Карла Нигърс
Омагьосаните (1)

Първа глава

Заливът на Марш Пойнт искреше в розови и златисти светлини, разпръсквани щедро от настъпващата зора. Бе тихо местенце, все още неоткрито от туристите. Хана Марш се бе изправила върху една скала на каменистия бряг. Макар календарът да оповестяваше началото на пролетта, духаше студен вятър. На двора нарцисите разцъфваха.

А в Бостън навярно и лалетата бяха изправили глави.

— Тръгваш, а? — избоботи плътен глас зад гърба й.

Хана се обърна и се усмихва на Текери Марш, седемдесет и девет годишен, собственик на Марш Пойнт, известен историк и неин братовчед. Беше едър светлокос старец.

Външният му вид излъчваше здраве и издаваше човек, който непрестанно обикаля на чист въздух.

— Нямам друг избор — каза Хана. — Всички документи, които са ми нужни, са в Бостън. Каквото и неизвестно да има около Присила Марш, пак е там. Там е живяла, там е умряла, Текери. Трябва да отида.

— Ако семейство Харлинг те усетят, ще те обесят — изсумтя братовчед й.

— Ти сам каза, че има само един от рода на Харлинг, а той е по-възрастен и от теб. Не се безпокой!

По-възрастният й братовчед втренчи синьо-зелените си очи в Хана. Бе облечен в поовехтяло сако от туид, отъняло на лактите и с изтъркани ревери. Дрехата изглеждаше по-стара от притежателя си. За петте години, които бе прекарала в Мейн, се бе примирила с пословичното му скъперничество.

— Стотици години Харлинг и Марш не са имали нищо общо — каза той. — Защо да се разтварят зараснали рани?

— Не разтварям зараснали рани. Отивам на обикновено проучване — Хана полагаше усилия гласът й да не звучи отбранително, нито нетърпеливо, но не възнамеряваше да се отказва от идеите си. — Присила Марш не е умряла миналата седмица, както знаеш.

Преди триста години съдията Котън Харлинг бе осъдил на смърт чрез обесване Присила Марш. Сега Хана искаше да опише биографията на своята баба. Това не само бе интересно занимание, но и отдаване на дължимото към паметта на жената, дръзнала да се противопостави на пуританите в Америка и на семейство Харлинг от Бостън.

И, естествено, бе заплатила за това. С живота си. Хана не би могла да забрави този факт.

Повя вятър и тя опъна огромния дебел пуловер по тялото си. Дългата й руса коса бе вързана на конска опашка. Братовчедът Текери пък сякаш не усещаше студа.

— Хана, семейство Харлинг се възмущават, че не им позволяваме да забравят как техният дядо е обесил Присила. Ние, разбира се, смятаме, че не трябва да забравят. Враждата не стихва вече триста години.

Хана не обърна внимание на скептицизма на Текери. В крайна сметка това пътуване бе наложително, макар да съзнаваше, че я очаква скуката на безкрайното ровене из потънали в прахоляк книги, дълги часове, прекарани в лошо осветените читални на архивите.

— Поне — подхвана братовчед й — не издавай пред никого в Бостън, че си от семейство Марш.

Текери си представяше пътешествието и до Бостън едва ли не като опасно приключение.

— Внимавай! — предупреди я той. — Ако Джонатан Харлинг разбере, че…

— Това ли е името на единствения Харлинг в Бостън?

— Джонатан Уинтроп Харлинг — смръщено кимна на Текери.

— И какво би могъл да ми стори един възрастен мъж?

 

 

Джонатан Уинтроп Харлинг изкачи бавно склона към кметството. Искаше да хвърли един поглед на статуята на небезизвестната Присила Марш. Трагичната й смърт вече триста години петнеше името на семейството му.

От пристанището повяваше леден ветрец. Бе облечен само в тъмносив костюм, но сякаш не усещаше студа.

Бе роден и отрасъл в Ню Йорк. Само от година живееше в Бостън и притежаваше едно от характерните за рода Харлинг качества: бе безбожно богат. Понякога размерът на печалбите му го плашеше. Но семейство Харлинг много ги биваше да правят пари.

Мраморното лице на Присила Марш блестеше на слънцето. Изглеждаше много млада и оскърбена, по-невинна, отколкото е била в действителност. Скулпторът бе успял да предаде опияняващия чар на косите й, за които се говореше, че били светлоруси и прави. Когато е била на тридесет години, е била обесена по нареждане на Котън Харлинг.

