Джанел Тейлър
Огнената долина (1)

Първа глава

За хиляден път омекналите пръсти на Бренди изтриваха потното чело. Под златистия тен избиваше сгъстяваща се, нездрава червенина. Дишаше тежко, явно не съзнаваше, че смазващата жега затруднява дишането и замъглява мисълта й. В дълбочината на смарагдовите, наситенозелени очи се бе стаил неизказан страх. Изразителният й поглед тъмнееше от неизпитвано досега страдание. Светлокестенявата коса лепнеше неприятно по влажния врат и лицето, а просмуканите от пот дрехи — по изящното тяло.

За първи път в живота си Бренди Александър буквално се парализираше. Това усещане разстройваше нейната самоувереност, която я бе спасявала в множество трудни ситуации, и която често не й достигаше напоследък. Обзета от уплаха, тя безсилно прокле наетия блестящ Кадилак де вил. С неприязън си спомни и за монтьора, пропуснал да забележи износените части, довели до повреда на колата и до спирането на най-важната за момента система — климатичната. Без нея черният кадилак се бе превърнал в пещ, обгаряща тялото и изпепеляваща мозъка.

Опита да си внуши, че е попаднала в странна и неочаквана, но не и трагична ситуация. Необходимо беше да си възвърне поне донякъде присъствието на духа. Не можеше безропотно да сведе глава пред жестоката прищявка на провидението, вперило парализиращ поглед в очите й като кървав злодей от някой неин роман.

Последния път синоптикът бе съобщил, че температурата в Лас Вегас е четиридесет и осем градуса. В поразяващата с панорамата си Огнена долина, чиято пленница бе станала заради замрялата, безполезна кола, горещината бе не по-малко от петдесет! Беше ужасно, но ако искаше да остане жива, трябваше да търпи!

През изминалите четири часа Бренди бе чакала и се бе молила да й помогнат. Търпението и упованието й се бяха надпреварвали кое от двете ще я крепи по-дълго. Вече усещаше, че отчаяното им състезание завършва наравно. Горещината в луксозния капан ставаше все по-непоносима. Инстинктивно съзнаваше обаче, че по-опасно би било да изостави колата и да поеме по пътя, прострял се пред премрежения й поглед сякаш до безкрая. Извивките му напомняха змия, готова всеки момент да се събуди и да я ухапе, ако стъпи върху тъмния й гръб.

Разсеяно се зарече да не напуска прохладата и закрилата на непретенциозната къща в ранчото си, освен в краен случай. Замечтана въздишка одра пресъхналото й гърло. В мислите й изплуваха тъмнозелените кедри и величествените борове на фона на опияняващите сини хоризонти и в гърдите й сякаш нахлу свеж аромат. Отчетливо си припомни внушителните дъбове и свенливите върби около къщата, дивия люляк, пъстрите цветове на храстите и зелената трева по поляните в Кентъки, полюшвана от галещия вятър…

И все пак, въпреки въображението си на писателка, Бренди не можа да изпита прохладата на кристалните повеи, облъхвали косите и дрехите й през онези щастливи дни, когато работеше на сенчестата веранда, разхождаше се боса из околните поля и горички или газеше по дъното на ручея край къщата.

Беше прекалено обезсърчена от коварството на съдбата, за да се тревожи за други неща — като бъдещите си отношения с издателската компания „Дийвън“, например. Ако не бе поела ангажименти към нея, не би се озовала в сегашното опасно положение. Безуспешно опита да си спомни името на човека, предложил Огнената долина като най-подходящо място на действието за новата й научнофантастична книга. А и да си спомнеше, можеше ли да го вини за злополуката?

Отсега нататък няма да се заема с друго, освен с любовни романи, трилъри и уестърни! Кой знае защо, всеки път, когато се захващаше с научна фантастика, я сполетяваха опасни изненади.

Сети се, че може да потърси отговорност от агенцията за коли под наем „Фарли“ — ако не за спуканата водна тръба и неизправната климатична инсталация, то поне за празната туба за вода в багажника. С раздразнение си спомни обаче, че тъкмо представителят на компанията я предупреди да не тръгва за пустинята, без да е наляла поне по литър вода за всеки човек в колата. Днешната случка щеше да й даде добър урок! Занапред ще се грижи по-добре за интересите и сигурността си — така както правеше по-рано.

Стана й неприятно при мисълта, че глупаво е пренебрегнала най-важното — собственото си оцеляване. Замисли се за внезапно напусналата я смелост, за решителността и жизнеността, на които се дължаха творческите й успехи и независимият стил на живот.

Напоследък бе допуснала прекалено много проблеми да обременяват трезвия й разсъдък и свободата на действие. Какво я бе накарало да преработи по вкуса на издателство „Уебстър“ последния си исторически роман? Не й бяха особено необходими нито добрият аванс, нито солидните доходи от допълнителните продажби. Нима материалните интереси бяха слабото й място?

Поддала се бе и на увещанията да добави няколко еротични сцени и фрапиращо убийство в оригинала на „Жестоките стрели на любовта“, въпреки че отначало бе възразила срещу подобни промени, които й налагаха в името на касовия успех. И как иначе — бяха истинско предизвикателство за добрия вкус! Освен това се опасяваше, че с грубите промени на фабулата ще засегне и индиаиците сиукси. Въпреки всичко, романът скоро стана бестселър и даже решиха да го екранизират.

Сценаристът поиска да бъдат внесени още по-драстични промени и по-детайлни сцени, изпълнени със секс и кърваво насилие. Нейното желание беше романът да заслужи литературно признание в първоначалния си вид — като правдиво отражение на историята на сиуксите, а не чрез превръщането му в посегателство върху достойното им историческо наследство. Можеше ли обаче да се води аргументиран спор с читателите за техните изисквания към писатели и филмови продуценти?

