Карла Нигърс
Омагьосаните (11)

Единадесета глава

Хана не обръщаше внимание на болката в китките и в гърба си, на сухотата в устата си, пренебрегна дори уплахата си. Бе се съсредоточила в усилието си да следва Уин и да внимава да не простреля него или себе си. Пистолетите не бяха нейната слабост.

Хванаха Фаулър в кабината на камиона на Текери. Трябва да бе измъкнал ключовете от задната врата и се мотаеше, неспособен да се справи с тях, когато Уин го изхвърли от кабината и го просна на земята.

— Е, добре — извика пискливо Фаулър, — предавам се.

— Друго няма ли да опиташ? — Уин дишаше тежко, но не го пускаше.

— Какво например? Да избягам ли? — той изплю пръст и трева. — Пусни ме да си вървя. Ще поема цялата отговорност за случилото се.

— Не вярвам, че ще постъпиш така.

Фаулър погледна Уин, който още държеше здраво ръката му, извита зад гърба.

— Никого не съм наранил.

— Напротив, нарани! — Хана видя как Уин стисна зъби.

— Тя е Марш. Човек не би повярвал, че един Харлинг ще остави… — той внезапно млъкна, когато Хана престъпи напред с пистолета, насочен в гърдите му.

— Човек не би повярвал, господин Фаулър, че един високомерен Харлинг ще ви ритне по задника, но погледнете себе си — презрително изрече Хана.

— Доктор Фаулър — надменно подчерта той.

Уин изсумтя недоволно и изправи на крака Престън.

— Ще отида да повикам полицията — обърна се той към Хана. — Ще го държиш ли под прицел?

— С удоволствие.

Фаулър седна. Лицето му бе червено от гняв, без следа от съжаление или разкаяние. След битката на тавана знаеше, че Хана няма да може да го удържи и изчакваше сгодния мит. Но преди Уин да бе влязъл в кухнята се разнесе вой на полицейска сирена. Появиха се и двамата старци, въоръжени до зъби с кухненски вилици и ножове.

— Повиках полицията! — обяви Текери.

— Пристигат — добави чичо Джонатан развълнувано.

Фаулър изгледа последователно четиримата и изрече:

— Слава Богу!

Полицаите дойдоха и изслушаха обясненията за случилото се. След това отведоха Престън Фаулър. Започна обсъждането на събитията и фактите. Текери не позволи дори да се спомене, че е възможно семейство Харлинг и директорът на библиотеката да са прави в твърденията си, че той знае къде е отдавна изчезналата колекция. Уин не се отделяше от Хана. Полицаите пък не можеха да разберат защо едни уважаван човек като Фаулър се е изложил на риска да бъде арестуван и опозорен заради купчина стари документи, та дори и там да беше безценната Декларация за независимост.

— Колко е ценна? — попита лейтенантът.

Семейство Марш мълчаха, а семейство Харлинг казаха:

— Около милион долара — десет хиляди повече или по-малко…

— Но няма доказателство, че тези неща съществуват? — подсвирна с изумление лейтенантът.

— Съвсем не — отговори Текери, макар че въпросът не бе отправен към него.

Уин се усмихна на Хана, но замълча. После погледът му попадна на изранените й китки и усмивката му помръква. Полицаите и бяха предложили медицинска помощ, но тя бе отказала, вероятно защото не желаеше да пропусне разпита.

— И този тип Фаулър — поде лейтенантът — е научил за тази колекция и за Декларацията, когато присъстващата тук госпожица Марш е правела проучванията си в Бостън?

— Те не са съучастници — намеси се Текери.

— Не това имах предвид. Опитвам се да подредя събитията в тяхната последователност. Госпожице Марш, нужно ни е вашето описание на пътуването и престоя ви в Бостън и връзките ви с Престън Фаулър.

— Разбира се. Не съм имала намерение да стигам до подобни крайности, за да се облагодетелствам. — Интересът ми към колекцията е само професионален.

