Лин Ериксън
Огнена стихия (14)

Тринадесета глава

Пайпър бе оставила зад гърба си Стиймбоут Спрингз още преди час и вече караше по изпълнения със завои планински път за Форт Рейндж и Денвър, когато внезапно отби встрани и натисна спирачка.

Дан я беше излъгал.

И ето, цял час вече тя пътуваше с разбито сърце и дори не й мина през ума, че той съвсем преднамерено я бе заблудил. Нима може мъж, който с такава страст е любил една жена, за миг просто да се превърне в камък!

О, Дан, каква глупачка съм, че се хванах на тази въдица! Ако умът й си беше на мястото и не беше размекнат от любовна нега, тя моментално щеше да прозре измамата.

В съзнанието си Пайпър превъртя лентата на спомените от последните им минути заедно — всичко, което Дан каза, изражението на лицето му, езикът на тялото. Една тлъста лъжа, защитна стена, която той издигна от нелепо чувство за собствено достойнство, заради нейната безопасност, такава, каквато я виждаше той.

Естествено, че ще излъже!

Пайпър погледна в огледалото за обратно виждане и обърна колата. Натисна газта до край. Нямаше представа какво й готви бъдещето, знаеше само, че няма да остави Дан сам срещу тези убийци. После, когато опасността отмине, тогава двамата ще трябва да се заемат с това мъгляво бъдеще и да разрешат проблемите си. Но сега Дан се нуждаеше от помощ и да пукне, ако подвие опашка и избяга.

Тя просто летеше по обратния път за Стиймбоут Спрингз, вземаше душата на бедното чероки, което оставяше зад себе си каравани и мотоциклети, профучаваше край туристите, които спазваха ограничението на скоростта.

Пътят се издигаше и се спускаше, криволичеше през широките долини на северозападно Колорадо, върховете на Континенталния вододел се извисяваха над дълбоките пропасти и подчертаваха синевата на лятното небе. Полята бяха златистокафяви, макар сушата да бе изсмукала цялата им влага — какво ужасно лято беше! Почти никой вече не правеше опити да напоява. Също като Дан, всички…

Дан…

Мозъкът й за миг блокира и тя отпусна газта, точно когато бе започнала да изпреварва един микробус. От най-лявото отсрещно платно с грохот се задаваше тежкотоварен ТИР с ремарке. Тя изведнъж дойде на себе си и натисна газта докрай, едва успявайки да се шмугне пред микробуса. Шофьорът му бе натиснал клаксона и размахваше юмрук към нея.

Пфу! Пайпър пое дъх, но като си спомни на каква опасност се е изложил Дан, превишената скорост по пътя й се стори като детска играчка.

Сега летеше през потъващата в сумрак долина на Ямпа. Само няколко мили я деляха от Стиймбоут Спрингз, когато изведнъж осъзна какво трябва да прави.

Дъч. Той беше единственият човек, който може да помогне на Дан сега, единствен той знаеше какво трябва да се направи. Ще трябва да наведе вирнатия си нос и да помогне. Това е негово задължение, за Бога. Дори той не би могъл да пренебрегне опасността, която криеше тази ситуация. Не би посмял. Най-важното нещо на света за него бе постът, който заемаше. Ако Дъч не вложи всички сили като шериф, гласоподавателите от Раут Каунти ще му отмъстят, когато дойдат избори.

Разбира се, Дъч ще склони.

Тя го откри не в офиса, а в едно кафене отсреща — ползваше вечерната си почивка.

Пайпър се настани на съседния стол и отказа със знак кафето, което сервитьорката й предложи.

— Слава Богу, че те намерих — задъхано рече тя. — Ще ти разкажа всичко по пътя за ранчото, но, Дъч, трябва да дойдеш с мен веднага. Трябва…

— Ей, ти какво — прекъсна я той и се завъртя на стола. — За какво, по дяволите, говориш? — отпи от кафето си бавно, като демонстрираше пълна незаинтересованост.

