Лин Ериксън
Огнена стихия (18)

Седемнадесета глава

Пайпър вдигна ръка, готова да почука на вратата на болничната стая, в която лежеше Дан. Поколеба се, смръщи лице и се зачуди защо й беше толкова трудно да застане пред него. О, вчера на няколко пъти се бяха виждали по за малко, докато минаваха през цялата система от тестове, на която ги подложиха лекарите — рентгенови снимки на гърдите, кръвни изследвания, белодробна диагностика — но наоколо имаше толкова много хора, та й се струваше, че те двамата са само обикновени познати. Събитията от последните няколко дни бяха избледнели, като че ли бяха потънали в някакво нереално минало. Едва ли не, сякаш нищо не се бе случило.

Но външните белези още си личаха, болките и изтощението, опърлените вежди и коса, драскотините, натъртванията и изранените китки, мехурчетата от изгаряне по цялото й тяло.

Въздъхна и най-после почука. Почувства се глупаво, както бе застанала в коридора.

— Влез — чу гласа му.

Отвори вратата и се усмихна несигурно, ъгълчетата на устата й потрепваха.

— Здравей — каза тя и спря по средата на стаята, като навиваше на пръста си колана на болничния халат. — Как си?

Дан седеше на леглото, гол до кръста, обут в болнични панталони в зелен хирургически цвят. Лицето и ръцете му бяха осеяни с белези от изгаряния, косата му бе също опърлена. Той я погледна и направи гримаса, свивайки масивните си рамене с онова нехайно движение, което толкова често заместваше думите.

— Приключиха ли с всички тестове?

— Да. Смешна работа.

— Е, какво, наред ли си?

— Естествено. А ти?

— Ъ-хъ — помъчи се да се усмихне. — Успя ли да се наспиш снощи?

— Горе-долу.

— Аз не можах. Мразя болниците, никога не съм могла да спя в тази атмосфера. Надявам се скоро да ме пуснат — бърбореше тя. — А, обади ли се в ранчото? Там всичко наред ли е?

— Говорих с Рик. Двамата с Луис се справят.

На Пайпър й се щеше да попита дали ще я вземе обратно на работа. Дали все още е уволнена. Дали се е отказал да продава имота, дали я мрази, или обича. Дали сега, когато вече са в безопасност, не иска да се отърве от нея. Но не можеше. Думите спираха в гърлото й, страхът ги потискаше. За пръв път Пайпър Хилиърд изпитваше ужас да срещне истината в очите.

Дан стана — гол до кръста, с боси крака. Протегна се леко, сякаш мускулите му се бяха схванали. Пайпър гледаше настрани, в гърлото си усещаше бучка.

— Аз, такова… Може ли да седна?

Дан я изгледа продължително, но лицето му не издаваше нищо. После й посочи с ръка стол и Пайпър с облекчение се настани, вирвайки бос крак.

— Сутринта бяха пуснали радиото в стаята ми — каза тя, — но всичко бе представено така фрагментарно. Говориха за Джой Уошингтън, за Франк и Суийт Пий, но представиха нещата някак изопачено.

— Типично.

— Добре де, какво точно става в момента?

— Със случая се занимава Военната прокуратура във Филаделфия.

— Ти разговаря ли с тях?

Той кимна.

— Повече от час вчера. Разбира се, няма никой жив, когото да осъдят.

— Но ще оправят ли записаното в архивите?

— О, да, със сигурност.

— А Даяна? Каза ли им за това?

— Да — промълви бавно. — Казах им. Провериха самолетните резервации отпреди две години и ми се обадиха пак. Бил е Суийт Пий. Направил го е сам. Дошъл е и е направил опит да ме ликвидира.

— И вместо теб е убил Даяна — добави тихичко тя.

— Тъй че, всичко свърши — рече Дан.

Пайпър поклати глава.

— А Хари?

Дан отиде до прозореца и застана с гръб към нея.

— Казах им, че Хари ни е спасил живота, че заради това е бил убит.

— Така е.

— Наистина.

— Семейството му ще получи ли пенсия?

— Надявам се. Ще направя всичко възможно. Хари беше добро ченге и верен приятел. Семейството му заслужава да получи това, за което той работи през всичките тия години.

— Как смяташ, Хари знаел ли е за…?