— Дори и като се знае, че пишете биографията на вашата прабаба, която е била несправедливо осъдена на смърт от прадядото на Харлинг?

— Дори и така да е — хладно рече тя.

Джонатан Харлинг промърмори нещо, но Хана се направи, че не го е чула.

— Фаулър проникна с взлом в апартамента на чичо ми — поясни вместо нея Уин. — Открадна един дневник, писан от…

— Това няма нищо общо със случая — прекъсна го чичо му. — Фаулър наистина обърна с главата надолу апартамента ми, но не е откраднал дневника. Само го е прочел.

— Прочел го е — със съмнение в гласа повтори лейтенантът.

— Точно така. Там е описано как семейство Марш са ни изиграли и са ни взели тази земя в Южен Мейн и са откраднали колекцията.

— Това някога не е било ваша земя! — Текери скочи и изгледа гневно чичо Джонатан. — Семейство Марш е законен собственик от стотици години!

— Не можем ли да се придържаме към съвременните събития? — въздъхна офицерът. — Дневникът, господин Харлинг. Казахте, че никога не е изчезвал?

— Така е. Излъгах, за да привлека вниманието на племенника ми към случая. Той и госпожица Марш… Е, добре, отношенията им май не отиваха на добре, а имах чувството, че той не възнамерява да предприеме нищо и затова…

Хана усети как Уин се наежи и се усмихна. Чичо му беше точно толкова безнадежден случай, колкото и братовчед й Текери.

— Как разбрахте, че Фаулър е чел дневника? — попита полицаят.

— Интуиция — отвърна Джонатан.

— Дяволски добра — изръмжа Текери.

— Ако семейство Харлинг са знаели, че колекцията е у семейство Марш, защо не са дошли да я търсят преди това?

— Не знаехме. Ан Харлинг беше ексцентрична и… Е, не ни бе грижа за Марш. Тя бе убедена в злобата им по отношение на нашето семейство и…

— Вие, имам предвид семейство Харлинг — запита лейтенантът, — не сте вземали несериозно обвиненията й?

Старият Харлинг прехапа устни и не отговори. Хана забеляза как лицето на Уин се озарява от усмивка и усети топлина да преминава през тялото й.

— Все пак Престън Фаулър е повярвал — продължи полицаят. — Какво ви накара да го заподозрете?

Джонатан се покашля.

— Кажи им — нареди племенникът му.

— Не вярвах, че Хана, макар и да е Марш, е проникнала в жилището ми. Знаех, че не го е сторил племенникът ми, не бях го направил и аз.

— А защо не някой случаен крадец?

— Невъзможно!

Тонът му не търпеше възражение и дори лейтенантът не пожела да спори. Промърмори нещо за Нироу Улф, известният от криминалната литература детектив, и ги изпрати да си вървят по домовете с нареждането да се навъртат наоколо, защото бе убеден, че ще има нужда от показанията им.

— Между другото, Текери — обърна се полицаят към своя съгражданин, — какви са тези приказки, че си насочил пистолет срещу Фаулър? Струва ми се, че нямаш регистрирано разрешително за оръжие.

— Какво! — възкликва чичо Джонатан. — Текери Марш да е насочвал пистолет срещу някого? Това е абсурдно. Старият измамник не може да уцели обор от петнайсет метра!

— Но всички вие казахте…

— Хитрувахме, лейтенант, просто хитрувахме.

Чичо Джонатан си тръгна, гордо изпъчил гърди, следван от Текери, който за пръв път не му се противопостави.

— Тези двамата ще минат стоте — засмя се Уин и прегърна Хана през кръста.

Щом се прибраха, Текери се разшета и приготви набързо горещ чай, който обилно подправи с коняк. Нареди им да изпият питието и всички последваха съвета му.

— Сигурна ли си, че не трябва да повикаме лекар да види раните ти? — попита чичо Джонатан Хана.

— Добре съм, благодаря.

