Лин Ериксън
Огнена стихия (16)

Петнадесета глава

— Скоро ще се развидели — рече Пайпър и се облегна на една огромна ела, за да си поеме въздух. — Сигурно можем да вървим и по-бързо.

Дан приклекна да си почине в краката й.

— Да — отвърна той, — но същото могат да направят Суийт Пий и Франк. Ако не се движим сред дърветата, те лесно ще ни забележат.

— Мислиш ли, че са близо? — попита тя и се обърна, сякаш се опитваше да проникне в тъмнината зад гърба им.

— Не знам — отговори Дан. — Може да са се загубили, а може тъкмо сега да прехвърлят билото — той сви рамене. — Най-добре да продължим. Почина ли си?

— Ще издържа — рече тя, после протегна ръце и посочи белезниците. — Но тези ме мъчат. Не можем ли да рискуваме да ги счупим с един куршум?

Дан стана и хвана ръцете й. Обърна ги и заоглежда изранените й китки.

— Ще чуят изстрела — обясни. — Все едно, че изпращаме светлинен сигнал, за да им покажем къде сме. Още повече, че малко да мръдна и ще ти счупя ставите. По-добре да не рискуваме.

Пайпър кимна, без да продума. Разбира се, беше прав. Макар белезниците да я измъчваха, двамата с Дан все пак имаха огромно предимство — бяха пълни със сили. Невъзможно бе Суийт Пий и Франк да поддържат подобно темпо дълго време.

Движеха се през гъстите високопланински гори, като избягваха пътечките и проходите, оставени от животни, гъстата растителност за прикритие. С наближаването на утрото плътната стена от дървета се озаряваше от неземна светлина, нещо като бледа мъглявина, макар още да бе съвсем тъмно. Под краката им меко хрущяха борови иглички, от време на време пропукваше някоя клонка. В този час преди зазоряване в гората владееше мъртва тишина — не помръдваше ни клон, ни животно и всеки звук под краката им сякаш отекваше из цялата планина. Пайпър бе сигурна, че преследвачите им чуват всяка тяхна стъпка.

Продължаваха да вървят и когато първите слънчеви лъчи бавно смениха цвета си от бледосиво на блестящо перлено и докоснаха всяко пасбище, всеки връх на високите борове, всеки зъбер. Тогава сякаш сенките в гората се разиграха, запълзяха по неравната земя, плъзнаха се нагоре по стволовете. Като че лесовете бяха омагьосани от някаква черна магия, дето действа единствено призори, същата магия, която мамеше непредпазливите и объркваше заблудените им души.

— Сигурна ли си, че това е пътят? — попита я Дан и спря.

Ставаше все по-светло. Пайпър се огледа, мъчейки се да види далечните върхове през пролуките между дърветата.

— Тъй мисля.

Сега в гората започнаха да се събуждат всякакви звуци. Чу се катеричка. Зачуруликаха птички.

Сърни и лосове излязоха изпод прикритието на нощта и се раздвижиха край дърветата около поляните — ушите им помръдваха, очите им бяха огромни и тъмни. Но нещо във въздуха не е наред, мислеше си Пайпър. Нямаше я утринната мараня, която обикновено се стелеше на облаци над гората или пък потъваше сред тревата на ливадите. Въздухът бе твърде горещ, твърде сух за ранната утрин. Наистина, лятото бе сушаво.

Спряха на полянка край едно поточе, което все още имаше вода и свили шепи, пиха и напръскаха лицата си. Пайпър натопи за малко китките си, благодарна за хладното облекчение, което й даде водата.

После забеляза кошута и елен, които излязоха от гората и само на няколко метра от тях предпазливо се запровираха през високата кафеникава трева към поточето. Пайпър побутна Дан и той кимна. Наблюдаваха ги мълчаливо, не искаха да подплашат животните. Само след минута обаче кошутата рязко вдигна глава и замръзна като статуя, загледана в противоположната посока.

Дан тихо изруга.

— Давай да продължаваме. Тя надуши нещо — прошепна той и двамата се върнаха отново сред дърветата.