— Даяна? — Дан се обърна и скръсти ръце пред гърдите си. — Съмнявам се. Поне не в началото, а после вече е било твърде късно. Тогава е бил затънал до ушите в тая история.

— Бедният Хари! — промълви Пайпър. — А капитан Макмъри, какво ще стане с него?

— Ще го разследват и предполагам, ще го обявят за виновен. Той е прикрил преднамерено случая с Джой Уошингтън. Ще го уволнят или пък, ако прокуратурата не намери достатъчно основателни обвинения, ще го преместят на някоя чиновническа работа, където ще прехвърля бумаги, докато се пенсионира. Макмъри няма бъдеще.

— Значи — каза тя, — наистина всичко свърши.

Дан кръстосваше стаята неспокойно с босите си крака. Изглеждаше й толкова чужд, не можеше да си представи, че бяха правили любов заедно, че го е прегръщала, бягала е из планините с него. Не успяваше да възкреси тези емоции, тези изживявания. Сякаш всичко бе изгоряло в пламъците на пожара и не бе останало нищо, освен студена, мъртва пепел.

— Дъч Радовски ме посети снощи — вметна Дан тогава.

— И мен. Не съм го виждала тъй кротък през живота си.

— Подава оставка.

Тя кимна.

— Каза ми. Обясни, че отива в Денвър. Щял да посещава полицейската академия и да се опита да си намери работа в полицията там. Мисля, че това му беше добър урок. Горкичкият.

Дан седна отново на леглото и прокара ръка през опърлената си стърчаща коса.

— Това ли е всичко, което ти каза? — попита той.

— Не е малко, нали? Дъч да се извинява. Това означава много.

— И изобщо не ти спомена кого препоръчва за свой заместник?

Тя наостри уши.

— Не, просто заяви, че напуска.

— М-м-м.

— Дан?

Той седеше, сгушил глава между раменете, с подпрени на коленете лакти и сключени ръце. Когато заговори, гласът му бе толкова тих, че Пайпър едва го чу.

— Какво каза? — помоли го да повтори тя. Дан леко вдигна глава и я изгледа мрачно.

— Препоръчал е мен за шериф.

— Теб?! — за миг всичко в главата й се обърка, после мислите й дойдоха на мястото си и тя неволно се усмихна. — Всъщност, какво толкова, съвсем естествено. Ще приемеш, нали?

— Не знам.

— Ха! Разбира се, че ще приемеш. Дори да трябваше да си платиш, пак щеше да се съгласиш с подобно предложение.

— Пайпър, не знам.

— Добре, добре, не знаеш — рече тя. — Дай си малко време за размишление. Пет минути, например.

— Смятам да се върна във Филаделфия — рече той тогава.

Пайпър онемя от изненада. Дан си тръгваше, връщаше се на изток. В крайна сметка там бе родното му място и сега, след като всичко приключи, можеше да се върне. Защо не? О, Господи…

— Ами ранчото? — попита накрая тя. — Ранчото на Даяна?

Той неспокойно се раздвижи.

— Не мога да се грижа за него, знаеш това. Все още е обявено за продан.

— Така, значи се връщаш на изток, продаваш ранчото и толкова.

— Не знам — изрече той уморено.

А аз? Искаше й се да го попита: Какво ще стане с мен? Но нямаше да се настоява или да моли. Дан бе приключил със Стиймбоут Спрингз, с ранчото, с нея. Искаше да се махне. Може би имаше право.

— Добре — каза Пайпър и стана, като подръпна грозния халат, за да го изпъне. Не можа да се сети какво повече да каже. Лицето й бе застинало в маска, трудно й беше да говори. — Ами, чудесно, значи ще заминеш оттук много скоро — успя да изрече и, когато той не отвърна, се обърна да си ходи, чувстваше се крехка като порцелан, едва сдържаше вгорчаващото чувство на разочарование. — Е, май съм малко уморена, ще се опитам да подремна. Доскоро, Дан.

— Да, да — бяха последните му думи.

Бети и Джон Хилиърд дойдоха да вземат Пайпър рано на следващата сутрин. Бяха долетели от Санта Фе предния ден и взеха червеното си чероки от общинския паркинг. Бяха говорили с Пайпър по телефона още от дома на Глен, и въпреки това се стреснаха от репортерите и телевизионните камери, от представителите на пресата, които бяха обсадили болницата.