— О, Боже — Пайпър стисна ръката му. — За Дан говоря… В опасност е. Слушай, нямаме време, за да ти разказвам цялата история сега. Ще ти обясня на път за…

— Що е време, все е пред нас — рече той и си погледна часовника. — Да, всъщност след около четиридесет минути ми свършва смяната.

— Дъч — извика тя, — престани да разиграваш комедии. Ти си шерифът! Точно в тази минута Дан го дебнат три ченгета от Филаделфия, готови да стрелят без предупреждение. Още повече, че това са същите хора — добави тя, убедена, че той ще се откаже от театъра сега, — които причиниха катастрофата на Даяна. Дъч, те са убийци. Всъщност са убили един човек във Филаделфия. О, всичко е тъй сложно и преплетено. Ще ти разкажа подробно…

Но той поклати глава отегчено.

— Остави. Това ми звучи като някаква фантастична история, която Бурн е измислил, за да те омае.

— Да ме омае?

— Разбира се, малката, този тип иска да ти се представи като истински герой, изправен срещу три градски ченгета, трима страшни убийци. Каква дивотия. И ти му повярва.

— Истина е — прошепна Пайпър. — Иди погледни пикапа му. Намира се точно след…

— Видях го тази сутрин — Дъч сви рамене. — Е, значи Бурн е излязъл от пътя снощи. Сигурно е ударил няколко бири в повече. Голяма работа.

— За Бога, Дъч — прошепна тя настоятелно, — на предното стъкло има дупка от куршум.

— Не видях такова нещо.

— Тогава се върни и погледни хубаво.

— Утре сутрин.

— Сега.

Той пак поклати глава.

— Имам си писмена работа, малката. Ни ми се ще да работя цяла нощ.

— Ти си… ти си полудял — заекна тя от вълнение и пак се вкопчи в ръката му. — Дъч, не можеш да постъпиш така. Знаеш, че нещо става горе в ранчото. Знаеш, че е вярно. Трябва да пренебрегнеш личните си чувства и да изпълниш дълга си. После ние двамата ще се оправим, обещавам ти, но…

— Знаеш ли — прекъсна я той, като хвърли няколко монети върху белия тезгях, — не бих си мръднал пръста за теб или Бурн, дори живота ви да виси на косъм — след това сложи сивия стетсън на главата си и се изправи. — Между другото — добави той, — видях джипа ти в ранчото. Доколкото разбирам, там си прекарала нощта.

Занемяла, Пайпър го гледаше как отива към вратата и се усмихва сияйно на сервитьорката.

— Дъч — прошепна обезумяла, — не разбираш ли, че това ще е краят на твоята кариера? Не можеш, просто не можеш да направиш това!

— Приятна вечер, Пайпър — рече само той и потъна в сенките на вечерния мрак.

 

 

Разбира се, следващото решение бе лесно. По-скоро, мислеше Пайпър на излизане от града, когато тръгна по пътя за „Елк Ривър Ранч“, нямаше какво да се решава. Дан беше сам срещу трима. Е, може би съотношението щеше да стане две към три.

Когато бързаше към колата си, й бе минало през ум, че може да опита да помоли за помощ някой от заместниците на Дъч. Но тази идея бързо се изпари. Никой от тях не би посмял да се опълчи срещу своя цар и господар — шериф Дъч Радовски.

Добре, мислеше Пайпър, шофирайки по тъмния път и мъчейки се да потисне страха, ние сме двама, а те са трима. Запита се дали 22-калибровия пистолет на Даяна е все още в килера. Не че беше кой знае какво срещу тежкото снаряжение каквото използваха при засадата на пътя снощи, но все пак бе по-добре от нищо. Преди години Пайпър се бе тренирала с него в стрелба по мишена. Даяна го държеше, за да гони по-нахалните скунксове и миещи мечки, но той би могъл да свърши добра работа и срещу три градски ченгета.

Минавайки по тесния криволичещ път, тя се чудеше дали би посмяла да стреля срещу човек. Естествено, когато е тъмно, би било достатъчно просто да гръмнеш във въздуха, за сплашване. От друга страна Дан искаше да приключи с тази история.