Очевидно беше вярно, че на автора е позволено да оформя произведението си само донякъде. Сигурно в това се криеше причината за огорчението й — след направените промени книгата сякаш не бе написана от нея.

В съзнанието й се загнезди въпросът дали парите и славата имат толкова голямо значение. Сякаш още чуваше последните доводи на Кейси: „Моля те, послушай ме, Бренди! Можеш да работиш по цял ден, но ръкописът ще остане да събира прах в чекмеджето, ако не дадеш на читателите онова, което очакват. Искат ли секс, кръв и натурализъм, замижи и дай на някой друг да допълни ръкописа. За какво ти е литературният талант, ако никой не купува и не чете твоите книги? Нямаш друг избор — и издателите, и читателите имат изисквания, с които трябва да се съобразяваш! Когато завършиш последната си научнофантастична книга, ще се заемем с екранизацията на «Стрелите». Много добре ти е известно, че няма да откупят правата без исканите от тях промени. Обмисляй, терзай се, но знай, че няма да чакат отговора ти безкрайно!“

Не беше ли така в действителност? Бренди бе склонна да допусне, че Кейси е права. Може би наистина трябваше да угажда на читателите си с пикантни романчета, в които няма никакво място за въображението.

Та нали Кейси Тривърс беше най-способната от всички известни литературни посредници и в същото време — нейна най-добра приятелка, откакто се помнеше! Кейси никога не й бе давала погрешен или безполезен съвет. Тя притежаваше нещо повече от компетентност. На нея можеше да се разчита, внушаваше добронамереност, доверие и жизненост. И все пак красивите устни на Бренди се свиха от усещането за прекалена меркантилност.

Отпусна се настрани върху широката седалка, за да избегне преките лъчи на изгарящото слънце и да почувства всеки полъх на едва доловимия вятър през разтворените врати. Над предницата на колата трептеше омара, но вече не се виеше пара. Спряло бе и продължителното съскане. Цареше призрачна тишина.

Нямаше нужда да си гори ръцете, за да повдигне капака на двигателя. Където и да беше повредата — в радиатора или в някоя обикновена тръбичка, не бе в състояние да я отстрани.

Отдавна свикнала сама да носи отговорността за своя живот, напоследък Бренди беше потресена от пристъпите на безсилие и сполетелите я поражения. Вече й се струваше, че губи самообладание пред хора и в непредвидени ситуации. Не можеше да не си зададе въпроса дали дотогава успехът не я бе спохождал твърде лесно. В нея още гореше любовта към творчеството, но нещо се бе променило. Изчезнало беше обичайното безгрижие и щастливата й усмивка. Искаше нещо повече от живота и от себе си.

След онзи злощастен момент, в който колата окончателно спря, Бренди не можа да я помръдне от неподходящото място — по средата на тесния, криволичещ между хълмовете, път. Само разтвори всички врати като предупреждение към другите шофьори. После, когато вече не пареше, вдигна и капака на мотора. Със съзнанието, че е взела всички възможни мерки за сигурност, седна в очакване на помощ.

Съвсем скоро почувства непоносимата жега. Почти веднага откри и празната туба за вода в просторния багажник на колата. Тогава пламналият й мозък бързо съобрази: нямаше вода, въпреки че само на няколко километра се намираше езерото Мийд; наоколо нямаше никаква друга сянка, освен тази в нагрятата кола; пътят бе пуст, а все още беше обяд — до настъпването на мрака и прохладата оставаха дълги часове.

Автобусите с туристически групи отдавна бяха завършили екскурзиите до този район — още в първите часове след изгрева. Повечето туристи идваха в Лас Вегас не на излети в безлюдната пустиня на петдесет километра от града, а от любов към хазарта и екстравагантните спектакли. Всички разумни хора прекарваха горещите обедни часове под покрив, в прохладата на климатичните инсталации. При малко повече късмет следващите туристи щяха да пристигнат преди залеза, едва след няколко часа…

След злополучната повреда времето запълзя като охлюв. Бренди все по-остро чувстваше самотата. Зелените й очи често обхождаха причудливата гледка наоколо. Все пак трябваше да признае, че описанието на тази долина — странна приумица на майката природа, беше най-подходящо за „Мрака на Венера“. Местността наистина караше човек да мисли, че е попаднал на друга планета: черни храсти и безлистни бурени, кактуси с различна форма, сякаш разхвърляни из безжизнената и враждебно настръхнала околност. Нямаше никаква зеленина, нито едно дърво, което да зарадва погледа. Всичко бе покрито с различни по големина камъни и чакъл във всевъзможни оттенъци между черното и мръснобялото. Всичко, с изключение на исполинската тъмночервена верига от хълмове, издигащи се отвесно като открито предизвикателство към самото небе.

Причудливото и неестествено редуване на върхове и падини бе дало на местността най-подходящото име. При изгрев и залез слънчевите лъчи докосваха наситеночервените възвишения и те сякаш избухваха в пламъци, бурни и разгневени от хилядолетната борба с ветрове, редки дъждове и резки температурни промени.

Внимателният поглед веднага откриваше по набраздените им и разядени повърхности доказателствата за непрестанните атаки на времето и стихиите. Техните безмилостни нокти бяха оставили върху склоновете и фантастични, и съвсем реалистични форми и изображения — резултат от безкрайната схватка, обгърнала долината с ореол на привлекателност и тайнственост, пред които човек не можеше да устои.