Само тъмният блясък в очите на Уин показваше, че е съгласен с чичо си. През цялото време бе останал необичайно мълчалив, но не се отделяше от Хана.

— Уин, направо не е за вярване, че не го нараних — развълнувано рече Хана. — А теб нарани ли те, Текери?

— Само гордостта ми. Никога не съм правил нещо по-ужасно от това да те оставя в ръцете на онзи човек. А мъртъв или ранен, не можех да ти бъда полезен! — той отново отпи от чая си. Лицето му полека-лека възвръщаше нормалния си цвят. — Промъкнал се е вкъщи, докато Уин и Джонатан заговорничеха. Ти беше излязла и той ме изненада.

— Доволен съм, че нещата се наредиха така! — Уин изпревари чичо си, който се бе натъкмил да каже нещо.

— Само един въпрос — каза Хана. — Вие двамата заедно ли сте били в Харвард?

Лицето на Текери потъмня.

— Текери, никога не си споменавал, че си учил в Харвард!

— Не се гордея с това — поясни той.

— Завърши с отличие — добави Джонатан Харлинг. — Това за малко не уби баща ми. Един Марш да бъде първенец. А аз не си падах много по ученето в онези дни.

— Аз и Джонатан бяхме добри приятели — каза Текери.

— За известно време — напомни съученикът му, взе коняка и наля в чая на Текери и в своя. — Да пийнем за изгубената младост, приятелю!

— Не се заблуждавай! — прошепна Уин на Хана. — Чичо ми само изчаква момента да подхване отново темата за колекцията и какво Текери е сторил с нея.

И наистина, след десетина минути чичо Джонатан се излегна в креслото й попита:

— И така, Текери, къде си скрил семейните документи?

 

 

Уин напълни ваната на Хана с толкова гореща вода, колкото предполагаше, че ще може да издържи, добави ароматни соли и разстла две бели хавлиени кърпи върху ръба. Седна и се загледа в пяната. Бе оставил чичо Джонатан да вечеря с Текери Марш. Без съмнение, двамата щяха да се отдадат на разгорещени спорове за съдбата на колекцията „Харлинг“, докато стигнат отново до спомените за Харвард. Човек можеше да очаква всичко от тях, мислеше си Уин.

— Вана ли ще вземаш? — Хана бе застанала на вратата на банята.

— Не, ти — поклати глава Уин.

— Това заповед ли е?

— Ще облекчи раните и натъртванията ти.

И ще повдигне духа й, надяваше се той. Откакто се бяха върнали в къщата й, тя бе необичайно кротка, а лицето й, което нормално бе бледо, сега напомняше безкръвната маска на призрак. Бе я оставил да седи пред прозореца, докато пълнеше ваната. Между тях се бе издигнала стена. Усещаше я, ненавиждаше я, но не знаеше какво да стори. Спря водата. Тишината стана непоносима. Усещаше светлите очи на Хана върху себе си.

— Ще се оправиш ли?

Тя само кимна.

— Всички се уплашихме, Хана. Просто на теб се падна най-лошата част.

Тя отново поклати глава. Уин стана от ръба на ваната и протегна ръка към нея.

— Когато Фаулър ме повали… — гласът й изневери и тя замълча. Уин виждаше болката в очите й. — Исках да дойдеш, Уин. Бях толкова уплашена. А винаги съм била независима.

— Все още си. Отпусни се сега във водата и ме повикай, ако имаш нужда от нещо.

И той излезе от банята.

 

 

Хана лежа във ваната, докато кожата й стана розова като на варен рак. Напразно. Не можеше да пропъди мисълта за Джонатан Уинтроп Харлинг.

Водата бавно отмиваше неприятностите и тя се отпускаше. Останала без сили, искаше да заспи, а когато се събуди, да открие, че животът в Марш Пойнт продължава така, сякаш никога не е ходила до Бостън. Но, от друга страна, ако това означаваше да загуби Уин, не искаше да се върне миналото.

