Лин Ериксън
Огнена стихия (15)

Четиринадесета глава

Дан седеше на дивана в хола и се мъчеше да изяде студеното парче пица, което бе открил в хладилника. Правеше го насила, нямаше апетит. Чувството му бе познато от времето, когато беше детектив, налягаше го винаги преди някоя голяма операция. В тялото си чувстваше напрегнатост, но и решително спокойствие.

Честно казано, не можеше да си обясни защо Хари, Франк и Суийт Пий още не бяха предприели нищо. Бяха изминали цели двайсет и четири часа, откакто стреляха в него. Имаха достатъчно възможности да направят нещо. По дяволите, можеха да опитат, когато се връщаше, след като остави Пайпър у дома й. Защо не го бяха сторили? Или пък когато излезе, за да нахрани конете тази вечер, а също и докато караше към Кларк, преднамерено бавно, за да изпие една бира в „Дървения папагал“. Хари бе казал на Пайпър, че са се установили някъде около Ханс Пийк, та дори бе подкарал натам, помота се из района, огледа наоколо, подуши въздуха в очакване да се случи нещо — изстрел или кола изотзад, или нещо в сянката да прошумоли заплашително.

Беше готов, но от неговите хора нямаше и помен. Не можеше да повярва, че са се отказали и са се върнали в града. В никакъв случай. Затова реши, че е най-вероятно да дойдат под прикритието на нощта, че го чакат да се умори и отпусне.

Погледът му се премести върху пистолета, който лежеше върху масата до него. Сложи ръка върху гладкия, студен, смазан метал и го стисна в пръстите си, вдигна го в ръка. Познато, успокояващо чувство. Спомени нахлуха в съзнанието му, когато бе държал същия този пистолет, стиснал го здраво с две ръце пред гърдите, а от напрежение пръстите му пламваха. Само веднъж бе стрелял в човек, един заподозрян в тежко престъпление, и го рани в бедрото. Всички тия пукотевици от филмите бяха пълна глупост. Дори този единствен път му бе достатъчен. С цялата си душа се надяваше, че това ще бъде всичко, което ще се наложи да направи и тази вечер, макар да се чудеше как ще успее да обезвреди трима мъже едновременно. Ако намери начин да ги примами в тъмната къща… Дан познаваше всеки сантиметър от нея. А те не. Възможно бе…

Разбира се, можеше да го убият. В такъв случай Пайпър ще съобщи на властите. Дори този идиот Дъч знаеше какво да направи. А ранчото… Когато Даяна умря, той направи ново завещание при адвоката й и в него за наследник бе определена Пайпър. Дан знаеше, че Даяна винаги е искала да стане тъй.

Той стоеше в тъмната стая, заслушан в познатите нощни шумове, които идваха през отворения прозорец зад него. Продължаваше да стиска в ръка пистолета. Хайде момчета, хайде да свършваме по-бързо.

Минаха още десет минути. Времето сякаш беше полудяло. Минутите препускаха, а секундите едва се влачеха. Къде ли бяха те?

Още десет минути. Ако разчитаха да го извадят от търпение, бяха преценили точно. Но дойде ли време, ще е готов. Представяше си лицата им, дори лицето на Хари, и кръвта му кипваше. О, да, ще бъде готов.

Сигурно бе минал цял час, когато Дан стана, протегна се и предпазливо надникна през прозореца. Луната очертаваше почти пълен кръг, един огромен диск на небето и изглеждаше толкова голяма и близка, струваше му се, че може да я пипне с ръка. Ярка златистожълта повърхност, тук-таме осеяна с петна, приличаше на човешко лице. Сиянието й хвърляше сенки по земята. Толкова по-зле за тези приятелчета, ако смятаха да правят нощно посещение.

Пайпър трябва вече да е в Денвър, изведнъж се сети той. В града, сред множеството светлини и улично движение, тя щеше да е на сигурно място. В безопасност. Дан започна да обикаля къщата, надничаше през прозорците, търсеше нещо подозрително из познатия пейзаж. Хладилникът бръмчеше спокойно, стъпките му дори не нарушаваха тишината.