Усмихна се вяло. Впечатлителното й съзнание беше преуморено от невероятни образи и асоциации. Когато тази сутрин за първи път навлизаше в долината, потръпна от изумление и възхищение пред дивата предизвикателност и неземната прелест на гледката. По скалните отломки, подаващи се над обветрените и опалени склонове от спечена червена глина, сякаш бяха пръснати играчки на някакво гигантско извънземно същество.

Формите им напомниха на Бренди детските игри с фигурки от червена глина, изобилстваща в южните щати. Изгряващото слънце галеше исполинските ръжди в червени очертания с огнените си пръсти. Под тях се разгаряха пламъците на фантастичен живот, сякаш митичният Феникс водеше отчаяна битка за своето прераждане. Тогава Бренди реши да се върне за фотоапарат и резервна лента, за да увековечи загадъчното очарование на долината. За да пресъздаде породеното настроение и чувствата си върху белите страници, изпитваше необходимост още много пъти да изживява удивлението от неизчерпаемите форми.

В онзи момент, въодушевена от сполучливата и навременна находка, не се поколеба да дойде в долината още веднъж, отново сама. Винаги вършеше работата си самостоятелно. Стремеше се да не се влияе от чужди впечатления и реакции — обект на нейните проучвания в процеса на подготовка за всяко ново произведение. Странно, като че тогава се беше поддала на някакво непреодолимо внушение да дойде тук още веднъж.

Както и в другите жанрове, в научната фантастика Бренди се чувстваше в свои води. С лекота разви идеята за странното си влечение към долината, предизвикано сякаш от свръхестествена сила, също като в известния филм за извънземното Ити. Ако целта на това влечение бе да се подложат на изпитание амбициозността и решителността й, краят несъмнено не беше далеч…

Веднага си наложи да не драматизира излишно положението и да не дава ненужен простор на разпаленото си въображение. Намираше се в съвсем реална ситуация, при това — доста застрашителна!

Не носеше часовник. Нямаше представа колко е часът. С възмущение бе открила, че и в кадилака няма часовник. Ако се съдеше по положението на слънцето и годишното време, наближаваше пет. Останала в долината до този късен час, не можеше да знае за предупрежденията да не се навлиза в необитаемия район привечер, нито пък имаше възможност да научи за повредата на патрулния хеликоптер, обикновено кръжащ над тези места.

Горещината и липсата на вода вършеха своето. Необходимо бе да се напрегне, за да съсредоточи вниманието си върху предстоящия залез. Всъщност май съвсем не беше в състояние да разсъждава ясно и да се съсредоточава върху каквото и да било…

Мислите й се носеха насам-натам като лакоми за нектар пчели, стрелкащи се от един ярък цвят към друг. В главата си усещаше празнота и замайване, сякаш беше изпила цяла бутилка шампанско наведнъж.

Посегна отново да изтрие капчиците пот от челото и горната си устна. Почувства пръстите си изтръпнали и вдървени. Започна да я обзема непозната отпадналост. Все по-трудно й се удаваше и най-незначителното движение. Не изпитваше друго желание, освен да спре лудото биене на сърцето и пулсирането на кръвта в слепоочията, да стихне засилващото се бучене в ушите й. Безброй пъти беше описвала страданията и гибелта на хора, но никога не се бе замисляла как би изглеждала собствената й смърт…

Малко преди да загуби съзнание, Бренди се учуди защо притъмнява и я обзема сънливост. В съзнанието й за миг проблесна мисълта дали наистина не умира.

 

 

Стивън Уингейт тъкмо завършваше поредното изкачване, когато пред него се изпречи черен кадилак, непонятно защо спрян по средата на пътя. Беше се замислил за предстоящата среща с представителите на предприемаческата компания. Възнамеряваше да инвестира в нея, стига разчетите му за висока възвръщаемост от проекта й в долината да се окажеха верни.

Обикновено се занимаваше с няколко делови въпроса едновременно. И тези дни, наред с работата по предстоящата конкретна сделка, той обмисляше друга, чиято реализация беше в перспектива. Бе преценил, че има достатъчно време, за да огледа района. После щеше да отиде на вечерята, за да приключи с нефтената концесия и рафинерията.

И в този момент забеляза колата на пътя. Мигновено започна да убива скоростта на мотоциклета — едновременно със спирачките и с двигателя, за да удържи в равновесие мощния и тежък Харли Дейвидсън. Трябваше да спре, преди да се е блъснал в кадилака.

Имаше шанс и да успее. Поради лошата видимост беше отпуснал газта доста, преди да стигне билото на хълма, по което се виеше пътят… Стискаше ръкохватката на съединителя с такава сила, че кокалчетата на лявата му ръка бяха побелели. Пръстите на краката в скъпите ботуши от змийска кожа изтръпнаха от борбата с педала за скоростите — налагаше се мигновено да смени предавките до най-ниската.

Независимо от бясното усилие само със спирачките не би могъл да избегне подхлъзването извън пътя — към острите ръбове на камъните, шиповете на кактусите и нестабилния пясък. А може би, вместо да се забие в спряната по средата на пътя кола, е по-добре да рискува и излезе извън него? Противопостави на неочакваната опасност цялото си умение, решителност и физическа сила… Ето, тежкият мотоциклет се закова само на сантиметри от предната броня на черната лимузина!

Вече нищо не сдържаше яростта му. Дишаше тежко. От ноздрите му сякаш изригваше огън. Мускулите му бяха сковани от напрежение. Стиснал зъби в ядна гримаса, Стивън скочи от мотоциклета. Готов беше да пребие смахнатия шофьор на кадилака. Обутият му в ботуш крак ритна подпората на огромния Харли Дейвидсън с такава сила, че вместо да го изправи, за малко не го преобърна. Когато се отправи към колата със стиснати юмруци, морскосините му очи бяха присвити заплашително.

