Лин Ериксън
Огнена стихия (10)

Девета глава

Има мигове, в които всяко момиче, независимо от положените усилия, не се чувства привлекателна. Точно в такова състояние се намираше сега Пайпър и вината беше у Дан. Изхвърли я! Той я изхвърли. Беше застанала пред огледалото в банята и се опитваше да сплете косите си във френска плитка — припомни си случилото се и стомахът й се сви. Изхвърлиха я.

Беше сама вкъщи. Реши да се докара в каубойски стил, да излезе сама, може би щеше да срещне приятели и да се позабавлява.

Щом се върна, отиде в къщата на родителите си и се потопи в горещите сапунени мехури на огромната майчина вана с декоративни крака. Обу най-тесните секси дънки, които имаше и любимата си лятна синя каубойска риза — много женствена, бродирана, с подплънки на раменете. Най-хубавият кожен колан и елегантните каубойски ботуши от змийска кожа допълваха тоалета й. От раменете надолу изглеждаше страхотно; ала нагоре… Лицето й издаваше цялото разочарование и ярост, които изпитваше. Сега косата й… Отказа се да я сплита, пусна я и я разстла по раменете. Пайпър грабна чантата и се запъти към отключения джип. Пъхна ключа в таблото и си каза, че тази вечер ще се забавлява, независимо от всичко.

Но… къде да иде? Къде ли ходеха старите й приятели?

Отби се на две места, но те бяха претъпкани с туристи. Не видя нито един познат, дори барманите бяха нови. Върна се в колата и реши, че само едно заведение заслужава внимание — кръчмата „Дървения папагал“ в Кларк, на двайсетина километра оттук. Е, хубаво, шофирането ще й се отрази добре, ще я поразсее, може би дори ще успее да се усмихне на някои стари познати в малкото планинско селце. Единственият проблем бе, че ще трябва да прекоси долината, в която се намираше ранчото на Даяна — ранчото на Дан, с горчивина се поправи тя. Ще кара напред, без дори да обърне глава.

Пайпър бавно премина през Завоя на шестата миля и очите й непрекъснато се връщаха на мястото, където колата на Даяна бе изхвърчала от пътя. Тя въздъхна шумно и продължи, както винаги, нагоре през долината, но този път подмина ранчото.

Кларк, градчето, в което живееха няколко десетки семейства, бе разположено покрай широкия завой на пътя. Отвъд него започваха множеството къмпинги, любимо място за пренощуване на почитатели на природата, планинари, та дори на някои притежатели на лодки, които излизаха в езерото Стиймбоут, точно под Ханс Пийк. Да, Кларк беше славно местенце, тук-таме разпръснати дървени бараки, странноприемница, магазин за велосипеди под наем, бар и няколко допотопни планински къщи. Не беше кой знае какво, но Пайпър се надяваше да срещне в бара свои познати.

Изненада се обаче от присъствието на Дъч. В неработно време, като никога без униформа, Дъч стана от масата си и се запъти към нея.

— Пайпър, хайде, ела при нас. Ау-у, ако и това не е изненада!

— Дъч, аз… — започна тя, после се отказа. С него наистина бяха двама стари другари, които бяха завършили гимназията една година преди тях — Джон Хамън и Джуди Кейзър. — Е, добре, но ще пийна само едно питие с вас.

— Бира? — попита Дъч и се запъти към бара до джубокса.

— Да, светла. Или каквото и да е там… — и му натика няколко долара, въпреки протестите.

Радваше се да види пак Джуди и Джон. Пайпър с изненада установи, че всъщност не беше срещала съученици от сватбата на Даяна. Седяха на масата в малкото уютно помещение на дървената барака под неоновата реклама за бира, чието премигване се отразяваше в прозореца, и разговаряха за Нова Зеландия и живота на Пайпър там. После темата скочи върху ските и ездата, спомниха си добрите стари ученически години.

Дойде време Джуди и Джон да си ходят.

— Е — рече Дъч, след като те си тръгнаха, — не си ли доволна, че излезе тази вечер?