Тя сигурно го мразеше. Не можеш да постъпиш по този начин с една жена и после да я захвърлиш като стара обувка. Но Пайпър — тя бе тъй емоционална във всяко отношение, тъй почтена, че трябваше да я принуди някак си да се махне. И се наложи да я обиди, иначе тя би спорила безкрай, може би дори би повикала Радовски, независимо, че й бе забранил. Затова беше направил това, което трябва. Така прави човек в живота си, припомни си той, прави това, което трябва.

Хари му беше казал тези думи, и ето, сега Хари съблюдаваше своето правило. Нужно бе да запази работата си, репутацията, семейството си. Скоро щеше да излезе в пенсия, оставаха му не повече от две години, а това за него бе много важно. Иначе всички тия години щяха да са безпредметни. Годините, когато се излагаше на непрекъсната опасност, застанал на тънката синя черта между реда и хаоса, биха били напразни. Да, Хари бе заложил много. А също и Франк и Суийт Пий. Дан също.

Той се върна в хола и отново провери прозорците. Навън луната осветяваше двора пред плевнята. Бледата белезникава светлина блестеше върху покрива на джипа. Нищо не помръдваше. Никакви движещи се сенки. Къде ли бяха те?

Дан пъхна пистолета отзад под колана на дънките си и спокойно потърка наболата си брада. Изглежда щеше да бъде дълга нощ. Най-вероятно ще дойдат преди зазоряване. Сам Дан би постъпил по този начин. Зазоряване. Часът, в който кръвта на хората започва да се движи по-бавно. Часът, в който болните и старите се предават. Тогава очите на Дан щяха да се затварят, независимо от усилията да…

Телефонът зазвъня неочаквано, раздирайки въздуха като крясъка на някоя дива птица. За секунда мускулите на Дан неволно се свиха, после се отпуснаха. Сигурно е Пайпър. Тя беше в Денвър, сигурно беше тя. Сърцето му се преизпълни със задоволство, но същевременно и с раздразнение. Да те вземат дяволите, Пайпър, щеше да й каже.

Посегна и вдигна слушалката.

— Ало — изрече на един дъх.

— Дани — каза нечий глас. Не беше на Пайпър, а на някакъв мъж, при това звучеше познато. За момент не можа да се сети, после сърцето му замря. — Ей, Дан, тук е Франк.

Дан стисна слушалката.

— Да, аз съм, Франк.

— Е, Дан, ще ти предложим една сделчица.

— М-м-м — неопределено отвърна Дан.

— Та, тъй стоят нещата, проста работа. При нас е тая мацка, Пайпър. Ще я пуснем, ако дойдеш на нейно място.

Дан усети как цялото му тяло се парализира, обзе го задушаваща безпомощност, последвана от страх и от разтърсващ гняв.

— Какво? — едва отрони той.

— Чу ме добре. Пайпър е при нас. Предлагаме ти размяна. Ще я пуснем, ако се предадеш.

Дан стоеше с наведена глава и отпуснати рамене, само ръката му продължаваше да стиска до болка слушалката. Мозъкът му препускаше като пощурял.

— Лъжеш — отвърна той, за да печели време.

— Да, да, разбира се, и сега ти ще затвориш телефона — каза Франк подигравателно.

Пайпър. Бяха хванали Пайпър. Повтаряше се същото. Ще я убият и после той ще носи и тази отговорност. Никой не можеше да живее с такъв товар, не и при втори подобен случай.

— Добре — промълви Дан и се насили да се съсредоточи. — Как ще разбера, че наистина е при вас? Ако блъфирате?

— Дан, момчето ми, минали сме през една и съща школа — рече Франк меко. — Кого си мислиш, че заблуждаваш? Хванахме я по пътя за ранчото, към осем и половина тази вечер. Караше червено чероки. Беше облечена в дънки и зелена тениска и бълваше огън и жупел. Цял вулкан е твоята Пайпър, Дан.

