Лин Ериксън
Огнена стихия (4)

Трета глава

— Каза му какво? — попита майката на Пайпър същата вечер.

Пайпър избърса още една чиния и я сложи в шкафа.

— Казах му каквото мисля, просто и ясно — отвърна тя. — Наистина смятам, че е използвал Даяна.

— Подготвила си уволнението си, това ли искаш да кажеш? — рече Бети с неутрален тон.

— Ето ти на тебе въпрос. Предполагам, че като отида утре сутрин ще разбера.

— Ще му се извиниш ли?

Пайпър се усмихна иронично.

— И това не знам.

— Моля?

— Цял ден се опитвах да съм любезна — отвърна тя, — но той се държа отвратително, когато след работа отидох да го видя, да го питам някои неща. Важни неща. Не знам кой на кого дължи извинение.

— Как може да си сигурна, че идването на Дан в Стиймбоут Спрингз е свързано по някакъв начин със смъртта на Даяна. Това е просто лудост.

Пайпър сви рамене.

— Може би, но има нещо…

— Нещо?

— Не зная. Нещо ми се върти из главата, туй е всичко.

Дан действително изглеждаше изненадан, когато на другата сутрин я видя да паркира джипа си до плевнята. Той вдигна глава от мястото, където подменяше коловете на оградата, стиснал със зъби няколко пирона. Пайпър скочи от джипа, сложи ръце на кръста и се загледа към него отдалеко, чудеше се дали ще направи нещо. Дан се изправи много бавно, без да сваля поглед от нея. Чукът в ръката му висеше отвесно. През пространството, което ги разделяше, сякаш премина някакъв ток и Пайпър се напрегна в очакване на неговия гняв, готова да спори, да се бори, каквото и да е, дори да се извини, ако трябва. Ранчото беше далеч по-важно, за да рискува да го загуби.

За нейна изненада обаче той само нагласи чука в ръката си, взе един пирон от устата, наведе се и започна да го набива в оградата. Реши, че все още не е уволнена, поне този ден.

Пайпър запази работата си за дълго. Люцерната застели полята с дебел зелен килим. Настъпи разгарът на лятото. Казваше си, че докато двамата с Дан отбягват контактите, нещата вървят.

 

 

Тогава Дъч започна да се отбива в ранчото.

В началото си намираше сравнително достоверни извинения.

— Бях горе в Кларк да разследвам една къмпингова история с някакъв изчезнал спален чувал. Тъй и тъй минавах, та реших да се отбия да те видя.

После, същата седмица, я посети отново.

— Исках да огледам околността малко по-нагоре по пътя. Един младеж с мотоциклет твърди, че някакъв мъж с пикап, реших, че може да е Хенри Тъкър, го избутал от платното снощи.

Още на следващия ден се появи отново. Макар очевидно този път беше дошъл да види Дан. Пайпър бе в плевнята, но долавяше разговора. От онова, което чу, я побиха тръпки.

— Една минутка, Бурн? — разнесе се гласът на Дъч.

Пайпър знаеше, че Дан товари тор в пикапа. Чу потракването, когато той облегна вилата срещу металните задни врати и се премести до входа, за да види какво става.

— Къде са двамата мексиканци, които работят тук, Бурн? — попита Дъч, нахлупил стетсъна ниско над очите си, с ръце на хълбоците.

— Изпратих ги на ливадата на едногодишните, за да поправят оградата. Защо?

— Защото твоят Луис ми създава неприятности, Бурн — отвърна Дъч нехайно.

Дан се подпря на камиона, поизбърса потта от челото и врата си с кърпа и изгледа Дъч.

— Как така, Радовски? — позата му излъчваше спокойствие, но дори от това разстояние Пайпър забеляза как мускулите на раменете му се напрегнаха.

— Не мога все още да го докажа, Бурн, но съм убеден, че тоя човек е незаконен емигрант. Бих искал да хвърля поглед на разрешителното му за пребиваване.

— Тъй ли? — отвърна Дан. — Ами, Луис не е тук, нали? В такъв случай защо не го издебнеш във фургона му някоя вечер?

— О, опитвал съм това, но жена му, как лъже само. Преструва се, че не знае английски. Е, аз не съм чак толкова глупав, Бурн.

— Изглежда наистина имаш проблем — рече Дан. — Едно само не мога да разбера — дали проблемът е в Луис, или пък в мен.