— Боже мили — възкликна Джон, — какъв цирк!

— Вие с Дан сте герои — рече Бети, — е, героиня и герой.

— Страхотно — промърмори Пайпър.

— Засмей се, скъпа. Косата ти ще се оправи след седмица-две. Трябва само да подстрижеш тия опърлени краища — успокои я майка й.

— Ще те изпишат ли днес? — попита Джон. — Всичко наред ли ти е?

— Лекарят ще дойде след няколко минути, татко. Тогава ще мога да тръгна.

— Убедена ли си, че си добре? Направиха ли снимки на гърдите и всичко необходимо? Задушаването с дим може да има много неприятни вторични ефекти — настояваше баща й. — Пневмония, какво ли не още.

Доктор Шилер преслуша още веднъж гърдите на Пайпър, даде й няколко рецепти за раните от изгаряне и подписа документа за изписване.

— Е, моето момиче, не бих те посъветвал да вършиш подобни неща прекалено често — рече той.

— Ще се опитам, докторе — отвърна Пайпър. — А как е Дан Бурн тази сутрин? И него ли ще изпишете? Мислех си, че може би…

— О, господин Бурн вече си тръгна. На своя отговорност. Трябваше поне да изчака да му дам някои рецепти.

Тръгнал? Тръгнал си е! Дали вече е заминал за Филаделфия?

— Скъпа? — говореше майка й. — Виж, донесла съм ти някои хубави и удобни свободни дрехи, които да не дразнят кожата ти. Искаш ли да си тръгваме? Пайпър?

— Да, да, разбира се, мамо — стресна се Пайпър, но съзнанието й все още бе замаяно и изпълнено с болка. Дан си е тръгнал. Дори не се е отбил, за да й каже довиждане. Просто е изчезнал, съвсем сам, без да помисли за нея, без да му пука.

Вкъщи телефонът непрекъснато звънеше — приятели, роднини, репортери. Но не и Дан! Бети и Джон й спестяваха излишните разговори, казваха на всички, че не се е възстановила от преживяното и не може да говори с никого. Но истината беше, че тя просто бе емоционално изтощена.

Два дни след като се прибра вкъщи, баща й се качи в стаята да й съобщи как чул от Боб в бензиностанцията, че Дан Бурн бил още в ранчото.

— Явно не е заминал за Филаделфия — заключи той.

За миг чувство на доволство заля цялото й тяло, после познатата тежест отново я налегна. Не си беше тръгнал, но не й бе позвънил, не бе питал за нея, не бе потърсил никакъв контакт. Чувстваше се дори по-зле, защото той беше толкова близо, имаше твърде много възможности, можеше да дойде, да се обади…

— Чудесно, татко — рече тя.

Баща й я изгледа странно.

— Е, миличка, помислих си, че искаш да знаеш.

— Ъ-хъ, благодаря.

Всъщност майка й предложи разрешението. На следващия следобед тя нахълта при нея и се тръшна на един стол.

— Джипът ти е пред къщата, ако не си забелязала. Онзи мъж, Луис мисля, че се казва, го докара.

— Е?

— Е, искам да се качиш в колата и да идеш в ранчото.

— Защо?

— Защо ли? Ами, за да говориш с Дан, затова. Не си от тия, дето могат да стоят по цял ден вкъщи и да се мотаят. Това те съсипва, пък да не говорим за бедните ти стари родители.

— Не е… Дан — излъга тя засрамена.

— О, не било Дан. Разбирам. Добре тогава. Слушай, стегни се и направи каквото ти казвам. Ти имаш нужда от него. И доколкото схващам, той също.

— Не е вярно…

— Да, нуждае се от теб. Може да съм стара и безбожно глупава за тия неща, но довери се на майка си. Този мъж има нужда от теб.

След час Пайпър стискаше с все сила волана и пътуваше по Елк Ривър Роуд, а сърцето й биеше до спукване. При всеки завой смелостта ту я окриляше, ту я напускаше изцяло. Но тя знаеше, че това е нещо, което трябва да направи, трябваше да го види за последен път, за да го махне от главата си. Майка й имаше известно право.