Осем и половина? По пътя за Елк Ривър? По това време трябваше да е някъде по средата на пътя към Денвър, това бе единствената мисъл в главата му. Какво става, по дяволите. Какво…? Но сега нямаше време за това. Явно беше при тях. А щом се е разбесняла, значи не са й причинили зло. Поне засега.

— Добре — отговори той предпазливо, — може наистина да е при вас. И какво от това? Какво ви кара да мислите, че ще се предам заради нея?

Франк се изсмя.

— Ей сега ще ти кажа защо си мислим така, идиот такъв. Видяхме джипа й в ранчото снощи. А и ти винаги си бил съвестен. Няма да позволиш още една невинна душа да пострада, не и след като загуби първата, нали тъй?

Дан стисна юмрук и усети как в стомаха му се събира ярост и се заплита на топка. Започна да ругае, да оплюва Франк с всички познати епитети, да псува. Франк само се смееше. Накрая Дан спря, изтощен, изцеден. Бесът му се уталожи и се превърна в тиха омраза.

— Свърши ли?

— Къде се намирате? — попита Дан грубо.

— Ще ти кажа, но първо трябва да те предупредя, Дан, никакви ченгета, никой, освен теб. Искаме те сам. Само нещо да ни се стори подозрително и тя умира веднага. Ясно ли е?

— Да, да, разбира се. Знам за какво говориш. Направо ми кажи къде и кога — прекъсна го Дан нетърпеливо.

— Добре. Намираме се в една хижа малко след Хан Пийк. Тръгваш по пътя за Елк Ривър към шосе номер 488, свиваш вдясно и след три-четири километра от дясната страна в храстите ще видиш нашия форд. Има знак. Оттам започва пътека към Айън Маунтин. Вървиш по нея около четири-пет километра. Просто я следвай. Не можеш да изпуснеш мястото. Имаш време до сутринта.

— Господи, Франк, ами ако объркам пътя? Ако изгубя повече време? Дай ми срок до обед.

— Не. Сутринта. До девет. Това е. Чакаме те. Сам.

Дан стискаше слушалката с такава сила, че ръката го заболя. Вдигна глава и се взря в пространството, размисляше, изчисляваше, търсеше варианти. Но накрая стигна до едно-единствено заключение.

— Добре — каза той с метален глас, който режеше като острие. — Ще дойда, Франк. Ще се видим сутринта.

— Добре, Дан, разбрано — и Франк затвори.

Дан остави слушалката много внимателно, тъй предпазливо, сякаш с някое по-грубо движение щеше незнайно как да нарани Пайпър. Стоеше със сведена глава и скръстени ръце, вперил поглед в телефона, като да беше отровно влечуго. Бе обладан от омраза. Страхуваше се за Пайпър. За миг почувства пълно, сковаващо отчаяние, после на негово място дойде решителност, която прочисти съзнанието и подкрепи тялото му.

Знаеше какво трябва да стори. Беше го разбрал още в мига, когато се обади Франк. Но как, как да спаси Пайпър?

Ще тръгне веднага. Няма смисъл да чака до сутринта, по никакъв начин не би могъл да бездейства цялата тази ужасна нощ. Грабна едно яке, намери фенерче и напусна къщата. Устата му беше пресъхнала, сърцето му биеше лудо. В мозъка му отекваше до безкрайност една и съща мисъл: „Пайпър, Пайпър е в опасност. Върви да спасиш Пайпър…“

Защо не беше отишла в Денвър? Как са я отвлекли? Страхуваше ли се, бяха ли я наранили? Беше ли обзета от паника?

Едно нещо знаеше с абсолютна сигурност. Франк лъжеше най-безочливо. Никога нямаше да направят размяната. Тя знаеше какво са направили, кои са. Никога, за нищо на света нямаше да я пуснат. Не съществуваше такава възможност. Използваха я, за да подмамят Дан, а после щяха да убият и двамата.