Причината за премеждието му бе или детинска лудория, или глупава небрежност. Очевидно колата не беше катастрофирала, но и не бе спряна, където трябва — на тесния крайпътен банкет. Сто и деветдесет сантиметровият мъж се наведе към прозореца. Искаше му се да вразуми несъобразителния шофьор с няколко гневни думи, а ако се наложи — и със сила. Погледът му веднага попадна върху привлекателна женска фигура. Направи усилие да овладее гнева си. Трябваше да запази приличие, поне докато изясни странната ситуация, в която се размина на косъм най-малко с осакатяване.

— Госпожице? Лошо ли ви е? — прозвуча дълбокият му глас.

Не му отвърна нито глас, нито жест. Леко я побутна по рамото и повтори въпроса. Отново никаква реакция. Стивън заобиколи колата и се наведе над седалката през дясната врата. Очевидно жената не бе в състояние да му отговори. Издърпа отпуснатото тяло от нажежената кабина и внимателно го положи върху мекия прахоляк край пътя.

Когато отстрани овлажнялата светлокестенява коса и видя за първи път пламналото лице на Бренди, той несъзнателно се вгледа в привлекателните черти, обрамчени от къдрици с цвета на отлежал коняк. Погледът му се плъзна одобрително по гладката златиста кожа. Носът бе прав — нито къс, нито прекалено дълъг. Внимателно повдигна клепачите и се взря в наситенозелените, със златисти петънца очи. С усилие се откъсна от тях — сякаш притежаваха магическа сила, като очите на екзотична дива котка.

Изненадващото премеждие бе изострило сетивата му. През последните дни неведнъж го обземаше досада и униние. Ако му бе нужно силно, шокиращо преживяване, за да се мобилизира и възстанови обичайната си форма, възникналата ситуация бе повече от подходяща.

Заинтригуван, той се впусна да разплита загадката. Въпреки че привлекателното създание пред него имаше подчертан загар, ясно личеше избилата по деликатните скули червенина. Устните, пълни и леко разтворени, наподобяваха разтегнато сърце. Внимателният му поглед забеляза фините бръчици край устата и очите, които издаваха по-скоро приветлив характер, отколкото следи от възрастта — беше на не повече от двадесет и пет-шест години.

Очите му се спряха върху съблазнителната фигура на непознатата, като я преценяваха от позицията на красив и богат ерген, преследван от представителки на нежния пол. Според него беше висока около метър седемдесет и пет и тежеше не повече от петдесет и пет килограма, и то с дрехите. Тялото й, стегнато и стройно, издаваше жизненост и самостоятелност — качества, които Стивън ценеше.

Тъмносините й джинси носеха името на престижна фирма и подчертаваха плоския корем и стройните издължени крака. Под вталената й копринена блуза на едри цветя изпъкваха очертанията на добре оформен бюст. Пламналата, преливаща в пепеляви петна, кожа на лицето, лепнещите от пот дрехи и тяло показваха, че се е натъкнал на енергична личност, изпаднала в беда поради погрешно решение.

Неодобрителна гримаса премина по лицето му, когато забеляза на краката й белоснежни тенис обувки адидас. Бяха в явен дисонанс със скъпите дрехи и още по-очевидно контрастираха с ефектните златни бижута по нея. Подтикнат от натрапчиво съмнение, огледа лявата й ръка. Нямаше венчална халка, а само пръстен със смарагди и диамант, подходящ и за вечерно облекло.

Стивън сви могъщите си рамене. Реши, че тази непредпазлива особа е твърде привлекателна и апетитно закръглена точно там, където трябва. Потърси пулса на изящната гладка ръка и усети галещата й нежност. Доближи ухо, за да чуе ускорения ритъм на сърцето, и вдъхна аромата на изтънчен парфюм, от който кръвта му кипна.

Загорялата й кожа беше прекалено влажна. Озадачи го и обстоятелството, че е припаднала. Нямаше външни контузии и рани — явно не бе пострадала при катастрофа. Като че ли изведнъж е спряла колата и се е свлякла на седалката! Разтревожи се, че не идва в съзнание. Не беше пияна — в дъха й нямаше и следа от алкохол. Ако причината бяха наркотици, то здравата бе прекалила с дозата…

Стивън съзнаваше, че е длъжен да се погрижи за нея, като в същото време негодуваше срещу така ненавременната й намеса в претоварената му програма. Погледна часовника си. Сякаш съдбата бе решила да порази това прекрасно същество в най-неподходящия момент!

Трябваше да потърси отговор на загадката в колата. Необходими му бяха само няколко секунди, за да открие спуканата тръба и празния радиатор на двигателя. Допусна вероятността жената да е оставена в колата от неин спътник. Възможно беше да е отишъл за помощ. А можеше да е тръгнала на път и сама.

И в двата случая опасността беше явна. Също така очевидно бе, че или е изпила целия си запас от вода, или изобщо не е имала какво да пие — още една глупава грешка! Упрекна се за прекаления интерес към нещастната жена. Стигаха му другите нахални и алчни същества от женски пол, от които нямаше спасение.

Стивън Уингейт въздъхна тежко. Беше раздразнен. Не отричаше, че вината за честите неприятности с противоположния пол е отчасти негова. Омръзнала му беше играта, в която жените изискваха от него повече, отколкото беше готов да даде или пожертва. През горещите летни дни беше започнало да го безпокои непознато чувство на самота. Склонен бе да приеме, че в живота си има нужда от жена, но такава, която обича и желае именно Стив, а не „магната Стивън Уингейт“.

