Лин Ериксън
Огнена стихия (8)

Седма глава

Телефонът в конюшнята звънеше. Пайпър побърза да закопчае оглавника на коня, който бе яздила, а после умело го завърза за железния обръч.

— Добре, идвам! — провикна се тя. Влетя през вратата и грабна слушалката.

— Ало — едва смогна да каже, останала без дъх.

— Дан е — чу тя гласа му. Пое въздух, премести слушалката на другото ухо и се опита да се овладее.

— О, Дан. Върна ли се? На летището ли си?

— Не, във Филаделфия съм.

— О!

— Ще остана още малко — рече той сухо.

— Разбирам.

— Някакви проблеми?

— Не, нищо особено. Все пак, още един човек би свършил добра работа. Рик и Луис са изтощени, а аз по цял ден яздя. Имаме два нови коня за обучение и аз…

— Пайпър — прекъсна я той.

— Да?

— Само слушай — чу тя гласът му, суров и злокобен. — Видях се с капитан Макмъри. Помниш ли капитан Макмъри, Пайпър, бившият ми шеф в полицията?

Сърцето на Пайпър замря, после затрептя и започна да бие лудо. Тя не каза нищо.

— Научих за онзи номер, който сте ми скроили с Радовски. Тъй значи, на работа ще постъпвам, а? Много сте умни, вие двамата — дрезгаво каза Дан.

— Дан…

Но той я сряза. Тя си представяше черните му вежди, сключени в гневна черта, блясъка в сините очи, извивката на устата.

— Не искам глупавите ти оправдания. Чуй ме добре, Пайпър. Ти и приятелят ти да стоите далеч от моите работи. Чуваш ли ме?

— Да — прошепна тя.

— Какво?

— Да — каза тя по-силно, — чувам те, Дан Бурн.

— Не е ваша работа — изръмжа той. — Разбираш ли?

— Да — рече тя и усети, че започва да се вбесява.

— Добре — студено отвърна той.

— Само за това ли се обади?

— Да.

— Е, добре. Затварям тогава. Приятен ден, Дан — рече тя и тресна слушалката.

Независимо че прояви самообладание, тя остана на мястото си с пресъхнала уста и разтреперано сърце. Досега не бе чувала този опасен тон, с който Дан й бе говорил преди малко, заплахата, грубостта в него.

Пайпър отиде в плевнята и замислено започна да гали врата на коня, който остави там. Какво ли би сторил, ако продължи да се рови в миналото му и той разбере това? Тя потръпна, докато ръцете й освобождаваха коня. Мозъкът й работеше трескаво.

Сега вече знаеше, беше сигурна, че нещо около смъртта на Даяна не е наред. Знаеше също, че Дан Бурн е избягал от някаква тъмна история във Филаделфия, напуснал е без видима причина и много изненадващо се е оженил за Даяна. В момента, без кой знае какво усилие, той бе останал единствен наследник на един много скъп имот и току-що бе предупредил Пайпър да не се бърка в миналото му.

Какво правеше във Филаделфия? Прекалено странно съвпадение бе, че замина веднага щом Пайпър сподели, че смъртта на Даяна не може да е случайност. Каква беше връзката?

Тя повлече седлото към съседната стаичка и го окачи на закачалката. През цялото време не спираше да мисли. Защо се е махнал от Филаделфия? В това трябваше да търси отговора. Тя трябваше да разбере истинските причини за напускането му преди две години, да разбере какво точно се е случило. Макмъри не каза нищо — ако изобщо знае. Как да се добере до фактите?

Размишляваше, докато, седнала на сянка, дъвчеше сандвича си. Размишляваше, докато обучаваше новата кобилка, която временно бяха нарекли Стар, заради бялото петно на челото й; мислите й бушуваха и докато превързваше едногодишното конче, нарязало зле крака си, макар раната да не бе достатъчно сериозна, за да викат ветеринаря — Пайпър се стремеше да ограничи разходите по всички възможни начини.

Накрая измъчи мозъка си до такава степен, че ръцете й се отпуснаха, а очите й придобиха невиждащ поглед. Като я видя, Рик се стресна.

— Ей, момиче, какво ти става?

Очите й се спряха върху него, смръщиха се.