Чак някъде към средата на сутринта Пайпър се спря изтощена и се отпусна върху стеблото на един смърч, готова да заплаче.

— Уморена си, нали? — запита Дан и приближи до нея.

— Да — едва успя да промълви тя. — Уморена и гладна и… и…

— И какво още?

— Не знам къде се намираме.

— Изгубили сме се, така ли?

Тя кимна, без да срещне погледа му.

— Как така? Искам да кажа…

— Виж — започна Пайпър и се свлече върху килима от борови иглички, — не познавам тия планини толкова добре. Ако се движихме по някоя пътека, но така…

— Е, и къде мислиш, че сме?

Тя въздъхна.

— Мисля, че сме в Туин Маунтин. Преди смятах, че вървим по обратната страна на Ханс Пийк. Търсех този стар път за свличане на трупи, но би трябвало досега да сме стигнали до него.

Дан приклекна до нея.

— Какво ще кажеш да се изкачим по-високо, за да имаме някаква видимост. Ще ни помогне ли?

Тя се изсмя тихичко.

— Карта ще помогне.

— Добре, какво да правим?

— Да починем — рече тя уморено. — Трябва да съберем сили или никога няма да излезем оттук. После ще е добре да потърсим някакви горски плодове или нещо друго. Ако слезем долу в долината, сигурно ще намерим нещо за ядене.

— Не знам — започна Дан.

— Но аз знам — отсече Пайпър. — Уморени и гладни сме, и най-вероятно сме изгубили пътя. Сигурно същото се е случило и с приятелите ти. Те също ще трябва да спрат. Може дори сега да се намират на друга планина или да са се отказали. Нищо чудно да са опитали да се върнат в хижата.

— Съмнявам се.

— Не ме интересува — рече тя. — Знам само, че трябва да си починем.

Дан я изгледа мрачно, после кимна.

— Добре, един час почивка, така добре ли е?

— Колкото кажеш — отвърна тя, затвори очи и протегна крака, опряла гръб в едно дърво.

Когато се събуди, без да знае колко време бе спала, горещото пладнешко слънце я напичаше през клоните на боровете. Стресна се, като си спомни къде се намират и защо са тук. Усети, че кракът й е изтръпнал и видя, че Дан, легнал успоредно до нея, бе положил глава на бедрото й. Спеше дълбоко. Пак затвори очи и обърна лице към жежкото слънце, усещаше как топлината му преминава през тялото й и му дава живот. После пак погледна към Дан, като внимателно раздвижи крака си, за да възстанови кръвообращението, протегна заключените си в белезници ръце, докосна с пръсти гарвановочерната му копринена коса и измъкна от нея една борова игличка.

С бедрото си усещаше пулса му — силен, равномерен и бавен, и чуваше лекото му хъркане. Горещият ветрец разлюля клонките над главата й и един слънчев лъч плъзна по рамото и главата на Дан, нагряваше спящото тяло.

Известно време Пайпър остана така. Наблюдаваше светлите петна върху тялото на Дан, вдишваше тежкия мирис на земята под себе си, борово ухание с лек привкус на мухъл. Вслушваше се и в звуците, наострила уши за всеки нетипичен за гората шум. Някъде в далечината се чуваше катеричка, още по-навътре по боровите върхари пропука клон и за миг я стресна. Все пак, помисли тя, засега вероятно са в безопасност от тази страна на планината. После, когато тръгнат отново и пресекат онази ливада, ще останат без прикритие и ще се изложат на опасност.

Продължи да гледа спящия Дан, усещаше топлата влага на главата му върху бедрото си. Само преди няколко часа този мъж бе жертвал живота си, за да я спаси. Знаел е на каква опасност се излага, не може да не е осъзнавал колко малки са шансовете му да оцелее. И въпреки това бе дошъл да я спаси.

Обичаше го. Сърцето й преливаше от обич, ръцете й милваха косата му, прокрадваха се надолу по мускулестия врат, пръстите й лекичко го галеха, за да го приспят по-дълбоко — искаше й се да се наслаждава вечно на този миг, преди да… Не, сега няма да мисли за това. Все някак ще успеят да се измъкнат.

