Лин Ериксън
Огнена стихия (5)

Четвърта глава

Старата градска кръчма започваше да се пълни с редовни посетители, когато Дъч и Пайпър влязоха и се настаниха в едно сепаре. Тя още не бе излязла от шока, обзело я бе нещо като напрегнато оживление. Тялото реагираше нормално, но мозъкът продължаваше трескаво да обмисля новите факти.

Дъч сложи пред нея чаша бира, седна насреща й и отпи голяма глътка от своята. Тя го погледна малко стреснато и запремигва.

— О, тук ли ще вечеряме? — попита го тя.

— Разбира се, за да си спомним доброто старо време. Защо не? Поръчах ти любимия бъргър, препечен, както обикновено, нали?

— Да, да, благодаря.

Дъч се наведе напред, лицето му се озари от усмивка.

— Знаех си, че ще размислиш — рече той. — Всички тия глупости, дето разправяше, че не се интересуваш от мъже, знаех си, че туй не се отнася до мен.

Пайпър се стресна, съзнанието й изведнъж се проясни.

— Слушай, Дъч, не ме разбирай грешно. Съгласих се да дойда тук само, защото исках да разбера истината за катастрофата на Даяна, а не да подновявам връзката. Това не е интимна среща.

— Да, разбирам. Вярвам ти — но усмивката му показваше обратното.

— Виж — каза тя твърдо, — аз направо се шашнах от това, което ми каза в шерифството — че Даяна е карала бързо на този завой. Ти си наясно, Дъч, че тя не би го сторила. Чудесно знаеш, че Даяна никога не би карала по Завоя на шестте мили с деветдесет километра в час. В никакъв случай, освен ако…

— Освен ако какво?

Пайпър отметна коса и се втренчи в бирата си.

— Не знам, освен ако не е имало нещо друго — тя вдигна глава и втренчи поглед в Дъч. — Не ти ли се стори странно тогава?

Дъч сви едрите си плещи.

— Е, бързала е…

Тя се наведе и го спря с гневен жест.

— Бързала! За Бога, Дъч! Не си ли зададе въпроса защо? Защо е бързала?

— Пайпър, служебните ми задължения не изискват да чета мислите на хората.

— Но какво ще кажеш, ако… ако нещо я е принудило да бърза, уплашило я е, преследвало я е? Не ти ли дойде на ум?

— Нещо? М-м, какво нещо?

— Откъде да знам? Не е ли твоя работа да го откриеш?

— Аз да не съм вълшебник! — изгледа я проницателно. — Някаква муха ти е влязла в главата, нали? Хайде, Пайпър, кажи ми. Подозираш ли нещо. И какво е то?

Тя се сви на стола.

— Нищо не подозирам.

— Бурн е, нали? Ти знаеш нещо — настояваше Дъч.

— Не знам — отвърна тя. — Не си измисляй. Бъргърите пристигнаха.

— Здрасти, Дъч — поздрави келнерката. — Здрасти, Пайпър. Боже, точно както едно време.

Дъч се усмихна щастливо, а Пайпър се смъкна още по-ниско на стола и смотолеви нещо.

— Слушай — рече тя, след като момичето се отдалечи, — недей прави кой знае какво от една бира с бъргър.

— Кой, аз? Разбира се, няма.

— По дяволите, Дъч, потърсих те, защото ти си шерифът, а аз търся някои отговори, а не, защото искам пак да се сваляме. Това е само делова среща. Няма друг, към когото да се обърна. Не ме карай да се чувствам виновна.

— Не, не бих го сторил.

— По дяволите, не ти вярвам — отвърна Пайпър, но Дъч почти не я слушаше. Усмивката му се бе изпарила.

— Дан Бурн — каза той. — Интересно. Не ми бе дошло на ум тогава, но наистина е странно, че Даяна е карала като луда. Странно…

Той се усмихна ехидно.

— Обзалагам се, че знам точно какво си мислиш, Пайпър. Тъй. Мислиш, че Бурн и Даяна са имали някаква разправия. Смяташ, че може да се е държал грубо с нея, набързо я изгонил от къщата. Това ли мислиш, Пайпър, че Бурн има някаква вина за катастрофата?

— Дъч…

— Знаеш ли — прекъсна я той, — тази версия ми харесва все повече и повече, като се замисля. Може би трябва да прибера на топло Бурн и да му задам няколко въпроса.

Пайпър провеси нос и отпусна длани в скута си.