— Трябва да ида до града, Рик. Можете ли с Луис да се справите сами?

— Разбира се, но…

— Важно е, иначе не бих ви оставила сами. Ако има някакви съобщения, напиши ги на дъската.

— Бъди спокойна, Пайпър.

Рик не помръдна. Стоеше с ръце, подпрени в хълбоците, и я гледаше как се качва в джипа и потегля, оставяйки след себе си облак прах. През цялото време клатеше глава и си мърмореше на испански.

Стомахът на Пайпър се сви при мисълта, че пак ще трябва да разчита на Дъч. Прехвърли всички други възможности, обмисли проблема от всички възможни страни и отново опря до Дъч. Ако разполагаше с време и пари, би могла да наеме частен детектив или пък сама да отиде до Филаделфия и да провери нещата. Ала не можеше да направи нито едното, нито другото, а обстоятелствата около смъртта на Даяна вече твърде дълго чакаха отговор.

Дъч щеше да я нарече упорита, недодялана като слон в стъкларски магазин, но за нея беше все едно. Това трябваше да се направи и то веднага.

За нейна изненада, Дъч бе в приповдигнато, весело настроение и сякаш всичко у него внушаваше „няма човек, с когото да не се разбирам“. По всичко личеше, че е забравил последните им сърдити реплики. Добре, помисли си Пайпър.

Идеята й го заинтригува. Той кимна; беше кръстосал крака, клатеше се на стола, вдигнал ботуш върху коляното.

— Може и да излезе, защо пък не? — рече той замислено.

— Ще опиташ ли, Дъч? Моля те.

— Сега?

— Да, сега.

Телефонистката Дениз откри нужните телефонни номера. Пайпър пак стоеше до високия прозорец със скръстени пред тюркоазната блуза ръце и слушаше как Дъч задава въпросите, които тя не можеше да изрече.

— „Дейли Нюз“? — разнесе се гласът му. — Добре. Обаждам се от Стиймбоут Спрингз, Колорадо, търся информация за един бивш полицай там при вас — той спря. — Точно така, аз съм тукашният шериф.

Но нищо не излезе. Дъч не успя да събере сведения нито от този, нито от следващия вестник — и на двете места репортерите, които са отговаряли за полицейските новини преди две години, се бяха преместили на друга работа.

— Опитай „Филаделфия Инкуайърър“ — подхвърли Пайпър със смръщено лице. — Те са големият вестник.

— Е, откъде знаеш това?

Тя сви рамене.

— Не знам, но е така. Тъй както се знае за „Лос Анжелис Таймс“ и „Маями Херълд“.

— Впечатляващо — изкоментира Дъч и набра номера.

Точно както се бе надявала, във „Филаделфия Инкуайърър“ попадна на златна мина. Дъч сложи ръка върху микрофона и възбудено изсъска на Пайпър.

— Ела тук. Редакторът ме свързва с репортера, който отговаря за полицията и организираната престъпност.

Пайпър приближи и се надвеси над бюрото. Дъч каза:

— Господин Хоби? Тук е шериф Радовски, Стиймбоут Спрингз, Колорадо. Правя малко дознание за един жител на областта, Даниъл Бурн. Бил е детектив в отдел „Убийства“, напуснал е полицията преди около две години. Да, той живее тук сега. Спомняте ли си, сър?

Дъч смигна на Пайпър, сякаш искаше да й каже, „ей сега ще го пипнем Бурн, малката, не се притеснявай“.

Пайпър стаи дъх и затвори очи, отправяйки безмълвна молитва.

— Тъй, значи сте писали статия за детектива Бурн? — запита Дъч. — А, не точно за Бурн, а за случая, в който е бил замесен. Полицейска бруталност, така ли?

Очите на Пайпър се разшириха, сърцето й подскочи и тя се наведе към Дъч.

— Сега ще ви кажа, Господин Хоби, ето ви моя заместник на телефона. Тя ще приеме цялата информация — рече Дъч и се захили. Подаде слушалката на Пайпър и й кимна, но тя само гледаше втрещено и не помръдваше. — Вземи я — прошепна Дъч. — Хайде.

Пайпър бавно протегна ръка, пое затоплената черна пластмаса и я долепи до ухото си.