Защо ли разсъждава? Още нищо не се е случило. Може би, след снощния провал, са се върнали в… Но, не. Нали тази сутрин Хари бе дошъл при нея в плевнята. Нямаше да си тръгнат. Не преди да си свършат работата.

О, Боже, помисли си Пайпър, дано Господ се смили над тях с Дан, защото ясно е, никой друг няма да го стори.

Представяше си как ще се разбеснее Дан, когато след няколко минути цъфне в ранчото и тъкмо обмисляше как да се справи с него, когато за пръв път забеляза бързо приближаващи фарове зад себе си. Добре, нямаше намерение да намалява, за да пусне тоя глупак — и без това шосето ще е само негово, веднага, щом като завие по отклонението за ранчото, ей там, след онзи завой.

Върна мислите си към Дан, мъчейки се да разсее ужасното предчувствие, че може би точно в този момент Хари, Суийт Пий и Франк настъпват към къщата под прикритието на нощта.

Не, реши Пайпър, сигурно ще тръгнат по-късно, ще чакат да се умори, нервите му да се обтегнат и изтощението да го направи по-податлив на грешки. Разбира се. Но това, което тия трима страхливци няма да знаят, е, че тя също ще бъде там. Пайпър Хилиърд в спасителна акция, помисли си мрачно. Колата зад нея я заслепи с фаровете си. Тя се протегна, за да нагласи огледалото за нощно виждане и изведнъж осъзна, че фаровете ги няма, че те се изместват отляво и колата се опитва да я задмине. На завоя!

— Идиот! — възкликна Пайпър и отби черокито възможно най-плътно в дясно. — Какви пияни глупаци са тези туристи…

Всичко стана за миг. Както си караше, внимателно следвайки немаркирания десен край на шосето, колата й занесе в канавката, изблъскана от пътя. Спря, наклонена под опасен ъгъл, със затънали в меката пръст десни гуми.

Пайпър опита да се овладее и на няколко пъти пое дълбоко дъх. Беше стиснала волана с побелели от напрежение ръце.

— Глупак такъв… Глупак… — задъхваше се тя, побесняла, гневна. Изведнъж вратата й се отвори с трясък.

— Ей, ти, слушай — започна Пайпър напушена и стресната.

— Я млъквай — заповяда някакъв глас — и излизай от колата.

Усети как цялото й тяло омекна. Взираше се в лицето срещу себе си и не можеше да прокара звук през пресъхналото гърло.

— Излизай! — извика пак непознатият и сграбчи ръката й. Издърпа я на банкета и тя се препъна.

Тогава видя и другия мъж. През мъглата от объркване и ужас, която я обгръщаше, позна стоящия отзад човек. Беше Хари Тегмайер.

— Млъквай, Хари — каза шофьорът, за който Пайпър скоро разбра, че е Суийт Пий. — Край на излишните приказки.

От мястото, където седеше с ръце в белезници — задната седалка на един форд — тя можеше да види само тила на двамата мъже отпред. Хари на предната седалка и Суийт Пий на шофьорското място. До нея седеше мъж на име Франк, който следеше всяко нейно движение.

— Хайде, говори си с мен — обърна се тя към Хари, — той да не ти е господар.

— Млъквай — процеди Суийт Пий. — Затваряй си човката или ще ти я натъпчем с някой парцал.

— Ей, Суийт Пий, не е нужно да се нахвърляш така върху дамата — обади се Хари с посивяло лице.

Пайпър зърна надупчената от шарка физиономия на шофьора в огледалото. Очите му я фиксираха — черни камъни, плувнали в мазнина.