Освен това познаваха Дан, познаваха го твърде добре, тъй както ченгетата се знаят помежду си, дълбоко, до мозъка на костите си. О, да, те бяха наясно — Дан не се заблуждава, знае, че ще убият и двамата, но бяха заложили на гордостта му, на тази дяволска гордост.

Дан караше с висока скорост на север по пътя за Елк Ривър, взимаше завоите лудо и гумите свистяха. Мозъкът му работеше на пресекулки — ту се концентрираше върху шофирането, ту върху Пайпър. Хладнокръвното спокойствие от преди малко вече бе дало път на кипяща превъзбуда. Прекоси бързо Кларк и Глен Идън, купчинки от пръснати светлини в нощта, премина езерото Стиймбоут и Ханс Пийк и потъна в планинските дебри, които се простираха пред него в продължение на стотици километри на запад, север и изток, необезпокоявани от човешко присъствие. Фаровете му просветваха хаотично по плътната стена от тъмни дървета, които обрамчваха тесния път и сякаш се надвесваха над него. Започна да търси дясното отклонение към Айън Маунтин. Завъртя волана, щом видя знака и продължи. Гумите му занесоха по чакъления бордюр на пътя. Още няколко километра и ще види колата им в храстите, бе казал Франк. Дан напрягаше очи в тъмното, за да види означението на пътечката. Намали скоростта. Високите светлини на джипа улавяха светещите очи на горските обитатели, а във въздуха се усещаше острата миризма на скункс.

Ето, видя го. Знакът. Отби колата. Значи, тук е. Загаси мотора, пъхна ключовете под седалката и включи фенерчето.

Абсолютната тишина в гората навяваше ужас, беше прекалено топло и сухо за нощно време в планината. Въздухът беше като шупнало вино. Дан завърза ръкавите на якето около кръста си, намести пистолета и потърси с очи скритата кола — бронко, както му бе казал Франк. Лъчът на прожектора проблесна върху нещо лъскаво — хром. Наистина беше там, форд в синьо и сребристо, с регистрационен номер на фирмата за коли под наем. Добре.

Дан погледна часовника си. Беше малко преди полунощ, когато тръгна по пътечката с насочена напред светлина. Не чувстваше умора, макар че би трябвало. Адреналинът пулсираше във всяка вена от тялото му, напираше във всяка клетка с ритъма на сърцето му. Пое с равномерна стъпка. Там, където дърветата не хвърляха сянка, луната осветяваше пътя му по-ярко от мъждивия лъч на фенера. За тази надморска височина нощната температура бе прекалено висока, въздухът бе по-сух отколкото в плевня, пълна със сено. Проклета суша, мислеше Дан, усещайки капчиците пот по челото си. Подмишниците и кръстът му се бяха овлажнили. Задушна нощ в Скалистите планини. Странно. Вървеше и се чудеше. Винаги бе предчувствал, че фаталният миг ще дойде в някоя мразовита вечер. Подобни мисли се въртяха в главите на хора с опасни професии. А сега беше горещо. А може би, в края на краищата, няма да умре сега. Или пък е грешал относно студа.

Вървеше нагоре и прехвърляше в главата си различни планове. Да припълзи и освободи Пайпър, докато другите спят. Не, ще има някой буден на пост. Да стреля в прозореца, но може да рани и нея. Някак си да ги подмами навън. Десетки варианти му идваха наум, но нито един нямаше да успее. Имаше заложник и ситуацията беше от най-лошите. Нямаше под ръка психолог, който да ги убеди да излязат от хижата, нито екип от барети, който да ги обкръжи. Беше сам. Това бе огромен риск, но рискът да иска подкрепа беше дори по-голям. Спомни си какво сочеше статистиката при подобни ситуации. Всички полицаи я знаеха. В повечето случаи някой, обикновено невинната жертва, биваше убит. Да, знаеше дяволски добре какво сочеха данните.