След всичко, което бяха преживяли двамата с Дан… Не можеш да преживееш толкова много с един човек и да не се промениш. Сега съзнаваше, че през всички тия месеци тя бе потискала чувствата си към Дан заради паметта на Даяна, ала сега всичко бе извън контрола й. Любиха се, преследваха ги, стреляха по тях, бориха се с пожар. Заедно се бяха изправили лице в лице със смъртта. Сега съвсем ясно осъзнаваше чувствата си. Сякаш всичко несъществено бе изгоряло в пламъците на горския пожар.

Трябваше да сподели с него тези мисли. Независимо от отношението му, тя изпитваше нужда да му ги каже. Пое дълбоко дъх и зави по алеята покрай бариерата. И тогава, за пръв път от много време насам усети, че в нея се надига познатият гняв. Страхливец, неочаквано й мина през ума, тъй да си подвие опашка и да избяга! Дори без да има смелостта да ме срещне. Как смее?

Паркира на обичайното си място, дори не изчака да се слегне прахът, и изскочи от колата, отправяйки се с бързи стъпки към верандата.

Сигурно я е видял, защото се показа на вратата точно, когато тя бойко изкачи стълбите и се приготви да я отвори. Стоеше неподвижно с каменно изражение, в ръката му имаше кутия бира.

— Дан — заяви тя, — ти дори не…

— Здрасти, моето момиче — прекъсна я той. — Виждам, че темпераментът ти се е възстановил.

Гневът й малко се уталожи, но тя продължи:

— Дан, ти дори… не…

— Знам.

Срещна погледа му, но не можа да прочете нищо в сините очи, нито любов, нито омраза, нищичко. Сякаш изведнъж в нея се срути язовирна стена и цялата й енергия се изля и потъна в земята. Него просто не го беше грижа. Как да му каже колко го обича, колко дълбоко я бе наранил? Погледна го и единственото, което почувства, бе болка, ядът й се стопи заедно с куража.

— О, Дан — каза тя накрая, — можеше да ми се обадиш. Защо, защо не го стори?

— Аз… — отвърна той, после млъкна, загледан право пред себе си. Квадратната му челюст неспокойно потрепна. — Слушай, искаш ли бира или нещо друго?

— Да — въздухът мина през зъбите й със свистене, — кола, каквото и да е.

Тя седна на стълбите пред верандата, подпря брадичка с юмрук и зачака. В душата й бе пусто, усещаше такава тежест, та чак й се доплака. Как ли се справят хората с такава болка?

Той се върна след минутка, отвори й една кутия и седна до нея. Погледът му се рееше в нищото, докато отпиваше от бирата си. Тя отпиваше кола и чакаше, чакаше го да наруши тази ужасна тишина. Въздухът сякаш натежа, Пайпър чувстваше как засяда в гърлото й. Чудеше се дали да си тръгне. Не, нямаше да отстъпи, докато не чуе от собствената му уста, че не го е еня за нея. Не можеше да си отиде и после цял живот да изпитва съмнения.

— Дан — продума тя след доста време, — кажи ми защо си тръгна от болницата, без да се обадиш? Освен това мислех, че се връщаш във Филаделфия. Не е ли така?

Дан не можа да скрие смущението си. Тя просто чувстваше как той сякаш го излъчва.

— Дан! — настоя тя.

— Слушай, аз… — но гласът му замря.

— Ти какво?

— Мразя това — довърши той.

— Мразиш какво? Да разговаряш? Знам. Но, за Бога, поне опитай!

Той стисна устни притеснен, раздразнен, изпаднал в неловко положение. Сърцето й биеше до пръсване, но тя трябваше да чуе с ушите си, че той не я иска.

— Добре — най-после се отрони от устата му, — исках да ти кажа, че напускам болницата, наистина исках. Но сметнах… че…

— Че какво?

— Че ти имаш нужда от свобода — отвърна той съвсем тихо.

— Свобода?

— Да — той изведнъж смачка консервената кутия и се изправи рязко. — Искаш ли още нещо за пиене?

— Не.

— Аз искам.

Изчезна отново в къщата и се върна с нова бира в ръка, по кутията бяха избили капчици. Седна на стъпалата, без да я погледне, и пак се взря в пространството.

— Свобода, каза — подтикна го тя.

— Да, виж — продължи Дан, — това, което искам да кажа, е, че си въобразих прекалено много неща онази нощ.

— Онази нощ?

— Ъ-ъ-ъ — той прочисти гърлото си, — нали знаеш, нощта, в която, ъ-ъ-ъ, бяхме заедно.

