Лин Ериксън
Огнена стихия (7)

Шеста глава

Филаделфия беше точно тъй сгорещена и задушна, както Дан си я спомняше. Той вървеше по Маркет стрийт и усещаше как мазните изпарения от мръсния градски въздух се отлагат по лицето и ръцете му и зацапват яката на бялата риза. По главата му избиха капчици пот, които се стичаха и събираха по косата.

Ако не беше Хари Тегмайер, лесно можеше да свърши като повечето пънкари, които виждаше да се перчат по улиците, дори по-зле, като се има предвид откъде бе дошъл. Спомняше си всяка подробност от първата им среща преди повече от двайсет години. Хари бе хитро и оперено младо ченге, което успя да внуши респект у пънкарчето Дан. Той бе забелязал нещо по-особено в младежа, беше го взел под крилото си, показа му някои от по-добрите страни на живота. Да, Хари го бе спасил. И това правеше всичко далеч по-мъчително…

Дан избърса струйка пот от слепоочието си. Минаваше по Индипендънс Мол и край Лайбръри Бел. Пресече Маркет при Петнайсета улица, като се провираше между колите, които натискаха клаксони. Да. Нервите определено се поизпъваха, когато живакът се дигаше нагоре. Чудеше се дали времето в Колорадо се е променило. Малко вероятно е. Сигурно е сухо — тази година е истинска суша — може би температурите достигат осемдесет — осемдесет и пет градуса по Фаренхайт. Безоблачно небе, назъбени, чисти линии на планински върхове, които се врязват в кристалната синя сфера…

Пайпър Хилиърд сега трябва да е в ранчото. Представяше си я ясно как върши най-различни работи, успокоява младите коне, язди по-възрастните, опипва някое надуто коляно или крак, оседлава и язди под палещото слънце. Търпение, абсолютно търпение, умение и пълен контрол. О, колко я бе наблюдавал само!

Най-много го впечатляваха ръцете й — силни, загорели, с подрязани нокти, ръце, които безпогрешно можеха да усетят парещата болка в ставите на коня, ръце, които можеха да лекуват, уверено да забиват иглата на спринцовката с ваксина във врата на животното или да карат камион, да измъкват джобно ножче и срежат връвта на бала сено или да принудят някое упорито животно да се подчини.

Наблюдаваше я вече седмици. Към конете беше нежна и търпелива, към него бе враждебно настроена. Никога не бе го харесвала, още от мига, когато се запознаха. Спомни си, че това бе разтревожило Даяна.

В Пайпър той виждаше нещо неповторимо. Беше готова да се съсипе от работа, само заради лоялността си към Даяна. Вярата й нито за миг не се разклати, инстинктите й бяха здрави. От всички единствено тя се бе досетила, че смъртта на Даяна не е била случайна.

Понякога си мислеше, че би предпочел Пайпър да си стегне багажа и да се върне в Нова Зеландия. Това момиче направо го подлудяваше. Истински пожар можеше да подпали в главата на един мъж с тези дълги крака, стегнати в прилепнали, износени дънки, с дребничкото миловидно лице и тази буйна, гъста червеникава коса, която натикваше под жокейската шапка. Тъмни очи, гъсти, черни мигли. Доста голяма уста, пълни устни, разтеглени в широка усмивка и зад нея идеално бели зъби. Макар че, да си признае, това съвсем не се случваше често, когато той бе наоколо. Но той я бе наблюдавал с Рик и Луис, тъй че знаеше как изглежда, когато се усмихне.

Пайпър Хилиърд. Най-добрата приятелка на жена му. Дан продължаваше да върви и се усмихваше подигравателно сам на себе си.

Срещна се с Хари в старата закусвалня, сякаш последните две години изобщо ги нямаше.

— Изглеждаш чудесно, Дани-бой — рече Хари и ухилен го потупа по гърба.

— Благодаря, Хари, как е семейството?

— Добре, всички са добре.

Закусиха. Междувременно Хари му заразправя разни случаи. Полицейски приказки.

— Трябва да видя онзи чешит от Съсайъти Хил, заради майка му — обясняваше Хари. — Хайде, Дан, дай да направим обиколката заедно, както в доброто старо време. К’во ще кажеш?

— Защо не? — сви рамене Дан.

Преди да отидат при новобогаташкия син, който скърбеше за майка си, претърпяла злополука в Съсайъти Хил, те направиха няколко други посещения. Първо се отбиха да видят най-новото протеже на Хари — той отново изпълняваше ролята на Големия брат — шестнайсетгодишно момче, което имаше навика да свива по нещичко от магазините. Но, по думите на Хари, не приемаше нито наркотици, нито алкохол и добре се проявяваше в гимназиалния баскетболен отбор.

Хари представи Дан на Хърб още на външната врата.

— Хърб, това е Дан. Аз му бях нещо като Голям брат преди стотина години. Двамата дори работихме заедно като ченгета.

— Приятно ми е — отвърна Хърб и стисна ръката му здраво, самоуверено.