Пайпър отпи от бутилката пред себе си.

— Така е. Може би напоследък бях прекалено отдадена на работата си — но не му призна, че са я уволнили. Тя вдигна очи и срещна погледа му. — Между другото, пусна ли Луис от затвора? Дъч, това наистина далеч надхвърля служебните ти задължения.

Дъч поклати глава и се облегна назад, като пъхна палци в гайките на колана си.

— Луис е на свобода — отвърна той. — Трябваше да го пусна. Тази гадина Бурн насъска срещу мен Американския съюз за граждански права.

— АСГП? — преди да се усети, на устните на Пайпър цъфна иронична усмивка.

— Не е смешно — каза Дъч.

— Е, забавно е, ако човек погледне от смешната му страна.

След това, без да иска, започна да анализира в главата си Дъч не като дългогодишен приятел, или пък като старо гадже, а като човешко същество, като мъж. Беше твърде млад за службата, която заемаше, може би след време щеше да посмекчи реакциите си. Той не беше лош човек и сигурно някой ден щеше да стане чудесен съпруг за някого. Но не за нея. Сега разбра, че е прекалено независима, за да свикне с мъж, който иска да я заключи и да скрие ключа. Нямаше лесно да намери мъж, какъвто търсеше — силен мъж, достатъчно самоуверен, за да си позволи да приеме жената като равна на него.

Погледна Дъч, после сведе поглед върху скръстените си ръце и в този миг я осени една безумна идея. Дан Бурн беше такъв мъж. Независимо от ужасните му недостатъци, от страшните неща, които подозираше за него, той беше мъж, който би оставил една жена да върви, където поиска, и после би я чакал, за да я посрещне.

Сви юмруци и кокалчетата й побеляха. Какво й трябваше да мисли за него? Тя го ненавиждаше, мразеше го. Дори да притежаваше някое качество, което компенсира останалото, какво от това?

— Тъй — обади се Дъч, — искаш ли да ми разкажеш сега?

— За какво? — Пайпър вдигна очи.

— За клюката, дето чух.

— Каква е тя?

— Че Бурн те уволнил.

— О, кой ти каза това? — стегна се Пайпър.

— Имам си източници, малката. Не може да се случи нещо в добрата стара Раут Каунти и аз да не узная рано или късно. Трябва да знаеш туй.

— Не се безпокой, зная го — отговори тя. — Е, ние с Дан просто не можем да мелим заед…

Изведнъж усети, че очите на Дъч се втренчиха в нещо над рамото й. Тя се завъртя на стола си.

— Говорим за дявола… — рече Дъч и се захили.

Тогава Пайпър го видя — беше Дан. Бързо се извъртя обратно.

— Да го вземат мътните! — изруга тя и отпи от бирата си. Какво, за Бога, правеше той тук?

Усмивката на Дъч продължаваше да стои на лицето му. Хилеше се, сякаш криеше нещо много тайно. Мина й през ум, че сигурно чака Дан да го забележи, да го види заедно с Пайпър. О, Господи!

Малко по малко Пайпър успя да се измести тъй, че да вижда бара. Обслужваше Стийв Алтмън. Той наливаше питиетата, а Кевин и Айрис Кариди, двама местни, които държаха бензиностанцията горе при езерото, седяха на високите столчета, пиянски доближили глави над бара. До тях бе Били Динсмор, правеше се на каубой и работеше в едно ранчо. И след него, вдигнал крак върху металната пръчка на бара, с чаша в ръка, безгрижен и докаран по градски в чиста риза в пастелен тон с плисиран нагръдник, седеше Дан.

Пайпър побесня. Богатият вдовец, помисли си тя. Дойде й наум, че сигурно прави това всяка вечер.

Дан отметна глава и се засмя на някаква шега, на нещо, което Били разказваше на групичката. Пайпър изскърца със зъби. После Лоръл Лий, една от сервитьорките, приближи до тях и сложи едната си ръка върху рамото на Били, а другата — върху Дан.

— Дали са близки? — рече Дъч.

— Откъде мога да знам — сопна се Пайпър.