Сега, след като чу думите му, осъзна, че подобни мисли бяха започнали да се оформят в главата й. Несъзнателно тя бе прехвърлила вината върху Дан, а сега и Дъч направи същото.

Но едно бе да си го мисли сама, съвсем друго — върховният блюстител на закона в областта да изрече гласно такова обвинение, да заплаши, че на тази основа ще предприеме действия, без да има реални основания. Той отговори на сериозния й поглед с ленива, непринудена усмивка. Пайпър се уплаши, като го видя как се наслаждава на собствената си власт, почувства как сърцето й се стяга от безпокойство.

— Хайде — рече Дъч с мек, увещаващ тон, — ти знаеш нещо. Всеки ден прекарваш там, в ранчото. Чула си нещо, нали, Пайпър?

Тя поклати глава и преглътна.

— Не, Дъч, грешиш. Не за това дойдох при теб. Искам да разбера какво се е случило, това е всичко.

— Е, доколкото виждам, и двамата вече имаме някаква представа за случилото се, нали? — каза тихо Дъч. — Може пък и да греша. Бурн може да е имал и по-активен „принос“ за катастрофата. Възможно е да я е преследвал с друга кола, да я е уплашил дотолкова, че…

— Престани, Дъч — изсъска Пайпър.

— Но трудно би могло да се докаже. Ще ни трябва мотив.

— Моля те, не мога да слушам повече — каза тя, но Дъч, като булдог, се бе вкопчил в своята идея.

Той се усмихна и още по-силно захапа устната си.

— Мотив — продължаваше унесено. — Дан наследява всичките й пари…

— Дъч!

— Били са заедно — прекарал е с нея цялата вечер и, доколкото знаем, той е последният човек, който я е видял жива.

Стомахът на Пайпър се обърна.

— Спри! Още една дума и си тръгвам! Отвратителен си, Дъч. Ти не харесваш Дан Бурн и само се мъчиш да му лепнеш нещо. Ти ревнуваш, Дъч, отвратително е!

Той сви рамене нехайно, незасегнат от нейния изблик. Господи, трябваше да се надсмее над версията му, да й се подиграе. А тя взе да го обвинява, да го засипва с гневни упреци.

През цялото време, докато кореше Дъч, в най-тъмния, отдалечен кът на съзнанието си тя чуваше един тих гласец да й нашепва: „Да, той е прав, напълно прав.“

Пайпър пое дълбоко дъх и стисна устни. Трябваше й време, за да възприеме всичко спокойно, да обмисли вероятностите, да бъде обективна. Но все пак се нуждаеше и от помощта на Дъч. С неудоволствие срещна погледа му.

— Добре, извинявай, спирам — но тонът му не съответстваше на думите. — Сега си изяж бъргъра.

Тя отхапа и започна да дъвче. Все едно, че бе от дърво. Пийна от бирата. Дъч не спомена повече Дан Бурн, но думите му още висяха във въздуха, една отворена кутия на Пандора, пълна с опасни мисли, които никога нямаше да бъдат напъхани обратно и забравени.

— Искаш ли още бира, Пайпър? — попита я келнерката.

Тя поклати глава.

— Дай за мене една — рече Дан и момичето му се усмихна, каза му „разбира се“ и я мина за сметка на заведението.

Дан Бурн, мислеше Пайпър. Представи си го мислено, опита се да разгадае образа, който си бе създала, да си спомни как изглеждаше в действителност. Но пред очите й все изникваше лицето му, когато за пръв път го видя в ранчото: сурово, затворено, измъчено.

Възможно ли е да се е нахвърлил върху жена си, да я е изгонил в студената зимна нощ, да е причинил смъртта й?

На връщане на Дъч му хрумна да спрат в неговия офис и да намерят досието на Даяна. В началото Пайпър каза, че не е необходимо, но на рамото й все още седеше едно малко дяволче и й нашепваше: „Може в доклада да има нещо, което всички са пропуснали. Провери всичко.“

Така че Пайпър тръгна с него. В края на краищата, тя бе повдигнала темата тази вечер и може би Дъч наистина само се опитваше да помогне, макар че го познаваше добре и подозираше, че това по-скоро бе опит да уязви Дан Бурн, все едно по какъв начин.

Те пресякоха улицата и се отправиха към съдилището. В подземните помещения на шерифския отдел момичето на пропуска скочи като ужилена, когато видя Дъч.

