Лин Ериксън
Огнена стихия (3)

Втора глава

Пайпър се бе изтегнала на хамака под голямата върба в двора на семейната къща и лекичко се люлееше с един крак, провесен до земята, и ръце под главата. Мислеше си, че е минала почти цяла седмица, седем дни, откакто той я изгони от ранчото, и въпреки това неприятният спомен не бе избледнял.

Вчера отиде на гробищата. Почувства се по-добре. Точно както бе предположила майка й, посещението на това място й даде възможност да се сбогува веднъж завинаги с Даяна. Пайпър бе изпитала особено чувство, застанала под майското слънце там на хълма, който се издигаше над града. Надгробната плоча на Даяна, чудесно издялана и гравирана, бе разположена точно пред гробовете на родителите й. Пайпър очакваше да бъде напълно сломена от преживяването, но се оказа обратното.

Тя изтласка люлката с върха на стъпалото си и се загледа през клоните на върбата. „Е, и какво сега?“, чудеше се и си задаваше за стотен път въпроса, който й служеше като лакмус за тестуване: „Какво би искала Даяна да направя за ранчото?“

Вече знаеше, че Дан Бурн наистина е наследил всичко, всеки кол от оградата, всяко дръвче, всеки камък, правата над водите, хиляди акри пасбища, къщата, плевнята, конете. Всичко сега бе на скърбящия вдовец.

Завиждаше ли? Ако трябваше да бъде съвсем честна, може би дълбоко в себе си таеше подобно чувство, и затова тъй настървено го ненавиждаше. Но идеята някак си не й прилягаше — никога всъщност не бе желала да има собствена земя, за разлика от Ди. Не. Тя мечтаеше да дресира коне, а това можеше да стори навсякъде.

Само дето Даяна искаше тя да работи в „Елк Ривър Ранч“, заедно с Дан, да му помага.

Малко след пет колата на баща й мина по алеята и той я паркира в гаража. Пайпър знаеше, че от седмица насам търси повод да я заговори, но страни и чака подходящ момент. Когато й подвикна през моравата и я покани на чаша безалкохолно, тя не се изненада. Отвърна:

— Идвам — и после въздъхна.

Надяваше се само, че няма да й държи лекция. „Пайпър, скъпа, може би трябва да дадеш на Дан още един шанс…“

— Пайпър, скъпа — каза баща й, като придърпа един градински стол до хамака, — напоследък мислих много за тая история с ранчото. Мисля, че…

— Мислиш, че трябва да дам на Дан още един шанс — прекъсна го тя и погледна към небето.

— Не, не исках да кажа това.

— Обзалагам се, обаче, че е нещо подобно, а?

— Наблюдавам реакциите ти от двегодишна възраст, откакто започна да изразяваш собственото си мнение. Виждам как се втурваш с рогата напред в почти всичко, което предприемаш. О, зная — добави той, — ще кажеш, че си честна, открита и тъй нататък, но има си време и място.

— Трябва ли да лъжа хората? — тя поклати глава и му се усмихна.

— Не да лъжеш, Пайпър, знаеш какво искам да кажа.

— Не мога да бъда нещо, което не е в природата ми.

— Никой не те кара да правиш това. Само казвам, че би могла да поизчакаш и да видиш, преди да изразиш гласно мнението си.

— За Дан съм права — рече тя и зае защитна позиция. — Искам да кажа, ето ти го тук, измъкнал се от големия град, а чувам, че имал проблеми в службата си, и преди някой да се усети, вече се оженил за богата фермерка, след това — бум — нея я няма, и той става собственик на всичко.

— Човекът беше съсипан, когато Даяна умря, Пайпър.

— Не казвам, че не е бил.

— Тогава какво те измъчва? Какво всъщност стана миналата седмица, че да стигне дотам да те изхвърли от ранчото?

— Звучиш така, сякаш обвиняваш мен.

— А прав ли съм?

Пайпър се намръщи, а после, както винаги, обмисли добре въпросите на баща си. Мина й през ума, че е възможно да е била прекалено сурова с Дан.

