Лин Ериксън
Огнена стихия (6)

Пета глава

Тази сутрин Пайпър закъсня за работа. Не че това бе от някакво значение, тя нямаше фиксирано работно време. Но изглежда точно тази сутрин нейното присъствие е било необходимо.

Тъкмо паркира колата, когато видя, че Дан е повел Пикник към плевнята. Да, наистина, спомни си тя, ветеринарят ще идва, за да прегледа крака на кобилата, която куцаше без видими причини. Щом я зърна, Дан спря, без да изпуска въжето, с което водеше животното, и намръщено изгледа слизащата от колата Пайпър.

— О, ти си извел Пикник — рече тя. — Благодаря.

— Да, почти час ми отне да я хвана. Какво упорито животно! — оплака се той.

— Сигурно се е страхувала да не я удариш.

Дан я стрелна с поглед, после попита:

— Между другото, къде се губиш тази сутрин? Това беше твоя работа.

Тя го погледна в упор и се опита да забрави, че е била в кабинета на Дъч и е ровила в миналото му. Стори й се тъй подло, почувства се ужасно неловко.

— Е? — настоя Дан.

Гузната съвест я подтикна да реагира с театрален драматизъм. Отметна косата си, пъхна палци в джобовете и се изпъчи. От всяка пора на тялото й се излъчваше враждебност, а думите изскочиха твърде бързо — и прекалено силно.

— Трябваше да свърша някои неща.

— Какви неща?

— Ами, женски — рече тя, без да се замисли.

— Женски неща — повтори той и очите му буквално я изяждаха — в сградата на съдилището?

Пайпър почувства как кръвта й се смразява. Никога до този момент не й се бе налагало да лъже. И ето, сега я хванаха.

— Как, как… — започна тя, съкрушена.

— И аз имах да върша някои неща в града — студено отвърна той — и видях джипа ти.

— О! — промълви Пайпър.

Погледът му я пронизваше, задържа се толкова дълго, че тя усети как се смалява. Ще му кажа истината, реши Пайпър, но после изведнъж се сепна. Още не, помисли си, още е рано.

Накрая Дан поклати бавно глава и й хвърли последен презрителен поглед. След това рече:

— Имам си работа — обърна й гръб и дръпна силно въжето около врата на Пикник.

Тази сутрин в десет Пайпър и Дан имаха среща с една жена, която щеше да доведе коня на дъщеря си за обучение. Нов клиент. Конят им бе струвал много пари, но очевидно не даваше надежди да се превърне в безотказно послушния победител със синя лентичка, какъвто бяха обещали на госпожа Рафърти и Джаки при покупката. По телефона жената бе казала, че иска да опита при Пайпър Хилиърд за няколко месеца и да види дали конят Рено ще се оправи.

Точно в десет госпожа Рафърти паркира колата си, към която имаше закачено конско ремарке. Дългокраката й, четиринайсетгодишна дъщеря изведе и задържа Рено, докато чакаха Рик да открие Дан. Пайпър се запозна с новите клиенти.

— Приятно ми е, госпожице Хилиърд — поздрави жената. — Чувала съм за вас, но ви нямаше известно време, нали?

— Да, бях на работа в Нова Зеландия. Какъв е проблемът с Рено? — запита тя.

— Отказва да скача и се държи зле на изложбите. Невинаги се подчинява на Джаки. Когато го купувахме, ни уверяваха, че е напълно обучен, но досега… — госпожа Рафърти направи гримаса.

— Знаете ли — отвърна Пайпър, — защо Джаки не поязди малко из манежа, за да мога да ги понаблюдавам. Така ще придобия по-добра представа от какво имате нужда.

— Добре — съгласи се Джаки, — но каквото и да става, аз вече казах на майка ми, Рено ще си остане мой.

Пайпър се засмя. Позна онази безгранична любов, която момичетата на тази възраст изпитват към първия си кон.

