Лин Ериксън
Огнена стихия (13)

Дванадесета глава

После, едва ли не засрамени, те седнаха един до друг на дивана. Пайпър бе наметнала вълнен шал, а Дан бе обул дънките си. В стаята цареше мъртва тишина. Пайпър я чувстваше толкова осезаемо, че чак се задушаваше. Лимоненожълтата утринна светлина изпълваше пространството.

Идваха й наум милион неща, които да му каже, но от устата й не излизаше и звук. А Дан… Той просто седеше до нея с наведена глава, стиснал длани между коленете си.

Преглътна отново.

— За какво мислиш? — попита. Чувстваше се едновременно и стара, и млада, изтощена и кипяща от енергия.

— М-м-м — отвърна Дан и докосна раната на главата си.

Ново преглъщане.

— Дан, кажи ми, за какво мислиш?

Той я погледна за миг, после отново се втренчи в ръцете си.

— Мисля си, че ти всъщност не искаше да го направиш.

— Естествено, шегуваш се — изсмя се тя. — Направихме го заедно, нали?

— Може би да, а може би не. Но за едно нещо беше права — призна той. — Ревнувах те от Дъч.

— Дъч — подхвана тя. — Не смяташ ли, че сега, когато изяснихме отношението ти към него, можеш вече да му се обадиш? Ситуацията все още…

— Не — отговори той. — Ще се справя сам и тук мнението ми остава непроменено.

— Страхувам се… за теб — прошепна тя.

— Слушай — рече Дан с изненадваща нежност, — би трябвало повече да се боиш за мен, ако не го сторя. Разбираш ли?

— Не зная. Предполагам. Но не бих постъпила като теб. Никога.

— Ти изпълни своята задача. Питаше, настояваше, докато накрая истината излезе наяве. Ако това не ти се струва достатъчно смело, тогава си по-луда и от мен.

Пайпър също провеси нос. Говореше за смелостта й, а не знаеше… Нямаше представа какво бе направила.

— Аз… Аз трябва да ти кажа нещо — обади се тя и извърна очи.

— Добре.

— Аз… ъ-ъ-ъ, нали знаеш, че се обадихме на твоя капитан, Макмъри. Идеята беше моя. Аз накарах Дъч да го направи — каза Пайпър, като си играеше с ресните на шала.

— Хубав номер, Пайпър.

— Трябваше да разбера. Бях пощуряла да науча истината. Просто друго не ми идваше наум. Моля те, Дан, не се ядосвай пак заради това.

— Добре, край на всичко. Тъй или иначе, Макмъри не би ви дал никаква информация — добави той делово.

— Наистина, така беше, но… — тя се обърна и го погледна. — Накарах Дъч да се обади на друго място. На един репортер от „Филаделфия Инкуайърър“, който е писал навремето за случая с Джой Уошингтън.

— О, тъй ли — отрони Дан с поглед, забит в празното пространство пред него. В профил чертите му изглеждаха сурови. — И какво открихте?

— Ами, всичко за Джой Уошингтън, но репортерът не знаеше причините за твоето напускане. Каза, че се носели слухове за полицейска бруталност — отвърна тя. — Но, Дан, аз…

— Нещата изглеждаха зле, нали? — прекъсна я той. — Реши, че са ме принудили да напусна, защото съм имал неприятности.

— Да — прошепна тя.

Дан помълча малко, загледан право пред себе си, после рече:

— Смятам, че си била в правото си да мислиш така.

— Съжалявам много, Дан, но трябваше да стигна до истината — за Даяна. Знаех, че… Че има някаква връзка, а не можех да те попитам. Знаеш, че не можех.

— Права си. Нямаше да ти кажа.

— Колко по-добре щеше да бъде, ако ми се беше доверил — каза Пайпър.

Дан се обърна към нея и се усмихна мрачно.

— Да се доверя на човека, който фактически ме обвиняваше в убийството на собствената ми жена? О, Пайпър, ти ме мразеше от дъното на душата си.

Тя закри с ръце лицето си.

— Вече ти казах, че съжалявам. Дан, толкова се срамувам. Колко съм бъркала — Пайпър поруменя и вдигна очи. — Но не те мразех. О, да, правех всичко възможно да го сторя, но не успях, просто не можех да те мразя.

— Добре, сега всичко мина — успокои я той. — Забрави. Ще те закарам вкъщи и ще сложим край, хайде, момиче, това е стара история.

Дан сви рамене — един от тъй добре познатите жестове, които използваше, за да спусне бариерата между тях.

— Недей, моля те, недей да ме гониш.