— О, господин шерифе, не знаех, че ще се връщате тази вечер — задъхано каза тя.

— Спокойно, Шарлът. Дреболия. Нещо интересно?

— Катастрофа на шосе 40. Някаква кола излязла от пътя. Марв е там.

— Добре. А сега имаме работа.

— Господин шерифе! — възкликна Пайпър, когато влязоха в офиса му. — Какво, по дяволите, е това, Дъч?

— Ей, тук трябва да ме уважават — отвърна той с подчертано добродушие. — Какво, да не мислиш, че съм шеф на младежки лагер?

Той прерови чекмеджетата с архивите, извади една дебела папка и я сложи пред Пайпър. После седна на ръба на бюрото.

— На твое разположение е — рече той и кимна към документите.

Тя взе папката. „Килмър, Даяна Гей“ пишеше на етикета. Пайпър премигна, преглътна и я отвори. Беше пълно с документи, таблици, печатни страници. Груба скица на пътя и реката, на траекторията на пикапа. Снимки на колата във водата, очевидно направени на другия ден. Доклади, списъци, бележки с почерка на Дъч. Показания на Дан Бурн — просто посочваше къде е бил, след като Даяна е излязла от къщи. Доклад на патолога. Всички тестове за наркотици и алкохол бяха отрицателни. Доклад от компанията, която бе застраховала колата.

Пайпър обръщаше страниците и потискаше риданията си. Всичко бе така анонимно. Това не беше Даяна, със същия успех би могло да бъде и досието на всяка друга жена.

Усети, че Дъч се е преместил и сега стоеше надвесен над нея, сложил длан на рамото й. Той се наведе внимателно, затвори папката и я прибра. Тя закри с ръце лицето си.

— Успокой се — каза той с дълбок, прелъстителен глас. — Пайпър, добре ли си? — ръката му масажираше рамото, врата й, после се пъхна под косата и погали кожата й. — Успокой се, малката ми.

Изведнъж тя позна гальовния му тон, почувства пръстите му върху кожата си, близостта му. Откри лицето си и се изправи. Стана й горещо, притеснително.

— Нищо ми няма — през зъби отвърна тя.

— Не биваше да ти давам папката — рече той и в същия момент тя разбра, че е искал да направи това още когато й предложи да отидат в шерифството. Но тя си го беше изпросила.

Внимателно, несигурно, тя стана от стола.

— Мисля, че е време да се прибирам. Благодаря за помощта, Дъч.

— Не беше кой знае каква помощ.

— Е, не знам какво точно съм очаквала да открия.

— Все пак мисля, че трябва да разговарям с Бурн.

Пайпър поклати глава, изведнъж се почувства изтощена.

— Недей, не бива.

Той сви рамене, сякаш да й покаже, че е наивна.

— Ще те изпратя до колата.

— Да, благодаря — съгласи се Пайпър и той я последва вън в хладната вечер, изпрати я до мястото, където бе паркирала.

— Благодаря за вечерята — каза тя. — Опасявах се да не си помислиш нещо друго — да не помислиш, че те използвам или нещо такова.

— Знам, че никога няма да го сториш — отвърна Дъч. После добави: — Какво ще кажеш да го повторим, да кажем в събота? Има едно ново заведение, откриха го, докато те нямаше. Храната е страхотна. Бих искал да…

— Не, Дъч, но благодаря все пак — прекъсна го тя. — Аз наистина не излизам с никого. С абсолютно никого. Вече ти казах това съвсем сериозно.

— Господи, Пайпър, колко си трудна! — рече той и поклати глава.

— Сега трябва да бъда такава. Разбираш ли, Дъч? Заради себе си го правя.

— Да, разбира се, малката ми — това беше единствената му реакция.

Изтощена до крайност, Пайпър си легна, дори без да си вземе душ. Опита се да затвори очи, надяваше се сънят да изтрие многото въпроси, които я тормозеха, ала мозъкът й продължаваше да работи. Сцена след сцена събитията, които може би се бяха разиграли в нощта, когато е умряла Даяна, се въртяха в ума й. Тя започна да се пита дали изобщо има някакъв отговор. Вероятно единствен Дан Бурн го знае, но естествено, той никога нямаше да каже истината.