Ако липсващата частица в мозайката на живота му беше подходящата жена, защо досега не я бе открил? Броят на завоеванията му беше голям, обаче се дразнеше, че жените виждат само неговата външност, положение и богатство. Естествено беше мъж като него, достигнал самостоятелно върховете на успеха, да привлича безброй нежни същества. И ето, че сега най-неочаквано на пътя му се изпречи още един проблем с жена!

Благороден и мъжествен човек като Стивън Уингейт не можеше да продължи пътя си и да изостави пострадалата на произвола на съдбата. Явно бе припаднала от горещината. Колата й беше повредена, а самата тя видимо отпадаше с всяка изминала минута. Освен това може би недалеч оттук имаше още някой, тръгнал да търси помощ и също пострадал, вероятно повече от своята спътничка.

Часът на днешната му среща наближаваше. Ако не започнеше да действа незабавно, нямаше да изпълни нито едното, нито другото си задължение, изруга тихо. Нормален човек не можеше да постъпи по друг начин — засега трябваше да забрави деловите въпроси и приятната вечеря и да откара тази злощастна млада дама в болницата на Лас Вегас. Беше толкова беззащитна и красива! Усмихна се лукаво. Може би тя щеше да намери подходящ начин да му благодари за спасения си живот!

Ако имаше късмет, след няколко километра би трябвало да срещне кола на пътната полиция и да качи в нея пострадалата. Изключи черната лимузина от скорост, избута я извън пътя и включи аварийните светлини. Щяха да предупреждават минаващите, докато издържи акумулаторът. Повредената кола остави на грижите на полицаите. За всеки случай реши да заключи вещите на припадналата в багажника на кадилака. Усмихна се доволно, докато прибираше чифт леки сандали с ниски токчета. Беше отгатнал ето обувките, отговарящи на положението и вкуса й сменени временно със спортни.

Хвърли при тях и ленения сак, но не се сети да потърси документите й. Забеляза в багажника фотоапарат и куфарче, на които не обърна никакво внимание.

Любопитството обаче го застави да надникне в златистата пътна чанта. Вътре имаше фина копринена рокля в пастелни цветове: синьо, зелено и тъмночервено. Прибра елегантната дреха, представяйки си как щеше да изглежда непознатата, обгърната от нежно стелещата се тъкан.

Затръшна капака на багажника. Погрижи се да затвори и вратите, за да изключи вътрешното осветление и удължи живота на акумулатора. Ядосан от първоначалната си нерешителност и изгубеното време, бързо напъха ключовете на колата в джоба си. Когато се върна при пострадалата жена, в напрегнатото му съзнание проблесна нов въпрос: как да откара на мотоциклет припаднал човек? Наведе се и я огледа още веднъж. След това я вдигна и с лекота я понесе към мотоциклета.

Дългите му крака в светлосини фабрично избелени джинси яхнаха седалката. Сложи безчувствената пътничка отпред, с лице към себе си, като внимаваше да не я опари нагрятият двигател или ауспухът. Прехвърли левия й крак над дясното си бедро, а десния — над лявото. Свали от врата си жълтата кърпа, предназначена да попива потта. Завърза с нея китките на момичето и прехвърли ръцете му през раменете си така, че да обвият стегнатия кръст, по който нямаше нито един излишен грам. Свързаните ръце сякаш прегърнаха мускулестия му гръден кош и притеглиха към него пламтящото тяло. Стивън се пресегна назад и напъха стъпалата й в багажните кутии от двете страни на задното колело. Нямаше как, наложи се да изостави пластмасовите капаци — после щеше да търси нови. По-важно бе да фиксира краката, за да не попаднат между спиците… Ето — тялото на момичето е плътно притиснато към гърдите му, а краката са предпазени от всякаква опасност. Можеше да потегля. Едва сега се сети, че през цялото време не бе свалил индиговосиния шлем. Несъмнено от самото начало на тази история мислите му бяха заети с други неща. Чак сега осъзна как би изглеждал в очите на всеки, който го види с момиче, увиснало на гърдите му с вързани ръце. Стивън бързо започна да разкопчава бледосинята си риза с избродирани на гърба и гърдите жълти орнаменти. Нямаше нужда да привлича вниманието на околните! Най-малкото щяха да му посветят още някоя пикантна вестникарска статия. До гуша му бе дошло да излагат личния му живот на показ! Даже богатството и големите връзки невинаги бяха в състояние да му осигурят уединение и покой. Е, той никому не беше останал длъжен…

С хаплива усмивка си спомни какъв урок бе дал на най-нахалния и редовен натрапник в личните му проблеми.

Докато опитваше да изхлузи ризата, остро почувства близостта на стройното податливо тяло, отпуснато върху неговото. Неволно си припомни многобройните достойнства на младата жена — съблазнителна фигура, готови за целувка устни, прелестни като на видение от мъжки сън черти на лицето, издаваща склонност към веселие и закачки предизвикателна брадичка. Кожата й сякаш приканваше да я помилват. Безгрижно разпилените къдрици с цвят на зряло жито като че примамваха пръстите да се заровят сред тях…

Внезапно блаженият израз на очите му изчезна, а лицето се изопна. Беше уловил насоката на своите мисли и усетил познатото напрежение в джинсите си. Опита да си обясни как е възможно припаднала жена да му въздейства така възбуждащо. Явно беше прекалено привлекателна и сигурно бе сломила доста мъжки сърца. Жените винаги използват безцеремонно своята външност!