След час фенерчето му се изтощи и той започна да си проправя път, бавно, предпазливо, на лунна светлина. Ризата му беше мокра, дишаше трудно. За миг си представи как Хари се е бъхтил по тази стръмна пътека. Хари… Господи, как е могъл да се забърка в тази история? Дали Франк и Суийт Пий са го принудили? По дяволите, това беше прекалено лесно обяснение. Хари им бе помогнал да убият Даяна или поне е знаел за това и Дан не би могъл да му прости. Умът му отново заработи трескаво. Ще се изкачи на покрива и ще пусне в комина подпален клон, по този начин ще ги прогони навън. Ако въобще има комин и ако разполага с кибрит, а нямаше. Ще им предложи пари, за да я изведат до безопасно място. Боже, ще му се изсмеят в лицето.

Дан си пробиваше път напред, взираше се във всяко коренче, във всяка скала и дупка по пътя си. Размишляваше, преценяваше възможностите. Гората около него беше нажежена, цялата премрежена от сребърни ленти там, където пробиваха лунните лъчи. Сенките бяха сякаш от черно кадифе, стволовете — като ясно и изящно очертани линии от черно-бяла литография. Над главата му небето, когато бе открито, изглеждаше бездънно и обсипано със звезди, а луната, увиснала в пространството, сякаш го гледаше с иронично снизхождение.

Той погледна часовника си и разбра, че е вървял около час и половина. Намали хода и свърна от пътеката. Навлезе в гората и продължи успоредно на нея. За щастие, на тази височина дърветата бяха предимно борове и смърчове, които растяха нарядко, и между тях имаше малко растителност, тъй че се придвижваше лесно. Озърташе се предпазливо, защото всеки момент можеше да се натъкне на хижата и, без да ще, да издаде присъствието си. Трябваше да си запази поне това преимущество — изненадата, то е единственото нещо в негова полза. Те го чакаха на сутринта. Девет часа, бе казал Франк. Може би всички ще са заспали. Може би, но не можеше да разчита на това. Дали в бараката ще свети? Или пък ще има запален огън? По-вероятно не — бе прекалено горещо, за да се пали огън днес. Ако нещо гореше, той щеше да усети пушека много преди това. Лошо, че тази нощ е толкова топла.

Придвижваше се безшумно и се лепеше за сенките. Стъпваше много внимателно. Напипа оръжието на кръста си, стар невротичен жест. Беше там, тежестта му му подейства успокоително.

После я видя, черно петно, по-тъмно и от нощта. Спря на място и затаи дъх, застина като статуя. Хижата — малка квадратна дъсчена постройка, от която не идваха никакви признаци на живот. Прикри се зад едно дърво и остана да я наблюдава като внимателно разглеждаше разположението на вратата и прозорците, на разчистената площадка пред нея.

Пайпър беше там вътре, може би вързана, уплашена до смърт, ужасена от неизвестността. Дали са й казали за сделката? Може би, дори е доста вероятно. Повярвала ли им е или е осъзнала, че при всички положения ще убият и нея? Надяваше се да им е повярвала, защото тогава поне нямаше да се страхува за живота си.

Откри дърво, на което може да се облегне и приклекна, без да откъсва очи от бараката. Започна да обмисля разни нови варианти — те се нижеха в съзнанието му като на филмова лента. Не струваха, нищо не струваха, нито един от тях не беше добър. Във всички случаи я грозеше смъртна опасност.

Не, съществуваше една минимална вероятност да я измъкне жива. Вътре в себе си знаеше това още от самото начало. Да, имаше една-единствена възможност да я спаси, без да убият и двамата.

