Лин Ериксън
Огнена стихия (17)

Шестнадесета глава

Вече доста време Пайпър овладяваше паниката си. Бяха поели, доколкото можеше да прецени, на юг, защото, така или иначе, цивилизованият свят беше там. В другите посоки се простираха безбрежни гори. Вече все по-силно се усещаше мирисът на дим, а горещината сякаш пулсираше във въздуха. Но пожарът бе зад тях, на север, или поне там, където й се струваше да е север. Лошото бе, че пътят, който търсеше, също се намираше в тази посока.

Тя следваше Дан, свел рамене, през обляната в лунна светлина долина.

— Как е ръката ти? — попита.

— Наред е. Леко е изтръпнала. Не е страшно.

Не му възрази, бе твърде уморена и уплашена. Всичко я болеше: и краката, и раменете, и протритите до кръв китки. Бореше се със страха — нямаше да им донесе нищо добро.

На хоризонта вдясно червеното сияние не намаляваше. Все още бе далеч, но миризмата бе остра, и когато вятърът смени посоката си, дочуваха ехото на пращящо дърво и лумнал огън.

— Добре де — обади се Дан, избутвайки няколко клона настрани, — щом има пожар, ще дойдат и хора, пожарни отряди. Това не е лошо. Може дори да пратят хеликоптери и самолети.

— Утре може би, на светло. Но за тази вечер, не знам, наистина не знам.

Дан вероятно долови нотка на безнадеждност в гласа й, защото спря и се обърна. Тя също спря и той хвана ръцете й.

— Слушай, Пайпър — рече той строго, — ще се измъкнем. Остават ни само няколко километра. Дръж се, момиче, и ще видиш, ще се спасим.

Тя обгърна с поглед лицето му на бледата сребриста светлина.

— О, Дан, нали и на Хари разправяше това. Не ме лъжи.

Той я притегли бурно към себе си, задържа я за миг, после я пусна.

— Не те лъжа. Ще се спасим. Пожарът ще ни помогне.

— Дан — рече тя и преглътна, устата й беше пресъхнала, виеше й се свят, — съжалявам, че те забърках в тази каша. За всичко съм виновна аз. Ти ми каза да се махна, а аз взех, че се върнах и ти докарах тези ужасни неща…

— Ш-ш-ш-т — прекъсна я той. — Не му е сега времето да сравняваме кой е по-виновен. Преди всичко ти нямаше да си тук, ако не бях аз. Давай да вървим, да продължаваме. По-късно ще обсъждаме вината — той хвана брадичката й и повдигна лицето й нагоре. — Съгласна ли си?

Тя опита да се усмихне. Дан беше прав. Сега всичките им усилия трябваше да се насочат към спасението.

— Добре. Извинявай, че съм такава ревла.

— Госпожице — отвърна й той, а лицето му беше тъй близко, та тя помисли, че ще я целуне, — спокойно би могла да отговаряш за целия южен район на Филаделфия.

— И какво означава това?

— Че се справяш чудесно.

Искаше да се засмее. Искаше той да я притегли към себе си и да я държи там завинаги. Може би просто трябва да спрат. Да спрат и да се прегърнат. Нека онези дойдат. Нека дори огънят ги настигне. А може би прегърнати ще заспят, и когато се събудят на другата сутрин, всичко ще е наред.

Някак си успяваха да се придвижват, все по-нагоре и по-нагоре по хълмовете, прескачаха камъни, заобикаляха дървета, а краката я боляха от умора, после надолу, все надолу в друга долина и бедрата й умираха от напрежение.

Стремеше се да вървят така, че вятърът да идва отляво, което означаваше, че духа от изток, срещу пожара, и ограничава разпространението на пламъците. Но всъщност почти нямаше вятър, а и той тъй бързо променяше посоката си, че я объркваше непрекъснато. Освен това въздушните течения в Скалистите планини обикновено идваха от запад, и ако беше така, пожарът щеше да ги връхлети скоро.

Занимаваше я само една мисъл — крачка с левия крак, крачка с десния, без паника, върви напред. Най-трудното нещо, което някога бе правила. Но щом трябваше, поне бе доволна, че Дан е с нея. Ако не беше той, Пайпър знаеше, че щеше да се е предала отдавна — сама, изпаднала в ужас и паника.