— Ало? — трябваше да прочисти гърлото си и да повтори. — Ало, Господин Хоби. На телефона е… — обърна очи към Дъч, който й кимна окуражително. — Заместник шериф Хилиърд.

Мъжки глас й отвърна:

— Добре, хайде сега по-бързо. Нямам цял ден за вас.

— Какво си спомняте за Дан Бурн? — попита тя.

— Божичко, та аз помня цял куп неща. Не може ли да уточните? — гласът на Хоби беше писклив, пронизителен. Освен това пушеше, тя чуваше вдишването и издишването в слушалката.

— Добре. Какви са причините, заради които Дан Бурн напусна работа?

— Госпожице… извинете, заместник-шерифе… ченгетата не казват такива неща. Разправяха, че се е случило нещо, но какво точно, не зная, тези неща остават в тайна, ей, запомнете това.

— Бил ли е замесен в някаква престъпна дейност?

— Вижте, най-вероятно случаят Джой Уошингтън е бил проява на полицейска бруталност. Искам да кажа, и най-големият глупак би се досетил.

— Случаят Джой Уошингтън? — попита тя предпазливо.

— Е, нали за него говорим? Та Джой Уошингтън имаше досие, по-дълго от вас. Престъпник. Версията беше, че са го открили в един изоставен склад в състояние на кома. Нали разбирате, полицаите го намерили така или тъй казват. Но клюките из Фили бяха, че са го пребили. Е, добре, това е и простата логика, нали?

— Да, естествено. Значи Дан Бурн е бил замесен в този случай? — попита Пайпър със свито сърце.

— Бил е там, на място. Заедно с още три ченгета. Но всички са предали едно и също в докладите си, а не е имало свидетел, тъй че, разбирате как стоят нещата.

— Да, да, разбира се.

— Тъй или иначе, май се сещам за едно-две момчета от тоя бранш, дето ми пошушнаха туй-онуй, но мина време.

— Не можете да си спомните нищо повече?

— Всъщност, не. Написал съм сума ти статии оттогава насам, госпожице.

— И точно тогава Дан Бурн е напуснал службата си, така ли?

— Горе-долу тогава, може би малко по-късно. Напусна и се махна от града и сега чувам, че живее в Колорадо.

— Да, така е.

— Неприятности ли има там, заместник-шерифе? — нехайно попита Хоби и Пайпър чу как всмукна дим в дробовете си.

— О, не, съвсем не. Тук няма да излезе никаква история, господин Хоби, само правим някои проверки.

— Какво имате вие там в Раут Каунти, полицейски режим ли? — попита журналистът иронично.

— Ха-ха, точно така — отвърна Пайпър. — Е, благодаря много, господине, признателни сме ви за сътрудничеството.

— Пак заповядайте — и цяла струя дим изсвистя в ушите на Пайпър.

— А, между другото, господин Хоби, какво стана с мъжа в кома, онзи Уошингтън?

— О, Джой Уошингтън умря — небрежно подхвърли Хоби.

Пайпър затвори телефона. Стоеше неподвижно, с клюмнала глава, затворени очи и коса, паднала над лицето. Представяше си сцената — как полицаи пребиват от бой паднал на земята мъж. Той се гърчи, крещи, но те продължават. И един от тях е Дан Бурн, силното му тяло, приведено над проснатия мъж върху калния под на изоставения склад. Не, интуицията й подсказваше, че това не може да бъде вярно. Не е вярно, не…

— Ей, Пайпър — обади се тихо Дъч и приближи към нея. — Какво каза човекът?

Тя поклати глава, безмълвна.

Дъч докосна нежно с пръсти наведения врат.

— Ей, малката.

Тя се отдръпна от тази тъй сигурна в себе си ръка. Макар и в шок, не можеше да изтърпи докосването й. Пак поклати глава.

Дъч отстъпи и скръсти ръце пред гърдите си.

— Е, да арестувам ли Бурн, или не? — попита той със суров глас.

— Не — прошепна тя.

— Какво ти разказа репортера, Пайпър? — повтори той въпроса си.

Тя се извъртя и срещна погледа му.

— Имало един човек, престъпник, който уж бил в кома, когато го открили, но хората разправят, че всъщност полицаите, онези, дето го намерили, го били пребили. После той умрял…

Устата на Дъч се разтегли в усмивка.