— Не е така — беше целият му отговор.

Обядваха рано на кухненската маса. Взаимоотношенията им бяха взели такъв обрат, че Пайпър не знаеше как точно да се държи и какво да прави. Обичайният й избухлив нрав се бе уталожил, от пламъка бе останала само студена сива пепел. Не беше имала време да анализира чувствата си, да даде възможност на новото в отношенията да потъне в съзнанието й. Заложила бе всичко на инстинктите си.

Направи сандвичи и двамата се опитаха да хапнат, мъчеха се да се държат тъй, сякаш всичко е нормално и земята все още се върти неотменно около оста си. Пайпър се питаше дали и Дан като нея е толкова развълнуван.

— Какво ще правиш сега? — попита тя и издърпа от сандвича си парченце маруля.

— Ще чакам — той захапа и започна да дъвче.

— Ами ако тръгнат срещу теб веднага?

— Няма. Всичко ще трябва да се инсценира като злополука. Не бива да има следи от борба, освен това няма да дойдат, преди да се мръкне.

— Как ще се… — тя преглътна. — Как ще се защитаваш?

— Тук е служебният ми револвер. Надявам се, че няма да се наложи да го използвам, но знам ли…

— Дан, ще бъдете трима срещу един.

— Няма да имат преимуществото на изненадата, Пайпър. Това не е малко.

Гледаше през нея, избягваше погледа й. Тя гризеше една коричка хляб. Стомахът й се бе качил в гърлото.

— И аз просто трябва да си тръгна, да напусна града?

— Разбери — рече той с гробовен тон, — ако си тук, ще ми създадеш усложнения, ще направиш работата ми по-трудна.

— Това не е твоя работа — възпротиви се тя. Но Дан я изгледа спокойно, без да й позволи да го въвлече в спор, беше хладнокръвен, уверен в себе си.

— Това е единствената работа, която някога съм имал или искал, Пайпър. Поне това ми остави.

Пайпър се отказа да яде. Стана от масата, хвърли сандвича си в кофата за смет и започна да мие чиниите. Тя повиши глас, за да надвие шума от течащата вода, и каза:

— Аз съм виновна за всичко.

— Какво?

Затвори крана и се обърна към него с мокри ръце.

— Моя е вината за всичко. Не биваше да идвам в ранчото, след като се върнах у дома. Оставих се да ме убедят вкъщи, че ти имаш нужда от помощ. Но съм направила грешка.

Тя триеше бавно ръце в дънките, нагоре-надолу, после пак, нагоре-надолу.

— А аз ти позволих да останеш — прибави Дан.

— В продължение на година и половина те бях изхвърлила от съзнанието си. След като Даяна умря, реших, че те мразя. Но… — тя пое въздух, — оказа се, че никога не съм те мразила. На сватбата… — Пайпър спря и го погледна умолително с очи, но той не каза нищо. Не сваляше поглед от нея. — Не го ли почувства и ти? — прошепна тя. — Само аз ли го усетих? Беше страшен грях, светотатство, подлост. Съпругът на най-добрата ми приятелка…

— Престани, Пайпър — рече той дрезгаво. — Не се самообвинявай за неща, които не са се случили.

— Кажи, че не си го усетил — настоя тя.

Той извърна очи.

— Дан — гласът й секна, — кажи ми, че не си го почувствал.

От устните му се изтръгна въздишка, стон.

— Почувствах го, доволна ли си?

— Не, не съм. Какво… Какво се случи между нас?

— Нищо. По дяволите, нищичко не се случи.

— Имаше нещо.

— Няма значение — отвърна той с горчивина в гласа. — Аз бях щастлив, Даяна беше щастлива и всичко щеше да си е така и досега. Наистина нямам представа какво беше онова, което премина между нас тогава, сигурно никога няма да узная.

Пайпър спря нещата дотук, нямаше друг избор. Явно случката отпреди две години ще си остане загадка. Никой не бе пострадал, и ако Даяна беше още жива, необяснимият инцидент отдавна вече щеше да е забравен.

След този не много успешен обед, Дан изпрати Рик и Луис да си вървят, като им съобщи, че ще има нужда от тях само за по няколко часа сутрин, за най-тежката работа. Свеждал до минимум дейността в ранчото.

— Имам проблеми с парите — каза им той. А на Пайпър обясни: — Не ги искам наоколо.

— А конете? — възрази тя.

— Няколко дни, дори седмица, ще издържат така. Ще бъдат нахранени и напоени.

— И после?

— После ще видим — отвърна той предпазливо.

