Лин Ериксън
Огнена стихия (12)

Единадесета глава

Дан запали лампите в гостната и се огледа.

— Прислужницата май е забравила да дойде миналата седмица — иронично се обади той. — Извинявай, че всичко е потънало в прах.

— Няма нищо — отвърна Пайпър, като оглеждаше стаята, надничайки над рамото му.

— Мисля, че има одеяло на горния рафт в шкафа.

Той го посочи с глава.

— Да, спомням си — каза тя и влезе в стаята, — прекарала съм не една нощ тук.

— О, да, разбира се. Е, добре…

— Главата ти… Как я чувстваш? Сигурен ли си, че не трябва да те види…

— Не, не — прекъсна я Дан. — Наред съм.

— Е… — настъпи неловка тишина.

— Добре тогава — рече Дан.

— Лека нощ — прошепна Пайпър.

— Ще ти бъде ли удобно с тази стара тениска?

— Да, няма проблем.

— Лека нощ, Пайпър.

— Лека нощ — отвърна тя и му се усмихна леко, несигурно.

Той постоя още миг-два, после с мрачно изражение излезе и затвори вратата след себе си.

Пайпър седна на края на леглото и с облекчение въздъхна, после се отпусна по гръб и положи длан върху челото си. Дан бе настоявал да прекара нощта в ранчото, за да бъде в безопасност, макар че сам беше уверен, че тази нощ приятелите му няма да предприемат нищо. Все пак не искаше да я пусне сама. Както се изрази преди малко: „Да, сигурен съм, че вече са се скрили някъде, но няма да позволя да шофираш сама до града, единствено за да разбера после, че съм направил грешка.“

И тя се подчини на желанието му. Реши да остане. Добре, мислеше си, вперила поглед в белия таван, тази нощ ще спи под един покрив с него. Но нямаше да може да мигне. Как би могла да заспи, когато Дан е в съседната стая, само на няколко метра от леглото й…

Пайпър издаде едва доловим стон.

Защо Дан винаги я караше да се чувства така, сякаш стоеше разсъблечена пред него? В края на краищата, той беше само един мъж, нищо повече, при това съвсем не за нея. За Бога, та нали бе, поне в миналото, съпругът на най-добрата й приятелка. И все пак, трябваше само да я погледне със сините си очи и… И кръвта й започваше да бушува. Разсъблечена — наистина се чувстваше така! Присъствието на Дан Бурн спираше действието на защитните й реакции. Фантазията й съвсем ясно прожектира образа му върху белия таван, дълбоките резки по бузите му, твърдата линия на квадратната челюст, незабравимите очи…

Пайпър стана и отиде в банята. Запали светлината и се съблече. Дръпна мушамената завеса, влезе във ваната и пусна душа, после нави косата си на кок в основата на главата. Може би има нужда от това — един продължителен, хубав душ, за да се отпусне и да заспи. Струваше си да опита.

Стоя под душа неприлично дълго. Силната гореща струя зачерви кожата по врата и гърба й, пръстите на краката й порозовяха, страните й пламнаха. Чувстваше се чудесно. Мускулите й се отпуснаха, водата й действаше почти хипнотично, пулсиращият водопад сякаш предизвикваше сексуална възбуда. Събра сили и се опита да не мисли за това — за Дан. С мъка се въздържаше да не прехвърля в ума си думите му. В крайна сметка те не я засягаха. Какво значение има през какъв ад е минал той? Важното е, че истината за смъртта на Даяна най-сетне ще излезе на бял свят и виновниците ще бъдат заловени и наказани.

Водата се стичаше по раменете й и вихрено потъваше в сифона. Размърда пръстите на краката си, за да се отпусне, но пак усети, че образът на Дан се е загнездил в съзнанието й: Дан, който се съблича само на няколко крачки зад стената, изхлузва панталоните, разкопчава ризата, смъква я от себе си, пъхва се между хладните чаршафи, тъмната му глава лежи върху бялата възглавница. Дали чува шума от душа? Дали си я представя…?

„Стига!“ — прошепна Пайпър ядосано, затвори крана и стъпи на изтривалката пред ваната, протягайки ръка за кърпата. Но въпреки отчаяните опити да го извади от мислите си, не успя да овладее внезапното ускорение на пулса, когато погледна към открехнатата врата на банята и се зачуди какво би сторила, ако той се появи сега.

Облечена в една стара тениска на Дан, Пайпър се пъхна в леглото и дръпна завивката чак до брадата си. По дяволите, душът съвсем я бе разсънил. Така й се искаше да е в собственото си легло вкъщи, където всичко беше познато. Макар че, спомни си тя, не е изключено Дъч отново да патрулира около къщата на семейство Хилиърд, особено след тазвечерната сцена в заведението, та нищо чудно и в дома си да прекара неспокойна нощ. И сега, на всичкото отгоре, Дъч ще види, че колата й я няма.