Пайпър реши, че е невъзможно той да не я обича. Надали само честта и отговорността са го пришпорили да изкачи цяла планина, за да я спаси. Не може да не я обича поне малко. В този момент разбра, че всичко, което бе преживяла до тук, я е водело единствено до мига, в който ще се влюби безнадеждно. Дори след няколко часа да умре в тези планини, тя знаеше, че ще бъде спокойна — най-после, най-накрая бе разбрала какво е любовта.

А Дан? Може би той не я обича или просто го прави по свой собствен начин. Поне му беше дала всичко, на което е способна. Защо ли навремето съдбата не отреди тя да е жената, която да влезе в магазина за каубойски ботуши… Ако можеше някак да внуши на Дан това, което самата знаеше — че Даяна щеше да бъде щастлива заради тях. Ако можеше поне малко да разсее съмненията му, та да може да се чувства свободен да я обича.

Той се събуди след няколко минути. Стресна се в съня си и се надигна, тялото му моментално се напрегна, готово да действа, още преди да е осъзнал къде се намира.

— Всичко е наред — прошепна Пайпър и му се усмихна. Обичаше тази полицейска жилка в него.

— Господи — промърмори Дан, — забравих къде сме. Помислих…

— Наред сме — рече Пайпър, — но стига вече сме почивали.

— Да — отвърна той и се изправи, взе ръцете й в своите, за да й помогне да стане.

Тогава между тях премина нещо, някаква позната искра, която накара сърцето на Пайпър да се обърне. Телата им бяха прилепнали. Дан се вглеждаше в очите й, все още хванал дланите й. Наведе глава и устните му докоснаха нейните, продължиха по бузата и надолу по врата. Тя чувстваше горещия му дъх върху кожата си, а отзад, по гърба й напичаше слънцето. Въздъхна, притисна се в него и след миг завързаните й китки обгърнаха врата му. Ръцете на Дан галеха гърба й, кръста, придърпваха бедрата й към себе си.

Дан я целуна страстно, устните им се сляха, а езикът му започна да изследва вътрешността на устата й. Пайпър изпадна в някаква омая, в стомаха си почувства изгаряща, пулсираща болка. Притисна се силно в него, устата й жадно поглъщаше неговата, пръстите й, вкопчени в косата му, не пускаха главата му.

Дан пръв дойде на себе си и се отдръпна. С усилие на волята хвана ръцете й и ги отстрани от врата си.

— Не сега — отрезви я той. — Трябва да вървим напред.

— Да — отвърна Пайпър. Бузите и вратът й пламтяха. — Прав си — направи опит да успокои дишането си, после попита:

— Дан, ако не е сега… Кога? Искам да кажа… Някога ще…

Той я сграбчи за раменете.

— Не ме питай. За Бога, моля те, не ме питай.

Трябваше да се задоволи с този отговор. Разбира се, той бе прав, бъдещето им беше неизвестно. Но все пак, защо не й даде някаква надежда? Тя знаеше, че той я иска, но дали я обича? Не мисли за това, каза си тя, като се извърна от него и опита да се успокои. Засега, просто трябваше да оцелеят. По-късно, ако се спасят, ще търси отговорите.

Повървяха по билото, на което бяха преспали, и се спуснаха към трепетликовите горички и шубраците надолу. Намериха малко диви ягоди. Не бе кой знае какво, стомахът на Пайпър дори се раздразни и я заболя от тях.

Дан стори същото, като мърмореше, че е готов да убие човек, стига това да му осигури голям сандвич с масло и сирене, и пържени картофи. След това продължиха, прекосиха долината, заизкачваха се отново и потънаха във високите борови гори, където Пайпър се надяваше, че ще има достатъчно видимост, за да се ориентира.

— Не знам — каза тя, след като застана на ръба на една оголена скала. — Мисля, че това там е Литъл Маунтин — тя посочи с обкованите в белезници ръце. — А онова по-нататък може би е Андерсън.