— И Бурн е бил там. Е, значи, значи господин Добрушко не е толкова идеален в края на краищата. Знаех си аз. Знаех…

— Престани, Дъч. Не е имало никакви доказателства. Сам Макмъри ти заяви това — рече тя.

— В такъв случай защо Бурн е напуснал? Хайде кажи ми.

Тя пое дълбоко въздух.

— Не знам.

— Полицейска бруталност — повтори Дъч. — Много интересно.

— Няма доказателства — обади се тя.

— В наше време доказателства не са нужни. Нищо чудно, че Бурн е подал оставка. Вероятно са щели да започнат цялостно разследване. Да, Военната прокуратура. Много са печени, Пайпър. И Бурн, да, Бурн е щял да види голям зор, Пайпър. За Бога, много приятен работодател си намерила.

— Моля те, Дъч — рече тя унило.

Но той не престана. Бе постигнал точно това, което искаше, и сега злословеше.

— Господи, Пайпър, та нали той се ожени за приятелката ти. Не виждаш ли, неговите жертви са жените. Той е опасен. Бил е притиснат и е търсил място, където да се спотаи. Е, намери го, и ти сега му помагаш да се крие. Искам да напуснеш тази работа, Пайпър. Не разрешавам да стоиш, там с Бурн.

— Остави ме, Дъч. Ти използваш ситуацията, за да се нахвърлиш върху Дан. Позволяваш на чувствата да се месят в безпристрастната преценка — Пайпър зарови ръце в косата си. — Бих искала никога да не бях те карала да звъниш по телефона.

— Наистина ли? — попита Дъч. — Би предпочела да не знаеш с какъв човек си имаш работа? Така ли?

— Трябва да размисля. Трябва да преценя нещата.

— Добре, нека бъдем обективни. Да помислим заедно — предложи Дъч. — Нека изброим всички факти. Какво ще кажеш да пием междувременно по една бира отсреща?

Пайпър го погледна и поклати глава. Господи, той би използвал всякакъв предлог, само да бъде с нея.

— Не, Дъч — отвърна тя тихо. — Няма да излизам с теб. Не излизам с никого. Не искам гадже. Искам да помисля. Благодаря, Дъч, ще си ида вкъщи.

— Смутена си, нали? — злорадо каза той. — Твоето златно момче, цялото омърсено, свлечено в калта.

— Той не е златното ми момче — търпеливо обясни тя, после се обърна и излезе.

— Кога се връща?

— Не знам. Не се интересувам от графика на Дан Бурн.

— Е, аз пък ще се заинтересувам, казвам ти — изръмжа Дъч.

Тя подкара към къщи, изцедена, отровена отвътре. У тях нямаше никой, семейството й бе заминало на обичайното лятно посещение у брат й в Санта Фе. Глен имаше три деца, собствен бизнес и хубава къща. Беше висок, със същата червеникавокафява коса, симпатичен и никога не се забъркваше в ситуации, подобни на тази. Как й се искаше родителите й да са тук. Щеше й се брат й да е при нея. Колко й се искаше, Боже, колко много й се искаше да не е така сама.

 

 

Идеята озари Дъч в пет часа сутринта. Както си лежеше в леглото, се усмихна. Пайпър роптаеше тъй войнствено против това да предприема директни действия срещу Бурн. Е, добре, захили се той, ще го пипне през задната врата.

Избръсна се, взе душ, обмисляйки нещата, докато се облича — закопча всички копчета на униформената си риза, дръпна ципа на панталоните, пристегна кобура и провери пищова. Накрая нагласи шапката си точно под определен ъгъл.

Независимо одобрява или не, Пайпър трябва да разбере, че той си върши работата. И когато докаже, че Луис Сантана е нелегално пребиваващ емигрант, и че Дан Бурн го прикрива съзнателно… Е, ще накара Шарлот да погледне как точно е казано в закона, може би дори да се обади в имиграционната служба в Денвър. Да, ще намери начин да подведе Бурн под отговорност. Как хубаво щяха да се наредят нещата.