Свършиха заедно някои неща — закараха сено при конете на по-отдалечените ливади, провериха състоянието на Пърл, която имаше възпаление на окото и на едно конче с наранен крак. Дан вършеше всичко припряно, беше доста рязък, защото искаше да свърши и да махне Пайпър от ранчото. Но тя се мотаеше, току поглаждаше хълбока на някой кон или пък почесваше друг зад ушите. Кога ли ще ги види пак? Дали изобщо ще ги види? Какво ще стане, ако…?

Боеше се да пита Дан, изпитваше ужас от отговора.

Слънцето приличаше силно, накъдето и да погледнеше човек небето се ширеше кристалносиньо. Тревата пукаше под нозете им, изгоряла до кафяво. Изпод стъпките им се надигаха облачета прах.

— Имаме достатъчно сено, нали? — запита Пайпър.

— Поне за месец напред — отвърна Дан. — После ще трябва да купя още.

Месец. Какво ли ще бъде след месец? Кой ли ще нахрани конете тогава? Дан бе седнал отзад в раздрънкания пикап на Рик и режеше връвта на една бала. После я избута навън през задната врата. Изправи гръб и се огледа, като задържа поглед върху редицата дървета, които ограждаха полето. Беше напрегнат, нащрек.

— Да вървим — рече той, — свършихме. Колата заподскача по полето към плевнята. Дан шофираше, а Пайпър слизаше, за да отваря и затваря вратите. Беше изнервена от горещината и от събитията през деня. Изпитваше страх, ужас от това какво ще стори Дан, от онова, което чувстваше самата тя, от това как най-неочаквано целият й вътрешен мир се преобърна с главата надолу.

Дан паркира и излезе от пикапа, заобиколи и се наведе към прозореца й.

— Време е да тръгваш — рече той.

— Ела с мен — изведнъж го замоли тя. — Да идем в Денвър. Там има управление на ФБР. Ще им разкажем всичко. Сега, след като тримата пресякоха щатските граници, ФБР трябва да поеме случая.

— Не! — настоя той.

— Моля те, Дан.

— Пайпър, да тръгваме. Къде са ти ключовете. Ще те откарам вкъщи. После мога да те заведа до летището или пък, ако предпочиташ, ти иди с кола в Денвър. Твоят джип ще ми е нужен, тъй че, ако в къщата има друга кола, която можеш да вземеш… Иначе…

— Ще взема колата на родителите ми, едно чероки — отговори тя. — Дори я предпочитам пред джипа. Сигурно ще отседна в мотел. Може ли да ти се обадя по телефона, когато пристигна? Ще ти оставя номера си и ти ще поддържаш връзката. Нали ще го сториш, Дан? Иначе направо ще си изкарам акъла.

— Разбира се — каза Дан, но мислите му бяха другаде.

— Ключовете са вътре — добави тя.

В къщата беше далеч по-хладно. Пайпър откри ключовете и отиде в кухнята при Дан, който пиеше вода.

— Горещо е днес — рече той и постави празната чаша върху масата.

— Наистина горещо — съгласи се тя.

— Намери ли ключовете?

Пайпър усети как думите запъват в гърлото й и я давят. И изведнъж потокът се отприщи — страх и отчаяние звучеше в тях.

— Дан, обещай ми, че ще внимаваш! Ще ми се обаждаш, нали? Заклевам те, ако не го сториш, ще се обадя в полицията. Ще вдигна страхотна олелия, да знаеш! Ако не те чуя, нали разбираш, ще трябва да предприема нещо.

Дан приближи сърдит и стисна силно двете й ръце малко над лактите.

— Пайпър, на никого няма да се обаждаш! Никакви ченгета, никакъв шериф, никакво ФБР. Тези хора бяха мои другари. Аз ще се оправя с тях — веждите му бяха смръщени, очите хвърляха искри, а устата представляваше една права черта. — Разбираш ли ме? Ще направиш това, което ти казвам! Не те моля, не те увещавам. Нямаш никакъв избор.

Тя стисна устни и кимна. Не, крещеше всичко в нея, не!

— Добре, хайде да тръгваме! — рече той и я пусна.

Но Пайпър не помръдна. Не можеше да събере сили да прекрачи, да напусне живота на Дан Бурн и да го остави да се бори сам да умре.

— Аз… Аз… Не мога… Не мога, Дан. Не мога да те оставя.

— Тръгвай, Пайпър.

— Господ да ми е на помощ — промълви тя. — Ако нещо се случи с теб, никога няма да си простя. Не бих могла, не виждаш ли?