Наметна ризата си върху нея и прехвърли ръкавите зад гърба си. Опипом прикри с тях завързаните ръце. Въздъхна с облекчение — сега спътничката му изглеждаше като заспала или като безгрижно момиче, предизвикателно притиснало се към своя любим. Всъщност какво значение можеха да имат за него чувствата и мислите на някаква непозната? Интересуваше го единствено да уважават правото му на личен живот и неговото достойнство. По дяволите всеки, който има друго мнение!

Оставаше проблемът, че тя няма шлем. Не беше ясно и докога ще е в безсъзнание. Разбира се, нямаше нищо страшно, ако полицията го спре заради опасно каране, или защото пътуващата с него няма каска. С удоволствие би им поверил жената. Много по-опасно щеше да бъде, ако тя се свести, докато пътуват с мотоциклета. Започнеше ли да се дърпа, и двамата щяха да хвръкнат по дяволите! И все пак трябваше да опита да я спаси и да пристигне на срещата, преди нетърпеливите служители да са заминали за летището, където ги очакваше частният му самолет. Можеше да се предполага, че хора като тях, свикнали да чакат с месеци, преди от някоя сонда да бликне нефт, ще проявят търпение и в подобен случай.

Стивън спусна прозрачния щит пред лицето си и вдигна опората на мотоциклета. Намери първа скорост с десния крак, стисна ръкохватката на съединителя с лявата си ръка и включи стартера. Одобрително се усмихна при изръмжаването на двигателя. Удоволствието да чувства ритмичната и лека работа на машината бе несравнимо. Запали светлините и освободи спирачката. Даде газ и потегли така плавно, че момичето в прегръдката му дори не се разклати. Докато следваше завоите на планинския път, острият му поглед непрекъснато обхождаше, търсеше предполагаемия спътник на припадналата. Ако в кадилака наистина е имало втори човек, можеше да се е отправил и в противоположната посока, към езерото. Стивън реши при първа възможност да уведоми полицията за загадъчния инцидент и оставената край пътя кола.

Макар че нямаше да му помогне особено, сиянието на изгрялата луна предизвика у него известно облекчение. С падането на мрака дневната горещина бе започнала да отстъпва пред подухналия хладен ветрец. Пропътували бяха доста километри. Наложи се да спре, за да прибере развяващата се пред очите му коса на момичето, която ограничаваше и без това намалялата видимост. Пръстите му запазиха усещането за меките къдрици, на които бе отнел свободата.

Като притискаше мотора между силните си крака, мислено изруга своята разсеяност. Протегна ръка назад и напипа пластмасовата бутилка с вода.

Вмъкна тясното й гърло между полуотворените устни на непознатата и стисна. Повечето от затоплената течност се изля от ъгълчетата на устата й, но въпреки това преглътна. След няколко опита той дочу тих стон и усети, че тя се притиска към гърдите му, както уплашеното дете се сгушва в баща си. Изпълни го неизпитвано дотогава удовлетворение на покровител и позабравено усещане как нещо сгрява сърцето му.

Още не беше дошла напълно в съзнание, ала Стивън знаеше, че водата непременно ще помогне. Отново навлажни устните й и прибра бутилката. Провери дали пътничката му е добре закрепена и намести влажното лице на рамото си. Несъзнателно я притисна към себе си. Странно защо у него се зараждаше чувството, че това същество отсега нататък му принадлежи. Дали не беше вярна китайската мъдрост, че човешкият живот става притежание на онзи, който го спаси?

Отново включи на първа и отпусна спирачката. Чак на петдесет и петия километър забеляза полицейска кола, която караше пред тях. Натисна газта и започна да сигнализира с фара, защото шофьорът пред него увеличаваше скоростта и разстоянието между тях започна да нараства. Натисна и клаксона. Изглежда го забелязаха. Колата отби на едно разширение встрани от пътя. Изравни се с нея и загаси мотора, да го чуват добре.

— Имам нещо за вас! Ето, това момиче. Намерих го в Огнената долина. Нямам представа откога е там. Тръгнах да я откарам в болницата, но вие, момчета, ще свършите тази работа по-бързо. Колата й остана край пътя — спукана е тръбата на радиатора. Включих аварийните светлини, но акумулаторът едва ли ще издържи дълго. Заключих вещите й в багажника. Ключът е в джоба ми.

Стивън полегна назад и развърза ризата, усукана около неговото и нейното тяло. Наведе се, за да прехвърли вързаните ръце през главата си. Измъкна стъпалата от металните кутии и отпусна краката, прехвърлени върху неговите. През прозорците на колата полицаите подозрително оглеждаха него и пленницата му.

— Ето, поемете я. Ваш ред е да се заемете с нея. Закъснявам за важна среща — нетърпеливо подкани той. Розовите илюзии се разсейваха и го обземаше странно чувство на съжаление, необяснимо за какво.

Полицаите в униформи на щата Невада излязоха от колата бавно и предпазливо. И двамата впиха поглед в нахалника, раздаващ заповеди като старши офицер. Очевидно беше безцеремонен тип, а и цялата история звучеше съмнително. Налагаше се по-обстойна проверка.

— По-леко, не бързай, господине! Коя е тази? Твоето име? — попита единият — едър, тромав човек. Явно, че необясними случки като тази не бяха по вкуса му.

— Откъде да знам коя е? Не я познавам и не я бях виждал, докато преди час едва не си счупих врата заради нея. Изкачих хълма — и какво да видя? Изпречила се точно по средата на пътя! Ей тази дяволска блондинка! Автомобилът й беше развален, затова я взех. Възможно е да е имало и още някой. Жена като нея трябва наистина да е луда, за да поеме натам сама. По пътя дотук не видях никого. Така че спътникът й може да е тръгнал към езерото, особено ако е за първи път по тези места. Няма да е зле да проверите — посъветва Стивън двамата удивени мъже.