— Не знам. Наистина не знам, татко — тя седна в хамака, прокара пръсти през дългите си къдрици и въздъхна. — Може би — добави, — може би съм го предизвикала малко.

— Предизвикала.

— Е, добре де. Разиграх една от моите брутално искрени сцени. Това задоволява ли те?

Баща й се усмихна.

На следващата сутрин, изпълнена с ентусиазъм да поправи грешката си, и не по-малко решена да спаси пропадащото ранчо, Пайпър отново измина познатия път покрай летището, през острите завои на реката до мястото, където долината на Елк Ривър се разширява и става тучно зелена и хълмиста, оградена от назъбени върхари със снежни шапки и тъмни гори по стръмните склонове. Като малки точици се виждаха коне, крави и овце, които изпъстряха пейзажа наоколо. Те се чувстваха идеално във високопланинския хладен и сух климат на Скалистите планини, където имаше малко насекоми и не ги измъчваше влага.

Господи, каква красива природа, помисли Пайпър. И Нова Зеландия бе живописна, но, разбира се, много различна. Тук пространствата бяха безбрежни — безкрайна земя, в която имаше широта, свобода. Това не беше остров с ограничена площ. Тази земя се простираше на хиляди километри, необятна във всички посоки.

Насред долината експанзивният порив на Пайпър се поизпари. Разминаха се с белия шерифски блейзър, който отиваше в обратна посока, и тя моментално съзря Дъч зад волана. Той също позна джипа й. В огледалото за обратно виждане Пайпър забеляза, че Дъч отклони колата в банкета, очевидно очакваше и тя да спре.

Да, ала Пайпър нямаше намерение да спира. Не искаше да му дава дори минимални надежди. Никакви мъже в живота й. Абсолютно никакви, това беше новото й мото. Ще му даде време да превъзмогне фиксидеята си. Може би дори ще му обясни за новия си стил на живот. Без мъже, нито той, нито някой друг, поне засега.

Тя протегна ръка през люка на джипа и му махна нехайно, без да спира, затаила дъх да не би той да обърне и да тръгне след нея.

Пайпър подмина табелата на „Елк Ривър Ранч“ и пое по дългата прашна входна алея. Насочи джипа право към плевнята и ливадката на кобилите, в този миг осъзна, че не е помислила изобщо какво ще каже на Дан. Не, в никакъв случай нямаше да се извинява. Но той лесно може да я изрита пак, ако не измисли нещо. Добре, ще измисли нещо сетне, а сега трябва да види точно с какво се наема, да направи оценка на ранчото — със собствените си очи да види състоянието на конете, как са прекарали зимата, колко са на брой. Вече бе забелязала липсата на малки вън на пасбището. До този момент със сигурност поне няколко би трябвало да са се родили. Беше тъкмо време за това.

Възможно е Дан да не е заплодил нито една от кобилите. Даяна е била вече мъртва през пролетта, когато е трябвало да стане това и може би той не си е мръднал пръст или не е знаел какво да направи.

После се сети, че Дан спомена как е прекарал нощта при някакво болно жребче. В такъв случай може да се очакват няколко новородени. Едно поне имаше.

Божичко! Та това означава цяла загубена година! И сега, точно сега през май кобилите отново са готови за разплод и някой трябва…

Ами жребчетата от миналата пролет, които са вече едногодишни? Да, ето ги, все още са при майките си. Господи, те трябваше да са отделени вече. Каква бъркотия!

Чудеше се дали някой изобщо е работил с едногодишните, или просто са ги оставили да подивеят. Откъде би могъл Дан Бурн, полицейски детектив, да знае тия неща?

Поне изглеждаше да е поддържал напоени поляните, бяха зелени, но пък през май не се искаше кой знае колко за това. Ами ливадите — в какво ли състояние бяха те? Дали е трябвало да купува сено миналата зима, или е имал достатъчно?

Толкова много неща имаше за вършене! Безброй дреболии, без които не можеше да се поддържа такова ранчо. Даяна бе поставила голяма черна дъска в плевнята, на която записваха режим, предписания, бележки, лечение за всеки кон поотделно. Продължил ли е Дан този обичай?

