на един шкаф. Не си бе дал труда поне да се наметне и от това присъствието му бе още по-обезпокоително за Хана.

— Не ти ли е студено?

— Напротив — усмихна се той.

— Колекцията! — изкрещя Хана. — Къде е?

— На път за Бостън.

— Бостън! Ти проклет измамнико! Възползвал си се от това, че спя и с противния ти чичо сте…

— Искаш ли да чуеш истината или ще се зъбиш още?

Хана млъкна и върза здраво колана на пеньоара си.

— Занесох колекцията обратно в камиона на Текери. Двамата с чичо ми обещаха щом пукне зората да го откарат в библиотеката на Нова Англия в Бостън, където документите могат да бъдат сортирани и описани от някой неутрален специалист историк.

— Аз съм специалист историк!

— Но си пристрастна.

Не, каза си тя. Не съм.

— И двамата ли се съгласиха?

— След дълги спорове.

— Изненадите никога не свършват — въздъхна Хана. — Текери не се вълнува толкова от обработката на колекцията, а от обвиненията на семейство Харлинг за Марш Пойнт.

— Не.

— Доста си уверен.

— Така е — Уин посочи с глава голям плик, поставен върху кухненската маса.

Хана го отвори с треперещи пръсти. Вътре имаше няколко пожълтели от времето листа.

— Тук е обяснено как семейство Марш са съумели да задигнат Марш Пойнт. Показах ги сутринта на братовчед ти и обещах да не ги включвам в колекцията. Знаеш ли какво каза той?

— Уин…

— Той каза: „Какви дяволи сте вие! Знаете добре, че семейство Харлинг ще използват властта си, за да сложат ръка на Марш Пойнт и то точно, когато сме поискали да го купим. Няма да ви пусна да пристъпите тук, докато съм жив, а след това можете да се борите с Хана.“ Стар хитрец е той, Хана. Знаеш ли защо не даваше пет пари за старите документи?

Тя поклати глава.

Уин я приближи, развърза колана й и я прегърна. Целунаха се.

— Защото — продължи той — знае, че ние ще останем завинаги заедно. Аз и ти.

— Уин…

— Кажи го ти, Хана.

— Завинаги.

 

 

След около месец семействата Марш и Харлинг отново бяха в центъра на вниманието.

Вестниците публикуваха вълнуващата новина, че в колекцията „Харлинг“ е включено не само струващото милион долара копие от Декларацията за независимост, но и указа, с който Котън Харлинг оправдава Присила Марш. Било се разбрало, че тя е учела знатните бостънски дами на обикновени методи на лечение, а не на магьосничество. По необясними причини обаче този указ бе пристигнал твърде късно.

Декларацията за независимост бе автентична и стойността й — потвърдена от специалистите. Собствеността не бе установена.

Хана Марш стана директор на библиотеката на непълно работно време. Предложи на Текери и Джонатан да подарят документа на библиотеката. И двамата едновременно казаха:

— На куково лято.

Джонатан Уинтроп Харлинг не направи никакви коментари, освен че обяви намерението си да я заведе по време на предстоящия меден месец на такова място, където няма да има нищо свързано с история.

Предстоеше срещата на Хана с родителите на Уин. Бяха поканили на вечеря и Текери, но той отказа под предлог, че щяло да има твърде много семейства Харлинг. Старите предразсъдъци трудно умират.

— Иронично ли бе казано? — попита Хана съпруга си.

— Толкова иронично, колкото можах.

Тя се усмихна. Марш Пойнт и Бейкън Хил. Мейн и Бостън. Семейство Марш и семейство Харлинг.

— Хубаво е, че се обичаме нали?

— Прекрасно — отвърна Уин.