Както си лежеше в леглото, опитвайки се да избяга от мислите, да се потопи в съня, Пайпър виждаше как на определени интервали в стаята проблясваха светлините на фарове, спираха, пак се задвижваха, пропълзяваха бавно, но неизменно по стената, стола, бюрото и вратата на гардероба, плъзгаха се по тапетите и огледалото и после изчезваха. Това бе сигурно Дъч, който си играе на съдия, на защитник, на Господ.

Когато на сутринта Пайпър събуди, всичко в съзнанието й бе кристалночисто. Не бе спала много, тъй като в три и петнайсет през нощта бе скочила внезапна от леглото — вече знаеше какво трябва да направи.

За целта отново й бе необходим Дъч. Но нямаше проблем, защото тъй или иначе, след снощното представление — той мина пред къщата три пъти — добрият шериф Радовски трябваше да бъде поставен на място. Какво си представяше той! Като му е поискала помощ за разследване на катастрофата, което си беше негово служебно задължение, да не си мисли, че му е позволила да я следи!

Точно в осем сутринта тя влезе неканена в кабинета му. Дъч вдигна очи, изненадан, после се избута заедно със стола си от бюрото.

Пайпър сложи ръце на хълбоците и започна без предисловия:

— Дъч Радовски, да не си посмял вече да минаваш с патрулната кола край къщата ми! Чуваш ли ме? Незабавно престани! Това е заповед.

— Е, хайде, Пайпър, успокой се — започна той.

— Няма. Ти нямаш право. И, като е станало дума, най-добре да престанеш и с посещенията си в ранчото. Дъч, говоря ти сериозно.

— Аз просто си изпълнявам задълженията, следя за спокойствието и безопасността на хората, за спазването на закона — обясни той невинно.

— Глупости! Това са си твои закони, Дъч, на никой друг! Трябва да престанеш. Аз имам нужда от свобода, от възможност да дишам спокойно.

Той се усмихна и бледосините му очи потънаха в бръчици.

— Боже мили, колко си хубава, когато си ядосана, Пайпър. Някой казвал ли ти е това?

— Дъч, говоря съвсем сериозно — тя стоеше там, задъхана, побесняла, изяждаше го с гневен поглед.

Той я спря с ръка.

— Добре, добре, успокой се. Добре поне, че единият от нас има благ характер. Сигурно затова се разбираме толкова добре. Тя не обърна внимание на думите му.

— Ще спреш ли с тези посещения?

— Може би — отвърна той. Личеше си, че се забавлява чудесно.

— Да те вземат мътните, Дъч… — тя се извърна и направи опит да се овладее, после се обърна и го погледна в лицето. — Сега, моля те, нека да говорим делово. Съвсем сериозна съм, Дъч. Няма друг, към когото мога да се обърна. Бъди добър, помогни ми! Ще можеш ли да го сториш?

— След като беше тъй мила и отстъпчива с мен?

— Ще ми отговориш ли направо? — настояваше тя. — Моля те, Дъч, това означава много за мен.

— Хм-м — рече той, без да откъсва поглед от нея. — Предполагам, че ако продължиш да ме молиш тъй мило…

Още докато стоеше там, обладана от огромното желание да му обърне гръб и да се махне, Пайпър съзнаваше, че в момента той разиграва най-великата си роля, като смята, че я е поставил в пълна зависимост. Трябваше да се махне и би го сторила с удоволствие, но, по дяволите, не можеше.

— Кажи, ще ми помогнеш ли? — повтори тя. Дъч изглеждаше доволен, доволен от ситуацията, от себе си.

— Разбира се — отвърна той. — Сега пък какво ти е скимнало?

— Имам една идея — рече тя. — Искам да се свържеш с бившия шеф на Дан Бурн във филаделфийската полиция.

Дъч я изгледа с вдигнати вежди.

— Искам да разбера какво е накарало Дан да напусне. Нещо се е случило, имал е някакви неприятности и се е махнал.

— Да, и?

Пайпър крачеше напред-назад пред бюрото на Дъч, две широки стъпки в едната посока, две широки стъпки в другата.

— Много мислих снощи. Искам да знам какво се е случило във Филаделфия, защото смятам, че ще хвърли светлина върху цялата тази история.

Дъч се усмихна заядливо.

— Трябвало е да станеш ченге.

Тя дори за миг не спря да се движи.

— Слушай, Дъч, не се заяждай. Не вярвам Дан наистина… да е направил това, което ти казваш, но смятам, че си струва да научим повече за него. Все трябва да започнем отнякъде.

— Е, да, вие двамата станахте големи приятелчета. Защо не го попиташ него?