— Няма какво, забавлява се момчето — не можа да се сдържи Дъч.

— Я млъквай, Дъч! — отсече тя.

— Ти все разправяше, че не се интересуваш от мъже, Пайпър, ама сега гледаш, като че ли…

— Дъч!

— Добре, добре.

Ала в думите му имаше истина и тя го знаеше. За последен път изгледа Дан и се опита да мисли за друго. Образът на безгрижен бохем, който сега виждаше в бара, бе причина за тази реакция. Всичките му жалби колко трудно му било да управлява ранчото… Как ядеше студено месо от консервата, изтощен, готов да се тръшне в леглото и да потъне в мъртвешки сън… Приказките, дето не можел да понесе да гледа снимките на Даяна, затуй избягвал да влиза в кабинета.

— О, Божичко — разнесе се пискливият кикот на Лоръл Лий.

Пайпър видя как Дан вади банкноти от джоба си, подхвърля ги на бара и поръчва за всички по питие. С парите на Даяна, помисли си тя.

Стана от масата.

— Пайпър — започна Дъч, — какво си наумила…

Но Пайпър вече бе на половината път до бара. Потупа Дан по рамото. Лоръл Лий зърна физиономията й и се омете.

— Пайпър? — Дан се извърна наполовина към нея и върху лицето му се изписа досада. — Значи наистина това там си била ти с приятеля си.

— Няма значение — отсече тя.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Можеш да ми кажеш, за какъв, по дяволите, се мислиш, Дан Бурн.

— Това пък какво значи?

— Знаеш много добре какво искам да кажа. Разполагаш се тук, безгрижен като птичка, а всички знаем каква е истината. Мислиш си, че ти се е разминало с Даяна… Но, казвам ти, господинчо, ако законът не те накаже, ще го сторя аз!

— Пайпър — гласът му внезапно стана нисък и заплашителен, — не тук. Не сега.

— О, тъй ли? Боиш се да не би всички да узнаят това, което знам аз? Че си изгонил Даяна от къщата същата вечер, в която…

Той сграбчи ръката й.

— Стига вече. Говоря ти сериозно, Пайпър — нещо в тона му, тъй студен, спокоен и натъртен, я накара да спре. — Добре — продължи той тихо, — ще ти кажа едно-две неща за твое добро. Но не тук, — той се огледа и пусна ръката й.

— Слушай — започна Пайпър.

— Разбира се — прекъсна я Дан, вперил сините си очи в нея, — ако те е страх да тръгнеш с мен…

Тя реагира моментално, думите се сипеха една връз друга:

— Тръгвам, където кажеш, Дан Бурн. Не ме е страх от теб.

— Хайде, тогава — Дан изпи на една глътка остатъка от питието си. После я хвана за лакътя и я поведе към вратата, като мина край Били, Кевин и Айрис.

— Чантата ми — промълви тя, идвайки на себе си, но изведнаж там се появи Дъч и се вкопчи в другата й ръка.

— Чакай, Дъч, какво правиш?

— Мълчи, Пайпър — каза той и очите му пронизаха Дан.

Тя се вгледа в Дъч изненадана.

— Чуй ме, това е лудост. Пусни ме, Дъч.

Той я стисна по-силно. Войната бе обявена, Дъч и Дан я дърпаха в различни посоки. Тогава нещо в нея избухна, тя се дръпна и се освободи, страните й поруменяха.

— Ще изляза оттук с Дан — заяви тя на Дъч с леден глас. — Това е важно, Дъч, трябва…

Но той не я чуваше.

— Тя е моя — обърна се към Дан — и никой не може да си тръгне с нея, освен мен.

И Дан, хладнокръвен и разсъдлив каза:

— Бих казал, че това зависи от Пайпър, Радовски.

— Тя е с мен — изръмжа Дъч.

Дан само сви рамене.

— Смятам, че тя заяви недвусмислено решението си.

— Ще спрете ли и двамата — започна Пайпър, но Дъч направи крачка към Дан и я избута настрани.

— Ти, копеле — нахвърли се той върху него, — вече нямаш място в тази област.