Кой следеше подковаването? Даяна имаше таблица за всеки кон с датата на последното подковаване. Да, подробностите. Всичко трябваше да се ръководи точно, защото конете не могат да говорят, а никой не е в състояние да запомни цялата информация.

Тя премести колата на старото място до плевнята, изгаси мотора и почака минутка, за да слегне облакът прах и да успее да се мобилизира вътрешно. После отметна коса и изпъна тяло. „Добре, да се захванем за работа“, каза си и, след като, за щастие, не видя господаря наоколо, влезе в плевнята.

Беше разтребена, подът бе почистен с гребло. Черната котка, която живееше там, дойде да я поздрави и тя се усмихна, наведе се да я погали.

— Е, Миднайт, ти си още тук. Добро котенце.

Видя в бокса Танзи с новото жребче, за което вероятно бе говорил Дан. Пайпър потупа кобилата и хвърли одобрителен поглед на малкото. Изглеждаше добре, може би малко дребничко. По всичко личеше, че ще има кестеняв цвят.

Тя продължи да оглежда. На обичайното място на стената висеше голямата черна дъска, но върху нея имаше една-единствена тайнствена бележка: Пикник?

Какво ли означаваше това? Дали Пикник бе болен, или пък изгубен, или пък просто се нуждаеше от нова подкова?

Стаята с принадлежностите беше подредена, но всичко бе като покрито с пелена от фин прах, на проникващите през прозореца лъчи в кръг се въртяха прашинки. Помещението изглеждаше запуснато. Значи никой не язди. Всички седла бяха там, всички принадлежности — прилежно окачени на стената. Отличията, които ранчото бе печелило в миналото, заедно с потъмнелите трофейни купи и одеялата също бяха накачени наоколо. Пайпър отвори едно шкафче. Вътре имаше упояващи мехлеми, капки за очи и антибиотичен крем, а също и предпазители за копитата. Всичко бе на мястото си: четки, гребени, конски шампоан, превръзки, гел за рани, разни дреболии. Виждаше се, че някои от тях са употребявани наскоро.

После тя се отправи към другия край на плевнята. Там имаше голяма порта, през която можеше да мине камион. Един до друг бяха наредени три фургона. Задната врата на единия бе отворена и някой почистваше вътре.

Пайпър спря и пое дълбоко дъх. Добре, време е да застане лице в лице с него, да прояви малко повече дипломатичност от последния път. Тя приближи.

— Хей — извика, като предположи, че човекът вътре е Дан. — Хей!

Появи се фигура и Пайпър отдъхна. Не беше Дан Бурн.

— Здравейте? — отвърна мъжът, изненадан. Беше слаб, източен и, съдейки по външния му вид, от испански произход. В ръката си държеше гребло.

— Аз съм Пайпър Хилиърд. Преди време работех тук. Вие сигурно работите при Дан?

— Да. Постъпих преди година — отговори той със силен акцент. — Казвам се Луис.

— Е, здравей, Луис. М-м, някой друг работи ли сега тук? Чудех се, защото говорихме с Дан да се върна, та, опитвам се да се ориентирам как стоят нещата — обясни Пайпър, като съвсем леко послъга.

— Това е добро ранчо, добри коне. Тук сме само господарят Дан, Рик и аз.

Пайпър се замисли за миг, след това попита:

— Луис, някой язди ли конете, искам да кажа, упражнява ли ги? А едногодишните, някой занимава ли се с тях?

Мъжът вдигна глава.

— Тук има много работа. Господарят Дан не язди, Рик — понякога, аз… — той посочи към себе си, — аз обичам конете, грижа се много за тях, но не мога да яздя.

Сърцето й се сви. Точно както си мислеше. Никой не бе яздил, никой не си бе мръднал пръста.

— Благодаря, Луис, има ли още кобили, които ще раждат. Видях Танзи в плевнята…

Той вдигна рамене.

— Мисля, че има една или две. Господарят, той опитва, но никога не били сигурни кога им е времето на кобилите.

— А тази година? Ще заплодите ли някои?