— Как успяваш да бъдеш толкова безстрашен? — попита тя, докато прескачаше едно паднало дърво.

— Напротив, страхувам съм — съвсем честно отвърна той.

— Не си. Звучиш съвсем спокойно — отсече тя.

— Тренировка.

Малко след това тя каза:

— Дан, искам да знаеш колко се радвам, че съм тук с теб.

— Благодаря, момиче, аз също се радвам, че съм тук с теб.

— Лъжец.

Той спря и очите му се втренчиха в нея, изглеждаха тъмни на лунна светлина. По лицето му имаше петна от мръсотия и засъхнала пот, брадата му беше израснала. Не каза нищо. Тя се зачуди какво всъщност си мисли, и дали ако някога се измъкнат оттук, ще иска да я види отново. Но не смееше да попита. Бъдещето изглеждаше на разстояние светлинни години. Може би изобщо нямаше бъдеще.

Продължаваха да се влачат през гората, горещината се засилваше, а пушекът раздвижваше нажежения въздух. От време на време виждаха искри или гъсти, черни облаци дим, които идваха от дясно, иззад планинското било, което обикаляха в момента.

Пайпър се спъна и падна, не успя да запази равновесие, защото ръцете й бяха оковани. Седна на земята с ожулени длани и колене. Провеси глава и стисна очи, мъчейки се да задържи сълзите.

Дан дойде моментално.

— Добре ли си? — попита я и клекна до нея.

— По дяволите тези белезници! — избухна тя. — Не мога да ги трая вече.

— Знам — успокояваше я той. — Господи, как бих искал да направя нещо. Хайде, Пайпър, ставай. Ще издържиш. Още малко. Скоро ще стигнем пътя.

Нямаше друг избор, трябваше да му повярва. Не можеше да остане там и да чака Франк и Суийт Пий или пък огъня. Трябваше да продължи. Щеше да продължи. Млада и силна е, Дан също. Тя го обича и двамата заедно ще се спасят.

— Добре — рече тя, като му позволи да й помогне да се изправи. — По дяволите, да тръгваме. Какво чакаме?

Нощта сякаш нямаше край. Времето минаваше бавно, мъчително. Дан погледна стрелките на часовника си, когато минаваха през една осветена от луната поляна.

— Единайсет и трийсет и пет.

— Само толкова? Сигурен ли си? — изненада се тя. — Мислех, че е поне три през нощта.

— Да, знам.

— Убедена съм, че Франк и Суийт Пий са се отказали. Не може да бъде иначе. В тази горещина и пожарът зад тях. Трябва да са луди, за да ни следват.

— Може би — отвърна той несигурно.

— Смяташ, че са още зад нас? В такъв случай трябва да са се загубили вече, не мислиш ли?

— Може би.

— Надценяваш ги — настоя тя и поклати глава.

— Може би — за трети път повтори той. Спуснаха се по един скалист склон и слязоха в долината, където откриха планински ручей. Коленичиха и пиха жадно от студената вода с привкус на кал. Стори им се, че не са пили по-вкусно нещо през живота си. Пайпър с въздишка се отпусна назад с ръце в скута.

— Боже мили, колко е хубаво! — прошепна. — Пий колкото можеш — рече той и намокри лицето си. После свали ризата и наплиска цялото си тяло. Струйки вода като нишки от разтопено сребро се стичаха по гърдите му.

Пайпър също би изхлузила тениската, но не можеше да извади през нея окованите си ръце. Обля само лицето и врата си, после пи още, толкова много, че скоро щеше да експлодира.

Станаха и продължиха нататък. Въздухът бе станал ален и наситен с гъст дим.

Отново започнаха да се изкачват. Крачеха по-бавно, тътреха нозе, задъхани. Лютият пушек дразнеше гърлата им.

Стигнаха върха, където очакваха да има по-добра видимост върху заоблените очертания на залесените планини. Пайпър се огледа и замръзна на място.

— Гледай — едва прошепна тя.