— В теб?

— Сякаш ми се струва, че се мъчиш да се скараш с мен, а Луис е само претекст.

— И защо да правя това?

Дан красноречиво повдигна широките си рамене и после ги отпусна.

— Да пукна, ако знам, Радовски.

Няколко секунди Дъч го изучаваше внимателно. Накрая каза:

— Нали знаеш кой представлява закона тук, Бурн?

— Не. Но ти ще ми обясниш, нали?

— Аз. Аз съм законът в Раут Каунти и настоявам да наредиш на нелегалния чужденец, дето работи при теб, да дойде в шерифството. Няма да сбърка да дойде още тази вечер.

Дан се засмя иронично.

— Знаеш ли, когато се събудих тази сутрин, бях сигурен, че се намирам в Америка, Радовски. Но като те слушам, започвам да се съмнявам.

Разменяха си предизвикателства, закоравялото бивше ченге срещу градския негодяй. Пайпър прехапа устни, наблюдаваше ги с нарастващо безпокойство — Дъч бе започнал, а сега и двамата се държаха като две малки момчета в мръсния училищен двор, всеки момент готови да се сборичкат.

— Това е частно владение, Радовски — каза Дан. — Убеден съм, че можеш да прочетеш табелата „преминаването забранено“, когато я видиш.

— Не ме предизвиквай, Бурн, предупреждавам те. Да не се озовеш в затвора, заедно с мексиканските си приятелчета.

— Ти ли ще си този, дето ще ме прати там? — ръцете на Дан бяха все още сключени пред гърдите, но стоеше там с изпънато тяло, разкрачени крака и стисната челюст. Беше с няколко сантиметра по-нисък от Дъч, но Пайпър бе сигурна, че ако се започне бой, това няма да има ни най-малко значение. Не, Дан изглеждаше тъй, сякаш е готов да разкъса шерифа. Неподвижната му фигура излъчваше настървеност — повдигнатата брадичка, напрегнатите мускули, гневно разширените ноздри.

— Искам този Луис в шерифството довечера — обади се Дъч. — Чуваш ли?

— О, чувам те прекрасно — изсъска Дан и изведнъж Пайпър реши, че е видяла достатъчно. Това нямаше нищо общо с Луис, или дори с Дан. Всичкото беше заради нея.

Без да се колебае нито секунда тя излезе от плевнята с бързи крачки и извика:

— Дъч! Не знаех, че си тук.

— Пайпър! — Дъч свали шапка и се обърна към нея.

— Слушай — каза тя и отиде право при него, хвана го за ръка, — можем ли да поговорим малко, Дъч. Ей там?

И го повлече, докато не се отдалечиха на известно разстояние от Дан и камиона. Видя как Дан им хвърля продължителен поглед, после свива рамене, вдига отново вилата и се залавя за работа.

— Какво правиш? — нахвърли се тя. Гневът бе зачервил страните й.

— Аз не…

— По дяволите, какво не! Караш се с Дан, защото…

— Хайде сега, защо ще се карам с него. Аз просто прилагам закона, Пайпър.

— Твоят закон, Дъч. Нямаш основания да разпитваш Дан, та дори Луис. С какво единият или другият е заслужил това?

— Е, Пайпър, ако подозирам, че нещо не е както трябва, аз…

— Мен преследваш ти, Дъч — рече тя побесняла и го погледна право в бледосините му очи. — Няма да ти позволя да правиш това с тях! Не е справедливо. Ти ги заплашваш.

— Пайпър, аз…

— Не, изслушай ме и то много внимателно, Дъч. Аз не съм твоето момиче. Престанах да бъда още преди две години.

Дъч си пое шумно дъх.

— В такъв случай, чие момиче си? — неволно Дъч погледна към Дан.

— На никого не съм — отвърна Пайпър. — Не се занимавам с мъже, Дъч. Не ме интересуват, ако ще никога вече да не видя мъж. Затова престани да ме тормозиш!

Лицето на Дъч се вкамени, но той не искаше да приеме думите й. С несъзнателно движение нагласи кобура на пистолета си и каза със снизходителен, вбесяващ глас.

— Ще ти се обадя, като се поуспокоиш, скъпа — а после се провикна към Дан с авторитетен тон: — Кажи на онзи мексиканец, че няма да е за дълго в Раут Каунти — качи се в блейзъра и отпътува.