Другият вирна предизвикателно брадичка и Пайпър направо усети съскащите електрически вълни, които прорязваха натежалото пространство между тях.

— Моля те — прошепна тя на Дъч, — не прави това. Дан е прав. Аз вземам собствените си решения. На мен се сърди, не си го изкарвай на него — тя се стегна и с възможно най-голямо достойнство прекоси притихналия салон, за да вземе чантата си. Молеше се на Бога Дъч да не прави повече сцени — тя щеше да излезе с Дан и да чуе „нещата“, които имаше да й казва. — Добре, готова съм — обърна се към Дан, когато се върна, — да вървим.

Но двамата мъже все още стояха гърди в гърди.

— Ако направиш това — каза Дъч, — край. Не се познаваме вече.

— Дъч — започна тя, — моля те…

— Сериозно. Ако тръгнеш с този тук, и двамата можете направо да се измитате от Раут Каунти.

Пайпър прехвърли поглед върху Дан, но той изобщо не реагираше на гръмките закани на шерифа. Изражението на лицето му бе спокойно, едва ли не весело, сякаш бе срещал такъв тип хора прекалено често в живота си.

Вероятно и Дъч го усети, защото отстъпи и напрежението в стаята леко спадна. Сдържала дъха си твърде дълго, сега Пайпър пое въздух.

— Махай се — прегракнало отсече Дъч, разцепвайки с ръка пространството.

— Да — отвърна Дан, — тъй да бъде, Радовски. Но запомни думите ми, приятелче — не аз, а ти ще бъдеш принуден да се изметеш оттук. Ще се погрижа за това лично.

После, възползвайки се от моментното затишие, той хвана Пайпър за ръката и проби път до вратата. Отвори я с трясък и свежият планински въздух приятно удари в лицето й.

Тя се добра до парапета, който опасваше предната веранда и се вкопчи в него, наведе се напред. Стомахът й се бе свил на топка.

— Полудял е — прошепна тя, — напълно е откачил.

Дан приближи откъм гърба й.

— Да, така е — отвърна той, — властта може да направи това с човек. Слушай, давай да се махаме оттук, да тръгваме за ранчото. Не е хубаво мястото, много е открито. Идваш ли?

— Какво? — изгледа го Пайпър неразбиращо, но по-късно думите му придобиха съвсем ясен смисъл.

Тя тръгна по криволичещото шосе с джипа си след белия пикап на Дан. За да слязат в „Елк Ривър Ранч“, трябваше да карат около осем мили по тесния планински път. Следваше го на доста голямо разстояние — от нощните сенки край тях можеше да изскочи някое диво животно и да принуди Дан изведнъж да спре. Но тя не мислеше за дивеча сега, не мислеше дори за налудничавите заплахи на Дъч — ще се оправя по-късно с тях. Мислеше си за „нещата“, които Дан щеше да й каже. Всичко беше тъй тайнствено, почти абсурдно. Какво ли щеше да й обясни — че зад сдържаната си фасада Даяна е била лунатичка? Че в онази фатална нощ е избягала при любовник или нещо такова? Как ли смяташе да й представи странната злополука на жена си?

Караше по завоя, следвайки стоповете на пикапа и се питаше дали не е постъпила като глупачка. Ще бъде сама с Дан в ранчото. Той би могъл да направи каквото си поиска. Друга една „злополука“. И нищо чудно, ако е достатъчно хитър, обществеността да се хване. Естествено. Всички бяха видели, че Пайпър напусна заведението развълнувана тази вечер. Дан трябваше просто да каже, че се е опитал да я накара да пътува с него, но тя се е заинатила, била е раздразнена, и, о, Боже, всички знаеха, че нищо не е в състояние да разколебае Пайпър Хилиърд, когато си науми нещо. Дан би могъл да го изиграе. Тя беше пречка за бъдещото му щастие и богатство, защото му бе казала и показала по всякакъв начин, че няма да миряса, докато истината не излезе наяве.

Лесно можеше да го направи. Можеше да я убие.