Дъч си спомни изражението на Пайпър вчера, когато откри, че шефът й е замесен в някаква мръсна история във Филаделфия. Реакцията й нарани Дъч. Изглеждаше толкова обезпокоена, тъй страдаше — и за кого? За тази отрепка Бурн.

Е, сега ще й отвори очите, като докаже, че Бурн нарушава закона заради Луис. Освен това, спомни си той, трябва да изпълни и задълженията си към добрите хора в Раут Каунти. Беше се заклел да прилага закона и точно това смяташе да направи сега.

Грабна една бисквита от отдавна отворената кутия върху хладилника и я изяде в колата, докато караше към западната част на града, където се намираше Ривър Рън Мобайл Парк. Знаеше пътя, тъй като много пъти, когато патрулираше, се чудеше колко ли нелегални живеят там. Да, самочувствието му растеше като си помисли, че най-после ще предприеме нещо по този въпрос.

Спря пред стар алуминиев фургон. Знаеше, че е нает от Луис и, да, ето го и очуканият пикап, който бе виждал в ранчото на Бурн. В занемарения двор имаше разхвърляни играчки, а на въжето висяха изпрани дрехи. Някой бе посадил цветя край неравните предни стъпала.

Дъч излезе от блейзъра, повдигна колана си и бързо се отправи към входната врата. Докато чукаше, усети, че от съседния прозорец някой надзърта през пердето, после, щом разбра, че са го забелязали, бързо се скри.

Накрая вратата се отвори — навън, точно както автомобилните — и той отстъпи, за да не го удари. Жената на Луис се появи по пеньоар, прегърнала бебе. На лицето й беше изписана изненада, а сетне — уплаха.

— Луис тук ли е? — попита Дъч доста силно, сякаш това щеше да я принуди да разбере.

— Луис? — попита тя с разтреперан глас.

— Да, Луис Сантана. Той живее тук, нали?

— Си.

— Искам да го видя, окей, сеньора?

— Моменто — тя се прибра и го извика. Чу се бързо ломотене на испански, детски плач, и най-сетне Луис се появи на вратата, кльощав човек с неспокойни, тъмни очи.

— Арестуван сте — бяха единствените думи на Дъч.

Мъжът пребледня.

— Но защо?

— Защото нямаш документи. Предупредих и теб и шефа ти.

— Имам документи — рече Луис. — Сега ще ги донеса.

— Можеш да ги донесеш — отвърна Дъч, — но няма да ти помогне. Съмнявам се, че са истински.

— Какво?

— Документи се подправят лесно. Но мисля, че ти знаеш това — каза Дъч. — Хайде, взимай ги и да вървим.

Луис изчезна в къщата за минутка. Дъч чу как се отваря чекмедже, после се затваря и пак обяснения на испански. Луис се появи отново с отчаяно изражение на лицето. Жена му стоеше зад него с вече плачещото бебе и в нейните очи също напираха сълзи. Дъч си казваше, че е трябвало да го знаят предварително, рано или късно ги хващат всичките.

Луис седна отзад, зад решетката, където заключването на вратите се контролираше от таблото. Пердетата на съседните фургони се раздвижиха, занадничаха хора. Подкараха към града и спряха пред съдилището. Дъч въведе Луис, здраво стиснал тънката му ръка с яката си десница.

— Да го запиша ли? — запита Дъг, един от заместниците.

— Не, още не. Само го задържам за момента, ще проверя документите му.

— Моля, мога ли да се обадя в ранчото? — попита Луис. — Там ме чакат.

— После. Сега съм зает — отговори Дъч, като знаеше, че всеки път ще намира извинения, когато Луис поиска да използва телефона. Той не беше американец, защо трябва да му предоставя законните права на местните граждани. Заместник-шерифът не каза нищо. Дъч откачи от куката на стената ключовете и поведе Луис с извити ръце пред себе си по коридора, който водеше към килиите. Отключи една и го бутна вътре.

— Защо правите това? — попита Луис със сподавен глас. — Не съм извършил нищо нередно.

— Заклел съм се да прилагам закона, Луис, и точно това правя в момента, защитавам жителите на Раут Каунти.

Дъч завъртя ключа в ключалката и с доволен вид чу как тя изщрака, обърна се и се отдалечи с едва доловима усмивка на лицето.