Пайпър стоя дълго сред прахоляка, който вдигна колата му. „Дъч прекалява“ — единствено тази мисъл се въртеше в главата й. Едно нещо бе да й досажда, ала специално да дойде, за да се разправя с Дан, беше наистина лудост. Господи, та той се превръщаше в диктатор, в пощръклял властолюбец.

Пайпър се обърна и впери поглед в Дан. Той не й обръщаше внимание, съвестно товареше камиона. Косата му бе мокра от пот, а синьо-бялата риза бе залепнала на гърба му.

Продължи да го гледа. Искаше да му каже нещо, да обясни за Дъч. Но какво можеше да му каже. А освен това той нямаше вид на човек, който иска да говори. Ако не друго, поне това бе разбрала тя за господаря и собственика на „Елк Ривър Ранч“ — беше самотник. Силният и мълчалив тип мъж, мислеше тя с ирония, наблюдавайки го как хвърля тежки вили в задната част на камиона, плоските мускули на гърба му бяха изопнати до край.

Сетне си помисли, че е чул цялата разправия с Дъч. По дяволите! Усети как я обзема гняв. Колко неловко се получи…

Пайпър въздъхна и се върна в плевнята.

Беше още рано и, както винаги, чакаше я много работа. Дъч и Луис, и Дан — тези проблеми ще трябва да почакат.

В късния следобед Дан отиде на ливадата, за да доведе жребеца Ред. Лалубел, десетгодишната кобила на един клиент, се бе разгонила и срещу прилично възнаграждение те щяха да заплодят Лалубел през този сезон.

Както обикновено, жребецът обикаляше манежа си с вирната глава и разширени ноздри. Беше неспокоен.

Дан го хвана без усилие и хвърли повода връз мускулестия му врат. В това време Пайпър отведе Лалубел в малкото оградено място зад плевнята.

Дан пусна Ред при кобилата, затвори портичката и отиде при Пайпър. Тя се бе облегнала на оградата, подпряла крак върху най-долната пречка.

— Трябва ли да останем? — попита той, извади кърпа и избърса врата си.

— Ако искаш, ти върви, но някой трябва да остане, за да види дали тя ще го приеме — Пайпър го изгледа косо, но той наблюдаваше конете.

— А ако не го приеме? — продължи Дан, загледан право пред себе си.

— Ще го приеме — тя сви рамене.

— Аха — отвърна той.

Дан се обърна, но тя бе втренчила очи в ливадата. Пайпър почувства как под погледа му бавно започна да се изчервява. „Глупаво е, че не смея да го погледна — мислеше тя. — Всичко това е толкова естествено, няма нищо смущаващо.“

Пайпър стоеше с вирната брадичка, загледана в ливадата, където Ред започваше своя любовен танц. Държанието му коренно се бе променило. Сега цвилеше силно и звучно като камбана, а страните му вибрираха. Източил врат, той танцуваше леко. Слънчевите лъчи отразяваха медни отблясъци при допира с трептящото му тяло. От гърдите му се изтръгнаха звуци, когато той и Лалубел докоснаха носове.

Кобилата не помръдваше, дори не трепна, когато Ред изцвили отново, призовавайки я, изсумтя и протегна дългия си врат, за да се отрие в нея; мускулите му бяха напрегнати, допирът — изненадващо нежен. Обикаляше около нея възбуден, очите му хвърляха мълнии. А Лалубел стоеше неподвижна, тиха, тялото й стегнато, готово да го приеме.

Не, още беше рано. Ред приближи, оттегли се, изсумтя, потърка пак глава в нейната, танцуваше, за да я привлече.

Това беше ритуал, примитивен и вечен. Пайпър почувства, че не й достига дъх. Гледаше втренчено пред себе си, с ръце, стиснали оградата, и се преструваше, че Дан го няма там.

Ред се придвижи леко с развята грива, застана зад кобилата и след миг беше върху нея, покри тялото й. Двете източени шии се движеха в такт. Мускулите на жребеца играеха под лъсналата кожа, докато той изпълняваше задачата си.

После всичко свърши.