Очите му се задържаха върху нея. Веждите му бяха все така сключени. После сякаш нещо в него омекна. Лицето му се отпусна. Той поклати глава.

— Не искам да те оставя сам — прошепна тя.

Тогава Дан вдигна ръка и погали бузата й с пръст, стигна до крайчеца на устата и го прокара по устната, а тя стоеше неподвижно със затворени очи, разтреперана.

— Смелото ми момиче — отрони той. — Само дето не си в състояние да ми помогнеш.

— Мога! Мога, остави ме да го направя!

Ръката му се плъзна под косата зад врата й. Изражението му все още излъчваше нежност. Когато Пайпър отвори очи и съзря двете резки край устата, които му придаваха циничен вид, арогантната извивка на носа, сините очи, оградени с тъмни мигли, гъстите тъмни вежди и меката коса, не можа да се сдържи. Бавно вдигна длани към лицето му и го притегли към себе си.

— Нека да се любим — прошепна тя, спряла дъха си върху устните му. — Тогава може би ще събера сили да си тръгна.

Устните й имаха вкус на мед и слънце. За момент Дан не разбра какво става, чувствата му бяха задрямали, после изведнъж кръвта му забушува и той прилепи жадно устни в нейните. Пайпър изстена и страстта го облада изцяло, сякаш бе огън, който го изгаряше, изпепеляваше. За миг забрави, че отвън го дебнат мъже, които искат да го убият, че Хари също е там, че се намира в опасност и има да върши работа, че го чакат неотложни задължения. За миг усещането за тази млада жена го завладя, потопи се в хаоса от чувства, упоен от страстно желание.

После реалността надделя и той се откъсна от нея. Покри ръцете й, все още прилепени към страните му.

— Трябва да тръгваме.

В очите на Пайпър заблестяха сълзи. Тя поклати глава безмълвно и с разтреперани устни без звук произнесе думата „не“.

— Слушай — започна той, като се опитваше да бъде твърд, но тя стоеше тъй близо, вкусът й още изгаряше устните му. Дан усети, че непоколебимостта му се стопява. — Слушай — опита отново, а очите му съзнателно избягваха нейните, — няма вечно да е светло, трябва да…

— Имаме време — прошепна Пайпър. — Знаеш, че все още имаме време. Обичай ме, Дан, моля те, прави любов с мен.

И последната съпротива на Дан се срина.

Ръка за ръка, те се изкачиха по стълбите и без да разменят дума, се отправиха вместо към голямата спалня, към стаята за гости, където Пайпър бе прекарала нощта — място, в което нямаше да ги измъчват спомени, неутрална територия.

Тя разкопча ризата му, същата жълта риза, която му бе помогнала да облече предната вечер. Дланите, пръстите й се прокрадваха по тялото му — по гърдите, гърба, докосваха го нежно, опознаваха го. Погледът й не се откъсваше от него. Той се наведе, за да я целуне, да вкуси от еликсира на нейните устни. Дан зарови ръце в косата й и сключи пръсти през необузданите, разрошени кестеняви кичури. Притисна я силно, докато целуваше устните й.

Извън тях всичко друго престана да съществува. Бяха сами в една вселена от нежност, сладки ухания и приглушен шепот. Този път не бяха тъй буйни, и двамата действаха по-кротко и търпеливо, изчакваха първо да опознаят телата си.

Пайпър изхлузи тениската през глава. Не носеше сутиен. Гърдите й бяха малки и идеално оформени, кръстът — тънък и гъвкав. Тя изрита ботушите, дръпна ципа на дънките си и ги събу. Имаше стегнат корем, закръглени, женствени бедра и дълги, стройни крака. Тя се усмихна несигурно и застана пред него — показваше му се, даряваше го със своята красота.

Той също захвърли ризата и джинсите си. Тя обхождаше с поглед тялото му, изражението й бе тъй сериозно, напрегнато, сякаш никога преди това не беше виждала мъж. После пристъпи и се отпусна в прегръдките му — гола плът се притискаше в гола плът, пораждаше горещи вълни. Пайпър въздъхна дълбоко и дъхът й изгори страната му.

— Да — прошепна. Тогава той я разбра, искаше да му каже, че това, което се случва между тях е чудесно, че не е грях.

Този път той бе внимателен с нея, по-нежен, страстта се разрастваше постепенно, когато целуваше гладката й кожа, докосваше издължените мускули на ръцете и краката й, заякнали от дългогодишна езда. Погали и бедрата й, раменете и мишниците. Прекрасно бе това съчетание на сила, мекота и изтънченост в едно и също тяло. После целуна гърдите и врата и почувства тръпката, която мина през тялото й, учестеното дишане.