Отговорът бе пак свиване на рамене. Пайпър посочи с глава фургона, който чистеше.

— На изложба ли си водил конете?

— Не — рече Луис. — Откарал един кон в Уандървю Фарм, в Кремлинг.

— Дан е продал някое животно?

Луис поклати глава.

— Конят е на Миси Тренъм. Тя искала по-добро обучение и аз го закарах.

— Имаш предвид черния жребец на Миси, Индиго? Индиго е преместен на друго място?

Луис я наблюдаваше с особен, смутен поглед. Тази пък коя е, дето е дошла да го разпитва. Не той носеше отговорността за „Елк Ривър Ранч“ в крайна сметка. Пайпър пое дълбоко дъх.

— А знаеш ли къде е Дан? — попита тя.

— Мисля, той още в къщата. Искате ли да му предам, че сте тук, госпожице…

— Можеш да ме наричаш Пайпър — отвърна тя. — Аз само ще пообиколя наоколо, за да се запозная с положението. Благодаря, Луис.

Пайпър се обърна. Знаеше, че Луис се радва да се отърве от нея и отново да подхване работата си. Тя пъхна палци в джобовете на дънките и заподритва калта с ботуш, обмисляйки следващата си стъпка. Смяташе да отиде на ливадата на едногодишните, за да види миналогодишното потомство, онези малки, които двете с Даяна бяха заплодили, преди тя…

— Добър ден — каза някакъв глас и тя рязко вдигна глава.

На отворения вход на плевнята стоеше Дан Бурн, облегнал рамо на вратата, преметнал крак връз крак. По ъглите на устата му играеше едва доловима усмивка, която подчертаваше двете бръчки отстрани.

— О, здравей — отвърна тя и преглътна.

— Проверка ли ми правиш? — попита той благо.

— Проверка?

— Чух, че задаваш въпроси на Луис.

— Просто се опитвах да разбера в какво състояние е ранчото, това е всичко. Не те видях, затова…

Той се изправи най-после и Пайпър видя как в очите му проблесна гняв.

— Слушай, нямам време за твоите игри. Защо не вземеш да се изметеш оттук?

Тя събра всички сили, за да възпре острите реплики, които напираха в главата й. Каза си, че той е груб, защото го бе предизвикала миналата седмица; повтаряше си, че трябва да помисли, преди да каже нещо. Въздъхна шумно.

— Не правя никакви проверки — продума най-сетне тя. — Но, разбери, туй място значи много за мен. Даяна бе най-добрата ми приятелка. Ние двете създадохме това ранчо… от нищо. Искам… искам да прекарам лятото тук, да помогна — добави тя, като владееше тона си и вдигна поглед към него.

Но той я спря с жест.

— Миналата седмица обявих „Елк Ривър Ранч“ на борсата.

— Какво?

— Това означава, че е за продан. Ликвидирам.

Застанала там, Пайпър почувства как я обливат горещи и студени вълни. Мислите й се завъртяха във вихрушка.

— Не можеш да го направиш.

— Защо не? — предизвиква я той, но тонът му остана спокоен.

Шокирана, Пайпър търсеше думи.

— Невъзможно е. Тя беше нейна. Даяна я обичаше. Беше една от най-добрите коневъдни ферми в щата.

— Не започвай пак — отвърна той с равен глас. — Не съм в настроение да споря.

— Аз… аз не търся кавга — рече тя. — Само се опитвам да разбера.

— Добре, разбери това. Аз не съм коняр. Даяна е мъртва. Сам не мога да управлявам туй проклето ранчо.

— Наеми коняр.

— Опитах двама. Не успяха да се справят.

Пайпър хапеше устната си с наведена глава и кестенявите къдрици закриваха лицето; мислите бушуваха в главата й. Риеше разсеяно с ботуша си в пръстта.

— Слушай — започна тя.

Но той пак вдигна ръка, за да я накара да млъкне.

— Защо ти не купиш ранчото? — запита я с подигравка, с горчивина в гласа.

— Много смешно — сопна се тя. — Колко й искаш, няколко милиона?

Отметна коса с ръка и впери поглед в очите му.

