Лин Ериксън
Огнена стихия (9)

Осма глава

Дан отключи вратата на белия пикап марка „Форд“, метна вътре платнената си чанта, настани се на седалката и си сложи слънчевите очила. И в Стиймбоут Спрингз беше горещо, но поне го нямаше този летен задух, който затрудняваше дишането във Филаделфия. Полетът закъсня и той се чувстваше уморен от безкрайното седене и чакане на аерогарата.

Запали мотора, включи на задна скорост и си спомни за жена си. Всеки път, когато влезеше в пикапа, се сещаше за нея. Тя бе намерила смъртта си в точно такава кола. Е, сега вече знаеше защо и как, но това съвсем не носеше облекчение. Болеше както преди — независимо дали бе случайна злополука, или преднамерено убийство.

Забрави, казваше му вътрешен глас. Никакво самосъжаление. Подреди нещата по важност. Номер едно сега беше да отстрани Пайпър Хилиърд от пътя си. Тя го дразнеше с упоритостта си, пъхаше си носа навсякъде. Господи, дори бе накарала скапания си приятел да позвъни на Макмъри!

— Така значи, Бурн, постъпваш на работа там в Колорадо — му бе рекъл Макмъри миналия ден в управлението, присвивайки очи срещу дима от цигарата си.

— Работа — внимателно се бе обадил Дан.

— Да, при шерифа там. Току-що ми се обади някакъв на име Радовски и разпитваше за теб…

Дан машинално погледна бензиномера и изруга. Стрелката клонеше към нула — нямаше да успее да се добере до ранчото. По дяволите! Зави надясно по шосето към Елк Ривър и се проклинаше, че ще загуби толкова много време, за да зареди бензин горе в града. Спешно трябваше да разговаря с Пайпър — никой не можеше да каже кога точно бившите му колеги ще предприемат нещо. Скоро, мислеше Дан, сигурно ще бъде скоро. Той трябваше да се увери поне в едно — че Пайпър няма да е наоколо и да пострада. Достатъчно бе, че една смърт вече тегне на съвестта му.

Може би някой ден, когато всичко свърши, ще й каже цялата истина. Имаше право да знае, но сега още не смееше да го стори. Ако тя не му бе споменала колко предпазлива е била Даяна на Завоя на шестата, никога нямаше да свърже нещата. Но Пайпър го предупреди и той остана като втрещен. Катастрофата стана през декември, преди година и половина. Точно по това време бе умрял и Джой Уошингтън. Неговата смърт след месеци, прекарани в кома, бе поставила в опасност тримата полицаи, замесени в случая. Те щяха да носят отговорност за смъртта на един човек, ако истината излезеше наяве. Франк или Суийт Пий, или Хари — искрено се молеше да не е Хари — някой от тях бе решил, че е дошло време да му запуши устата, за да е съвсем сигурен, че истината никога няма да изплува, да отстрани единствения свидетел, Дан. За зла участ през онази фатална вечер Даяна бе карала неговия пикап.

Той спря пред бензиновата колонка и излезе да напълни резервоара. Боб приближи бавно, достолепният вид на сивата му коса и брада подчертано контрастираше със силния дъх на алкохол, който се носеше от устата му. Той бе влязъл отново в пиянски период. Бензинът бълбукаше в огромния резервоар на пикапа.

— Здрасти, Дан — обади се Боб, — върна ли се?

— Да.

— Къде беше?

— Във Филаделфия, на гости.

— Хм-м — Боб го изгледа и леко се залюля на краката си. — Чувам, че в ранчото имат доста работа.

Този човек знаеше всичко.

— Наистина ли?

— Сигурно много ще се радват, че си се върнал.

— Ъ-хъ.

— Видях преди малко, че Дъч се е запътил нагоре по пътя — осведоми го Боб.

Дан стисна челюст.

— Е, разбира се, би могъл да отива към Ханс Пийк или някъде другаде в тази посока — добави Боб.