Пайпър и Дан продължаваха да мълчат. За кой ли път тя усети присъствието му до себе си. Чуваше дъха му, улавяше миризмата на умореното потно тяло, чувстваше повея, който надигаше тънките черни косъмчета по врата му. Чудеше се какво да измисли да каже, за да разпръсне напрегнатата тишина. Нищо не й идваше на ум, затова остана така, неподвижна, с изострени докрай сетива, които улавяха дори бръмченето на мухите над поляната, с гръб, напечен от слънцето, заобиколена от миризмата на изпотена и хлъзгава конска кожа и разпръсната слама. Тялото й настръхна, тя се молеше от пресъхналото й гърло да излезе звук.

Накрая Дан се раздвижи пръв, отдръпна се от оградата, после прочисти гърлото си.

— Всичко наред ли е? — попита тихо, отправил думите си във врата й.

— Да — отвърна тя твърде бързо.

— Добре — отново прокашляне. — Добре.

Тя трябваше да се размърда, да се обърне с лице към него. Дан стоеше с ръце в джобовете, с изпънати черни вежди.

— Ще върна Ред в ограждението му — вяло рече Пайпър.

— Да, разбира се…

Пайпър прекрачи, но Дан не помръдна, а тялото му й препречваше пътя. Тя вдигна глава, срещна погледа му и двамата останаха така малко по-дълго, отколкото трябва.

— Нямаш ли някаква работа? — прошепна Пайпър, но той не отвърна нищо. Просто стоеше там с безизразно лице, докато тя мина край него с рамото напред и отиде да отвори портата. Дори след като улови Ред, Дан остана до оградата и продължи да я фиксира с поглед.

Беше почти шест и половина, когато Пайпър свърши задълженията си за деня. Тя разчисти стаята с конските принадлежности, изми ръцете и лицето си, среса прашната си коса, разтърси я и тя се разстели по гърба й. Когато тръгна към джипа, Дан седеше на стъпалата пред къщата. Пайпър видя, че разговаря с Луис; и двамата пиеха бира от консервени кутии. Чак тогава тя се сети за Дъч и за грозната сцена от сутринта. Дали Дан предупреждава Луис?

Пайпър се запъти към верандата, точно когато мексиканецът вече смачкваше кутията, благодареше на Дан и се сбогуваше. Кимна и на Пайпър и се запъти към очукания си пикап.

— Каза ли на Луис за Дъч? — попита тя, като засенчи очи от ярките лъчи на следобедното слънце.

Дан кимна и отпи от бирата си, вдигнал поглед към нея от най-ниското стъпало на верандата.

— Поне толкова му дължа — обясни той. — Той е добър работник.

— Наистина ли е незаконно пребиваващ?

Дан само сви рамене.

— Не смяташ ли, че това те засяга? — настояваше Пайпър.

— Виж какво — рече той, като сложи кутията на стълбите, — когато дойде на работа, той ми показа документи.

— А ако са били фалшиви, Дан?

— Започваш да говориш като приятеля си Дъч — той наклони глава и я погледна в очите.

— Все едно, че не съм чула тези думи — отвърна Пайпър.

— Добре — рече той и вдигна рамене, влязъл в ролята на закоравялото цинично ченге. — Знаеш ли, не е работа на работодателя да проверява автентичността на работните документи. Както казах и на Дъч, това все пак е Америка. Искаш ли бира?

Тя поклати глава.

— Не, благодаря. Всъщност дойдох, за да те питам нещо.

— Тъй си и помислих, че не може да е само приятелско посещение.

Изглежда можеха единствено да се заяждат един с друг. Но Пайпър реши да не влиза в този тон, поне за днес.

— Мислех си — обясни тя, — че ако поговоря с Дъч и защитя Луис, ако го намеря в по-добро настроение, може би той…

— Не си прави труда — рече Дан, стана и прокара потъмнелите от слънцето пръсти през косата си.

— Защо не?

— Защото съм срещал мъже като Дъч. Полицаи, които се възползват от положението си.

— Но в действителност Дъч не е тъй безчувствен, както се показва.

Дан махна с ръка на нейното обяснение, сякаш с досада.

— Не си прави труд да го защитаваш — добави той и гласът му прозвуча сурово. — Грешката не е твоя. Никой не е виновен за хора като Радовски.

Тя съзнаваше, че трябва да осмисли по-добре думите му, но накрая се намръщи и реши да остави нещата така.