— Горе-долу — отвърна той и сви рамене. — Това е ценен имот. И тъй като всички пари на Даяна бяха вложени в него, а аз не мога да печеля от него, в момента имам нещо като проблем със свободния капитал.

Пайпър поклати глава.

— Не можеш да направиш това. По-добре оттегли обявата — чу се как казва това и не можеше да повярва, че го произнася. — Аз имам репутация на първокласен коняр. Ще възвърна финансовата стабилност на ранчото. Знам какво да правя. Дай ми малко време и ще видиш.

На лицето му се появи леко подигравателна усмивка. Пайпър се улови, че следи изражението, като се мъчеше отчаяно да разгадае реакцията му. Беше различен от Дъч, който само се перчеше, вдигаше шум и открито изразяваше чувствата си. Дан Бурн беше сдържан, студен и затворен в себе си, странник, натрапник, който не принадлежеше на това място. Но все пак, ето го, притежава целия имот, продава го…

— Дай ми лятото — каза тя едва чуто, наблюдаваше го, чакаше знак. Плевнята бе притихнала, само шумът от греблото на Луис нарушаваше тишината. Тя чакаше, без да отмества очи от неговите, после повтори: — Само няколко месеца. Ще видиш, тогава няма да искаш да продаваш.

Той я изучаваше със сериозен поглед, безмълвен, но чертите му си оставаха сурови. След цяла вечност, най-после видя как лицето му за миг се оживи, сякаш в този момент бе взел решение.

— Добре — най-после продума той и скръсти, ръце пред гърдите, разкрачил крака. — Добре, можеш да опиташ през лятото. Ако успееш да задържиш клиенти и подготвиш няколко коня за продан, да спечелиш нещо, лятото е твое. Но не забравяй: ако получа предложение, изгодна оферта, ще го продам. Не че очаквам това да се случи скоро, но искам да го знаеш.

Тя кимна, не продума. Устните й бяха стиснати.

— И ще ти платя. Нали знаеш Баунс?

Тя го погледна предпазливо.

— Кобилата на Даяна.

— Заплодена е. Мисля, че всеки момент ще роди. Твоя е. Тя и жребчето й.

Пайпър кимна сковано. Сделката беше справедлива. Баунс бе чудесен кон.

— Съгласна съм — отвърна тя.

По устните на Пайпър разцъфна усмивка. Преди два дни, преди ден само не би могла дори да мечтае, че ще стои с Дан в плевнята и ще се спазарява. Даяна би била толкова доволна. Даяна сигурно би желала да се разбират, да бъдат приятели. Вдигна очи и отвори уста да каже „благодаря“, но срещна погледа му и в него имаше нещо, което не успя да разгадае…

Тогава внезапно изникна споменът. Беше на сватбата. Дан бе приближил, защото Даяна го бе накарала да й обърне внимание. Разговаряха едносрично и нещо се случи между тях. Пайпър разтърси глава, за да прогони картината, но както преди повече от година, завладя я същото неловко напрежение, сякаш хладна вълна премина и раздвижи всичките й сетива, изправи всички косъмчето по кожата й.

— Е — въздъхна тя и отново пъхна смутено палци в джобовете, — аз да вървя да работя.

Настъпи неловко мълчание.

— Да — промълви той накрая, — върви.

Тя избяга. Отдалечи се от него с приведени рамене, сякаш да се защити, дългите й крака стопяваха разстоянието, което я делеше от поляната с едногодишните коне. След като най-сетне изчезна от погледа му, изправи гръб и се съвзе. В този момент го мразеше; ненавиждаше го за това, че Даяна е мъртва, а той живее, че има власт над нея, че може да продаде ранчото зад гърба й, без да й даде възможност да се сбогува.

Отне й цял ден да вникне изцяло в делата на ранчото. Бяха останали две дузини коне, заедно с расовия жребец Ред, пет животни, оставени за отглеждане, десет кобили за разплод, новороденото жребче в плевнята и седем едногодишни кончета. Нито един даден за дресировка — главният източник на печалба и никакви млади животни, които се обучават за продан.