— Да го вземат мътните… — изруга Дан. Насреща, отвъд долината, гората бе обзета от пламъци. Димът идваше към тях, носен от изгарящия дъх на ветреца. Двамата се разкашляха и започнаха да трият очи. Овъглените стволове на дърветата се разпадаха пред очите им, облизани от оранжево-червените пламъци. Чуваха бученето, невероятно отчетливо, като рев на диво животно, тръгнало да покорява и разрушава. Истински фойерверки от искрящи експлозии на фона на мрачното, смръщено, червено небе.

Пайпър не смееше да помръдне, сърцето й се вледени. Дъхът й спираше в гърлото, стоеше като закована, без мисъл в главата. Първоначално величието на огъня, варварската му красота я зашеметиха, после съзнанието й се прехвърли в настоящето.

— Господи, колко е близо! Как успя да ни стигне толкова бързо?

Горещият полъх, който я биеше в лицето и шумоленето на листата скоро й дадоха отговора.

— Така, ще трябва да се движим бързо — каза Дан и я улови за ръката. После, задушен от дима, се разкашля, преви се. След малко се изправи и изруга.

— Хайде, момиче, да вървим.

Пайпър искаше да му каже нещо, обърна се, но забрави мисълта си — чу свистене, после тъп удар. В следващия миг Дан изкрещя и я метна на земята, хвърли се отгоре й и Пайпър остана без въздух, смазана под тежестта му, с притиснати към скалите гърди, корем и бедра. Трябваха й няколко секунди да осъзнае какво става.

— Още са по петите ни — рече Дан разочаровано. — Зад нас са.

— Пак ли стреляха? — глуповато попита тя.

— Добре ли си? — Дан се претърколи настрани и докосна раменете, лицето й.

— Да, нищо ми няма.

Дан я прегърна и Пайпър усети миризмата му, вдъхна я и за момент се успокои. Почувства силата, твърдостта на мъжа до себе си.

— Трябва да тръгваме. Върви приведена и вече не заставай на открити места — рече Дан тихо.

Боже, как да стане, как да насили това измъчено, наболяло тяло. С усилие се изправи и тръгна. Но този път Дан искаше повече — не бе достатъчно да ходят, трябваше да бързат. Пожарът приличаше на пухтящ насреща им локомотив и се налагаше да бягат, за да го изпреварят.

— Трябва да стигнем до пътя — прошепна Пайпър задавено, останала без дъх. — Той ще бъде като естествена преграда за огъня, а може би там вече има и противопожарни отряди. Ще има, не може да няма! Боже, какво ще правим, ако няма никой, Дан?

— Не се притеснявай, само върви — заповяда той с напрегнат глас. — Какво не бих дал да знам къде точно се намираме.

Пайпър се замисли, опита да си представи карта на района, да изчисли колко са извървели след залез-слънце.

— Мисля… Мисля, че трябва да е наблизо.

Удари пръста на крака си в един камък и едва не падна, но Дан бе до нея и я подхвана. Над главите им, по кървавото лице на луната се стелеха черни облаци дим. Пайпър премигваше непрекъснато, очите й смъдяха. Трябва да продължаваме, заповядваше си. Щом Дан може, ще се справи и тя.

Мъчеха се да тичат, но паднали клони ги препъваха, коренища преплитаха краката им. Все по-трудно им беше да се изправят, докато накрая Пайпър се просна на земята, закашляна, напълно изтощена.

— Хайде — рече Дан.

— Не мога. Ти върви… Аз просто не мога — прошепна тя.

— Няма да тръгна без теб, Пайпър — отвърна той рязко.

— Върви! — извика Пайпър и заудря с юмруци по земята. — Махай се! Остави ме сама, спасявай се!

Той приклекна до нея, хвана косата и дръпна главата й назад. Заболя я.

— Слушай, Пайпър, ти може би искаш да се откажеш, но аз няма да те оставя — тъй носиш отговорност и за мен. Сега решавай какво смяташ да правиш — гласът му прозвуча студено.

— Не, не — зарида тя, — махай се!

— Без теб не тръгвам — повтори Дан, пусна косата и главата й клюмна напред.

Той издевателстваше над нея. Не е честно, мислеше си. Не бива да я мъчи. Не бива да я насилва. Изправи се някак си на четири крака, Дан й помогна и вече стоеше права, краката й се огъваха. От възпалените й очи се стичаха сълзи, носът й течеше, дишаше мъчително, раздирана от ридания.