Тя обаче знаеше, дълбоко в себе си беше убедена, че Дан Бурн не би я пипнал с пръст. Но щом е неспособен да нарани нея, как би могъл да нарани Даяна?

Ако бе имала време да поразмисли, Пайпър щеше да се сети, че цяло лято не бе имало буря и това, което чу тогава, не можеше да бъде екът на гръмотевица. Когато пикапът на Дан пред нея изведнаж зави рязко, единствената й реакция бе да натисне веднага спирачка и с безумен ужас да наблюдава как едното колело на пикапа влиза в канавката и хлътва извън пътя.

Всичко стана бързо и неочаквано, макар събитията през следващите минути да й се сториха безкрайно дълги. Натисна спирачката докрай и джипът силно се разтресе, преди да спре само на метър-два от мястото, където Дан бе загубил контрол. Изскочи от колата и започна да тича като в някакъв кошмар. Краката й тежаха като олово, а сърцето й биеше лудо в гърдите. Подхлъзна се, падна в канавката, изправи се. Тичаше.

Ето, там! — крещеше съзнанието й. Пикапът, обърнат на една страна, колелата му още се въртяха във въздуха. Освен тях обаче, всичко останало бе мъртвешки неподвижно. Ни клонче помръдваше, нито животно се обаждаше. Абсолютно никакъв звук — само трополенето на свличащия се отгоре чакъл.

— Дан — едва отрони тя през пресъхналите си устни. — Дан!

В тъмното се препъна в една скала и едва не полетя върху пикапа. Сви я ужасен, неописуем страх — беше мъртъв. Сигурно беше мъртъв!

Успя да отвори шофьорската врата, макар че беше смачкана, и трябваше да я подпира с крак във вертикално положение, тъй като пикапът бе полегнал на една страна.

Отвътре не идваше никакъв звук. Едва го различаваше в тъмното — само контурите. Главата му отпусната върху кормилото, тялото превито връз предпазния колан.

— Дан — рече тя със сподавен шепот. — Дан, чуваш ли ме?

Мъртва тишина.

— Дан! — тя сложи разтреперана ръка върху рамото му — никога не бе докосвала мъртвец… — Дан, о, Господи, Дан, събуди се!

Пайпър загуби всякаква представа за времето. Слава Богу, накрая от гърдите му се изтръгна стон и главата му се раздвижи, опитваше се сякаш да я повдигне.

Някакво диво, необяснимо чувство заля цялото й същество.

— Дан — промълви тя през сълзи, — о, Дан, събуди се, моля те, събуди се!

Той изстена, опита се да каже нещо.

— Хайде — рече тя настойчиво и попипа главата му, като я отмести внимателно от кормилото. По пръстите си усети гореща лепкава кръв. Защо няма фенерче… Жабката, може би там ще намери…

Много внимателно успя да се протегне през него и да я отвори. Изсипаха се всякакви неща — дори фенерче. Запали го и внимателно се отдръпна. Насочи лъч светлина към дълбоката рана над веждата, от която обилно се стичаше кръв — върху очите и страните му, по цялата предна част на ризата. Толкова много кръв… Но пък раните по главата винаги кървяха много. Ще се оправи. Може би няколко шева, няколко дни почивка заради леко мозъчно сътресение. Ами ако има счупени кости, уплаши се тя и плъзна светлината по крайниците му. О, Господи!

— Дан — каза Пайпър, — ще трябва да те закарам в болница. Можеш ли да се движиш?

— Ще се оправя — промърмори той, — всичко ще е наред.

Цели десет минути й трябваха да го изкара от пикапа и да го сложи на земята. В пикапа намери някакъв парцал и го притисна към раната на слепоочието. Знаеше, че е много мръсен, но реши, че е по-добре да спре кръвта, отколкото да се безпокои за това. Покатери се обратно по каменистия склон и се опита да спре една минаваща кола, но шофьорът продължи, очевидно не я бе забелязал. Почака още няколко минути, но не мина никаква кола. Пътят не беше оживен, а освен това ставаше твърде късно. Върна се отново при Дан, страхуваше се да го остави сам.