Тя му хвърли подигравателен поглед.

— Дан Бурн е мълчаливец. Ние почти не разговаряме. Просто имам чувството, че крие нещо. А и Даяна го познаваше толкова малко. Мисля, че трябва да поразровим миналото му.

— Ей, съвсем не е нужно да ме убеждаваш в това. Този човек не ми харесва. С удоволствие ще го прибера на топло, него и онова влечуго, дето работи при него — каза Дъч.

Пайпър облегна ръце върху бюрото му и се вгледа в него.

— Всеки гражданин на тази страна, а това включва и Раут Каунти, е невинен до момента, в който се докаже противното. Не избързвай, Дъч, иначе някой ден можеш да си навлечеш големи неприятности.

— От Бурн? — попита той.

— Все ще се намери някой.

— Инициативата беше твоя, Пайпър — припомни й той.

— Да, така е. Искам информация. Ти можеш да я доставиш. Искам да знам фактите, да бъда обективна.

— Похвално, Пайпър, но ти винаги си искала повече, отколкото може да ти се даде. А какво ще стане, ако Дан Бурн научи? Няма да му се понрави, нали?

— Ще му мисля за това, като му дойде времето, Дъч. Можеш ли да направиш туй, което те моля? Ще се обадиш ли на бившия му шеф?

— Къде точно е работил? — попита Дъч.

— Не съм сигурна. Детектив от отдел „Убийства“ на филаделфийската полиция, това е всичко, което знам.

Дъч се облегна назад и вдигна слушалката.

— Дениз? Трябва ми номера на полицията във Филаделфия. Ако нямат централа — всичките директни номера. Да, ще почакам. Обади ми се веднага, щом ги запишеш и задръж всички други разговори.

През цялото време Дъч не сваляше поглед от Пайпър, изразът на лицето му сякаш й казваше: „Виж ме, аз съм шефът. Аз имам власт.“

— Ако предпочиташ, ела по-късно, за да видиш какво съм успял да открия — предложи й той.

— Мога ли да почакам?

— Сигурно ще отнеме доста време.

— Няма нищо. Някак си това ми е влязло в главата, нали разбираш, и докато не науча всичко, е, няма да мирясам.

— И после какво?

— Не знам. Зависи.

Дъч се размърда в стола си.

— Много е трудно да се поднови разследването по един случай, Пайпър. Трябват сериозни основания.

Тя се извърна. Истината в думите му я жегна.

— Знам това. Но трябва да разбера какво се е случило. Чувствам, че сякаш Даяна ми е оставила тази задача — може би, защото не бях тук, когато стана всичко.

Телефонът иззвъня. Дъч затисна слушалката между ухото и рамото си и започна да записва номерата. После каза: „Благодаря, Дениз“, и затвори.

— Готово — обърна се той към Пайпър. — Започваме.

Набра някакъв номер и заговори с типичния за него авторитетен тон — понякога остър, друг път приятелски — добрият шериф от градчето дето моли всички граждани за малко информация. Играеше чудесно ролята си — професионалния пазител на закона, тонът, терминологията, подходящите въпроси. Пайпър стоеше с гръб към него, гледаше през високия, старовремски прозорец с рамка от дъбово дърво, нервно ближеше устни с език и навиваше около пръста си кичур коса.

Боже, колко й бе неприятно това, което прави. Беше подло, мръсно. А по-лошото бе, че трябва да разчита не на друг, а точно на Дъч. Къде е мъжът, с когото бе ходила толкова дълго, нейният съученик от гимназията? Онзи Дъч обичаше да се забавлява, бликаше от енергия и гръмки слова, но беше добродушен като плюшено мече.

В този момент Пайпър усети как гласът на Дъч се промени и се заслуша по-внимателно, все още с гръб към него. Тя сякаш се съпротивляваше на това, което той правеше, което го бе помолила да свърши.

— Капитан Макмъри — каза Дъч с официален тон, — на телефона е шериф Радовски, Раут Каунти, Колорадо. Да, сър, много ми е приятно. Да, имам няколко въпроса за един човек, който живее в моята околия, а преди години е работил при вас. Да, сър. Разбирате ли, интересувам се, защото този човек, Дан Бурн, е подал молба за работа при мен. Искам само да сверя някои данни.

Пайпър се обърна бавно. Колко хитро от страна на Дъч — да измисли такъв безобиден повод. Добродушната външност невинаги криеше чисти намерения.