— Това да не се повтаря — заяви той и разтърси раменете й с такава сила, че у нея се надигна гняв.

Продължиха. Почти бягаха, но всъщност повечето време се препъваха, падаха, ставаха, и все пак се придвижваха напред.

Огънят, този див звяр, бучеше все по-силно, въздухът се нажежаваше и сгъстяваше с всяка измината минута. Хвърчаха искри и пепел, носеха се из въздуха, стелеха се, изгаряха дупки по дрехите им, пареха кожата, посипваха се по косите им. Не спираха да тичат. Дан я бе хванал здраво горе за ръката, а тя държеше китките пред гърдите в доста неудобно положение.

Около тях в гората се усещаше движение и шум. В първия миг Пайпър помисли, че това са Франк и Суийт Пий, но после осъзна, че звуците идват от всички страни, чуваше се шумолене под храстите, паническо блъскане в различни посоки.

— Животните — пошушна тя, — това са животните, които бягат от огъня.

Сянка прелетя пред тях — сърничка, подскачаха уплашени катерици. Гледката беше ужасяваща, неестествена, странно бе тези диви животни да не проявяват никакъв страх от тях. Сега светът им бе застрашен от огъня и човекът не означаваше нищо, той бе само още едно живо същество, което бяга от разрушителната стихия.

Отдясно се намираше огромен черен планински масив, чиито гори пламтяха. Планината Андерсън, помисли си Пайпър, надяваше се, молеше се да е така. Малко се бяха отклонили от пътя, за да избегнат пожара, бяха свили на изток, но Пайпър знаеше, че шосето минава в посока север-юг, тъй че не можеха да го изпуснат. Просто бе невъзможно.

От кое се страхуваше повече? От Франк и Суийт Пий или от огъня? Не знаеше. И двете опасности бяха безпощадни, но може би шансовете им със стихията бяха по-добри. Беше чувала за случаи, когато горски пожари отминаваха цели райони, без да ги докоснат. Оцеляваха оазиси с животинки, потърсили убежище там. Но как може да предвидиш, къде ще се случи това? Невъзможно.

Пещера? Да, пещера… Дали човек може да се спаси в пещера, докато отмине пожарът? Или може би той ще изсмуче кислорода от нея и хората ще се задушат? Това бе в случай, че някъде наоколо има пещера или водопад. Но нямаше подобно нещо.

Вървяха напред, вече по-бавно, бяха загубили сили и падаха по-често. Сърцето и дробовете им не издържаха. Пайпър бе концентрирала съзнанието си върху усилието да върви, но как й се искаше да закрещи и да ридае, да се хвърли на земята и да се остави на смъртта, само и само всичко да свърши по-бързо. Шумът се засилваше, тътенът биеше в тъпанчетата, горещината и пушекът ги заслепяваше. Пламъците приближаваха — все по-близко и по-близко, преследваха ги, сякаш търсеха лично отмъщение.

— Трябва да намерим някакво прикритие — задавено рече Дан. — Място, където да се скрием.

— Къде? — изграка тя в отговор. — Няма такова. Няма.

— Колко остава до пътя? — изкрещя Дан в ухото й, за да надвика ужасния тътен.

Тя поклати глава.

— Скоро, мисля, че скоро ще стигнем, но не съм сигурна.

— Има ли някакви изкопи под пътя, канализационни шахти, нещо такова?

Отново поклати глава. Пробиха си път през редици дървета, заобиколиха няколко храсталака. Небето беше ярко осветено, а луната кървавочервена. Беше светло като ден, ненормален, сърдит ден.

Пред тях се изпречваше склон и скалисти образувания от огромни купчини речни камъни, а над тях се виждаше тъмно голо петно. Колко странно голо място… Напомняше й на…

— Минни отпадъци — неволно продума тя и спря.

— Какво?

— Рудници — обясни Пайпър — Мини. Тук наблизо има мини! Златни мини, шахти, дупки в земята!

— Мини — повтори той.

— Да! Ако успеем да открием някоя… — сърцето й подскочи обнадеждено. — Смяташ ли…?

— Къде, къде са те?