— Добра работа — измърмори Уин под нос.

Ако бе следвала общоприетите норми, Присила не би вдъхновила Лонгфелоу да напише поема за нея, нито пък би била прототип на главната героиня в пиесата, създадена през 1952 година. Разбира се и статуята й не би възправяла снага върху склона пред сградата на щатския съд.

Уин плъзна ръка по мраморните коси на Присила и сякаш усети трагедията на ранната й смърт. Бе умряла само ден, преди да пристигне указът, с който я обявяваха за невинна. Не бе обучавала младите жени от околността на магьосничество, а как да лекуват болните.

Смъртта й остана като урок за семейство Харлинг.

Урок за нуждата от търпение, човечност, вяра в добротата на човека и неговите права. Предупреждение към горделивите. Към онези, които се считаха за безгрешни.

Но уви, не бе станало така.

 

 

Хана пристигна в Бостън и се установи в апартамента на своя приятелка, с която си бяха разменили жилищата. Младата учителка бе отишла на екскурзия със своя клас в Мейн.

Първата цел, към която се отправи на следния ден, бе библиотеката на Нова Англия, разположена на Бейкън Стрийт, отвъд градската градина. Това бе частна библиотека, чиито членове наброяваха едва четири хиляди души, основана през 1892 година, естествено от семейство Харлинг.

Хана поясни, че е историк по професия и би желала да използва богатствата на библиотеката, преди всичко — подновените архиви на Нова Англия.

Престън Фаулър, директорът, представителен мъж на около петдесет години, й обясни, че библиотеката е частна институция. Би могъл да я допусне до хранилищата, едва след като докаже, че е изчерпала всяка друга възможност и че в тази библиотека се намира единственият източник на информацията, която й е нужна. Но дори и в този случай щеше да бъде зорко наблюдавана.

Хана устоя на желанието си да подчертае, че неведнъж други частни институции бяха отваряли вратите си за нея. Спорът не би довел до никъде.

— Но чичо Джонатан каза, че няма да имам проблеми — въздъхна тя.

— Кой? — остро попита Престън.

— Чичо ми… — Хана замълча драматично и добави: — Джонатан Уинтроп Харлинг.

Фаулър се покашля. Факторът Харлинг!

— Вашето име е?

— Хана. Хана Харлинг.

 

 

Уин се отпусна в мекия стол с кожена тапицерия и взе телефонната слушалка в ръка. Обаждаше се чичо му, от когото бе наследил името.

— Здравей, чичо Джонатан. Какво има?

Джонатан Харлинг, който наскоро бе навършил осемдесет години, започна направо:

— Ще ходиш ли в събота вечерта на вечерята, давана от библиотеката на Нова Англия?

— И пари да ми дават, не бих отишъл. Защо?

— Един приятел спомена, че видял името Харлинг в списъка на гостите, та…

— Е, не съм аз. Дори не съм стъпвал там. А ти? Ти ще ходиш ли?

— Хм. Някои от нас нямат неограничени средства, нали знаеш.

— Ако искаш, мога да ти купя куверт…

— По дяволите! Не мога да приемам милостиня от собствения си племенник — изсумтя сърдито възрастният човек. — Защо не отидеш ти? Можеш да се запознаеш с някоя млада дама. Колко спечели тази седмица? Милион? Два? Повече?

— По-забавно е да те оставя в неведение — засмя се Уин.

Все още сумтейки, чичо му затвори телефона.

Уин завъртя стола си и впери поглед през прозореца. Намираше се на четиринадесетия етаж и пред него се разкриваше гледката на Бостънското пристанище. Видя как няколко самолета излетяха от близкото летище. Бе кристалночист слънчев майски следобед. Как би могъл човек да се затвори в мухлясалото здание на библиотеката, само и само да се покаже в обществото?!

Да се запознае с жени, не бе проблем за него. Противно на мнението на чичо му, Уин съвсем не водеше отшелнически живот. Проблемът не бе в това да се среща с различни жени, дори и понякога да споделя постелята си с тях. Проблемът бе да открие истинската жена…

— Сантиментални щуротии — промърмори той.

 

 

На четвъртия ден от пребиваването си в Бостън Хана полека-лека навлезе в обичайния ритъм на изследванията си. Самият Престън Фаулър я бе поканил да присъства на тържествената вечеря в библиотеката. Бе приела, въпреки астрономическата цена на куверта. Предполагаше се, че е Харлинг и има пари. Освен това Фаулър лично се бе заел да й помага в изследователската работа. Бе му казала, че се интересува от Котън Харлинг, един от нейните предци. Не възнамеряваше да си навлече някоя беда, споменавайки името Присила Марш или своята собствена самоличност. Забавляваше се да се представя за една от семейство Харлинг.