— Няма да се наложи да се разделяш с него. Само ще трябва наистина усилено да се потрудиш, за да можеш да го яздиш. Готова ли си да направиш това, Джаки?

— О, да — на един дъх отвърна момичето и в устата й блесна металният обръч на зъбните скоби. Тя стисна по-здраво въжето на Рено.

В този момент пристигна Дан, потънал в прах, с капчици пот по челото. Рик бе прекъснал работата му.

— Дан, това са госпожа Рафърти и Джаки — представи ги Пайпър. — И Рено. Това лято ще работим с него. А това е Дан Бурн, собственикът на „Елк Ривър Ранч“ — добави тя и пак почувства остра болка при тези думи, макар че вече цяло лято ги изричаше.

Пайпър забеляза как госпожа Рафърти хвърли преценяващ поглед на Дан и повдигна вежди.

— Добре дошли в ранчото — приветства ги той.

— Е, благодаря ви, господин Бурн — тя направи пауза. — Не сте ли… тоест… не беше ли жена ви…?

Дан се усмихна сковано, а Пайпър погледна встрани.

— Даяна Килмър бе моя съпруга, така е. Ранчото беше нейно.

— Всички много се разстроихме, когато чухме за… катастрофата — промълви жената.

Дан кимна, напълно овладян, любезен.

— Благодаря ви — после добави. — Е, ако ме извините, госпожо Рафърти…

— Така — обади се Пайпър, — да качим сега Джаки върху гърба на Рено…

— Горкият човек — рече госпожа Рафърти, все още загледана след Дан.

Пайпър прочисти гърлото си.

— Ъ-ъ, да…

— Овдовял на тази възраст. И всичко това на неговите ръце.

— Да — повтори Пайпър.

— Е, сигурно много скоро ще го грабне някоя — продължи жената. После се завъртя и впери очи в Пайпър, огледа я невъзмутимо, очевидно си помисли нещо.

— Да, много е тъжно — каза Пайпър с твърд глас и срещна погледа й. — Даяна беше най-добрата ми приятелка, затова сега се опитвам да помогна на Дан с ранчото.

— Извинете, госпожице Хилиърд — извика Джаки, — дали коланът ми е достатъчно стегнат?

Пайпър вече можеше да обърне гръб на смущаващо любопитния и оценяващ поглед на госпожа Рафърти и да се залови за работа.

— Наред е, Джаки — отвърна тя. — Иди на манежа.

В този миг тя забрави госпожата, и Дан Бурн, и Дъч, и всичко останало и съсредоточи вниманието си върху Рено и Джаки, като се опитваше да прецени какво може да направи за тях.

През цялата сутрин Дан напояваше южните поляни, а Пайпър свърши с клиентите и започна да се занимава с едногодишните на манежа, водеше ги едно по едно на вече познатото място, и търпеливо, умело, упорито ги караше да минат рутинните тренировки. Но ако съзнанието й бе насочено към работата, сърцето й бе другаде. Чувстваше непрестанна болка в гърдите и топка в стомаха всеки път, когато мислите й се връщаха към Даяна и Дан и към нощта, в която бе умряла приятелката й.

След пладне Дан я завари в помещението за конските принадлежности. Не бе го чула кога е влязъл, по-скоро усети присъствието му зад гърба си. Обърна се. Той стоеше на прага й сякаш изпълваше пространството, лицето му беше в сянка. Едва се сдържа да не извика от изненада.

Той помълча, накрая се обади:

— Ако имаш време, бих искал да ми помогнеш със сметките.

— Сметките?

— Да. Тази суша продължава и не мога да преценя дали да напоявам още, или пък вече, да купувам сено за зимата.

— Напоявай — отвърна Пайпър. — Не може да не е по-евтино.

— Сигурно е било тъй преди две лета, когато си беше тук, но цените на водата от каналите скочиха до небето миналата година.

— Така ли, не знаех — каза тя.

— Е, нали сега ти казвам.