— Боже мой, не знам, но ги има по цялото протежение на пътя, тъй че трябва да са близо. Ето, онази там — посочи Пайпър, — но тя е срутена, затрупана е.

— Тогава има и други — обади се Дан.

— Да, трябва да има.

Продължиха да се влачат, претърсваха склона в подножието на планината Андерсън. Ако беше през деня… Пайпър бе уверена, че познава района, но сега, при целия дим и пукот, при този пламтящо червен ад не можеше да си спомни. По стръмнината се виждаха и други тъмни петна, дори струпан дървен материал, но не и тъмни отверстия.

Да, тя бе идвала тук с Даяна, на кон, с джипа. Като момичета се бяха натискали тук с момчета или бяха пили бира. Някои техни съученички дори се хвалеха навремето, че са правили любов в старите изоставени мини. Къде? Къде се намираха те?

На един храст до тях попадна искра и той целият пламна, лумна като факла. Пайпър извика уплашено и се отдръпна. Боже мили, трябва веднага да намерят скривалище!

Тя не си спомняше точно кога я видя — дали беше някакъв образ от трескавата й фантазия или беше реалност.

— Ето — изкрещя и посочи с пръст.

Дан погледна натам.

— Да — рече той, — да вървим.

Закатериха се по хълма, хлъзгаха се по ронливия чакъл, омасленият сивкав отпадък от мините. Но кръглата черна дупка бе там горе.

Дано е достатъчно дълбока, молеше се Пайпър. Няма да имат време да търсят друга, огънят приближаваше като трещящ локомотив, въздухът бе наситен с пепел. Тя дори не чувстваше изгарянията по кожата си, не усещаше нито умората и болката, нито изподраните, ожулени до костта от белезниците китки. Бореше се задъхана. Въздухът свиреше в гърлото й, но тя се катереше по хълма, без да спира.

Край нея нещо изсвистя, изписка и „бум“ — парчета камък експлодираха във въздуха съвсем близо до ръката й. Мозъкът й отново реагира бавно, но Дан изкрещя нещо. Тя се просна на земята, доста тромаво се строполи върху завързаните си ръце, останала без въздух в дробовете.

— Дан? — извика в паника. — Дан, добре ли си?

— Да — гласът му бе суров.

— Те са тук!

— Добре, не се безпокой, почти стигнахме. Можеш ли да пълзиш?

— Да, ще се опитам.

Тревогата възпламени горещи струи адреналин в тялото й. Запълзя тъй, както бе виждала да правят войниците по време на обучение, на лакти. Промъкваше се, чуваше как огънят зад тях бучи, идва все по-близо и всеки миг очакваше в гърба й да се забие далекобоен куршум.

Изведнъж се озова пред отвърстието на черната дупка и се изправи на крака. Запрепъва се в парчета дърво и отпадъци и влезе в шахтата, където цареше ужасяваща, непрогледна тъмнина и зловеща вледеняваща влага. Дан бе зад нея, сложил ръце на гърба й, следваше я навътре в тесния тунел, който изолираше всички звуци, топлина и светлина. Навлизаха все по-дълбоко.

Пайпър спря за момент, задъхана.

— Дан, не виждам нищо.

— Нека да мина пръв. Поне ще мога да ти протегна ръка — гласът му отекна в заобикалящите ги камъни.

— Колко — колко навътре, според теб, ще трябва да влезем?

— Колкото може повече — мрачно отвърна той.

— Ами ако дойдат и тук? — попита тя. — Ако имат фенер?

— Ей, момиче, стига вече. Сигурно са на километър от нас. Няма как да са видели къде сме.

Но Пайпър знаеше, че я лъже, за да я извади от безпокойството. Ако са успели да видят къде стрелят, как нямаше да забележат отвора на мината? Видели са го, разбира се!

Дан я водеше слепешката, като опипваше с ръка и крак пътя пред себе си. Бавно те изминаха сто, двеста метра. Въздухът вътре бе студен и спарен, задушен. Тишината ги обгръщаше като плащ, чуваше се отнякъде само монотонният звук от водни капки. От време на време прошумоляваше или изписукваше някое дребно животно.