Желанието в слабините му се разпали, усети го като болезнено свиване, което го направи твърд и готов. Пайпър се наведе над него с пламнало и разхубавено лице, а той я придърпа към себе си и с едно рязко движение я изпълни цялата. Дан пое въздух, а тя простена и покри тялото му. Косата й се разпиля и ги обгърна. Тя го яздеше със затворени очи, задъхана, а той бе стиснал бедрата й и я направляваше в един по-бърз ритъм, все по-бурно и по-бурно.

Накрая Пайпър извика и се огъна назад. Дан усети, как слабините му се свиват в конвулсия и започна да се изпразва — имаше чувството, че никога няма да спре.

Не знаеше колко дълго бяха лежали, задоволени и изтощени, но в един момент усети, че косата й го гъделичка по лицето, и че му предстои да свърши нещо много важно, че слънцето припича жарко и неумолимо приближава към хоризонта на запад. Той се размърда и Пайпър промърмори нещо.

— Момиченце — рече той нежно, — хей, Пайпър.

— М-м-м?

Не се сдържа и прокара длан по гръбнака й, през всички издатини и вдлъбнатини на тялото й, по разкошната извивка и възвишение на задника.

— Трябва да вървим — каза той.

Тя се раздвижи, изви лице към него, събрала с ръка косата си.

— Не промени ли решението си?

Той се усмихна леко.

— А, това ли си целяла? Да промениш намеренията ми?

Пайпър го изгледа едва ли не тържествуващо.

— Може би.

— Пайпър…

— Бих направила всичко — рече тя мрачно, — само да си в безопасност.

Дан изучаваше лицето й, а тя не сваляше очи от него. Завладя го неочаквано, необяснимо чувство.

— Съжалявам — обади се той прибързано, — нищо не се е променило.

— Страхотен инат си — прошепна тя.

Облякоха се бързо, обезсилени, движеха се сякаш в някаква мъгла. Но сега, този път, не изпитваха онази стеснителност, неудобството от сутринта. На нейно място се бе появило нещо като съгласие, познание за това, че са се приели взаимно, някаква сладка, меланхолична близост, кулминацията от току-що изживяното.

Дан взе ключовете и я закара с джипа до дома й. Не разговаряха или поне не си казаха нещо от значение, ала Дан усещаше колко е разстроена. Но не би могъл да промени решението си, независимо от това, което се случи между тях. Нямаше да се откаже, само за да получи подкрепата и успокоението на Пайпър. Беше го сторил веднъж преди и последиците бяха трагични. Не, този път ще направи всичко както трябва.

Той паркира на входната алея в издължената следобедна сянка на огромната върба, изключи мотора и се обърна към нея.

— Обещай ми — пълниш една чанта и заминаваш веднага оттук.

Тя кимна, прехапала устни, с поглед забит в земята.

— Отиваш право в Денвър и стоиш там, докато тук всичко свърши?

Отново мълчаливо кимване.

— Разбери ме, Пайпър, не мога да се притеснявам и за теб — той се поколеба. — Ще опитам да се обадя, но не мога да ти обещая…

Тя впи изтерзаните си очи в неговите, но не продума. После се наведе и го целуна нежно. Устните й имаха вкус на сълзи.

— Какво ще стане? — попита тя. — Дан, какво ще стане с нас?

Дан извърна глава — не искаше да я нарани, но не можеше и да й обещае нищо. Знаеше, че трябва да надене непроницаема маска срещу нея, срещу всичко, което би могло да го отклони от задълженията му.

— Точно сега не мога да мисля за бъдещето — каза той безизразно. — Това ще стане чак след като истината възтържествува.

— О, Боже, не говори така.

Той сви рамене. Не можеше да я държи до себе си — още една невинна жертва — докато не се оправи тази бъркотия. Беше твърде важна, твърде опасна и се бе изпречила между тях като стена, безкрайно висока стена, непреодолимо плътна, бариера между Дан и живота.

— Дан — рече тя сподавено, — мисля… Мисля, че те обичам.

Но той само се отдръпна от нея и поклати глава със стиснати устни.

— Слушай — продума той, — нека не преувеличаваме нещата. Изживяхме кратък любовен роман, нищо повече. И ето той свърши, това е.

Тя не го погледна, докато излизаше от джипа. Дан рязко включи на скорост и потегли. Горчиви мисли се блъскаха в главата му през цялото време. Както Хари обичаше да казва, човек прави това, което се налага.