— Да, може — отвърна Дан. Той с нетърпение чакаше да се напълни резервоарът.

Когато излезе от бензиностанцията, Дан силно форсира мотора, рязко завъртя волана и разхвърли чакъл с гумите. Дъч Радовски. Пайпър. Хари Тегмайер. Франк и Суийт Пий. Даяна. Всички те бяха свързани в една малка грозна драма, чийто постановчик бе той.

Защо още когато стана инцидентът с Джой Уошингтън, Дан не провокира намесата на военното следствие. Ако беше настоял, ако беше заплашил, че ще направи разкрития пред пресата. Нещата щяха да са мъчителни, но всичко щеше да е вече в миналото. Вместо това, той, като добро ченге, като брат, отиде с обвиненията си срещу Хари, Франк и Суийт Пий при Макмъри и историята бе потулена, братството я погреба и се сплоти в масирана защита. В крайна сметка, какво толкова се бе случило? Престъпник с дългогодишно досие може да е бил пребит от полицията. Е, и? Господ е свидетел, че си го е заслужил, нали? А нямаше доказателства, че някой е извършил нещо нередно. На практика беше извършено псевдоразследване, базиращо се на псевдозаключението, според което трите ченгета казваха истината — т.е., че са намерили гореспоменатия нарушител, трийсет и две годишен мъж на име Джой Уошингтън пребит и в безсъзнание на пода на въпросния склад. И ако някой случайно изровеше някакви улики за това, че Уошингтън е получил травмите си от тримата детективи, Дан не се съмняваше, че заключението би било почти същото — че те са действали при самозащита.

Не бе имал повече морални сили да настоява, да се бори срещу системата, която го бе направила част от себе си, беше се погрижила за него и го бе възнаградила. Хари — с това би наранил смъртно приятеля си Хари.

Хари бе стоял до него, казваше му, че не бива да обръща внимание, че след време всичко ще се забрави. А когато Дан го попита какво да направи, Хари отвърна, за пръв път със сериозна физиономия на месестото си, зачервено лице:

— Прави каквото чувстваш, че трябва да сториш, Дани-бой.

После се бе появила Даяна.

Точно посред тази ужасна бъркотия. Дан бе заминал на ски в Стиймбоут Спрингз. И в магазина за каубойски ботуши бе срещнал Даяна. Още на третата им среща Даяна му каза:

— Напусни полицията. Защо трябва да стоиш с тези глупаци.

Изглеждаше толкова просто… Дан пресичаше красивата долина на Елк Ривър, която придобиваше кафеникав оттенък под безмилостното юлско слънце. Да, в момента тя изглеждаше прашна и изпепелена от слънцето. Явно не беше валяло. Беше заложил на бита карта и сега трябваше да купува сено.

Някак си това, че срещна Даяна, направи нещата твърде лесни. Тъй добре си спомняше деня, в който се обади, за да й съобщи, че е напуснал службата. Тя изпадна в екстаз, очевидно, че не бе направил грешка. Тогава я помоли да се ожени за него — по телефона — и тя се разплака. Сега се питаше, както често се бе питал през последните десет дни: щяха ли отношенията им с Даяна да се развият толкова бързо, ако тогава той не трябваше да се оправя с кошмарната история, свързана с Джой Уошингтън? Ако беше почакал и бе останал на работа, щеше ли тя да е жива днес?

Дан потърка с ръка тъмната четина по лицето си. Нямаше смисъл да задава въпроси, които не получават отговор. Беше твърде късно.

Когато минаваше под арката, която гордо обявяваше влизането в „Елк Ривър Ранч“, в съзнанието му изникна образът на Пайпър Хилиърд. Сигурно е горе в плевнята, тъй че можеше веднага да се отърве от нея. Да я отпрати, защото скоро щеше да се случи нещо — беше сигурен, тъй като сам бе предизвикал противниците си.