Пайпър се ослушваше, за да чуе дали някой не идва след тях, но не долавяше нищо друго, освен водата с нейното „кап-кап-кап“ и ехото от собствените им стъпки.

Дан изсумтя и спря.

— Там има стена или нещо като пещера. Не можем да продължим.

— Достатъчно навътре ли сме?

— Надявам се. Би трябвало да имаме достатъчно въздух, за да издържим, докато отмине пожарът.

Пайпър се отпусна върху твърдия влажен под на мината. Дан седна до нея. Обгръщаше ги абсолютна тъмнина, бяха дълбоко в земните недра. Той я прегърна и пошушна в ухото й:

— Тук сме на сигурно място — гласът му звучеше успокоително.

Тя се облегна на студената скална стена и въздъхна дълбоко.

— Надали бих могла да направя и крачка нататък.

— Чудесно се справи — рече Дан. — Сега си в безопасност.

— О, Дан, как успяхме да се забъркаме в тази ужасна история?

— Съдбата е странно нещо. Сега слушай, защо не се опиташ да заспиш, Пайпър? Ето, облечи това.

Той й подаде якето, което досега бе завързано на кръста му.

— Не ти ли е студено? — попита тя.

— Добре ми е.

Можа само да го наметне, защото белезниците й пречеха, но се почувства по-добре. Отпусна се и затвори очи, след малко пак ги отвори в непрогледната тъмнина.

— Дан? Ти няма ли да се опиташ да си починеш?

Усети близостта му, ръката му потърси лицето й и го обърна към себе си.

— Дан? — отново попита тя, обезпокоена.

— Чуй ме, Пайпър, аз трябва да се върна.

— Какво?

— Трябва да се върна на входа и да опитам да открия Франк и Суийт Пий, преди те да са ни намерили.

Тя се смая.

— Не — рече и гласът й излезе с мъка, — това е лудост, не, Дан.

— Трябва — каза той уморено.

— Ще те убият.

Мълчание. После чу, че той се раздвижи.

— Моля те, Дан, ще те убият или пък пожарът ще го стори, и аз ще остана сама, тогава и мен ще убият.

— Не, миличка, няма. Аз ще се погрижа за това. Ще видиш.

— Не! Те имат пушки.

— Ти стой тук. Така е по-сигурно.

— Дан, не отивай! — изстена тя.

Тя чу как стъпките му се отдалечават. Остана сама, прегърнала колене, невярваща. По изцапаните й и обгорели страни се стичаха сълзи, които пареха кожата й. Съзнанието й крещеше „не, не, не, не можеш да направиш това“ безпомощно и монотонно.

Но той правеше точно това. Бавните му несигурни стъпки вече заглъхваха. Какво да предприеме? За миг в главата й просветна вярното решение. Не можеше, не искаше да стои тук сама. Ако Дан отива на смърт, тя ще бъде с него, защото не искаше да живее без мъжа, когото обича.

— Почакай — извика тя на черното мъртвило наоколо, после по-силно: — Чакай, Дан! — подпря се, стана и с окованите ръце пред гърдите се запрепъва след него. Сърцето й биеше като барабан, крайниците й бяха отпуснати и тежки, разтреперани от усилието, носът й течеше от сълзите.

Обратно през шахтата, стъпка по стъпка, с почивки. Къде е той? Може би вече е навън и те са го убили или пък огънят го е погълнал?

— Дан — прошепна тя на себе си, — моля те, Дан. Обичам те.

После я видя, премигна, замижа. Светлина. Червеникав отблясък някъде в далечината. Входът беше там и очевидно пожарът бе обхванал и техния склон. О, Дан! О, Господи, навън ли е той сега? Опита се да тича, залитайки.

— Дан! — крещеше Пайпър, но прашенето на огъня се чуваше все по-силно, въздухът отново се нажежаваше и се насищаше с дим.

— Дан! — пищеше неистово тя. Препъна се в нещо твърдо.

— Пайпър, за Бога! — беше Дан. — Казах ти…

— Не можех да чакам, не можех.

Той изруга тихичко.

— По дяволите, стой тук и не мърдай. Аз ще се опитам да се промъкна.

— Навън всичко е пламнало. Не можеш!