Те караха по пътя, който минаваше през долината на Елк Ривър и водеше към езерото Стиймбоут, разположено под Ханс Пийк. Франк почти не обелваше дума. Веднъж провери белезниците, като ги подръпна, после пак се отпусна на седалката си. През цялото време говореше Хари, едва ли не, без да спира. Говореше празни приказки, коментираше гъстотата на гората, дивото животно, което се натъкна на фаровете им и бягаше пред тях като хипнотизирано. Бъбреше тъй, сякаш бяха излезли на обикновен пикник, въобразявайки си, може би, че ще може да оправи нещата, само ако говори непрекъснато. Но нещата не бяха наред. В ума на Пайпър всичко вреше и кипеше. Нямаше представа къде я водят, или въобще защо са я отвлекли. През цялото време в главата й се въртеше една мисъл — че Дан сигурно е още жив. А може да са го заловили и да я водят на същото място, където е и той. Тогава, о, да, тогава ще ги ликвидират и двамата. Далеч от цивилизацията. Чиста работа. Щяха да заровят телата им и никой никога нямаше да ги намери.

— Как бих искал да дойда на риба в туй езеро някой ден — разсъждаваше на глас Хари. — Има ли пъстърва тук, Пайпър?

— О, млъквай, по дяволите! — Суийт Пий, на когото му бе дошло до гуша, думна с юмрук по вратата.

— Да, има канадска пъстърва. Ще ти хареса, Хари.

Ако успееше да поддържа разговора с Хари, започна да си мисли тя, да го накара да говори непрекъснато, може би ще ги забаламосат и тя да успее да избяга. Но как? И къде?

— В реката също има добра риба — каза тя и се наведе напред. В огледалото видя как очите на Суийт Пий се спряха върху нея и пуснаха искри. — Но тук се въди североамериканска пъстърва.

Франк протегна ръка и я бутна назад.

— Мирувай — рече той, гласът му, острите черти на лицето бяха напрегнати.

Но Пайпър не се отказа.

— Къде отиваме? Дан там ли е?

Никой не отвърна.

Суийт Пий отмина езерото Стиймбоут и продължи нагоре към едно по-малко езерце точно в подножието на Ханс Пийк.

— Името на онова езеро е Ханс Пийк, Хари — обясни тя. — Там ли отиваме?

— Тихо — обади се Франк предупредително.

— Там ли е Дан? — опита отново Пайпър и почувства как цялата настръхна. — Там ли е?

— Спокойно, Пайпър — рече Хари, като се обърна.

Изглежда Суийт Пий временно се бе отказал да се намесва. Шофираше безмълвно в черната нощ.

Малко след езерцето завиха надясно и излязоха на един междуселищен мек път — беше шосе 488. Пайпър го познаваше добре. След няколко минути щяха да пристигнат в миниатюрно селце, наречено Трилби Парк, което приемаше туристи през лятото и им осигуряваше най-минималното: храна, червеи за риболов и рибарски принадлежности. Дали не са се сврели в някоя барака там? Хари бе споменал за скривалище близо до Ханс Пийк, спомни си тазсутрешния им разговор Пайпър, но в този район имаше множество планински хижи, а около самия връх те бяха стотици, заобиколени от милиони акра първокачествени национални гори и пустош. Всъщност, тя осъзна, че от щатската граница с Уайоминг ги деляха единствено лесове и нищо друго.

Минаха през селцето, колата заподскача по черния път. Накрая стигнаха в подножието на Айън Маунтин. Там най-после Суийт Пий се отклони от пътя и скри бронкото в някакви храсти.

Суийт Пий измъкна Пайпър от задната седалка и я избута пред себе си, сграбчил ръката й с месестата си длан. Тя се озърташе, опитваше се да се ориентира в тъмнината. Но не можа да си спомни за никаква хижа на това място. Оттук тръгваше пътека, която се катереше по един зъбер на Айън Маунтин, не по-дълга от пет-шест километра. Да, разбира се, сега се сети, че някъде по-горе имаше туристически заслон. Веднъж, като яздеше, бе минала край него. С Даяна. За там ли се бяха запътили? Мястото бе много затънтено, а и нямаше шанс някой да спре да нощува, тъй като хижата не бе достатъчно отдалечена дори за еднодневен преход. Беше далеч от цивилизацията и все пак не достатъчно далеч. Идеално за тях. Дали там са затворили и Дан? Или той си беше долу в ранчото? След това ли щяха да се занимаят с него?