Не може да бъде — Пайпър откри, че Дан Бурн бе продал всички млади коне на безценица, защото не можеше да ги обучи, а не бе в състояние да ги поддържа.

Това научи от Рик. Откри го на поляната с кобилите — беше ги подкарал към мястото, където щяха да ги нахранят и проверят.

— Добър ден — провикна се Пайпър, като видя мъжа зад бавнодвижещите се коне. — Вие сте Рик, нали?

— Рикардо Салинас на вашите услуги, госпожице — рече той с широка усмивка, която показваше един златен зъб.

— Здрасти Рик, аз ще работя тук. Казвам се Пайпър. Радвам се да се запознаем.

Нисък здравеняк, доколкото виждаше напълно американизиран, стисна ръката й.

— Нов работник? Дан нищо не ми е казвал.

— Всъщност, аз работих тук преди. Бях съдружник на Даяна, на госпожа Бурн. По професия съм треньор на коне.

— А, разбирам. Е, със сигурност ще сте ни от полза. Правя каквото мога, но как да ги яздя всичките, пък и не съм треньор.

Тя му зададе много въпроси, събираше сведения за направеното в ранчото през последната година и половина. Така и откри, че Дан е продал всички млади животни.

— О, Господи — възкликна тя.

— Е, какво можеше да направи? Цяла зима ядоха, ядоха, а по туй време нямахме треньор. Наистина, това бе единственият изход — обясни Рик в защита на своя господар.

Двамата вкараха кобилите на малката ливадка до плевнята и Пайпър помогна на Рик да напълни кофите за храна.

— Тази всеки момент ще роди — каза Рик, като потупа по задницата една кобила, чийто корем бе издут от двете страни като ябълка.

— Това е Баунс — рече Пайпър.

— Смяташ ли, че трябва да я прибираме нощем?

— Не би било лошо.

Тъй измина денят. Вземане на решения, правене на списъци, проверка на запасите. Пайпър дори започна да отбива едногодишните, като ги отделяше от майките им — след това те щяха да цвилят и да нервничат ден-два. Бяха вече привикнали на оглавник, не се страхуваха от хора, но бяха диви и абсолютно невежи за основните неща като например, да стоят мирно, докато ги подковават.

През целия този ден Пайпър усещаше наоколо присъствието на Дан Бурн, който работеше из ранчото. Поправи една ограда, напои една отдалечена ливада — застанал в износените си дънки и избеляла сива фланела с лопата в ръка, той отбиваше водата от един канал в друг, за да полее някое пресъхнало парче земя. Разтовари бали сено в плевнята и се появи целият украсен с полепнали сухи треви. Ръката му, силна и почерняла, отупваше боклуците от дрехите.

После го видя, че се провира под един трактор и започва да се бори с огромната задна гума. Тя седеше в джипа и поглъщаше сандвича, който си бе донесла, а Дан отиде до склада с провизиите и домъкна двайсет и пет килограмови чували със специална храна за бременни кобили.

Не обядва, поне Пайпър не го видя да яде. През целия следобед помагаше на Луис да чисти боксовете, да изхвърля с лопата торта в един фургон, а после да я струпва на една ливада. След туй щеше с трактор да я разхвърли.

Нито веднъж не заговори Пайпър. Не погледна в нейна посока. По едно време двамата с Рик се разсмяха, сетне си побъбри с Луис, но на Пайпър не продума нито дума.

Тя също го избягваше. Можеше не по-зле от него да играе на тази игра. Но усещаше присъствието му през цялото време, някъде в периферията на полезрението си го виждаше да се навежда, да майстори, да бърше с мускулеста ръка потта от челото си, да тегли и влачи, да кара пикапа или трактора, силните му загорели китки да се борят с кормилото.

В шест часа Пайпър реши, че работният й ден е приключил. Бе успяла да свърши доста работа, но имаше неща, за които трябваше да говори с Дан. Не й беше много приятно, че се налага да иска разрешение, но той бе собственикът. Обеща си, обаче, че ще запази спокойствие.

Накрая и Дан потъна в къщата, без да й каже дума, да я попита как вървят нещата или дали има някакви въпроси, или проблеми за обсъждане.