Но той се втурна напред и Пайпър видя фигурата му на фона на бушуващия огън. Приближи крачка-две към отвора. Заглуши я страхотно бучене, блъсна я горещ вятър. Дан беше пред нея и се бореше с огъня. Дори и пламъците не го докосваха, там сигурно нямаше достатъчно въздух.

Надигна се облак дим и скри Дан от погледа й, но когато се изчисти, тя го видя — той кашляше, приведен. Пламъците облизваха входа и един език докосна купчината дърва, която избухна като фойерверк.

— Дан! — изпищя тя, когато го видя да закрива лицето си с ръка и да отстъпва, подгонен от огъня. Пайпър притича, сграбчи го и го повлече назад, разпръсквайки отчаяно с длани плъзналите по косата и гърба му огнени езичета. Хвана здраво лицето му в окованите си ръце и го погледна в очите.

— Не, Дан, не можеш — рече тя.

Той се свлече, лицето му бе измъчено.

— Те са някъде там — обясни той. Огънят продължаваше да бушува до него.

— Знам.

— Ще загинат…

— Но ние ще се спасим — отвърна Пайпър. — Не можеш нищо повече да направиш.

Той застана с лице към отвора и за миг й се стори, че пламъкът отрази влага в очите му. Сърцето й преливаше от съчувствие, можеше само да се досеща за болката, която го измъчваше.

— Дан, да вървим.

Той се обърна и направи крачка, после спря и погледна към входа за последен път.

— Дан — замоли се тя.

Дан разкърши рамене, взе ръката й и я повлече обратно в шахтата на сигурно място. През цялото време не пророни нито дума.

Сгушиха се с гръб към вдлъбнатината, загърнати в якето на Дан. Пайпър погали небръснатото му лице, но той сякаш се вкамени при допира. Тя мълчеше, нямаше какво да му каже, болката му бе тъй силна, че никакви думи не можеха да я облекчат. Искаше само той да знае, че тя ще бъде до него.

Накрая, напълно изтощени, заспаха. Бяха неспокойни, потрепваха в съня си. Пайпър сънуваше странни, откъслечни картини — ненормални, ужасни сънища, които не можа да си спомни, когато се събуди.

Щом се размърда и отвори очи, простена от болка. Тялото я болеше на хиляди места. Изпадна в паника, защото не можеше да види нищо в непрогледния мрак.

— Ш-ш-ш-т, всичко е наред — рече Дан до нея и тя потръпна.

Изумена осъзна, че е все още жива, макар и съвсем изцедена от сили. Беше вледенена, разтреперана, немощна, измъчвана от ужасна жажда.

— Отмина ли? — попита тя прегракнало.

— Не знам.

— Колко време сме спали?

Усети как той сви рамене.

— Не мога да преценя. Няколко часа може би. Как се чувстваш?

— Страхотно — промърмори тя.

— Мисля, че трябва да видим какво става.

— Да. Дан? — тя се поколеба, обмисляйки думите си. — Не би могъл да направиш нищо.

— Така е — отвърна той. — Може да са се спасили.

— Да, може би — съгласи се тя.

Но Франк и Суийт Пий не се бяха спасили. Пайпър и Дан откриха телата им в подножието на хълма. Странно, не бяха обгорели, лежаха един до друг сякаш невредими, с пушките и раниците си. Забелязваха се само някои дребни следи от изгаряне.

— Задушили са се от дима — рече Дан безизразно, загледан надолу.

Пайпър извърна очи.

— Съжалявам, Дан.

Той не отговори. Просто стоеше там с приведена глава — самотна фигура сред овъглената от огъня природа. Всичко бе покрито с пепел, дърветата приличаха на черни оголени копия, чиито върхове пронизваха натежалото от дим утринно небе.

Земята беше още гореща, миризмата блъскаше в носа. Насред всичко това Дан стоеше и се сбогуваше със своите братя.

Пайпър се огледа. Сега вече знаеше къде се намират. Да, ето я долината, която води към изворите на Елк Ривър. Вече знаеше накъде да върви и колкото и дълго време да отнемеше при този бавен ход, те щяха да стигнат до шосето. Странно защо мисълта, че са вън от опасност, не облекчи сърцето й. Беше изнурена от премеждията, загубила чувството си за реалност, сякаш разсъдъкът й се бе затворил в черупка и не смогваше да обработи постъпващата информация.