Такива противоречия! Простена от болка и излезе от топлата вода.

— Приличаш на призрак! — обвини тя отражението си в огледалото. Под очите й имаше тъмни кръгове, а погледът й бе като на уплашено животно. Кожата й нямаше нормален цвят, а устните й бяха разранени. Белезите по китките й бяха станали морави.

Чувстваше се разбита. Най-много от факта, че бе влюбена в Уин, а просто нямаше друг избор, освен да го помоли да си отиде в Бостън заедно с чичо си.

Уин изслуша искането на Хана, без да я прекъсва. Бе се появила облечена в пеньоар, който придаваше изкусителна сексапилност на формите й.

— Знам, че приличам на дявол — каза тя.

Това бе първото невярно нещо, което я чуваше да произнася. Последваха и други.

Но Уин я остави да продължи.

Тя завърши и го изгледа в очакване на реакцията му. Вместо да се съгласи с думите й, той каза:

— Нека да видим дали съм те разбрал правилно. — Седни… — той посочи канапето до себе си.

— За какво, се притесняваш? Нали каза, че събитията от изминалата нощ се дължали на… Как го формулира?

— Повишено съдържание на адреналин в кръвта.

Точно така. Значи няма защо да се боиш да седнеш до мен, нали?

— Аз не се боя.

Той потупа мястото до себе си.

Хана отметна косата си назад и седна на канапето в най-отдалечения му край. Уин едва сдържаше смеха си.

Коланът на хавлията й се бе развързал и се виждаха гърдите й, все още розови от горещата вода. Бе кръстосала крака и изглеждаше изключително привлекателна.

Не, нямаше да си тръгне.

— Добре — започна той. — Ти смяташ, че аз и чичо Джонатан трябва да тръгваме за Бостън?

— Да.

— Това означава ли, че никога не трябва да напускаме града? Дори и за да отидем на излет?

— Това означава, че мястото ви не е тук.

— В Марш Пойнт?

— Именно.

— А ние двамата? Не можем да бъдем заедно, защото аз съм от Бостън и съм Харлинг, имам твърде много пари, работя в центъра на града и никога няма да го напусна, за да живея с една Марш, в която съм влюбен?

Тя измърмори нещо неразбираемо, като упорито избягваше погледа му.

— Нищо не съм казвала за влюбването.

— Точно така. Каза, че не ми е тук мястото. Има известна разлика, нали?

— Не.

— Хана, ти грешиш — наведе се към нея Уин.

Тя не продума.

— Харесва ми Бостън, но аз не съм роден и отрасъл там. Не е необходимо да живея там. Аз съм Харлинг. Но това не означава, че името трябва да влияе на чувствата ти. И аз не живея, както твърдиш ти, само за да правя пари. Колкото до работата в центъра на града… Като има компютър, човек може да върши работата си от всеки край на планетата. Аз просто предпочетох Бостън.

Хана бе прехапала устни. Уин нежно прокара палец по тях.

— И накрая, Хана. Пукната пара не давам какво ще кажат хората, ако реша да живея с теб… — Уин говореше тихо и убедително. — И ти знаеш това.

— Уин…

— Ти знаеш всичко това.

— Не мога да ти позволя да останеш! — Хана скочи от мястото си и закрачи нервно из стаята.

— Добре, щом искаш да си отида, ще си отида. Само ми посочи разумна причина за това.

— Не можеш ли просто да си тръгнеш?

— Хана…

— Това, което се иска от теб, е да вземеш чичо си, да хвърлиш багажа си в колата и да потеглиш. Толкова е просто!

— Добре, щом така искаш. Отивам да опаковам вещите си. Ще отскочиш ли да предупредиш чичо Джонатан?

— Разбира се… Ти… Просто така ли ще си тръгнеш? — очите и се присвиха.

— Не, не просто така. След като чух налудничавите ти обяснения, защо да не вървя?

Той се отправи към входа.