Странно, но Дан не обърна особено внимание на Пайпър, когато я видя за пръв път. Да, беше чувал за нея от Даяна. Пайпър това, Пайпър онова. Високо, дългокрако момиче, с дълбоки тъмнокафяви очи и буйна червеникава коса. Не му бе направила кой знае какво впечатление. Но после, на сватбата, Даяна го изпрати да поговори с нея, защото знаеше, че най-добрата й приятелка страда и не се весели като останалите. И тогава почувства нещо, някакво примитивно чувство, някаква топлина, която сякаш разтопи слабините му. Каза й нещо глупаво, безсмислено, но очите им се срещнаха, и независимо от нейната враждебност, той усети това чувство дълбоко в себе си. Ако някой този ден бе дошъл при Дан и бе поискал да определи това внезапно, неспокойно чувство, което го бе привлякло към най-добрата приятелка на жена му, той за нищо на света не би могъл да го обясни с думи. То просто и най-неочаквано се бе случило.

Дан си спомни този епизод, докато шофираше. Беше мислил за тази случка дори, когато той и Даяна пътуваха в самолета, за да прекарат медения си месец. Опитваше се да си внуши, че е пил твърде много шампанско, че това е причината. И още — че за пръв път вижда Пайпър, издокарана в тази розова рокля. Глупави обяснения, но тогава му бяха помогнали. После тя бе заминала на другия край на света — в Нова Зеландия. Далеч от очите — далеч от сърцето. Той се посвети на своята разпалваща се любов към Даяна и на новия си живот. Много се бе постарал да забрави, че някога е бил част от елита, криминален инспектор в полицията на големия град. Опитваше се да забрави, че през живота си не бе мечтал за друго, освен да бъде ченге. Слушаше жена си да чете на глас писмата на Пайпър от Нова Зеландия и почтено си я спомняше като една много хубава млада жена, най-добрата приятелка на съпругата му.

Пайпър Хилиърд се харесваше на много мъже. Това не значеше, че обича Даяна по-малко. А и бе сигурен, че жена му е щастлива с него. Но, по дяволите, тъй набързо бяха скочили в брачното ложе — Дан, в отчаяния стремеж да започне живота си отново, а Даяна, толкова импулсивна по природа. Трябваше да не бърза толкова тогава, казваше си. Смъртта й тежеше върху неговата съвест.

Той премина дългата входна алея на ранчото. Макар да избягваше дупките, големият празен автомобил шумно подскачаше. Пайпър сигурно бе там по това време на деня. Тя не го очакваше.

И той не бе очаквал пристигането й през онази майска утрин. Беше се появила неочаквано, все още враждебна, обвиняваше го за смъртта на Даяна. Прочете това в очите й, усети го в тона, с който му говореше. Беше изгубила най-добрата си приятелка заради него. Пайпър бе наранена, ядосана, възмутена, че той е жив и здрав, а Даяна бе мъртва. Не я обвини тогава. И макар да не бе очаквал някога пак да я види, същото разтапящо чувство го бе завладяло и разтърсило, когато я видя на прага — висока, обута в тесни дънки и червена тениска, с буйната рижа коса. Беше я срещал само два пъти в живота си, а тя му изглеждаше тъй позната, сякаш виждаше собственото си лице в огледалото. Мястото й беше в ранчото.

В началото бе забелязал само красотата и гнева й, но след като поработи с нея през последните няколко месеца, откри, че под повърхността си Пайпър крие много по-важни неща. Тя бе жена, която приема нещата дълбоко, вълнува се, която носи в душата си вродено чувство за добро и зло. Имаше буен темперамент, прозрачна като стъкло, неспособна да крие чувствата си. Той бе започнал да наблюдава с удоволствие как всичките й чувства се отразяват върху лицето, като слънчев лъч, който гони сенките по повърхността на океана. Може би затова с такава наслада я измъчваше, само за да предизвика тази емоционална реакция. Беше сглупил, обаче, когато я заяде за Радовски. Какво беше казал? Нещо като, „Убеден съм, че вие с Радовски ще си намерите занимание.“

Внезапно той удари с длан по волана. Никога нямаше да й позволи да се досети каква е истината — че прекалено много държи на нея. Много по-добре да я остави да го ненавижда, да се съмнява в него — при всички положения беше по-добре. Освен това, тя скоро щеше да е далеч, да напусне ранчото, да отиде на безопасно място. Повече няма да позволи заради него да пострада невинен човек.