Дан се изправи и заобиколи хижата, търсеше нещо в потъналата в нощни сенки околност. Накрая го намери от източната страна на постройката — вдлъбнатина в земята, прикрита от паднало дърво. Това ще свърши работа. Постоя тук минута-две, с поглед мереше ъгли, разстояния между вратата и прозорците, търсеше прикритие между позицията си и входа. Накрая кимна. Може би ще успее. Може би ще даде на Пайпър петдесет процента шанс да оцелее, което бе значително по-добре от сегашната ситуация.

Пое дълбоко дъх, издърпа пистолета от овлажнения ремък на кръста си и застана в прикритието на сянката. Преглътна, пак пое въздух и извика:

— Франк! Суийт Пий! Тук съм!

Зачака. Стоеше неподвижен, стиснал с две ръце пистолета пред гърдите си. Осъзна, че не е изрекъл името на Хари. Не можеше.

— Хайде — извика отново, — толкова дълго чакахте този момент. Само изведете момичето навън, и щом тя е в безопасност, съм на ваше разположение — изчака няколко секунди, после продължи: — Няма измама, момчета, изкарайте я и няма да ви създавам проблеми!

Да, как ли пък ще им се дам ей така, помисли наум.

Никаква реакция. Какво ли ставаше вътре? После чу гласове, раздвижване, блъскане. Мъже, които се движеха в тъмното.

— Хайде! — извика за последен път.

— Дан! — дочу глас от хижата. Беше Пайпър. — Дан! Не идвай! Те ще… — но гласът й секна и на негово място се чу псувня и звук от удар.

Кръвта на Дан се вледени, после го заля гореща вълна от гняв. Стоеше там и чакаше, чакаше, макар че му се искаше да се втурне към тях като бесен.

— Изведете я вън! — изкрещя.

Пак шепот, гласове, движещи се мъже, прибягнала пред прозореца сянка. Накрая вратата изскърца и се отвори, и по старото, посребряло дърво проблеснаха лъчи от лунна светлина. Видя как от хижата излизат фигури, тъмни сенки, които се промъкваха бавно навън. Клонка изпука под нечии нозе и Дан бе убеден, че чува как някой задъхано диша.

Тогава разбра плана им. Един от тях държеше пред себе си Пайпър като жив щит. Телата им се сливаха в общо тъмно петно. Другите двама вървяха отстрани тъй, че пазеха Пайпър и човека зад нея. Да, те знаеха правилата не по-зле от него — движеха се раздалечено един от друг, за да успеят да стрелят от различни ъгли, докато Дан можеше да се цели само в един. По дяволите!

— Нека дойде при мен — рече Дан. — Сама.

Той бързо приклекна и се скри по-навътре в сянката.

— Разбира се, Дани, не се безпокой — обади се Суийт Пий. — Малко подрани. Не те очаквахме преди заранта.

— Дан — извика Пайпър, — недей! Не ги оставяй да…

Но Суийт Пий я дръпна грубо и й запуши устата.

Дан изтръпна. Пое си дъх и затвори очи. Овладей се, човече, каза си той. Единственият шанс да спаси Пайпър зависеше от това дали ще запази самообладание. Трябва да се опита да свали някой от мъжете отстрани на Суийт Пий и Пайпър, тогава ще се наложи Суийт Пий за миг да остави Пайпър, за да стреля по Дан. Ако има късмет, в този миг Пайпър би могла да…

Но не успя да довърши мисълта си. Преди още да успее да помисли и да прецени, преди дори да разбере какво точно става, чу вика на Хари: „Бягай! Бягай, Пайпър!“

После сенките се разтичаха като полудели, движеха се прекалено бързо и разбъркано, за да може да ги следи — по дяволите тази тъмница! След това чу как Хари вика пак и като бомба в нощта избухна изстрел, светкавица и оглушителен тътен.

В следващия миг различи Хари, навел глава напред като бик в атака. Бягаше и дърпаше след себе си Пайпър.

— Насам! — извика Дан, прицелвайки се в двамата мъже зад него. Беше заел обичайната си поза — с разкрачени крака и с пистолет, стиснат в две ръце. — Насам! Хари, насам!