— За пръв път ли сте в Бостън? — попита я Фаулър в една хладна и дъждовита утрин. Беше й донесъл две-три книги до масата, на която работеше.

— Да — хладнокръвно излъга Хана.

— От нюйоркските Харлинг ли сте?

Нюйоркските Харлинг! Никога не бе чувала за тях.

Трябваше да не забрави да поразпита братовчеда Текери, който все още не знаеше, че се подвизава из Бостън, представяйки се за член на семейство Харлинг. Но нали той я предупреди да не споменава, че е Марш?

— От Охайо — поклати глава тя.

— Разбирам… — директорът бе облечен в костюм, купен от магазините на Братя Брукс, снежнобяла риза и обувки с широки токове. Косата му бе сресана и изящно подредена.

Предния ден Хана бе похарчила сума пари, за да се издокара в стила на Харлинг и в този миг я бе страх да погледне сметките за покупките си. Но Престън Фаулър никога не би повярвал, че е една от тях, ако му се бе появила, облечена в обичайните си джинси и фланелка. Е, веднъж-дваж би могла да ги сложи, но не и всеки ден.

Колкото до истинските Харлинг… Е, какво пък! В Бостън имаше само един и тя въобще не се притесняваше от него. Джонатан Уинтроп Харлинг бе възрастен. Сигурно носеше скъпи костюми, а кокалестите му ръце потреперваха от старост… Можеше да си го представи.

Фаулър и спомена, че в Музея на изящното изкуство в града са изложени платна, сред които и едно, на което е изобразен Бенджамин Харлинг, известен корабостроител, живял през осемнадесети век. Хана обеща да го види.

Най-сетне той си тръгна.

Хана хвърли поглед към записките си, направени по публикации във вестниците от преди стотина години — края на деветнадесети век. Бе описан юмручен бой между семейство Харлинг и Андрю Марш, дядото на братовчед й Текери. Повод за свадата бе различието в мненията им относно поемата на Лонгфелоу, посветена на Присила Марш. Семейство Харлинг твърдели, че поетът е представил в твърде идеализирана романтична светлина образа й, а Андрю отричал. Страхотна каша.

Очите й пробягаха по редовете. Внезапно нещо привлече вниманието й в текста.

— О! Какво е това?! — възкликна полугласно.

Зачете се отново. Казваше се, че семейство Марш настоявало семейство Харлинг да предоставят колекцията си на публиката.

Колекцията „Харлинг“?!

Изследователското сърце на Хана заби бясно от вълнение. Ето, това бе нещо! Продължи да чете нататък.

Ан Харлинг, починала през 1892 година, бе събрала в колекция семейния архив, започвайки с документи, датиращи отпреди триста години — от 1630, годината, в която семейството й се установява в Бостън.

Какво ли не би дала Хана, за да се докопа до нея!

Хана грижливо отбеляза информацията в тефтерчето си и зарея поглед из окъпаните от дъжда лалета и цъфнали дървета на градската градина, чудейки се какъв ли щеше да бъде животът й, щом се бе развълнувала от една обикновена купчина документи.

 

 

— Господин Харлинг?

Уин премести поглед от екрана на компютъра и въздъхна. Младата му секретарка, чието лице приличаше на Кетрин Гибс, бе твърдо решена да изпълнява ролята на негов помощник.

— Можеш да ме наричаш Уин, Паула. Какво има?

— Пак се появи самозванецът.

— Къде?

— В Музея на изящното изкуство.

— Чичо Джонатан ли се обади?

— Докато бяхте на съвещанието — кимна Паула.

Чудеше се дали да не й каже за непознатия Харлинг, който се канеше да присъства на официалната вечеря в библиотеката. Още от самото начало бе твърдо убедена, че си имат работа с някой самозванец.

— Помоли да ви попитам — продължи момичето — дали сте се записали за серията лекции върху американската живопис от седемнадесети век, която е подготвена от Музея. Негов приятел познава преподавателя и…

— Аха, разбирам. Чичо Джонатан познава всички… — Уин се отпусна назад в стола си.

— Не. Това е жена, господин Харлинг, повярвайте ми! — Пауна го изгледа съсредоточено. Бе с кестенява коса, двадесет и две годишна и убедена в думите си.