Паркира пред къщата. Джипът на Пайпър беше там, спрян на обичайното си място до плевнята. А до него се мъдреше познатият блейзър. Точно туй му трябваше. Излезе от колата, издърпа пътната чанта от седалката и реши направо да влезе вътре. Остави, каза си той и стисна челюст, не се занимавай.

Беше стигнал до горното стъпало, когато чу името си. Спря, пое си дъх и пусна чантата.

— Бурн! — викаше Дъч. — Ей, ти, на теб говоря!

Гърбът му се скова, като чу наглия тон на ченгето. Познаваше го добре, сам го бе използвал често. Как да допусне такъв идиот като Радовски да му подвиква с тоя глас…

— Бурн! — звукът приближаваше.

Дан се обърна бавно. Шерифът, нагизден в униформата си, с кожен кобур и колан, каубойски ботуши, револвер стетсън и всичко останало. Радовски бе сложил ръце на кръста, разкрачен, ехидно захилен.

— Искаш ли нещо? — попита Дан с неутрален тон. Пайпър стоеше до плевнята, също с ръце на хълбоците, дългите й крака обути в износените кожени ботуши, които използваше за езда. Беше вдигнала косата си заради горещината, стиснатите й устни придаваха мрачно изражение на лицето. Беше красива и гневна.

— Да, искам нещо — отвърна Дъч.

Бавно, предизвикателно, Дан свали слънчевите очила и се вгледа в шерифа.

— Е?

— Изникнаха някои въпроси, Бурн, относно местонахождението ти през вечерта, в която умря твоята съпруга — рече Дъч сухо.

Дан прониза с поглед Пайпър. Какво пък е направила сега? Да я вземат мътните! Той се усмихна студено, не загуби самообладание, и видя как тя отвърна на погледа му от другия край на двора. Няма да се откаже, не и Пайпър. Тя искаше да отмъсти за Даяна и пред нищо нямаше да се спре. Проблемът бе в това, че Дан искаше същото, само че двамата работеха в противоположни посоки и си пречеха.

— Ей, приятел, на теб говоря — изръмжа Дъч. Дан го изгледа бавно и презрително.

— Имам ли нужда от алиби? — попита накрая.

— Никой не те обвинява в нищо, Бурн, поне засега не. Само няколко въпроса.

Дан премести поглед от Дъч върху Пайпър, която най-после бе дошла при тях, и не можа да не си представи картината — Пайпър в грамадните ръце на този мъж. Голите й дълги крака, силните ръце, оплетени в месестите му телеса. Вътрешно побесня, но опита да се овладее.

— Е, къде беше онази вечер? — не се отказваше Дъч.

— Всичко е записано в архивите, шерифе — отвърна Дан. — Защо не идеш да ги прочетеш? Ако има заведено дело, направи нещо, ако пък няма, измитай се от моята собственост.

Радовски се усмихна ехидно.

— Разбира се, няма проблеми. Само си помислих, че би искал да дадеш доброволни сведения — той замълча и усмивката му се разтегли. — О, между другото, твоето приятелче Луис е в затвора. Ще поседи зад решетките, докато се докаже, че пребиваването му в страната е законно.

Сякаш пожар от нажежена до бяло светлина избухна в главата на Дан. Още като пристъпи към Дъч, забеляза реакцията на Пайпър — шокираното изражение на лицето й, несъзнателното движение, което направи. Дан заслиза по стълбите към едрия рус мъжага.