— Ако не възразяваш, въпросите ще задаваме ние — натъртено отвърна полицаят, очевидно засегнат.

— Съгласен съм, господин офицер, само давай по-бързо! Както казах, закъснявам за среща. Това маце ми създаде вече предостатъчно усложнения. Ще се радвам да ме избавите от по-нататъшните грижи около него.

— Твърдиш, че не знаеш коя е? — със скептичен тон запита униформеният. — Просто си я намерил в долината?

— Точно така! — изръмжа Стивън, раздразнен от подозрителността му и губенето на безценно време.

— Къде е чантата й? А шофьорската книжка? — присъедини се вторият полицай към неприятния разпит.

— Казах вече: заключих вещите в багажника на колата. Не помислих, че трябва да нося чантата или паспорта й. Изглеждаше съвсем зле, затова я метнах на мотора и потеглих. Предполагам, че веднага трябва да я откарате в болница.

Преди полицаят да е успял да каже нещо, Стивън решително стовари в ръцете му своя товар. Младежът, явно ерген, онемя и се втренчи в изящното женско лице. Овладя се, преди да е подсвирнал от възхищение, но не успя да прикрие лакомия поглед на широко отворените си очи. Недостойна реакция, която не се хареса на Стивън.

— Един момент, не бързай! Кой си ти? Откъде да знаем дали не си й направил нещо? Дали не е пияна, или наблъскана с наркотици? — заразпитва първият полицай, съзнаващ как ще се отрази на неговата кариера, ако допусне някой престъпник да му се изплъзне.

— Само оказах помощ на една пострадала жена — изпъшка от нетърпение и яд Стивън. — Нямам представа какво й е. Предполагам, че е топлинен удар. Не съм я докоснал с пръст, освен че й помогнах — заяви по-меко той, като си даде сметка за своя възбуден вид и възможните предположения на полицаите.

— Да видим шофьорската ти книжка — заповяда полицаят.

— Хайде, оставете това! Закъснявам! — възпротиви се Стивън. Не му се искаше да го познаят — журналистите веднага щяха да решат, че случката е забавна.

— Книжката! — настоя полицаят, усъмнен от капризното и странно поведение на непознатия. Нямаше да пусне този вироглавец, докато не провери дали казва истината!

Стивън ядосано измъкна портфейла си и извади искания документ. Подаде го на полицая. Този грубиян му губеше времето, въпреки че той беше изпълнил докрай задълженията си, продиктувани от елементарна човещина! Впи поглед в очите му и премигна от нарастващото си раздразнение. Униформеният показа книжката на своя колега. Двамата започнаха да се вглеждат ту в лицето, ту в името под снимката.

— Тук пише, че си Стивън Уингейт. Гледай ти, никак не ми приличаш на петролен магнат. Имаш ли още някакъв документ, за да потвърдиш самоличността си? Откраднал си книжката от господин Уингейт, така ли? — изрече полицаят със съмнение, след като се сети чие име е написано в документа.

— А защо си я овързал така? — намеси се по-младият. — Мислиш, че една тъпа шега или отвличане ще мине току-така, нали?

— Това е невероятно! — избухна Стивън. — Не съм я виждал никога досега! Ако бях забъркан в нещо незаконно, щях ли да гоня двама полицаи, за да им предам жертвата си!

Той не знаеше, че по-възрастният от двамата бе забелязал у него Колта 38 — револверът, който винаги носеше със себе си за самозащита. Беше го измъкнал от кутията на мотоциклета, за да не изпадне, след като махна капаците.

След като видя оръжието, полицаят внимателно измъкна своя пистолет. Странната среща с дългуча пред него му припомни, че неотдавна лейтенант Стариъс бе убит, когато се беше отзоват на сигнал за помощ по радиото. Безпокоеше го и обстоятелството, че ръцете на неговия подчинен са заети е жената, докато този тип беше освободил своите. Насочи своя Магнум 357 към изненадания Стивън и отчетливо предупреди:

— Стой спокойно, докато проверя и теб и щурите ти приказки. Клиф, сложи момичето на задната седалка. Провери дали наистина е в безсъзнание. Виж също дали има оръжие и някакви документи. След това сложи белезници на мъжа. Нещо не ми харесват неговите брътвежи. Стивън Уингейт си бил, а? Като я оставим в болницата, ще видим кой си.

— Стига шеги! — очите на Стивън блеснаха ядно. — Ще направиш голяма грешка, ако посмееш да ме арестуваш! За първи път я виждам днес. Сигурно трябваше да я зарежа и да ви се обадя къде е чак когато се върна в хотела! Колкото до вързаните ръце — как иначе да я закрепя, за да мога да карам мотоциклета?

За полицаите гневното му задъхване беше само допълнително доказателство, че е опасно възбуден. А пламналият Стивън пресмяташе колко ще му струва извършеното добро дело: ако не се явеше на срещата до един час, губеше нефтената сделка и вложените досега в нея половин милион долара! Нито една смахната жена не струваше толкова пари. Внезапно му хрумна, че неслучайно го бавят — очакваше се предстоящият договор да му донесе няколко милиона!

— Няма полза от много приказки! Ако казваш истината, няма да те задържаме дълго. А ако ли не…

Полицаят замълча многозначително. Явно не вярваше на казаното от Стивън. Беше решил, че този човек е прекалено нервен, за да заслужава доверие. Внимаваше да не спомене забелязаното оръжие, докато неговият съекипник не освободи ръцете си. Невъзможно бе да е сбъркал — какво би търсил Уингейт в тази пустош, възседнал мотоциклет по никое време? Истинският Уингейт беше един от най-богатите хора в света — сигурно като Крез можеше да превръща всичко в злато.