Изтрещя втори изстрел и отекна в гората. Дан приклекна и натисна спусъка, макар да не виждаше много добре. Надяваше се да принуди Франк и Суийт Пий да търсят прикритие, а в това време Хари да може да избяга.

Чу как Пайпър изпищя. Господи! Раниха ли я? Но и двамата с Хари бяха пред очите му — Хари, червенобузият дебеланко, спасява момичето. Откъм хижата стреляха отново. Дан също стреля, предизвиквайки блясък и тътен в гората, после сграбчи Пайпър, която бе само една приведена сянка, и с все сила я бутна зад едно дърво. Хари също бе там и се хвърли на земята до Дан.

— О, Дан! — нареждаше Пайпър. — Боже мой, Дан!

— Добре, сега всичко е наред. Успокой се, тук си в безопасност — пошушна Дан. — Хари?

Мълчание.

— Дан, мисля, че го улучиха — прошепна тя, изпаднала в паника.

Усети как стомахът му се сви. Дан загуби самообладание. Промърмори нещо, ругатня или стон, или и двете заедно. Край главата му изсвистя изстрел, куршумът се заби в близкото дърво. Пайпър го дърпаше задъхана, смъкна го наполовина върху себе си.

— Хари? — рече Дан.

— Ранен е, Дан — проплака тя. — О, Боже, той ми спаси живота!

Прозвуча още един изстрел, който рикошира в скалите. Разхвърчаха се искри. Дан коленичи до Хари. Надвеси се над него. Едва ли забеляза как Пайпър грабна пистолета на Хари, залегна и стреля към бараката. Дан не помръдваше, а луната осветяваше тъмното петно върху ризата на Хари. Около него гърмяха изстрели и някъде в главата му се мярна мисълта, че всеки миг пълнителят ще свърши и животът на двамата с Пайпър щеше отново да виси на косъм. Но сега това нямаше значение.

— Хари, приятелю, аз съм — рече той и се наведе съвсем близо до лицето му. — Ще се оправиш.

Хари се опитваше да говори, устните му шепнеха нещо, но гласът се давеше, а от устата му се стичаше черна струйка.

— Дани-бой, съжалявам… Даяна. Дани, не исках, съжалявам…

Дан почувства как тялото му се отпусна. Край. Обхвана го дива болка. Хората, които най-много обичаше на света, умираха заради него. Скръбта го съкруши.

— Дан! — повика го някой. Беше Пайпър, ужасена, обзета от паника, го дърпаше, разтърсваше го. — Дан, пистолетът на Хари, празен е. Не мога… Дан!

Той се изправи и главата на приятеля му безжизнено тупна на земята. Усещаше спарения, меден дъх на кръв. Ръцете му бяха съвсем окървавени. — Хари — изстена той в себе си.

— Дан, моля те, идват — каза Пайпър и започна да го дърпа. — О, Боже, Дан!

Тогава осъзна реалността. Сепна се и инстинктът му за самосъхранение задейства. Той се сниши, дръпна Пайпър и се втурна навътре в гората, тичаха приведени под куршумите. Франк и Суийт Пий неистово крещяха и псуваха в тъмнината.

Дан чуваше как дъхът на Пайпър стърже в дробовете й, но тя продължаваше да тича.

— Добре ли си? — попита той.

— Да — отвърна му тя, — но тези неща… — протегна ръце, за да му покаже белезниците — ми пречат.

Той я хвана над лакътя, за да я подкрепи. Тичаха заедно, оставяха хижата и куршумите зад себе си, изпотени, задъхани. Проправяха си път през дърветата и клоните, препъваха се в коренища.

По едно време й каза:

— Спри за малко, момиче!

Дробовете му пламтяха, гърдите шумно се повдигаха и спускаха.

Продължиха да вървят към изгряващото слънце, залутани в необятните Скалисти планини на Колорадо, тичаха в горещата тъмна нощ.