— Сами сме — каза тя и коленичи до него. — Мислиш ли, че ще издържиш?

— Да — отвърна той, но когато се изправи, залитна и тя го подхвана през раменете, настоявайки да се отпусне върху нея.

Най-трудното бе да го изкачи по скалистия склон. Макар разстоянието да бе само няколко метра, чакълът непрекъснато се ронеше под краката им и тя страшно се боеше да не би Дан да падне и да се нарани повече.

— Дръж се — повтаряше тя. — Отпусни се върху мен.

Беше тежък. Макар и не много висок, Дан бе само мускули, затова тежеше повече, отколкото би помислил човек. Пайпър поемаше дълбоко въздух и устояваше на товара, като през цялото време се чудеше какво би станало, ако не издържи. Но се справи и някак си се добраха до джипа.

— Съжалявам — непрекъснато се извиняваше той, — ей сега ще се оправя.

Помогна му да се качи на предната седалка и закопча предпазния му колан.

— Веднага щом стигнем в болницата, ще се почувстваш по-добре — успокояваше го тя.

Но той се възпротиви и махна с ръка.

— Закарай ме вкъщи. Никаква болница.

— Дан…

— Никаква болница.

Тя се настани на шофьорското място и го изгледа.

— Слушай… — започна.

— Добре съм, тръгвай направо за ранчото — каза й той. — Трябва да се махнем от това шосе, Пайпър — обърна се към нея и с изненадваща сила сграбчи коляното й, — моля те. Веднага направи това, което ти казвам.

Тя го гледа още няколко секунди, после включи на първа скорост и потегли по тъмния запустял път.

Дан наистина изглеждаше малко по-добре, когато отвори входната врата на дома му и му помогна да се качи в спалнята. Пайпър не обърна особено внимание на познатата от едно време стая, която Даяна бе преобзавела заради Дан. Отиде право в банята и намери пероксид, антисептичен крем, бинт и лейкопласт. Беше превързвала много животни, но никога — хора. А най-малко си бе представяла, че ще дава медицинска помощ на Дан Бурн.

— Легни — каза тя и нареди принадлежностите на нощната масичка. — По дяволите, още кърви.

— Ще спре.

Той изпълни нарежданията й. Дори й позволи да му помогне — тя вдигна краката му върху лекия юрган и му сложи възглавница под главата.

— Ризата ти е съсипана — каза и докосна незасъхналата рана на слепоочието, като отметна внимателно един черен кичур. Тогава, наведена над него, почувства впития му поглед. Гърдите й буквално опираха в рамото му. Бързо се дръпна и седна на края на леглото. Започна да отваря шишенцата, да приготвя бинт и парченца лейкопласт.

— Мога сам да почистя раната — обади се Дан, без да отмества поглед от нея. — Случвало ми се е и преди.

— Не ставай глупав — отвърна тя и докато отвинтваше капачката на шишето с пероксид, усети, че пръстите й треперят. Това, разбира се, беше последица от изживяното напрежение — последният час й се бе сторил прекалено дълъг. Освен това, почти й се бе наложило да го носи. Естествено, че ще трепери.

— Сега лежи мирно — заръча му Пайпър и се обърна с гръб, хванала между пръстите си напоен тампон памук. — Защо просто не идеш в болницата не мога да си обясня.

Дан лежеше съвсем неподвижно и мълчеше, докато тя почистваше раната и я притискаше, за да спре кръвта. Тази липса на движение и притихналост направо я потискаха. Започна да забелязва странни дреболии: как пръстите й се движат по челото му, как гърдите му се повдигат и отпускат под опръскания с кръв плисиран нагръдник на ризата, как пулсират собствените й гърди. Усещаше и всички миризми в стаята: медната жилка в аромата на засъхналата кръв, одеколонът на Дан, собствената й миризма — смесица от пот и парфюм, който си бе сложила часове преди това.

Докато тя обработваше раната, той не откъсваше поглед от нея. Очите му имаха хипнотично въздействие и тя побърза да приключи. Изправи се и огледа резултата.