— Защо една жена би се представяла за Харлинг?

Паула смръщи лице, за да покаже, че това, което се канеше да направи, бе в разрез с разбиранията й за етичност.

— Мога ли да говоря искрено?

— Какво слава, за Бога? Та тук не е пиратски кораб! Разбира се, че можете.

— Господин Харлинг, ако не възразявате срещу думите ми… — тя пристъпи към бюрото му, скъпа вещ, издържана в съвременни форми. — … ние с вас сме от доста време заедно, почти от година. Изглежда вие не съзнавате как гледат хората на семейството ви.

— На семейство Харлинг ли имате предвид?

— Точно така! — тя беше изключително сериозна. — Мнозина биха се възползвали, ако им падне, от името и богатството на семейството ви, от мястото ви във финансовите среди. Вие сте порода, която…

— Порода? Паула, та аз не съм кон!

— Както казах — не се смути тя, — вие не съзнавате стойността на името, което носите.

— Е, добре, да предположим, че сте права. Да допуснем, че някой се опитва да се възползва от мен. Първо, защо от мен, а не от чичо ми? И второ, защо жена?

— В отговор на първия ви въпрос… — Паула очевидно бе шокирана от неговото невежество. — … защото сте тридесет и три годишен, ерген, а чичо ви е на осемдесет. Това дава отговор и на втория ви въпрос.

— Защо да не може да има трети Харлинг в Бостън?

— Няма такъв.

Уин нетърпеливо погледна компютъра си. Работата му изоставаше.

— Какво всъщност е станало? Някой си се е записал за лекции в Музея на изящното изкуство и в списъка на гостите за официалната вечеря. Това все още не е конспирация.

— Само почакайте! — Паула тръгна към вратата. — Ще има и други.

 

 

Уин закъсня с пет минути за ежеседмичния обяд с чичо си. Обядваха в частния клуб на Бейкън Стрийт, чийто член бе старият Харлинг. Бе влажно място със стени, оцветени в кремаво. Персийски килими покриваха пода. Мебелите бяха старинни, а посетителите — предимно възрастни почтени господа. Уин можете да се обзаложи, че бе най-младият сред членовете за последните четиридесет години. Храната бе поносима, а Уин се забавляваше в компанията на чичо си.

— Съжалявам, че закъснях — протегна той ръка за поздрав. — Беше един такъв ден… Не, не ставай, моля те!

Джонатан Харлинг се отпусна в стола си. Бе висок и слаб господин, пълен с енергия, който служеше за пример на племенника си. Бе завършил история в Харвард, Уин си спомняше, че чичо му едва не бе умрял, когато разбра навремето, че племенникът му е предпочел да учи в Принстън.

— Кой ден от последните шест месеца не е бил „един такъв“ за теб? — избоботи възрастният човек.

— Сега е най-напрегнатото време — опита се Уин да отклони въпроса. — Как е вареното днес?

— Никога не е вкусно! — чичо Джон вече имаше чиния пред себе си.

— Защо тогава все него поръчваш?

— Традиция.

— Нещо ново около приятелчето Харлинг?

— Самозванецът, имаш предвид. Още не. Възползва се от всяка минута, уверен, че не може да бъде заловен.

— Секретарката ми смята, че е жена.

— Интересно виждане… Предупредих неколцина от приятелите ми да си отварят очите. Не искаме той или тя да започнат да си купуват кожени палта и бърза коли на наше име. Ти би могъл да си позволиш подобно нещо, но не и аз.

— Говори ли с Престън Фаулър?

— Не. Току-що научих за инцидента в Музея. Не ми се ще да избързвам със заключенията. Може и да е случайност.

— Но ти си убеден, че не е.

— Не, не съм — кимна чичо Джонатан.

Приближи келнерът и Уин си поръча печена пуйка.

С крайчеца на окото си мерна, че управителят придружава млада дама, която настани на една маса зад гърба му. Косата й бе права и много дълга, нежна като коприна, с цвят на избуяли житни класове. Бе стройна, не много висока, облечена в елегантен сив костюм.

— Откъде ли е? — и чичо Джонатан бе забелязал младата дама.

— Не знам. Никога не съм я виждал.

— Почти съм сигурен, че не е член на клуба. Сигурно е нечия роднина. На кого ли?

Уин вдигна рамене и заприказва за друго, виждайки искрици в очите на чичо си. Джонатан Харлинг душа даваше да сватоса племенника си. Предпочиташе младо момиче от известно и богато семейство, което да членува в същия клуб.