Когато се върнаха в колата, Дан неволно се замисли за това какво голямо сърце има Хари, как не му се вярва да е замесен в смъртта на Даяна. Разбира се, Хари бе направил непростима грешка преди две години, когато бе останал безучастен свидетел на побоя над Джой Уошингтън. Но тяхното приятелство бе превъзмогнало този инцидент. В края на краищата те бяха партньори в полицията, една връзка, която бе по-силна дори от приятелството. Полицейските партньори бяха нещо като кръвни братя — всеки отговаряше за живота на другаря си. Независимо от случката с Джой Уошингтън, независимо от това, че напусна, Дан все още имаше доверие на Хари.

Но Суийт Пий и Франк… Те бяха нанесли побоя. Бяха загубили контрол над себе си в онзи изоставен склад и се бяха нахвърлили върху мъжа със злобно настървение. Вероятно и двамата, поотделно или заедно, бяха способни да убият човек.

Хари и Дан изпиха по още едно кафе с понички в някакво заведение на Пайн стрийт, което Хари често посещаваше, а после преминаха няколкото пресечки, които ги деляха от Съсайъти Хил, разположен близо до старата възстановена крайбрежна улица.

Разбира се, разговорът с младежа, който им предложи кафе в хола, обзаведен в ранноамерикански стил, се водеше изцяло от Хари. Редуваха се въпрос — отговор. Хари бе спокоен и невъзмутим, а двайсет и шест годишният мъж плувна в пот щом чу думите му:

— Не напускайте града. Очакваме окончателния доклад от медицинската експертиза.

— Как ти се вижда? — попита той Дан, когато излязоха на улицата.

— Мисля, че туй приятелче ще трябва да си наеме някой дяволски добър адвокат.

Обядваха в едно малко ресторантче на Уолнът стрийт, близо до студентския град, което Дан винаги бе харесвал. Този район бе стар — в дворовете растяха огромни, живописни дъбови, акациеви и орехови дървета, улиците бяха по-тихи, по-безопасни от тези в центъра на града.

— Чух, че вчера си се отбил в управлението да говориш с капитан Макмъри — каза Хари, захапал огромен сандвич. На брадичката му бе залепнало парченце маруля с майонеза.

— Да, така е — отвърна Дан. — Исках да изясня някои неща.

— Като например? — предпазливо запита Хари.

Дан срещна погледа на приятеля си.

— Някои въпроси, засягащи Джой Уошингтън.

— Джой — повтори Хари. — Дан, това е толкова стара история.

— Тъй ли? — рече Дан. — Не съм съвсем сигурен. Наистина смятам, че трябваше да потърсят от Суийт Пий и Франк някаква отговорност, след като Джой умря, без да излезе от комата.

Хари красноречиво сви рамене.

— Най-добре е да оставиш всичко така, Дани-бой. Както ти казах, това са минали работи. Не обвиниха никого. Не се опитвай да човъркаш нещата сега.

Дан побутна чинията си.

— А теб, Хари? Теб ще те разчовърка ли, ако ти задам няколко въпроса?

Хари го погледна в очите, после каза:

— Много добре знаеш, че не, Дан.

След работа отидоха в Попе Бар. Хари се отправи към телефона, за да се обади на съпругата си Синди, и през това време влезе Майк „Суийт Пий“ Търнър. В началото той сякаш не забеляза Дан. Отиде на бара, отпусна масивното си тяло върху едно столче и на висок глас си поръча питие. Дан наблюдаваше Суийт Пий в огледалото — другият изля уискито в гърлото си, после бавно отпи от бирата. Избърса уста с опакото на ръката и извади мръсна носна кърпа, с която започна да попива потта от челото и врата си. Чак сега видя Дан в огледалото.

— Боже — ръката му замръзна, — да пукна, ако това не е Бурн!

Дан, все още загледан в огледалото, му се усмихна леко, след това се обърна с лице.

— Здравей, Суийт Пий, как вървят нещата?

— Да пукна дано — рече Суийт Пий и се запъти към изправилия се Дан. — Какво, по дяволите, правиш във Фили, момче? Мислех, че вече си щастлив семеен каубой или нещо такова.

Дан отпи от бирата си.

— Дойдох на гости — отвърна той — и да свърша малко работа. Недовършена работа, нали знаеш.

— Боже, каква хубава изненада, момчето ми. Толкова време мина.

— Да — рече Дан, — твърде много време мина.

Суийт Пий го тупна силно по гърба.

— Е, как е животът на Запад? — попита той след малко.

— Наред е — отговори Дан, — макар че, може би си чул, жена ми умря преди година, миналата зима.

Суийт Пий рязко вдигна глава.

— Не може да бъде! Искам да кажа, какъв ужасен късмет, Дан. Не знам защо Хари не ми е казал. Колко съжалявам, момчето ми. Господи, та това е направо жестоко.

Дан изрече всичко, което се полагаше в случая, също и Суийт Пий, но фактът, че едновремешният му колега изобщо не попита как се е случило всичко, не убягна от вниманието на Дан. Това бе странно. Всъщност нямаше нищо странно, ако Суийт Пий вече знае фактите. Една малка подробност, но Дан я скъта в съзнанието си за бъдещо ползване.