— Освободи го, Радовски — изръмжа той, — иначе ще пусна подире ти всички щатски агенции.

Дъч сви рамене.

— Ще видим — каза той, запътен към блейзъра. Докосна стетсъна си с пръсти, за да поздрави Пайпър, и влезе в колата. — Ще се видим, малката — обърна се той към Пайпър и потегли.

Дан запази контрол само до мига, когато блейзърът изчезна от погледа му. След това се обърна към Пайпър, готов да й закрещи, да я разтърси, да я привлече в прегръдката си.

— Казах ти — рече той през стиснати зъби и с глас, сподавен от гняв, — казах ти да не се вреш в моите работи.

Пайпър очевидно се уплаши, но не го показа.

— Не мога да стоя настрана, Дан. Трябва да разбера какво се е случило с Даяна — отвърна тя, като явно се стараеше да поддържа хладнокръвен тон. Но все пак гласът й трепереше.

Каква малка глупачка! Как да й каже? Беше заложил капан и нищо чудно вече да са по петите му, а те са професионалисти.

А тя — изпъчила гърди с глупашка смелост, застанала, по дяволите, точно на фронтовата линия. Какво може да й каже? Да й обясни?

— Съжалявам за Луис — рече тя тогава, — не знаех, наистина не знаех.

— Не се безпокой за Луис сега. Аз ще се оправя с това — отвърна той.

Тя прехапа устни.

— Е — добави Пайпър, — добре че се върна. Има някои неща, за които искам…

Дан се засмя отсечено.

— Не разбираш ли? — каза й той и знаеше, че ако не го направи сега, после може да съжалява.

— Какво да разбирам?

— Искам да се махнеш от ранчото. Хайде, измитай се оттук, момиче. Чупка.

Тя се вкамени.

— Какво?

Дан се беше втренчил безмилостно в нея, страхуваше се да не се размекне.

— Хайде, госпожичке, размърдай си задника, върви.

Тя го гледаше невярващо.

— Не, ти не би посмял, не можеш…

— Да, мога. Искам веднага да се махнеш от това ранчо. Ако някога те видя пак тук, аз лично ще те придружа до вратата. Няма да бъде приятно.

Той се насили да остане, за да може да я наблюдава. Беше бясна. Отвори уста, за да каже нещо, после я затвори. Веждите й се събраха, очите пускаха искри, ръцете се свиха в юмрук.

— Върви по дяволите, Дан Бурн! — рече тя прегракнало.

— Хайде, събери си нещата и тръгвай!

— Какво ще правиш с конете, глупак такъв? — разкрещя се тя. — Кой ще ги обучава?

— Това не е твой проблем.

— Боже, какъв — какъв глупак! — заекна тя. — Ти си луд! Не разбираш ли какво правиш?

— Хайде, Пайпър, иди си мирно и тихо. Не съм в настроение да споря.

Тя се завъртя кръгом и пое към плевнята, очевидно да събира багажа си. Дан остана неподвижен до пикала, загледан след нея, очаквайки я да се появи отново. Ако не излезе до една минута, ако отново не му се подчини, ще трябва да я изхвърли с груба сила, нещо, което го отвращаваше. Ако тя…

Но Пайпър се върна разярена и натрупа безразборно вещите си в отворения джип. Хвърли му убийствен поглед и се тръшна на предната седалка. Дан продължаваше да стои пред стълбите неподвижен и неумолим — наблюдаваше я как яростно обръща колата, хвърляйки чакъл изпод гумите. Продължи да гледа докато джипът се отдалечи по алеята сред облак от прах. Не свали погледа си, докато колата не се превърна в малка точица на магистралата и не изчезна зад завоя. Тогава той се раздвижи. Както стоеше до пикапа, рязко се обърна и стовари юмрук по вратата му, само един удар, но с все сила.