Винаги бе тъй между тях, помисли си Пайпър, като се чистеше от праха и го следваше към къщата. Дан я изкарваше от равновесие по-бързо от кой да е друг от познатите й, дори повече отколкото Дъч, а това означаваше много. Не можеше да не си зададе въпроса дали между него и Даяна не се бе случило същото. Дали не бяха започнали да се карат?

Той я заведе в кабинета си, който се намираше зад хола. Вътре имаше кожен диван, рафтове с книги, отрупано с вещи бюро. Зад него беше прозорецът, слънчев, с широк перваз. Върху него имаше множество снимки — снимки на Дан, на Даяна и на двамата заедно.

Машинално Пайпър заобиколи бюрото и ги заразглежда. Преди не бе забелязвала, но сред тях бе сложена и снимка на тях двете с Даяна — бяха прегърнали Баунс през врата и я целуваха. Дългите й пръсти посегнаха надолу и докоснаха стъклото.

— Понякога мразя да идвам в тази стая — чу тя сърдития глас на Дан зад себе си.

Стори й се, че е забравил за присъствието й, че говори само на стените. Тя стоеше съвсем неподвижна, разглеждаше снимките една по една и се чудеше какво ли означават думите му. Всеки би се заклел, че той продължава да оплаква мъртвата си жена…

— Е — рече Дан, — хайде да погледнем цифрите.

Пайпър не беше кой знае колко веща по счетоводните дела. В колежа имаше ниска оценка. Е, помисли си тя, не може да е чак толкова трудно. Плащаш еди-колко си на час за ползване на вода; еди-колко си за бала сено. От една ливада вадиш най-много толкова и толкова бали. Съвсем елементарно.

Но тази година бе сушава. Може би към края на юли и през август щяха да завалят проливни дъждове, но засушаването можеше и да продължи. Проблемът бе, че Дан почти бе решил да спре с напояването и да се откаже от реколтата. Приличаше на хазарт. Разбира се, всеки момент можеха да започнат дъждове.

Пайпър седеше зад бюрото. През цялото време несъзнателно прокарваше ръка през косата си, а понякога въртеше на пръста си по някой кичур. Дан се бе надвесил над рамото й. Лицето й бе смръщено.

— Не знам, Дан — каза тя. — Като че ли можеш да си позволиш да напояваш още поне седмица и после да спреш, ако няма изгледи времето да се промени. Наистина не знам.

Пайпър чувстваше близостта му, аромата на мъжкото тяло. Беше наведен съвсем над рамото й и тя чуваше дори звука, когато триеше наболата брада с ръка. Гръбнакът й се вдърви.

Тогава Дан се премести и се отпусна върху кожения диван, подпрял глава на ръката си, изпружил крака, кръстосани при глезените.

— По дяволите — рече той и въздъхна. — Фермерският бизнес е направо отвратителен.

— Прав си — съгласи се Пайпър.

Той се обърна към нея:

— Говоря сериозно. Не стига, че човек трябва да се оправя с конете, ами и да ги храни…

— Би било чудесно да спасим реколтата — промълви Пайпър, разсъждавайки на глас.

— Това лято няма такава опасност.

— Е, може би през август ще завали.

— Слушала ли си напоследък прогнозите за времето?

Тя поклати глава.

— Не се надявай на промяна тогава — обясни той.

— Хм-м — отвърна тя, облегна се на лакът и подпря брадичка с юмрук.

— Дано получа добро предложение за имота — каза Дан. — Всъщност, готов съм да го продам моментално.

— Не говори така.

Дан сбърчи вежди.

— Нали виждаш колко ме бива да управлявам ранчо? Не можеш ли да разбереш, че не ме бива за това?

— На всеки ще му е трудно, ако трябва да доведе някой кон от полето.

— О, така ли? Тогава защо беше тая забележка сутринта? — той се взираше в тавана, стиснал зъби.