— Ей — рече Дан зад нея, — внимавай! Не забравяй, че не си планинска коза, Пайпър.

— Не се страхувай — тъкмо каза тя и изведнъж край ухото й със свистене прелетя нещо, после то се заби с тъп звук в дървото зад Дан и най-накрая из долината отекна изстрел.

Пайпър се препъна и се търкулна по гръб, после притича да търси прикритие. Едва не събори Дан, който в този момент се опитваше да докопа тениската й, за да я накара да залегне.

— Небеса! — изстена той и дръпна Пайпър зад себе си. Така двамата пробягаха разстоянието до прикритието на дърветата.

Пайпър не можеше да поеме дъх. Беше одрала рамото си на един камък и силно я болеше.

— Те са — прошепна. — Боже мой, това са те.

— Да, знам — задъхано рече Дан. — И пушката е с тях. Оптическият мерник и всичко.

— Как… как ни откриха?

— Бяхме са изложили на показ, направо като на витрина.

— Какво да направя, не съм виновна — сподавено се заоправдава Пайпър, докато тичаха към гората. Той все още я дърпаше след себе си, приклякаше, криеше се зад дърветата.

— Не съм казал такова нещо.

— Е, какво ще правим сега? Те са точно над нас. О, Господи!

— От другата страна на долината са. Сигурен съм.

— Откъде…

— Изстрелът се чу, чак след като куршумът се заби в дървото, затова.

— Тогава са доста далеч — каза тя и си пое дъх.

— Не достатъчно, по дяволите. Надявах се, че са загубили следите снощи.

— И аз — прошепна тя, — и аз.

Тръгнаха с бърза крачка. През цялото време Пайпър се надяваше, молеше се да е намерила правилната посока към трасето за пренасяне на трупи. Ако успееха да стигнат до стария изровен път, преди да се стъмни, до полунощ биха могли да се доберат до магистралата. Да. Тогава ще спрат някоя кола. Ще потърсят Дъч. Не. Не Дъч. Но, все едно, ще потърсят помощ отнякъде. И тогава всичко ще е наред. Ако, повтаряше съзнанието й, докато бягаха по билото, ако намерят пътя.

За малко същият този хребет, който делеше Пайпър и Дан от двамата им преследвачи да се окаже фатален за Дан. Дан не бе чувал за сипеите, тези ронещи се шистови скали, които изглеждаха толкова невинни, но всъщност можеха да се сринат за секунди и да те оставят без почва под краката.

Пайпър тъкмо му казваше да внимава, когато Дан се подхлъзна, опита се да намери опора, пак се хлъзна и под него почвата започна да се свлича.

Това можеше да се окаже краят, ако минаваха по върха на скалата, а не по долната й част. Дан пропадна само на няколко метра, заби с все сила крака в земята и спря до един голям камък. Пайпър се затича надолу, сърцето й биеше до пръсване. Дан ругаеше бясно, хванал с ръка рамото си. Раната на слепоочието му се бе отворила и започваше леко да кърви.

— Наред ли си? — попита тя разтревожено. — Дан…

— Не се безпокой, ще се оправя — промърмори той. Изведнъж подскочи, забравил болката си. — Пистолетът — добави ядосано. — Пистолетът го няма.

Няколко пъти провери навсякъде по дрехите си, после започна да търси наоколо.

Пайпър също се включи. И двамата затършуваха нагоре-надолу по скалата. Минаха почти петнайсет минути, но не откриха нищо. Накрая Дан подвикна:

— Трябва да вървим. Тук е много открито. Хайде, не се притеснявай.

Пайпър стоеше малко по-нагоре и приведена напрягаше очите си да види сивия метал на фона на сивата скала.

— Можем да го намерим — настояваше тя. — Само още няколко минути…

— Казах, остави! Тръгвай към ония дървета, там ще се срещнем. Хайде, Пайпър, веднага!

Тя едва сдържаше сълзите си.

— Какво ще правим сега, Дан? Трябва да го намерим!