Тръгнаха по потъналата в мрак пътечка. Франк бе начело и осветяваше пътя с фенерче, Хари вървеше след него, а после Суийт Пий, който буташе поставената в белезници пленничка. В началото пътеката бе много стръмна и дъхът на Суийт Пий бе като ураган във врата й. Усещаше миризмата на пот от огромното му тяло. Ръката му, когато я подкрепяше, бе лепкава и гореща.

— Не е много далеч — каза й Хари, когато в един момент се обърна към нея.

Опитва се да бъде любезен, помисли си тя с ирония и го намрази, заради това, което върши.

— Тихо — рече Франк, като завъртя лъча на фенера срещу лицата им.

Пайпър продължи да се тътрузи. Още се чудеше дали ще се срещне с Дан в края на тази експедиция. Надяваше се на това. Но после й дойде наум, че ще е по-добре да го няма, иначе и двамата бяха обречени.

— По дяволите — изруга Суийт Пий след няколко километра, — спрете. Трябва да си поема въздух. Твърде е горещо за подобни разходки.

Франк отпред спря. Хари също.

— Ако не беше твоят бърбън — заяде го Франк, — досега да сме там.

Суийт Пий изпсува.

— Е, да, и ако всички се откажем от цигарите, ще живеем по-дълго, нали? — продължи да ругае, задъхан.

— Наред ли си? — попита я Хари.

Вместо нея, отговори Суийт Пий.

— На кой му дреме дали е добре, или зле?

Пайпър се обърна към него.

— Ти си наистина прекрасен човек — рече тя. — Да се надяваме, че от гората ще излезе някоя разярена мечка и ще се нахвърли отгоре ти.

— Я си затваряй плювалника! — изсъска той.

— Мечки, а? — отрони Франк. — Тук няма мечки.

— О, тъй ли? — отвърна Пайпър. — Съвсем определено ще ти кажа, че има мечки и диви котки, а те са нощни хищници, момчета.

— Лъжеш — заяви Франк и извъртя лъча на фенера в очите й, после го отмести нагоре, осветявайки гъстата гора с високи стволове, които изглеждаха като призрачни стожери на фона на нощното небе. Лъчът пробиваше мрака пред тях и се разпръскваше по-нататък в плътната стена от растителност. За миг всичко сякаш замря в спарената горещина, после някъде от дълбините на черната гора изпука клонка. Дори сърцето на Пайпър подскочи от страх.

— Няма никакви мечки — промърмори Франк.

— Лъжеш.

— Дано да си прав? — прошепна Пайпър.

Продължиха напред, препъваха се един по един. После всички, освен нея почувстваха височината, въпреки това се влачеха по отъпканата пътека, провираха се през вечнозелени храсти и трепетлики, пресякоха няколко ливади и една камениста поляна — все нагоре в тъмното. Сухият горещ въздух направо изсмукваше дробовете им.

— Господи! — изкрещя Франк и спря. Ръката му като полудяла въртеше фенерчето по пътя пред себе си. — Какво, по дяволите, беше това?

— Дано не е мечка — злорадо каза Пайпър и Суийт Пий грубо дръпна белезниците й.

— Какво? — обади се Хари и настигна Франк. — Какво видя?

— Знам ли — гласът на Франк пресекна.

— Дай ми това — рече Хари и грабна фенера, насочвайки го с по-стабилна ръка.

Разбира се, Пайпър знаеше, че не може да бъде друго, освен скункс или таралеж, в най-лошия случай някоя крава, която се е отклонила от високопланинските държавни пасища. Никоя нормална мечка не би приближила по-близо от километър до четири човешки същества. Господи, помисли си тя, тия момчета са тъпи.

Оказа се таралеж. Тътрузеше се бавно по пътечката, от време на време спираше, поглеждаше назад, продължаваше необезпокоен.

— Ритни го встрани — подвикна Суийт Пий.

— Ти го изритай — изкрещя Франк в отговор.

— Бодлите им са отровни — с лекота излъга Пайпър.