Тя пое дълбоко въздух, отметна коса назад и го последва.

Беше се проснал върху един кухненски стол, с изпружени крака, с бирена кутия в ръка, на масата пред него стоеше отворена, незатоплена консерва говеждо месо. Погледна я нехайно и остави бирата върху масата. Мълчеше.

— Ще пратя реклами за нашите дресьорски услуги в няколко местни вестника и списания — подхвана Пайпър със спокоен тон. — Исках само да те уведомя. Кой телефонен номер да дам — твоя или моя вкъщи?

— И двата — отвърна той, очевидно незаинтересован.

— Добре тогава. Ще сложа твоя телефон. Имаш ли записващо устройство на апарата?

— Не.

— Може да се наложи да купиш.

— Той звъни и в плевнята.

— Да… добре. Хубаво — тя се облегна на касата на кухненската врата. — Ще са ми нужни някои данни. Имунизации, хапчета против паразити, такива работи.

— Питай ветеринаря — Дан взе студената консерва и една лъжица и започна да се храни.

Колко невъзпитано!

— Но ти не…? Добре, ще ги взема от него. Доктор Диуел, нали?

Той кимна с пълна уста.

Пайпър потискаше нарастващото раздразнение и си казваше, че той просто е много уморен.

— Ранчото изглежда добре. Конете са здрави. Малкото, на чието раждане си помагал, ми се вижда наред — добави тя.

— Благодаря.

— Не искам да ти звучи снизходително — каза тя и кръвта й се качи в бузите. — Наистина мисля така.

— Да, и аз мисля така.

— О, в такъв случай, виж, аз не съм дошла, за да те съдя. Не би трябвало да сме противници.

През целия ден тя се бе опитвала да потисне острата нужда да каже нещата открито и сега самата тя се почувства уморена. Стоеше подпряна на вратата и го гледаше как яде говеждото направо от кутията, как пие бирата си, и как й отвръща едносрично, сякаш това го отегчава до смърт.

Бивше ченге, размишляваше тя, втренчила поглед в него. Въобще не му е мястото тук, мъж, който няма достатъчно финес, за да оцени Даяна, мъж, който не притежава нищо друго, освен известна доза животински магнетизъм. Сигурно се е възползвал от ситуацията, за да се отърве от омерзителния живот на градски полицай. А може би просто е искал парите й.

— Свърши ли? — попита той. — Защото наистина трябва да взема душ…

Тя присви очи и изведнъж нещо в душата й се обърна.

— Кажи ми — изстреля тя, — защо се омъжи за Даяна?

И още преди да го изрече, знаеше, че е прекалила.

— Добре — каза Дан, като стовари с трясък кутията върху масата, захвърли лъжицата в мивката и скочи на крака. — Добре. Очаквах това. Защо не си излееш мъката, госпожице?

— Искаш да чуеш истината? — отвърна тя. — Така ли?

Той кимна и изражението му остана безизразно, но Пайпър усети притаената злоба.

— Добре — каза тя. — Смятам, че си искал да се отървеш от миналото си. Даяна беше хубава, да не говорим пък колко богата — тя забеляза как тялото му се напрегна, но продължи самонадеяно. — Даяна притежаваше ранчо, което беше на хиляди километри от твоите проблеми. Сам си вади изводите, Дан Бурн.

Той мълчеше, не каза нито дума. Пайпър усети, че нервите й няма да издържат. Гордо тръсна глава и отмести поглед, като същевременно стисна в джоба си ключовете за колата.

— И знаеш ли още какво мисля? — продължи тя. — Дълбоко в сърцето си вярвам, че ако никога не беше идвал в Колорадо, ако не я беше срещнал, приятелката ми щеше да е жива сега.

Най-сетне той се раздвижи и сви нетърпеливо едрите си плещи. За миг Пайпър изтръпна, уплаши се, че е стигнала твърде далеч, но той остана на мястото си. Каза само:

— Върви по дяволите, Пайпър Хилиърд.

После спокойно, бавно се завъртя на пети и остави Пайпър сама в кухнята.