Пайпър го изгледа внимателно.

— Опитвам се да приемам нещата по-леко.

Дан се изсмя.

— Тъй ли ти харесва? Ти си истинско каубойско момиче, нали, Пайпър? Свикнала си на суров живот. Странно, толкова различна изглеждаше на сватбата, докарана в розовата си рокля.

Тя се сепна от изненада. Колко странно прозвучаха думите му. Едва ли би повярвала, че я е забелязал тогава… Не можа да измисли подходящ отговор, седеше там на стола на Даяна, зад нейното бюро и само го наблюдаваше. Разглеждаше чистите линии на профила му, силното, мускулесто тяло, проснато на креслото. И внезапно я осени странно прозрение — за миг Дан бе разголил себе си, беше й позволил да почувства истинската му същност. Остана изумена от откритието. Да, наистина, беше й казал някои неща — например, как мразел да влиза в тази стая — и реакцията му й се стори искрена, твърде неподправена и спонтанна, за да бъде фалшива. Както и тревогата му заради сушата — беше притеснен. И че му е станало неприятно, когато му се присмя сутринта, че не го бива за фермер. Освен това беше я забелязал на сватбата, нея и розовата й рокля.

— Роклята беше отвратителна — рече тя накрая.

— Да, но Даяна обичаше розово и ти я облече — отвърна той тихо.

Какъв странен, противоречив човек, помисли Пайпър, и много страшен противник. Но пък, незнайно защо, Пайпър започваше да подозира, че може да бъде и страшен приятел.

— Добре — каза той делово и стана, — имам да свърша още някои неща. Все някой трябва да работи тук.

Ала когато Пайпър си тръгна, вече бе на друго мнение. Трябва да е била луда дори само да помисли, че Дан има чувства, че точно на нея ще довери тайните си. Всичко беше игра. Не можеше да бъде другояче.

В петък, в шест и половина следобед, Дан я спря на тръгване в джипа й. Подпря се с ръка на облегалката и я погледна в очите.

— Какво има — попита тя изненадана. Почти не бяха разговаряли от деня, когато бяха в кабинета му.

— Искам да те питам някои неща — обясни той. — Важно е.

— Добре, питай — господи, ето я, пак започваше.

— Да идем в къщата, Пайпър.

— Добре, аз…

— Слушай, момиче — каза той, — нямам намерения да те изнасилвам. Просто искам да ти задам няколко въпроса.

— Добре — рече тя озадачена и слезе от колата.

Последва го през двора, като го наблюдаваше внимателно и се питаше какво може да е толкова важно, че да не дочака сутринта. Реши, че Дан има походката на човек, който се чувства добре в кожата си. Краката му бяха секси, с идеално оформени мускулести бедра. Да, наистина излъчваха някаква елегантност, лекота на движенията. Даяна бе изричала доста красноречиви хвалебствия, когато се опитваше по различни начини да опише Дан пред Пайпър, но Пайпър винаги я бе отрязвала:

— Искаш да кажеш, че е наперен като петел, това е изразът — но Даяна бе отричала и все обясняваше:

— Не, той не съзнава тази си мъжественост.

При наперения тип мъже това е осъзнато. Господи, понякога си толкова тъпа.

Даяна дори я бе попитала на няколко пъти защо не харесва Дан.

— Та нали си го срещала само веднъж — й бе казала. — Какво толкова не ти харесва?

И Пайпър се бе опитала да обясни.

— Не мога точно да го определя… но той е толкова… саркастичен, нали разбираш, циничен, сякаш всичко е видял, всичко е минало през главата му.

— О, това е само фасада. Всъщност, не е такъв. Мисля, че е малко разочарован от професията си на полицай, но вътрешно е нежен като котенце.

— Щом казваш, сигурно е тъй — иронично й бе отвърнала Пайпър.