— Да. И какво точно си въобрази? — сърцето й заби още по-силно.

— Ъ-ъ-ъ, ами, ти… и аз.

— Искаш да кажеш, за някаква връзка между нас? — внимателно подсказа тя.

— Предполагам.

— А ти би искал да няма такава… връзка, де?

Той извърна очи.

— Дан — Пайпър се опитваше да намери верния тон. Беше уплашена, рискуваше повече, отколкото когато и да било през живота си. — Дан, трябва да знаеш, че такава връзка съществува, независимо дали ти е приятно, или не.

— Да — промърмори той, — но вече съм правил грешки.

— Даяна.

— Да, Даяна.

Пайпър изпусна въздух между зъбите си.

— Нужно ми е да знам, Дан. Трябва да ми кажеш. Изпитваш ли… Изпитваш ли нещо към мен, изобщо нещо?

Той мълчеше.

— По дяволите — избухна Пайпър, — кажи ми какво чувстваш. Мразиш ли ме?

— Да те мразя?

Той изправи гръб, рязко остави кутията с бира и стана. Закрачи по алеята пред нея, нагоре-надолу, напред-назад, с ръце в джобовете. Накрая се обърна и сините му очи се втренчиха в лицето й.

— Винаги съм те харесвал много — дори повече, отколкото трябва. Още от мига, когато се появи на вратата ми миналата пролет.

— О! — прошепна тя, зашеметена. — Да, знам, това не беше редно, тъй че… се опита да ме пропъдиш — довърши тя зачудено.

Той сви рамене.

Пайпър се изправи и застана пред него. Погледна го в очите, събра всичката си смелост и каза, каквото имаше да казва:

— Обичам те, Дан. Обичам те от цялото си сърце. Ако сега излезеш от моя живот, пак ще те обичам. Завинаги.

Той дълго се взираше в очите й.

— Виж — отвърна, — веднъж направих грешка. Или, да кажем, направихме я двамата с Даяна. Прибързахме…

— Дан — прекъсна го Пайпър, — смяташ ли, че всичко, което направихме заедно, е грешка? Че постъпихме прибързано?

Дан бавно поклати глава.

— Знаеш ли, Даяна би се радвала — рече тя. — Тя би искала да бъдеш щастлив. Би искала и аз да съм щастлива. Знаеш това, нали?

Но той не отговори на въпроса й директно. Вместо това каза:

— Приех тази работа.

— Шерифското място? — попита тя изненадана.

— Май просто не ми се тръгваше оттук — призна той.

— Ще станеш шериф? — невярващо повтори въпроса си.

— Мисля, че да.

Тя сложи ръка върху рамото му.

— А ранчото?

— Не мога да се справям с него, Пайпър.

— Аз мога — рече тя тихичко.

— Не мисля, че ще излезе нещо — бавно промълви Дан, все още, без да я погледне.

— Защо? Кажи ми, защо смяташ така?

Дан рязко се обърна, лицето му бе по-гневно от всякога. Без да иска, отстъпи назад.

— Защото, по дяволите, не мога да те гледам тук през цялото време. Няма да мога да издържа.

— Не ме искаш тук — повтори тя замислено. — Да, разбирам.

— Не, не разбираш. Аз искам да си тук непрекъснато. Искам да си с мен. Моя.

Пайпър го изгледа изумена.

— Ти ме обичаш? Това ли искаш да кажеш?

— Да — потвърди той, — точно това искам да кажа.

— Добре тогава, щом се обичаме, би трябвало да намерим решение.

— Измислих едно, но…

— Какво е то?

— Ако… е… Ако се оженим, тогава…

— Съгласна съм — пламенно отвърна Пайпър.

 

 

Пайпър взе кърпичката, която й подаде майка й и подсмръкна.

— Благодаря, мамо.

— Не знам защо винаги правиш така — пошушна Бети в ухото й.

— Без да искам — отвърна Пайпър и не много изискано издуха носа си.

— О, Господи — въздъхна Бети и отиде да побъбри със зет си.

Беше великолепна есенна вечер в Стиймбоут Спрингз, позлатените листа на трепетликите шумоляха на фона на кристално ясното тъмносиньо небе над тях. Ранният септемврийски сняг бе обгърнал планинските върхове в искрящо бяла мантия. Каква идилична вечер — нежна, безоблачна, великолепна, мислеше си Пайпър, докато пресичаше осветената поляна, запътена към мъжа, който от един час бе неин съпруг. Глупаво е, че плаче.