— Да-а-а — кимаше Дъч. — Разбирам. И защо точно напусна? А-ха. Слухове, казвате, а-ха, но всичко е било само клюки… разбирам. О, да, знам какво става, когато обществеността се настрои срещу полицията… Да, някой трябва да опере пешкира… Разбира се, благодаря, ако не представлява трудност. Адресът ни тук е…

Накрая той затвори и погледна Пайпър с ехидна усмивка.

— Доволна ли си?

Тя сви устни и се извърна.

— Е, кажи ми, какво каза той?

Дъч избута стола назад, качи ботушите си върху бюрото и скръсти ръце.

— Дан Бурн напуснал преди две години. Внезапно. Бил добър детектив, един от най-кадърните, но особняк. Имал си свой стил на работа.

— Защо е напуснал? — попита Пайпър.

— Макмъри не ми каза точно. Някакъв конфликт го е наранил дълбоко, каза той, нещо, което е предизвикало обществено негодувание срещу полицията и е дало повод за всякакви слухове. Останах с чувството, че Дан се е провалил, но Макмъри му е бил шеф, тъй че дори сега ще си защитава човека, нали знаеш. Не беше възможно да настоявам за повече, иначе и толкова нямаше да ми кажат.

— Какво означава всичко това?

— Това, че Бурн не е извършил нищо незаконно или… — Дъч се захили двусмислено, — или че просто не са го спипали на местопрестъплението.

Пайпър се намръщи.

— Така, значи може и да са го принудили да напусне?

— Разбира се, възможно е. Често се случва. Нали знаеш — напускай или ще си имаш неприятности.

— Намекна ли Макмъри за нещо подобно?

— Не, каза го направо. Дан Бурн напусна, точка. Но, уверявам те, Пайпър, случило се е нещо неприятно, което го е накарало да подаде оставка.

— Причината би могла да се търси навсякъде, Дъч. Може да е имал чисто лична причина.

— Възможно е — призна Дъч с леден тон.

— Разочарован ли си, Дъч, че нямаш в какво да уличиш Дан Бурн? — попита тя настойчиво.

— А ти?

Тя извърна очи.

— Бих искала да знам повече, това е.

Господи, чувстваше се подлец, като ровеше в миналото на този човек и караше Дъч да върши мръсната работа, защото той единствен в града имаше тази власт. После чувствата й скочиха в обратната посока. Не, изобщо не се чувстваше зле, всичко правеше заради Ди.

Дъч свали краката си от бюрото и ги стовари шумно на пода. Наведе се напред, облегна се на лакти и се намръщи.

— Знаеш ли какво си мисля, Пайпър?

— Не — рече тя, — но съм сигурна, че ще разбера сега.

— По дяволите, смятам, че твърде много се интересуваш от Дан Бурн, за да е на добро. Мисля, че го харесваш повече, отколкото искаш да си признаеш.

— О, Дъч, за Бога, порасни най-после!

— И не ми харесва, дето работиш в това ранчо с него и неговите отрепки. Има нещо в миналото му, нещо не е наред. Професионалните детективи не напускат доброволно, уверявам те, малката.

Обзе я гняв.

— Пет пари не давам какво мислиш. Няма да се откажа от работата си заради твоите фантазии, Дъч.

— Този мъж е опасен, Пайпър. Искам да напуснеш — настоя Дъч като натъртваше всяка дума.

— Дъч, за Бога! Аз не се страхувам от Дан Бурн.

— Не искам да си близо до него! — той удари с юмрук върху бюрото. — Господи, Пайпър, страшен инат си! Въобще не си се променила. Самоуверена, упорита, дебелоглава! Послушай ме поне сега!

— Сега трябва да си вървя, Дъч — каза тя. — Закъснявам за работа. Благодаря ти, че се обади по телефона.

— Ще си навлечеш големи неприятности — изръмжа Дъч. — Помни ми думата.

— Не е твоя работа, Дъч — отвърна тя сухо, като с усилие си сдържаше нервите.

Той се тръшна пак на стола и вдигна ръка.

— Хайде, върви тогава, имам си работа сега.

Тя излезе от стаята, трепереща от разочарование, със стиснати устни, изкачи се по стълбите и прекоси улицата, за да стигне до джипа. Потегли, като наруши знака за забранен обратен завой на Линкълн стрийт, за да излезе от града. С удоволствие чу как гумите й изсвистяха.