— Това беше малко пресилено, нали? — рече Дан точно в момента, когато тя се обърна да си върви.

— Кое? — Пайпър се завъртя на пети.

— Дето каза на Радовски, че не се занимаваш вече с мъже.

— Ти си подслушвал?

— Чувах, без да искам. Ти говореше доста… силно — Дан леко изкриви устни. — А гласът ти, на всичко отгоре, звучеше искрено.

— Да, искрена бях — промърмори Пайпър и стисна зъби. — Мъжете носят само огромни неприятности.

Той отпи още бира и се облегна на стълба.

— Твоя си работа — каза той с безразличие.

Пайпър усети, че се изчервява, после я полазиха студени тръпки. Отметна предизвикателно глава и отговори:

— Прав си. Това е моят живот — и отново му обърна гръб. Направи три крачки към джипа, после изведнъж спря и се завъртя. — Направи ми услуга — каза тя.

— О, и каква ще да е тя?

— Гледай си твоята работа — и тя продължи пътя си.

Оттук нататък Пайпър избягваше Дан като прокажен, но това не й пречеше да го забелязва, докато работеше наоколо. Без да ще обръщаше внимание на най-странни подробности — начинът, по който се облича, или пък как силните му прасци и бедра изпълват износените дънки, как косата му се къдри в краищата, опира в яката на ризата и има нужда от подстригване.

Често брадата му прорастваше още по обед — започваше от къдравите твърди косъмчета по острото деколте на ризата му, покриваше квадратната челюст и брадичката, мястото над горната устна и бръчките, които заключваха устата. Понякога той несъзнателно триеше с длан брадичката си и стисваше зъби. В такива моменти тя се питаше за какво ли си мисли, какъв човек всъщност е той — скърбящ вдовец, който опитва късмета си в непознат за него бизнес, или пък е студен, пресметлив човек, единствен собственик на много ценен имот.

Пайпър често мислеше за това. Въпросът започна сериозно да я занимава с настъпването на лятото — сухо и горещо време, което скоро се превърна в истинска суша. Веднъж тя обвини Дан, че все пак има някаква вина за смъртта на Даяна — думите просто се изплъзнаха от устата й. Но този въпрос наистина я измъчваше.

Пайпър го наблюдаваше и изучаваше, презираше сардоничната му красота. Имаше усещането, че първото, което е привлякло Даяна, е била точно тази небрежна, надменна мъжественост, това съвършено самообладание.

Преди година на Пайпър не й идваше на ум да задава въпроси, свързани със смъртта на Даяна. Ала сега търсеше отговори. Как се е случило тъй, че Даяна е била сама на заледената отсечка от пътя в онази нощ? И защо е карала пикапа на Дан?

Една вечер след работа Пайпър влезе в плевнята, за да потърси Дан. Златните лъчи на залязващото слънце струяха през отворената врата и в тях танцуваха прашинки. Той подреждаше чувалите с фураж, гол до кръста, светлината играеше по изпъкналите мускули на гърба му. Сладкият задушлив аромат на сено се смесваше с миризмата на мъжко тяло. Пайпър неволно спря, за да се съвземе, да му даде възможност да я забележи. Искаше да зададе някои трудни въпроси и държеше да свари Дан Бурн неподготвен. Приближи, впери поглед в широкия му гръб, и зачака. Мина цяла минута преди той да усети присъствието й. Внезапно се извърна и цялото му тяло се скова.

Пайпър стоеше изправена, вирнала глава.

— Имаш ли минутка време? — попита тя с неутрален тон.

Дан й хвърли непроницаем поглед, но тя забеляза познатото стисване на челюстта и лекия тик на мускула.

— Разбира се — отвърна той, — какво има? Тя си пое дъх.

— Искам да знам как точно умря Даяна. В подробности.

Макар да стоеше неподвижно, цялото му тяло сякаш замръзна при тези думи. Пълният покой на тялото му излъчваше страхотно напрежение, дори закана.

Мигът отмина. Накрая Дан направи нетърпелив жест и запита:

— Защо, защо сега, Пайпър?

— Просто искам да знам — отговори тя и добави: — Естествено, ако не искаш да ми кажеш, винаги мога да прочета полицейския доклад.

— Добре, но защо с този заплашителен тон?