— Откъде да знам, по дяволите, ще ги замеряме с камъни — изкрещя той.

Оттам нататък вървенето сякаш стана по-трудно, теренът стана по-неравен и стръмен, температурата се покачи. Беше изключително горещ следобед. Въздухът бе напечен и сух като прахан, на небето нямаше ни едно облаче. Сякаш дори гъстите редици от дървета не можеха да предложат облекчение в този зноен ден. От известно време това не даваше мира на Пайпър. В планината винаги, абсолютно винаги беше хладно. Освен това бе прекалено тихо. Животните, които същата сутрин бяха оживили гората, изглежда се бяха спотаили на сянка или пък се бяха оттеглили тъй дълбоко в лесовете, че човешки крак не можеше да ги последва. По врата и между гърдите си Пайпър усещаше струйка пот. Ризата на Дан бе съвсем мокра. Пиха вода от малко планинско ручейче и пак продължиха. Спираха за не повече от минута, рядко си казваха по нещо. Беше твърде горещо за приказки.

Вечерта настъпваше бавно. Пайпър засени очи с ръка и погледна към слънцето, което упорито се придвижваше към западния хоризонт. То представляваше гигантски оранжев пламък на фона на избледняващото небе. Облиза пресъхналите си устни и почувствала тръпка в бедрата и прасците, се зачуди дали наистина ще успеят да стигнат до пътя.

— Сигурна ли си, че шосето е отвъд онази долина? — няколко пъти вече я питаше Дан.

— Така мисля — несигурно отвръщаше Пайпър, — надавам се.

Заобикаляха бавно планината, за която Пайпър бе почти убедена, че е Туин Маунтин. Минаваха през гъсти смърчове, а по-нагоре — през борови гори, движеха се на зигзаг по трудния терен, опитвайки се да заблудят преследвачите си, ако случайно, не дай Боже, Суийт Пий и Франк ги зърнеха отнякъде. Всеки път, когато пресичаха полянка, приклякаха на уморените си мускули и хукваха през нея. Втурваха се в гората задъхани, жадни, изтощени.

— Не е възможно да поддържат това темпо — рече Пайпър. — Просто не могат!

— Могат и сто на сто го правят — отвърна Дан мрачно. — Не ги подценявай. Заложили са твърде много.

Слънцето потъна в хоризонта. Сега се придвижваше бързо. Въздухът бе все така неподвижен. В долината всичко вече бе потопено в сянка, слънцето огряваше само най-високите части на планината. Върховете на запад приличаха на трион — тъмни очертания на фона на кристално ясното небе. Пайпър спря и се облегна на едно дърво. Избърса с длани лицето си и се обърна на запад. Слънцето сякаш седеше във вдлъбнатината на планината, която го изяждаше, а небето бе придобило дълбок коралов цвят, който тук-там избледняваше до розово и лилаво. Гледката беше страхотна. И странна. В планината небето никога не добиваше подобен цвят, освен ако имаше облаци, които да отразят светлината, а над главите им не се виждаше и следа от облак. Освен това, би трябвало вече да захладнее, а промяна нямаше. Какво ставаше с времето — тотално затопляне на планетата, що ли?

Слънцето потъна по-ниско, небето пращаше червени, оранжеви и розови отблясъци, сякаш някой художник бе прокарал по него с широка четка най-ярките цветове от палитрата си.

— Трябва да тръгваме — каза Дан до нея. — Пайпър!

— Знам — отвърна тя. — Знам.

Но не беше лесно. Не беше лесно мозъкът й да заповяда на краката. А Дан? Той сигурно не е по-малко уморен, но упорито отказваше да го покаже, повечето време вървеше отпред, водеше я с изправен гръб. Рицарско държание, помисли тя, мъжествено. Обичаше го още повече заради куража му. Ако Дан се предаде, не знаеше какво ще прави. Съзнаваше, че това е странна мисъл за такава непоклатима феминистка като нея, въпреки това се чувстваше добре с Дан до себе си, силен, способен. Ако трябваше да срещне смъртта, нима имаше по-добър начин от това да бъде с мъжа, в когото се бе влюбила.