Когато стигнаха равното, усети, че китките наистина я болят. Краката, дробовете и духът й бяха наред, но Суийт Пий прекаляваше с подръпването на белезниците. Пайпър се уверяваше, че е жесток по природа и си спомни как живо и с подробности Дан й бе разказал за побоя над Джой Уошингтън в изоставения склад. Голям симпатяга е този Суийт Пий.

През цялото време се опитваше да надвие страха. Откри, че той има остри нокти и забил ги веднъж в плътта, не ги вадеше лесно. Трябваше да е спокойна, с ясна мисъл, ако не заради себе си, то заради Дан. Ако ще умират, нека да умре достойно. Но беше трудно. Господи, колко трудно беше това.

Стигнаха до хижата — същата, за която се сети Пайпър — на около четири километра в гората, а не пет-шест, както тя си мислеше. Нямаше ни светлинка, ни звук, но пък, ако бяха затворили Дан там, надали биха му осигурили и минималните удобства — не и на човек, когото смятаха да убиват.

Франк блъсна вратата и тя изскърца. Дъхът на Пайпър спря. Моля те, Божичко, молеше се тя, дано Дан да не е вътре. И все пак, само да го погледне още веднъж, да се взре в тези очи и да усети мириса му, да почувства силната му ръка…

— Няма го тук — рече Хари до нея.

— Благодаря — прошепна Пайпър.

Щом влязоха вътре, Франк запали фенера, захранван с батерии. Той хвърляше продълговати сенки върху голите дъсчени стени. Бараката беше най-много три на четири метра — набързо скалъпен заслон с няколко пъна за столове и грубо издялана маса. Спалните чували бяха навити на руло и захвърлени в един ъгъл. Зад тях бе напъхана чисто нова раница, от която се подаваше тежкокалибрено оръжие. Но мъжете носеха и личните си пистолети, тя бе забелязала издутината под ризата на Франк.

— Ей там — посочи й Суийт Пий с глава, — на пода. И веднъж завинаги затвори тая уста.

Пайпър се подчини и седна на твърдия пръстен под, като използваше спалните чували за облегалка. В хижата бе горещо и задушно. По цялото й тяло изби влага — лепкавата и задушлива пот на страха. Опита се да я забрави и насочи усилията си да овладее чувствата, които я вълнуваха.

Добре поне, че засега Дан е в безопасност, мислеше си тя, наблюдавайки мъжете. Но сигурно щяха да го нападнат тази нощ. А защо тогава, запита се, не бяха останали в долината? Защо беше туй изкачване до заслона? Още преди часове можеха да я убият. Защо не го бяха сторили?

План. Явно, че през цялото време са имали план, нещо, в чийто успех са били уверени. Но какъв бе той?

Те хапнаха говеждо и изпразниха термосите си. Хари й предложи ядене въпреки недоволното сумтене на Суийт Пий.

— Последна вечеря? — заяде се Пайпър, но жадно пи от водата.

— Никой с нищо не те е наранил — рече Хари, но не смееше да я погледне в очите.

Франк и Суийт Пий стояха до вратата и разговаряха с приведени глави. Сега вече Пайпър бе убедена, че имат предварителен план. Не можеше да си представи обаче каква е нейната роля в него.

Не след дълго разбра и това.

Десетина минути, след като бяха пристигнали, Суийт Пий дойде при нея, сниши се и навря боксьорската си физиономия в лицето й.

— Досети ли се вече, госпожичке? — попита той.

Пайпър бавно поклати глава.

— Ти си разменната монета, скъпа — ти срещу Дани.

Трябваше й известно време да го осъзнае — държаха я като заложник, за да примамят Дан.

— Никога няма да се хване — рече Пайпър ледено, макар че сърцето й подскочи. — Дан ще помисли онова, което и аз.

— И какво е то? — попита Суийт Пий.

— Че сега вече не можете да оставите някой от нас жив.

Суийт Пий се усмихна насилено.

— Май гледаш много телевизия, госпожичке.

Пайпър не отговори. Явно се опитваше да я залъгва.