После Дан направи нещо неочаквано. Коленичи върху черната пепел до телата и заопипва в джобовете им. Пайпър потръпна и погледна настрани.

Най-после извади това, което търсеше и по изцапаното, почернено, изгорено лице премина тъжна усмивка. Ключът за белезниците. Той стана и дойде при нея. Пайпър протегна длани и след миг те бяха свободни. Разтри китките си и завъртя свободно ръце. Колко беше хубаво!

— Благодаря!

— Ей, момиче, пак заповядай! — отвърна Дан. После коленичи отново и претърси раниците. Извади една манерка.

— Вода — обясни той.

На всеки се падна по половинка. Пиха един по един на малки глътки. Не бе достатъчно, но все пак беше нещо.

— И какво, тук ли… да ги оставим? — попита Пайпър.

— Не виждам какво друго мога да сторя. Ще съобщим на властите. И… — Дан изкриви уста и извърна очи — вероятно семействата им ще поискат телата.

— Да, сигурно.

— Знаеш ли къде се намираме?

Тя кимна и посочи.

— Добре, да вървим — рече Дан с отпаднал глас.

Не бяха изминали и километър надолу по мекия път и пожарният отряд от Ханс Пийк ги откри. Натоварили се бяха в камион, облечени в яркожълто огнеупорно облекло, въоръжени с кирки и лопати и резервоари с вода, и идваха право срещу тях, оставяйки след себе си облаци прах. Дан и Пайпър спряха и зачакаха. Шофьорът ги забеляза, удари спирачки и се наведе през прозореца.

— Господи Боже! — изкрещя. — Какво по дяволите търсите вие двамата тук?

Дадоха им вода и храна и ги откараха в Ханс Пийк, където бе щабквартирата на противопожарната акция. Изглежда огънят бе вече под контрол и се движеше на изток, макар че сигурно щеше да лумне пак, ако времето не се промени.

Пайпър бе изпаднала в нещо като транс и се бе вкопчила в Дан. Слязоха от камиона и тя почти припадна, коленете й се подгъваха като гумени. Дан я подхвана с ръце.

— Добре ли си? — попита я.

После се появи Дъч също в огнеупорен костюм. Лицето му бе омазнено и почерняло от сажди. Погледна Пайпър, след това Дан, после пак Пайпър.

— Божичко — прошепна, — мислех ви за умрели.

— За малко се отървахме — рече Дан.

— Открихме черокито — обясни Дъч — и джипа. И трупа до хижата…

— Има още два по-нататък — хладно рече Дан.

— Край мините на планината Андерсън — добави Пайпър.

— Пожарът ли? — попита Дъч.

— Да.

— Господи! — Дъч прокара мръсната си ръка по лицето и Пайпър видя, че тя трепери. — Тези мъже, те същите ли са, дето каза, че дошли тук да…

— Да — отвърна тя ледено.

Дан я погледна въпросително.

— Потърсих Дъч — обясни Пайпър, — но той не пожела да дойде.

— Господи, как съжалявам — отрони той с измъчено изражение. — Разбрах истината, когато видях колите и тялото…

— Хари — бавно изрече Дан, — името му е Хари Тегмайер.

Дъч впери очи в него.

— Беше ми приятел — добави Дан.

— Слушай, аз… — започна Дъч, но млъкна. Пайпър изучаваше лицето му. От обичайната му арогантност не бе останала и следа. — Съжалявам — повтори пак накрая и очите му се местеха от Дан върху Пайпър и обратно. — Толкова съжалявам.

— Ние също едва не умряхме там горе — обади се Пайпър.

— Знам — призна Дъч, загледан в земята. — Пайпър, аз…

— Ти какво? — започна тя, но Дан я хвана за ръката и я стисна. Прав беше. Нямаше какво повече да си кажат.

В крайна сметка Дъч ги заведе до полицейската кола и каза на шофьора да ги откара в болницата.

Мълчаха през целия път. Седяха един до друг на задната седалка и рамото на Дан опираше в нейното. Гледаха пушека, който оцветяваше небето в мръсносиво и заедно, безмълвно, оплакваха умрелите.