След залез-слънце мрак обгърна Скалистите планини, пейзажът притъмня и очертанията на боровите дървета станаха по-меки. Сенките се сгъстиха, навътре в гората дори бяха зловещи, но въздухът продължаваше да бъде прекалено топъл и сух. Дори се чувстваше необичаен мирис, който й се струваше познат, и все пак не успя да го определи. Колко странно, странно лято!

Лошото бе, размишляваше Пайпър, докато крачеше с усилие, че вече се стъмваше и ходенето щеше да стане доста по-трудно, както миналата вечер. Но пък имаше и за какво да се радва — беше познала посоката.

— Не сме се загубили — обяви тя с отпаднал глас.

Дан се обърна.

— Знаеш ли къде сме?

Тя кимна и посочи с две ръце отвъд долината.

— Виждаш ли онази черта точно под оголената скала там? Ако вече не съм откачила, това трябва да е старият миньорски път. Мисля, че е Фароуз Роуд.

— Сигурна ли си?

— Общо взето съм сигурна. И ако пресечем долината — тя пак посочи с ръце, — би трябвало да стигнем шосето за свличане на трупи след няколко часа.

— Добра новина, наистина — рече Дан.

Тя се усмихна едва-едва.

— И аз това си мислех.

— Знаеш ли — каза той, — досега да съм стигнал до границата с Канада, ако не беше ти.

— Ако не бях аз — отсече тя, — изобщо нямаше да си тук — известно време го гледаше право в очите. После продължи: — Благодаря ти. Ако не беше дошъл снощи…

Но Дан махна с ръка да я прекъсне.

— Вината за цялата тази бъркотия е моя. Ти не си виновна.

Тя поклати глава в знак на несъгласие. Протегна ръце и стисна ръката му.

— Ще се справим — рече с жар, — ще се измъкнем, а онези престъпници ще си получат заслуженото.

Дан хвана ръцете й.

— Такива са и моите намерения — сниши глас той. — Ще ги тикна зад решетките за цял живот.

— Без Хари — прошепна тя.

— Да, Хари — повтори той тихичко.

Луната изгря — огромен блестящ диск на фона на небето. Странно, около нея имаше някакво сияние. Пайпър не беше виждала подобен червеникав обръч. Всъщност, може би не съм обръщала внимание, помисли си тя.

Продължиха напред. Внимателно прескачаха повалените трупи, заобикаляха скали и стърчащи корени. Пайпър продължаваше да поглежда от време на време към небето, бърчеше нос, сякаш подсъзнателно се мъчеше да си спомни нещо. Дан също се оглеждаше, но винаги назад, следеше за Суийт Пий и Франк.

Пайпър изпитваше безкрайно изтощение, то стигаше сякаш чак до душата й. Завладя я такава умора, че започна да се чуди дали ще може да повдигне краката си оттук нататък. Жадуваше за почивка, искаше да спре поне за няколко минути, но Дан явно бе решил да не спират, вървеше, без да се оплаква, почти така бодро, както и преди десетина часа.

Все пак спряха при едно поточе. И двамата коленичиха и пиха жадно. На Пайпър й се стори, че погълна няколко литра, преди най-после да вдигне глава и да поеме дъх. Свежата планинска вода бе тъй сладка, животворна…

Тази миризма, помисли тя и подуши, вдигнала нос във въздуха. Впери поглед в розовата мъгла около луната, после изпъна гръб, без да става. Нещо не беше наред.

— Какво има? — попита Дан, когато на свой ред спря да пие. — Да не би…

— Не, не са те — обърна се и се вгледа в небето на север. Лека-полека започна да осъзнава ужасната истина. Червеното небе, цялото пламнало, маранята, острата миризма на… — Господи — прошепна тя. — О, Боже Господи.

Дан проследи погледа й. Тогава и двамата изтръпнаха — на север, на фона на сгъстяващия се мрак над гората се стелеше гъст дим. Планината бе обхваната от горски пожар.