Скоро Суийт Пий и Франк се запътиха обратно към долината. Обясниха на Хари, че ще телефонират на Дан и ще го информират за местонахождението на приятелката му.

— Не я оставяй много да говори и да те баламосва с женските си брътвежи — предупреди го Франк.

— Знам какво да правя — отвърна Хари.

Преди да затвори вратата след себе си, Суийт Пий се обърна към Пайпър.

— Знаеш ли, нещата скоро ще се уредят. Дан ще дойде за теб.

— Не, няма — тросна му се Пайпър.

— О, така ли? Дан винаги е бил добро другарче — вметна Франк и двамата излязоха, като яко подпряха вратата, за да я затворят.

Секунда след това, Пайпър чу как гласът на Суийт Пий се извиси с изненадващо верен тон и запя една старинна ирландска балада. „О, Дани-бой, тръбите, тръбите зоват“, пееше Суийт Пий, „от долина на долина, надолу по планинския склон.“ После мъжете се засмяха и последното нещо, което тя чу, преди гората да ги погълне бе: „Лятото отмина и всички цветя умират…“

Хари тихо изпсува.

Невероятно, помисли си Пайпър и преглътна, как тези мъже, които преди са били колеги на Дан, негови братя, са се превърнали в смъртни врагове. И само защото Дан е изпълнил дълга си, опитал се е да бъде честен и справедлив, те искаха той да умре.

Тя погледна към Хари, който бе застанал до вратата и се взираше през малкото прозорче до нея, сякаш би могъл да прозре в нощта или може би в бъдещето. По зачервеното му лице блестяха капчици пот.

Добре, Суийт Пий и Франк не са били тъй близки с Дан както Хари, може би превъплъщението от приятел във враг при тях е по-лесно обяснимо. Но Хари Тегмайер, човекът, за когото Дан казва, че му е почти като баща… Мина й през ум, че може би Хари не е тъй настървен да убива. Може би не…

— Хари — обади се тя и гласът й прозвуча доста по-спокойно, отколкото се чувстваше. — Дан няма да дойде заради мен. Знам, че няма да се хване на толкова проста уловка.

Хари я погледна и се облегна на вратата.

— Дан ще разбере, че е капан — рече той, — но няма да има друг избор.

После заби поглед в пода.

— Винаги има избор — отвърна Пайпър.

— Не е Бог знае какъв в случая. Не и за Дани. Той е твърде предвидим.

— Може би е по-жилав, отколкото мислиш — каза тя. — Ще бъдеш ли доволен, Хари, ако Дан се изхитри и откаже да се жертва за мен?

— Не знам… — започна той и изведнъж гласът му секна.

— Хайде, Хари — подтикваше го тя, — ти не искаш да сториш зло на никого, нито на мен, нито на Дан.

— Виж — рече той и неочаквано гласът му стана груб, — имам семейство, за което трябва да се грижа. Не ми пука какво ще стане с мен, стига жена ми и децата да не гладуват.

— Пенсията ти.

— Колко си права, по дяволите, пенсията ми.

— Е, двама души вече умряха — продължи Пайпър — Джой Уошингтън и Даяна. Предполагам, че няма голямо значение дали ще умрат още двама.

Той извърна лице.

— Хайде, млъквай. Почини си. Или прави каквото искаш, само не ми говори.

— Може би Дан няма да дойде — настояваше тя. — Може би ще трябва само с мен да се оправяте. Тогава какво? Тогава какво, Хари?

Той отвори вратата, все още, без да я поглежда.

— Ще дойде — прегракнало прошепна. — Дан ще дойде — след това затвори вратата след себе си.

Пайпър се загледа в нея. Надяваше се да е успяла да разколебае Хари и най-вече се молеше Дан да намери някакъв друг начин за спасение, невъзможно бе да няма друг вариант.

Светлината на фенера премигна, батериите започваха да се изтощават. Пайпър въздъхна, опитваше се да потуши ужасния страх, останала сама с разтуптяно сърце в задушния сумрак.