После в бара влезе Франк. Франк, най-кроткият от тримата, висок, слаб, малко под петдесетте, не бе тъй излиятелен, но промълви нещо от рода на „Колко дълго не сме се виждали“.

Всъщност, Дан знаеше, че всички лъжат най-безсрамно. Да, след разговора му с Пайпър за Завоя на шестата миля, парчетата от мозайката съвсем точно бяха дошли на местата си.

Вечерта напредваше и в Попе Бар стана многолюдно. Климатичната инсталация бе претоварена и лицата се позачервиха, кожите лъснаха. Помещението се изпълни с дим и въздухът се превърна в синкава мъглявина.

До полунощ всички други, освен Дан, бяха пияни. Той искаше да е с изострени сетива, когато им хвърли бомбата. Оказа се, че дори не е нужно да отправя разговора в нужната посока. Туй стори Суийт Пий. Пиян като свиня, клатушкащ се и плувнал в пот, той завря белязаното си от шарка лице под носа на Дан и изстреля:

— Е, приятелче, защо всъщност си дошъл във Фили? Басирам се, че не за развлечение.

— Разбира се, че затова — рече Дан, завъртайки се на столчето тъй, че да застане с лице към него. — Умирам за горещината тук, а влагата е чудесна за кожата ми.

Франк седеше от другата страна на Дан. Той го сръга.

— Я кажи — измънка той с глава, клюмнала върху гърдите, — чу ли, че Джой Уошингтън пукна?

Дан поизправи гръб.

— Да, чух — отвърна. — Преди една година, още миналия декември, нали?

Като че ли и тримата, Суийт Пий, Франк и Хари изведнъж изтрезняха. Хари, който стоеше зад Дан, сложи ръка на рамото му.

— Не можем да върнем Джой, Дан — промълви той. — Надявам се, разбираш, че каквото и да кажеш или направиш сега, то няма да промени нищо.

Дан мълчеше. Цигареният дим се стелеше в сгорещения въздух наоколо и миризмата на застояла бира правеше помещението още по-задушно. Най-после той стана и ги изгледа един по един, преди да заговори:

— Е, момчета — обяви той. — Като че ли котката вече изскочи от чувала.

Настъпи напрегната тишина.

— Дан — обади се Хари, — какви си ги забъркал… Надявам се, военното следствие… не си го намесил, нали…

— Ами, точно това е направил — изръмжа Суийт Пий.

— Какво ще им кажеш? — попита Франк. Очите му бяха зачервени, умоляващи. — Какво ще им кажеш, когато те разпитват, Дан?

Дан извади няколко банкноти от пачката, която носеше в джоба си. Подхвърли ги на бара.

— Ще направя това, което трябваше да сторя още преди две години — заяви той с нетърпящ възражение глас. — По дяволите, ще кажа истината.

Той впери последен поглед в тях, после се завъртя и излезе от бара, без да се обърне.

С часове вървя по познатите централни улици на Филаделфия. Облаците висяха ниско над града. Заръмя. Всичко наоколо придоби червеникав оттенък. Звук от клаксони, далечни сирени, макар че дъждът заглушаваше шума и той стигаше до него съвсем притъпен.

Имаше нужда да походи. Да размисли. Много неща се изясниха, откакто Дан пристигна в града, неща, за които дори не бе и помислял, когато обяви пред Пайпър, че заминава. Вече знаеше със сигурност, че самият той е бил набелязаната жертва през нощта, когато Даяна умря. Тя е карала неговия пикап, било е тъмно, студено и някой от неговите бивши колеги е направил грешка.

После, разсъждаваше Дан, вървейки към реката, убиецът на Даяна се е уплашил. Още една злополука, малко след тази на Даяна, би изглеждала много подозрителна. Радовски може да е провинциален полицай, но съвсем не е толкова глупав.

Затова убиецът или убийците се бяха скътали и чакаха сгоден момент. Сигурно искаха да видят дали Дан ще се досети. Но той не бе реагирал. Освен това не бе направил нищо във връзка със смъртта на Джой Уошингтън. Да, Дан ги бе облекчил, защото, колкото и ужасно и абсурдно да звучи, смъртта на жена му съвсем бе откъснала мисълта му от Филаделфия.

Докато не се появи красивата и гневна Пайпър Хилиърд.

Той крачеше с ръце в джобове, а ситният дъждец мокреше косата и ризата му. Добре, известно време планът на бившите му колеги бе успешен. До тази вечер. Но сега съвсем ясно и недвусмислено им бе дал знак. И някой трябваше да предприеме нещо.

Добре, мислеше Дан, време е истината за смъртта на Джой Уошингтън, пък и на Даяна, да излезе наяве, да, особено за смъртта на жена му. Дан трябваше да съхрани себе си, за да я каже.

Той продължаваше да върви в нощта, с приведени срещу дъжда рамене, с ръце в джобовете, крачеше сред сенките на града.