— Почакай малко! — спря го Хана.

Без да й обръща внимание, Уин влезе в стаята за гости, където бе оставил чантата си.

— Но ти не повярва на моите обяснения! — тя стоеше зад него.

— Не! — той пъхаше вещите си в чантата.

— Не настояваш ли да чуеш истината?

— Не.

— Защо не?

— Защото не съм грубиян.

Тя застина в мълчание.

— Щом една дама ми нарежда да напусна дома й, аз съм длъжен да се подчиня. Нямам намерение да споделям килията на Престън Фаулър.

Хана се намръщи.

Уин едва сдържа порива си да я вдигне на ръце и да я понесе. Изглеждаше уморена и уязвима. Но съзнаваше, че това е илюзия. Хана Марш бе силна и независима жена.

— Ще ми се да бях сритал добре онзи проклетник — каза Уин. — А ти?

Изненада проблесна в очите й.

— И аз — усмихна се тя.

— Ужасно унизително беше да ни спасят онези стари козли.

Хана вече се смееше.

— Поне пипнахме Престън Фаулър.

— Да.

Внезапно смехът изчезна от очите й.

— Бе наистина ужасно, Уин, като го открих на тавана. Не знаех какво е сторил на Текери, а после ме завърза…

— Върви да предупредиш чичо ми! — Уин бе непоколебим.

Хана понечи да каже нещо, но затвори уста, поклати глава и отиде в антрето да се облече.

 

 

Къщата на Текери бе празна. Хана надникна през прозореца на дневната. Нищо не се виждаше, освен тлеещите въглени в камината. Повя вятър, който охлади пламтящото й лице. Тя потръпна.

Къде, по дяволите, беше братовчед й?

Обиколи къщата от всички страни. Не откри никого. Мърморейки, тя се върна у дома. Уин бе изнесъл багажа си пред вратата на кухнята, върху задната веранда. Самият той се въртеше около печката и си приготвяше бъркани яйца. С нищо не показа, че е забелязал присъствието й. Хана се загледа в пуловера, обвил широките му рамене. Тя си представи дългите му стегнати крака, преплетени с нейните.

Не беше шега копнежът й по него. Преживяванията от предната нощ само я караха да копнее още повече. Бавно осъзнаваше силата на желанието, което бе обзело цялото й същество.

— Изчезнали са — изрече тя със свито гърло.

— Чудя се дали не са замислили нещо.

— Тръгнали са по следите на колекцията „Харлинг“. Знаем го и двамата.

— Къде я търсят?

— Не знам.

— Добре. Хайде да похапнем.

Уин съвсем не приличаше на човек, който възнамерява да си отиде.

— Току-що те помолих да си вървиш — каза Хана.

— Значи не смяташ да прекъсваме връзката си?

— Не, не мисля.

Очите му потъмняха.

— Само това не е достатъчно, Хана.

Не беше. Знаеше го и реши да промени темата на разговора.

— Къде ли са чичо ти и Текери?

— Те са големи момчета. Могат и сами да се погрижат за себе си.

— Но защо не ни казаха къде отиват?

— Може би защото това не е наша работа.

Той седна пред огъня с чиния в скута си. Бе забравил да вземе вилици и Хана отиде до кухнята. На връщане донесе и препечени филийки. Вечерята бе нещо наистина прекрасно.

Тя си сложи чинията върху бюрото до компютъра. Уин се извъртя, за да може да я гледа. Неочаквано тя възкликна. Как можеше да бъде толкова красив?! Толкова богат?! Толкова… Толкова Харлинг?

— Вече приличаш на себе си — меко каза Уин. Нежност бе изпълнила очите му.

— По-добре съм — кимна Хана.

— Ужасен ден! Ако искаш, ще пообиколя наоколо да потърся старците.

— Не, аз ще отида. Познавам местността.

Той не каза нищо.

Внезапно Хана прозря, че не желае да излиза сама.

— Да вземем моята кола — каза тя.