— Не те заплашвам — отвърна тя разпалено, — искам да кажа, че ако не ти се говори за това…

Тя не довърши изречението и продължи да го гледа предизвикателно; въздухът около тях сякаш се нажежи.

Той я изгледа продължително, после лицето му малко се успокои, макар кой знае защо да й се стори, че реакцията му е насилена.

Накрая той й разказа всичко в подробности, както тя искаше. Пайпър дори започна да съжалява, че не се е отказала навреме, толкова потресаващо реално бе описанието.

— Колата й бе оставена при Боб в града, затова взе моя пикап.

— Спомена, че имала някакво събрание същата вечер — рече Пайпър и се размърда.

— Точно така. Нали ти казах — с група фермери. Срещаха се в общинската зала в града и обсъждаха възраженията си срещу някакъв указ, който щеше да се разглежда в колорадския сенат следващата пролет.

— Но ти си останал вкъщи.

Дан млъкна; очевидно обвинителната нотка в гласа на Пайпър не му се понрави.

— Точно така. Останах в ранчото.

— Защо?

— Мразя събранията. Половината ми живот е минал в инструктажи.

— Когато си бил полицай ли? — попита тя.

— Да, когато разследвах углавни престъпления.

— Разбирам — рече Пайпър и запита отново: — Валеше ли сняг?

— Не — отвърна Дан, — но навън беше адски студено. Пътят бе заледен — после той се обърна, откачи ризата си от пирона, на който висеше, и я облече. — Не зная защо? Такава глупава, безсмислена катастрофа — той започна да напъхва ризата в панталоните. — Даяна е карала твърде бързо. Сигурно е закъснявала. Може и да не е била свикнала с пикапа. Знам само това, което ми казаха в щатската полиция — че е карала с висока скорост на онзи завой. Как го наричате вие, тукашните? Завоят на шестата миля?

Пайпър усети как цялата изтръпна.

— Завоят на шестата миля? — повтори тя.

— Точно така. Попаднала на заледен участък и загубила контрол. Пикапът се обърнал в реката и тя…

Но Пайпър вече не го слушаше. Само клатеше глава.

— Нещо не си разбрал тук — заяви тя след малко. — Даяна не би могла да кара бързо на този завой. Нещо не си разбрал.

— Е, съжалявам, че ти противореча — отвърна Дан, — но в полицейския доклад се твърди, че тя трябва да е карала с поне деветдесет километра в час, за да се озове чак в реката, Пайпър — после добави тихичко: — Пикапът бе станал на пихтия. Направо е летяла.

— Не — тя продължаваше да клати глава. — Не. Просто не е възможно — погледна го право в очите, сякаш с молба да я изслуша. — Ти не разбираш. Преди години, преди да завършим гимназия, приятелката ни Нанси умря на това място. Беше пред Нова Година. Пътят беше заледен и… Слушай… Повярвай ми! От нощта, в която Нанси умря, двете винаги сме карали по Завоя на шестата миля като стари дами. Изпитвахме ужас от него.

Пайпър го остави смутен и объркан и бавно се запъти към джипа си. Главата й бръмчеше. Запали мотора, включи задна скорост и направи маневра.

Следващото нещо, което си спомняше, бе, че паркира колата зад сградата на общинския съд. Запъти се към приземието, където се намираше шерифството на Раут Каунти. Почти нахълта в канцеларията на Дъч.

— Да пукна дано! — рече Дъч и й предложи стол. — Каква приятна изненада, Пайпър.

Тя го изгледа и се опита да събере мислите си.

— Дъч, моля те, идвам по работа.

— Е, да — започна той и усмивката му изчезна, — наистина изглеждаш, като че ли си видяла призрак. Добре ли си, Пайпър? Да не би някой да ти е досаждал или…

— Дъч — продума тя и с жест го накара да млъкне; все още се опитваше да осъзнае фактите, — кажи ми, нали Даяна не е катастрофирала на Завоя на шестата миля? Дан Бурн нещо не е разбрал. Кажи ми, нали Даяна не е карала с висока скорост на този завой?

Дъч я изгледа с любопитство, сякаш си бе загубила ума. Прекара пръсти по къдравата си руса коса. Накрая рече:

— Мислех, че знаеш. Всички знаят. Открихме пикапа в реката, точно под Завоя на шестата миля. Бях сигурен, че и ти знаеш това.