Пререканията им продължиха още няколко минути, докато другият полицай се занимаваше с Бренди. Намести я на задната седалка и потърси по нея скрито оръжие. Преряза с острия си нож кърпата, с която бяха вързани ръцете й. Натъпка я в джоба си, явно като веществено доказателство. След това се върна да сложи белезници на противящия се разпален мъж.

Когато по-старшият му заповяда да вдигне ръце, Стивън се разяри. Подчини се чак когато разбра, че сериозно го подозират. Едва тогава полицаят каза на втория да издърпа пистолета от ботуша на задържания. Притиснаха Стивън към колата и го опипаха за друго оръжие. Това го вбеси още повече.

— Прекалявате! Имам разрешение за пистолета! — запротестира той срещу действията на полицаите. — В портфейла ми е!

— Само ако наистина си Уингейт — изсумтя в отговор офицерът и кимна на колегата си. — Слагай железата!

В следващия момент белезниците щракнаха на ръцете на Стивън. Отказът му да обясни тайнственото си пътуване до Огнената долина и толкова важната си среща същата вечер допълнително усложни положението. Не помогна и заканата му да накара двамата престараващи се полицаи, а и жената — причина за всички неприятности, да запомнят този ден за цял живот.

По-възрастният полицай трябваше насила да отведе разпаления Стивън в колата и да го напъха на задната седалка при Бренди. Когато на един завой главата й се свлече на рамото му, той се намръщи. Мислено се зарече, че и тримата ще платят скъпо за непростимата намеса в личния му живот и за просташкото посегателство срещу мъжкото му достойнство. И всичко това само защото се вживя в ролята на добрия самарянин! Стрелите на гнева му отново се насочиха към жената до него.

Старшият полицай предварително съобщи по радиостанцията в болницата, че ще докарат припаднала пациентка, вероятно получила топлинен удар. Поиска друга патрулна група да провери версията на Стивън за колата на пострадалата и причината за произшествието. След като му зададе няколко въпроса, съобщи описанието и отговорите на задържания и поиска дежурният сержант да направи необходимата справка.

Преди още да стигнат до болницата, униформените мъже вече се извиняваха на нетърпеливия пътник. В болницата Стивън трябваше да отговори на безброй въпроси, свързани с пострадалата. Едва след това го откараха в хотела. Младият полицай изскочи да му отвори вратата, преди колата да спре. Отново го помолиха за извинение.

— Извинете ни, господин Уингейт! — нареждаше старшият, като се свиваше неловко под ледения поглед на доскорошната си жертва. — Нямаше как да проверим веднага дали казвате истината. Хора като вас пътуват в луксозни лимузини с шофьори, а не сами през пустинята, и то на мотоциклет! Не ни се сърдете, че не ви повярвахме. С този пистолет и странен вид… Разчитайте на нас винаги, когато можем да ви бъдем полезни!

Стивън се постара да прикрие гнева си. Щеше да поиска от двамата полицаи още нещо. Затова се усмихна великодушно.

— Направете ми една услуга. Ще ви бъда признателен, ако в протокола впишете, че онова дяволско създание в долината днес следобед е спасено от някой си Ланс Рейнолдс. Човек трябва винаги да внимава за репутацията и личното си спокойствие. Не бих искал журналистите да раздухат този дребен инцидент. Нали разбирате какво имам предвид? Сигурно са ви познати любителите на сензации и дребните изнудвачи.

— Ако става въпрос за протокола, то несъмнено Ланс Рейнолдс е помогнал на една непозната днес следобед в Огнената долина. Можете да разчитате, че нито аз, нито партньорът ми ще споменем името ви пред когото и да било. Нека незначителната случка си остане наша тайна. Вече са изпратили екип от сервиза да докара колата й. До полунощ ще знаем коя е жената и какво е търсела там. Много ви благодаря за проявеното разбиране, господин Уингейт! И лично ще се погрижа утре да докарат мотоциклета ви.

— Отлично. А ако на вас, господа, потрябва помощ, можете винаги да ме потърсите. Да, щях да забравя! Когато разговаряте с младата дама, също не споменавайте моето име! И без това достатъчно много жени тичат след мен заради парите ми.

Стивън произнесе последните думи с отегчение и насмешка. Беше забелязал глупавата усмивка на полицая Клиф и веднага си спомни как той поглъщаше с очи припадналото божествено създание, озовало се в ръцете му по волята на съдбата.

Патрулната двойка се качи в колата и потегли. От хотела веднага изскочи елегантен мъж. Сапфиреният поглед на Стивън се спря преценяващо върху стария му приятел и делови партньор. Веднага се виждаше, че Брент е извънредно развълнуван. Какво да се прави, винаги се притесняваше, когато работата опираше до по-солидна сума.

— Къде се бавиш до сега, Стив? — загрижено занарежда той. Беше единственият човек, който си позволяваше да се обръща към Стивън Уингейт фамилиарно. — Изцедих целия си репертоар… Едва задържах гостите, докато дойдеш! Сделката е прекалено голяма, за да я провалим. Остават ни по-малко от двадесет минути. Хайде, докато не е ставало късно!

— Ако ти кажа къде бях и какво се случи, старче, едва ли ще ми повярваш! — засмя се Стивън. — Но няма да сбъркаш, ако отсега нататък ме наричаш с името на непобедимия рицар — сър Ланселот.

Разтърси глава и уверено влезе в разкошните зали на хотела, наети от него за днешния прием. Прекрасната непозната бе престанала да изпълва мислите му.