Дан изглеждаше толкова красив — при тази мисъл очите й пак се напълниха със сълзи. Тъй силен и хубав, разговаряше с майка й и се усмихваше, а двете очарователни бръчици край устата се виждаха още по-ясно. Беше страшно щастлива, лудо, невъобразимо щастлива. Вървеше и бършеше очите си, като внимаваше да не размаже грима.

— Боже мили, тя пак плаче — възмути се Бети пред Дан.

Той се обърна и я погледна, усмивката му разцъфтя. Пайпър се засмя през сълзи.

— Нали те предупредих, че ще се разрева?

— Така е — каза той и кимна.

— Сигурно изглеждам ужасно.

— Прекрасна си, моето момиче — успокои я Дан.

Пайпър наистина изглеждаше прекрасно, тъй мислеха всички гости на сватбата. Беше избрала бяла копринена рокля с дължина до коленете. Материята падаше меко от кръглото деколте около врата и дългите ръкави, после в талията се прибираше под широк колан, обшит с перлички и пайети, за да се разлее в богати дипли на широката пола, която се развяваше или прилепваше по дългите й крака. В косата си бе сложила диадема от живи цветя.

Пайпър бе настоявала за скромна сватба — само неколцина близки приятели и роднини бяха поканени на службата, която се състоя в дома на нейните родители. След това имаше малък прием на моравата под голямата върба. После двуседмична почивка в Мексико, където Дан й бе уредил да посети няколко известни коневъдни ферми, и накрая, обратно вкъщи, в новия им общ дом — „Елк Ривър Ранч“.

— Хайде, вие двамата — обади се Бети, — танцувайте, правете нещо.

Дан я хвана за ръката и я поведе към площадката в средата, която служеше за дансинг. Всички ръкопляскаха, окуражаваха ги да танцуват. Пайпър поруменя, а Дан й се закани с глава. Танцуваха прегърнати, допрели бузите си, усмихваха се срамежливо, преливащи от щастие. Пайпър нежно погали косата на врата му — там, където тя започваше да се навива на масури. Вдишваше миризмата му опиянена. И други двойки излязоха на дансинга, между които и родителите й. Мярна й се лицето на майка й и Пайпър видя, че е мокро от сълзи. Усмихна се и побутна Дан.

— Жени — прошепна той в ухото й.

— Мъже — отвърна му Пайпър. — Ако не те бях принудила да ми направиш предложение, никога нямаше…

— Май беше точно обратното — устните му докоснаха врата й и изпратиха тръпки по целия й гръбнак.

— Ъ-хъ — пошушна тя лениво. — Може би трябва да се скрием някъде, за да обсъдим този въпрос.

— М-м-м — тъкмо промърмори той, когато от джоба му се чу бипкането на радиостанцията — викаха го от шерифството.

— Не си го изключил? — изненада се Пайпър и се отдръпна.

— Ами, аз… Виж, просто ще се обадя на дежурния и ще му кажа да не ни безпокои повече.

— Добре — каза тя, но в гласа й се усещаше съмнение.

Той се обади от хола. Пайпър стоеше на вратата и слушаше. Дъч, например, би зарязал всичко и би хукнал към кабинета си, все едно сватба или не. О, дано Дан…

— Сбили са се в бара — повтори Дан в слушалката. — Не може ли да иде Лари? Е, знам, че Дъч искаше всичко да минава през неговите ръце, но не забравяй, че аз не съм Дъч — последва пауза. — Не, Дениз, няма да те уволня, ако прехвърлиш това на някой от заместниците ми. И, Дениз, изключвам радиостанцията. Вие се справяйте там. Разбира се, ще й предам. Лека нощ — той затвори.

— Благодаря ти, Господи — с облекчение въздъхна Пайпър.

Дан се обърна към нея и в ъгълчетата на устата му затрептя усмивка.

— Какво, мислеше, че ще скоча в патрулната кола и ще хукна да ги разтървавам?

— О, Дан — отвърна Пайпър, — нищо подобно не ми е минало през ума.

— Ъ-хъ — промърмори той и й се закани с пръст. — Ела тук, моето момиче.

— Да, шерифе — каза тя и тръгна към разтворените му обятия.