Сега, следвайки го към кухнята, където той отвори две консерви бира и й подаде едната, тя си спомни този разговор с Даяна. Котенце. Как е могла приятелката й да бъде толкова заслепена? Но без съмнение по-късно е разбрала какво представлява, изпитала го е върху гърба си. Боже, как би искала да научи повече от този полицейски капитан във Филаделфия!

— Седни — каза Дан и кимна към кухненската маса.

Пайпър сви рамене и издърпа един стол. Седна в доста мъжка поза — с разтворени колене. Отметна тежката си коса над едното рамо, отпи от бирата и го погледна.

Дан също седна, настани се срещу нея. Започна съвсем делово:

— Добре. Искам да чуя всичко, което знаеш за страха на Даяна от тази отсечка на пътя, Завоя на шестата миля.

Пайпър го изгледа с любопитство и изведнъж се почувства тъй, сякаш се намираше в стаята за разпити на полицейското управление.

— Нямаш ли някой прожектор, та да го насочиш в очите ми? — изстреля тя автоматично. Каква ли игра играеше той сега?

— Остави ги тези — отсече Дан и Пайпър забеляза стоманения блясък в очите му. — Искам да ми разкажеш всичко, което знаеш, от времето, когато там е загинала вашата съученичка, до момента, в който замина за Нова Зеландия.

— Защо? — запита тя ледено.

— Винаги ли трябва да… — започна той сърдито, но после се овладя. — Може и да е нищо, но, моля те, изпълни молбата ми.

Любопитството й сега наистина се изостри. Какво имаше предвид под „може и да е нищо“?

— Пайпър.

— Добре, добре — рече тя и го погледна в лицето. Поизправи гърба си. — Както вече споменах — започна тя, — всичко започна в новогодишната нощ на последната ни година в гимназията…

Разказа му цялата история. Спомни си всички подробности: отиваха в града и тя караше джипа, Даяна седеше на предната седалка. На Завоя на шестата миля попаднаха на заледено петно и тя изгуби контрол над колата. Успя да отбие и да спре. Беше уплашена, а Даяна, примряла от страх, дори слезе и отказа да продължи.

Дан й зададе още въпроси, питаше и за други случаи, действаше тъй професионално, методично и настойчиво, че ако го гледаше отстрани, тя би му се възхитила. От време на време млъкваше и не помръдваше, отпиваше от бирата си, непроницаем и потънал в размисъл. По време на тези паузи в съзнанието на Пайпър проблясваха въображаеми картини от света, от който Дан Бурн бе дошъл. Тя виждаше грозните порутени и запустели сгради на големия град, гетата, тънещи в мръсотия, мизерия и смърт. Забиване на игли, изпразване на спринцовки от прекомерни дози наркотик, найлонови чували и последно дръпване на ципа над безименните тела. Представяше си Дан сред тези ужасяващи картини. Облечен в костюм, тъмен и смачкан на гърба, раздърпана риза, разхлабена връзка, която виси накриво. С кръгове под очите — сиви петна върху бледото градско лице. Брадясало, уморено…

О, да, съвсем живо си го представяше. Разпитва заподозрени, притиска ги до мръсни тухлени стени, слага им белезници, натиква ги в патрулните коли. Грозно, омерзително съществувание. Да, Дан принадлежеше на големия град, място, където понякога е трудно да различиш престъпника от корумпирания полицай, където всеки ден, всяка минута моралните устои на човека бяха подложени на изпитание. Очевидно Дан си бе помислил, че може да избяга от този живот, когато е срещнал Даяна. Но, възможно е, помисли си Пайпър и се вгледа настойчиво в него, тази тъмна страна от битието му да е излязла отново на повърхността.

Дан я гледаше с невиждащ поглед, потънал в собствените си мисли. Какви са те? — чудеше се тя. Защо, за Бога, се опитваше да разчепква всичко това сега, след година и половина?

Тогава Пайпър осъзна, че на практика току-що бе казала на Дан, бе заявила категорично, че смъртта на Даяна не е могла да бъде случайна. А щом не е била случайна, значи…

— Така — каза Дан, — това е всичко, което си спомняш, тъй ли?