— Виж! Тя си поръча салата от раци — не се предаваше чичо му.

Салатата от раци бе най-скъпото предястие от доста скромното меню. Уин не можа да се сдържи и се обърна. Тя посегна към приборите. Пръстите й бяха дълги, но не деликатни, ноктите — късо подрязани. Имаше нещо познато в лицето й, макар в същото време Уин да бе сигурен, че никога не я е срещал.

Донесоха поръчаните ястия и той се обърна към чичо си.

— Тя не бива да си поръчва раци. Ще напълнее — отбеляза Джонатан.

— Ще ходиш ли на бейзболния мач в събота? — намръщи се Уин. — Натрапникът може да се опита да се намести в ложата ни.

— Съмнявам се. Оставил е следи единствено в библиотеката и в Музея за изящно изкуство. Очевидно не е запалянко.

— Не знам. Предполагам, че не можем да направим кой знае какво, освен да стоим нащрек. Както ти самият каза, твърде рано е да действаме… — Уин опита пуйката. Не бе нещо особено. — Но все пак, ако наистина някой се възползва от името ни в Бостън, с радост бих го хванал за гушата.

Чичо Джонатан кимна.

След време се появи келнерът и попита да поднесе ли кафето. Възрастният Харлинг отново се върна на темата, която занимаваше ума му:

— Защо не се обърнеш и не се представиш на русокосата дама? Не си срамежлив. Покани я на кафе. Да разберем коя е.

— Чичо Джонатан…

Но той не послуша племенника си, обърна се назад и помоли младата жена за солницата.

На Уин не му оставаше да направи нищо друго, освен и той да завърти стола си. Блондинката бе вперила големите си зелени очи в лицето му.

Изглеждаше достатъчно интелигентна, за да забележи, че масата им бе вече почистена. Келнерът приближаваше с кана кафе и традиционния за чичо Джонатан пудинг.

— С удоволствие — подаде непознатата солницата.

Уин я взе. Толкова.

— Ти си непоправим — каза Уин на чичо си.

— Не ти ли е познато лицето й?

— Да — заинтригувано отвърна Уин.

— Не мога де се сетя откъде. Така или иначе, хубавичка е. Покани я на вечеря.

— Чичо…

— Може да не я видиш никога вече. А ако тя е истинската? Ще пропуснеш шанса си.

— Ако тя е „истинската“ — понижи глас Уин, — тогава ще имам и друг случай да я видя. Вярвам, че съдбата има пръст в тези неща.

— Романтични глупости — измърмори Джонатан и размаха лъжичката си. — Виждаш ли, тръгва си. Хвани я.

— Тя не е пъстърва.

— Пропусна шанса си! Я ми кажи, може ли да те развълнува нещо друго, освен парите?

Можеше. Красивите й крака го бяха развълнували. Не бе безчувствен. Но не желаеше да сподели това с чичо си.

— Не мога да поканя съвършено непозната жена навечеря.

— Първия път винаги се прави така.

— По какъв повод да я поканя на вечеря?

— За какво ти е нужен повод?

— Ако тя искаше да се запознае с някого, нямаше да дойде тук — въздъхна отегчен Уин. — Всички знаят, че тук идват само възрастни мъже.

— А за никого не е тайна, че двамата с теб всяка сряда обядваме тук. Може би тя е искала да се запознае точно с теб. Това минава ли ти през ума?

— Ако беше така, не смяташ ли, че като подаде солницата, щеше да се възползва?

— Може би, ако пръв бе казал нещо…

Уин се подразни. Чичо му бе този, който говореше романтични глупости. Дамата с нищо не бе показала, че се интересува от тях или че би искала да го види отново.

Но очите и… Незабравими. И косата й…

И все пак какво у нея му бе така познато?

Келнерът плъзна сметката пред Уин, който веднага се приготви да подпише. Това бе една уговорка между двамата, за да не се налага чичо му да настоява да плати.

— Почакайте! — спря Уин келнера. — В сметката ми сте включили ястие, което не съм поръчвал.

— Ами… госпожица Харлинг каза, че…

— Кой? — Уин рязко се изправи. — Кой?!

— Дамата… — келнерът посочи масата зад него, която вече бе празна.

— Ето го, самозванецът — спокойно обяви чичо Джонатан.

— Да — отвърна Уин. — Добре ли си?

— Чудесно. Хайде, върви.

Уин и не помисли да спори с чичо си, просто подписа сметката за цялата сума и си тръгна.