— Ще оживееш — каза Пайпър и се зачуди на хапливостта си. Обърна му гръб. — Ще ти донеса чиста риза и кърпа — добави тя и разтвори плъзгащите се врати на гардероба му. Съзнаваше, че се държи необичайно, цялото й същество вибрираше от напрежение и за първи път в живота си усещаше, че напълно е загубила контрол над себе си.

— Ето — подаде му чиста риза, — сега ще донеса пешкир.

Докато изцеждаше мократа кърпа, зърна отражението си в огледалото. Очите й блестяха като прожектори, тъмни и влажни, по загорялата кожа на лицето й бе избила червенина. Косата представляваше необуздана маса от къдрички и кичурчета.

Когато Пайпър се върна в спалнята, Дан седеше на края на леглото. Беше съблякъл мръсната риза и наведен я стискаше между коленете си. Тя я пое внимателно и се запъти към коша с мръсно пране.

— Смятам, че наистина трябва да идеш на лекар — настоя Пайпър, като се върна и се загледа в тъмнокосата глава, в масивните рамене. — Дан…

— Ще се оправя — отвърна той. — След час-два ще бъда наред.

Той вдигна глава и опита да се усмихне, изражението му беше искрено. Сърцето й се обърна и подскочи, после отново пое нормалния си ритъм.

Успя някак да му помогне да измие засъхналата кръв по лицето и гърдите. Докосваше тялото му тъй, както не бе мечтала, не бе и помисляла дори. Главата й се замая и тя започна да се чуди дали мозъчното сътресение не е заразително.

Помогна му да облече чиста жълта риза, отдръпна се и го загледа как се бори с копчетата. Накрая приближи и сама го закопча.

И докато пръстите й работеха чевръсто, цялото й същество се разкъсваше от необуздани, противоречиви и забранени чувства. Усещаше върху дланите си горещия му дъх, стягането на мускулите под тъканта. Нито тя, нито той проговори. Но Пайпър знаеше, че той усеща как тя губи контрол, как потъва в бездънно море от нови чувства. О, да, той улавяше неудобството й, но не казваше нищо. Изведнъж се почувства засрамена до мозъка на костите си, гузна, че стои в спалнята на Дан и Даяна и пулсът й препуска при неговата близост. Каква глупачка бе, истинска заслепена глупачка — трябваше да дойде на себе си, той беше врагът, мъжът, който я отблъскваше, мъжът, когото никога не можеше да притежава.

Отпусна ръце и се отдръпна, когато той стана. Дан се извърна леко и гълтайки корема си, разкопча горното копче на дънките, за да напъха вътре ризата. Краката му все още не го държаха и беше блед. Така или иначе, нямаше да умре и тя бе завършила делото си.

— Да се преместим долу — рече той.

— Добре — отвърна тя и сви рамене.

Дан тръгна след нея по стълбите. Отидоха в кухнята, той дръпна плътно завесите и й предложи нещо за пиене. За миг Пайпър се зачуди какво се крие зад действията му, но после се успокои. В края на краищата, той още бе зашеметен.

— Чаша вода — отговори тя, — но аз ще си налея. Отиде до мивката и подхвърли през рамо: — Е, и защо свърна тъй ненадейно?

— Защо свърнах ли?

— Да — Пайпър сложи двете чаши на масата и издърпа един стол. Дан обаче продължаваше да стои прав. — Какво, диво животно ли беше? Не видях…

— Пайпър — той се вгледа в нея сериозно, — не чу ли?

— Какво да чуя? — после се сети за гръмотевицата. — Да, всъщност чух нещо — каза тя и отпи глътка вода.

Той дълго я гледа, после като че ли взе някакво решение.

— Пайпър — започна мрачно, — ако разгледаш предното стъкло на пикапа, ще видиш дупка.

— Дупка? — повтори тя.

— Точно така. Дупка от куршум.

Без да сваля поглед от нея, Дан вдигна чашата и отпи. Пайпър не можа да реагира, отвърна му само със смутен поглед.