— Да, всичко — отговорът й дойде твърде бързо.

Дан бе вперил поглед в пространството, на челото му се бе появила дълбока бразда. След това отново спря очи върху нея и лицето му се проясни. Беше неразгадаемо и съвсем спокойно.

Кръвта й се смрази, сърцето й заби лудо. Той четеше мислите й. Можеше да я прочете като отворена книга — ченге, опитно ченге като него сигурно я виждаше като на рентген. О, мили Боже, наистина беше добър! Как безупречно изигра ролята си на невинно малко момче. Бедничкият, съсипан от скръб Дан! Историята с доброто ченге и лошото ченге, само дето дори не му потрябва лошото ченге. А тя седна в кухнята му и взе да му разправя, че смъртта на жена му не била…

— Това ли е всичко? — попита Пайпър и усети, че гласът й трепери.

— Не — рече Дан след малко, — не съвсем — изгледа я безмълвно и настойчиво.

Пайпър се почувства така, сякаш целият въздух изведнъж бе изсмукан от стаята. Не би посмял да…

— Заминавам за няколко дни — рече той, все още втренчен в нея.

— Какво? — изуми се тя, като се опитваше да събере мислите си.

— Казах, че заминавам за няколко дни. Би ли поела нещата тук, докато ме няма?

— Заминаваш, просто ей така?

— Да. Ще поемеш ли ранчото?

— Аз… — Пайпър вдигна глава напълно объркана. — Къде заминаваш?

— Няма значение. Това не те засяга.

— Но… — започна тя.

— Ще можеш ли да се справиш за няколко дни? Хайде, Пайпър — рече той и смачка празната кутия от бира, — трябва да знам. Ако не, мога да…

— Всичко ще е наред — отвърна Пайпър. — Мога да се оправя с това ранчо със затворени очи.

— Не съм си и помислил друго — отбеляза той. Подхвърли кутията към кошчето за боклук до задната врата. Тя се удари в стената и падна в пластмасовата кофа.

— Добре — рече Дан и стана. — Имам много работа тази вечер. Нали няма да се обидиш, ако те изгоня?

— Тръгвах си, тъй или иначе — отвърна тя грубо.

Той излезе с нея, но само, защото се бе запътил към плевнята. Пайпър се правеше, че не го забелязва, качи се в джипа и изрови ключовете си. Понякога присъствието му я караше да се чувства толкова нервна, че изобщо не знаеше как да се държи с него, а сега изникна и тая история със злополуката на Даяна и съобщението му, че ще замине. Какво ставаше? Каква беше цялата тази мистерия?

Пъхна ключа в стартера и натисна амбреажа, после погледна към Дан, който влизаше в плевнята. Едно малко дяволче раздухваше в нея пламъци, искри от недоволство я пареха като нажежено желязо. Думите сякаш сами се изплъзнаха от устата й.

— Хей, Дан, приятно пътуване — саркастично подвикна тя.

Той забави крачка, спря и по устните му пропълзя познатата извивка. Обърна се и я изгледа. Тя шумно включи на скорост, раздразнена.

— Предполагам, че няма да е удобно да оставиш телефон, където мога да те намеря — рече тя хладно. — За всеки случай.

Той приближи до джипа и лекичко потропа с кокалчета на пръстите по капака, замислен.

— Аз ще се обаждам — каза накрая и я погледна през предното стъкло. После почука за последен път по ламарината, обърна се и бавно тръгна към плевнята. Подхвърли през рамо, небрежно, сякаш му бе дошло на ум в последния момент:

— Приятно прекарване и на теб, Пайпър. Всъщност, сигурен съм, че вие с Дъч ще намерите какво да правите…

Пайпър дълго го гледа озадачена, след това потегли. Можеше само да се чуди дали бе чула добре думите на Дан.