Преобърна се и ядно заби юмрук във възглавницата. Тъкмо се чудеше, дали Дан е заспал, когато дочу леко изскърцване по стъпалата.

Пайпър подскочи в леглото. Сърцето й думкаше в ушите като барабан. Не може да бъде… Онези мъже не биха посмели да влязат…

Измъкна се от леглото. Дали Дан е чул? Спеше ли?

Отиде до вратата. Сърцето й още не се бе успокоило. Дали е заключил добре? Всъщност, сигурно няма голямо значение. Всеки, който си го поставеше за цел, би могъл лесно да проникне в къщата.

Пайпър открехна вратата, молейки се със стаен дъх това да е Дан, който дебне наоколо. Беше я успокоил, че те няма да предприемат нищо повече тази нощ. Разбира се, той ги познаваше добре.

Прекрачи в антрето. Тъмното стълбище се очертаваше пред нея…

— Пайпър?

Макар да позна гласа на Дан, изненадана отвори уста, притисна ръце към гърдите и залитна назад към стената.

— Дан — прошепна тя, — къде си?

Той запали лампата в антрето.

— Долу до стълбата — отвърна той. — Добре ли си?

— Нищо ми няма. Но чух шум и…

— Аз съм. Връщай се в леглото.

Тя излезе на площадката и погледна надолу.

Дан се бе хванал за парапета, сложил крак на първото стъпало.

— Качваш ли се? — попита тя.

Той поклати глава.

— След малко. Хайде, връщай се в стаята си.

— Добре — рече Пайпър и усети погледа му върху дългите си голи крака. Всъщност, тениската едва прикриваше ханша й. Тя направи крачка назад, смутена.

— Лека нощ — каза и набързо се скри в спалнята.

Пайпър отвори очи малко преди зората да огрее над „Елк Ривър Ранч“. Последното, което помнеше, бе как притисна меката възглавница към ушите си, за да не чува стъпките на Дан из къщата. Цяла нощ ли е будувал?

Седна в леглото. Преди изгрев-слънце небето бе придобило мастилен оттенък. Дали Дан е още долу, сам на своя пост? Не му се е случило нещо, нали?

Пайпър се облече и тихо слезе на долния етаж. Лампата в дневната светеше, но Дан го нямаше. Не го намери и в кухнята. Надникна в кабинета. Вътре беше тъмно. Но, ето го — откъм кожения диван се чуваше равномерното му дишане. Постоя известно време загледана в спящия мъж, после тихичко затвори вратата.

Още в шест и половина тя изпи кафето си и реши, че вече е достатъчно светло, за да иде в плевнята и да свърши поне някои от дневните си задължения. Луис и Рик ще дойдат към осем и ще поемат нещата, макар че, ако планът на Дан се изпълни и успеят да я убедят да се махне от Стиймбоут Спрингз за няколко дни, двамата помощници щяха да са претоварени с работа. Направо ще изнемогват.

Тя прекоси двора. Небето бързо изсветляваше. Като изключим раздвижването на едногодишните коне по ливадата и ромонът на реката зад къщата, ранната утрин беше абсолютна тиха. Тя поспря и се заслуша.

Ами ако Дан греши и филаделфийските му приятели всъщност се спотайват някъде из ранчото и наблюдават къщата? Но Дан изглеждаше тъй сигурен, че няма да предприемат веднага следващата стъпка.

Разтърси рамене и продължи, освободи резето и разтвори вратите на плевнята. Блъсна я познатата миризма на прах, сено и животни и тя се почувства по-сигурна, че всичко е нормално. От лястовичето гнездо на покрива се носеше успокоително чуруликане и писукане. Всичко е наред. Освен това, Дан знае как действат тези мъже. Тъй или иначе, работата в едно ранчо не може да чака.

Напълни кофи с овес, приготви храна, решена да свърши едно-друго, преди Дан да я принуди да си тръгне. И по този въпрос, мислеше си тя, може би греши, може би не я грозеше сериозна опасност. Всъщност, на дневна светлина идеята му да напусне града започваше да й се струва пресилена. В крайна сметка, нали не преследваха нея?

Тя се повдигна на пръсти, за да достигне кутията със смазка за седло и реши да обсъдят отново плана на Дан. Тази сутрин предпазните му мерки наистина й се виждаха прекалени. Явно годините, прекарани като градско ченге, го правеха излишно мнителен. Тук, сред природата, нещата бяха по-прости. Това с Даяна — да, то наистина бе злополука, убийство, но тя бе станала жертва на фатална грешка. Пайпър нямаше да поеме рискове. И друго нещо, мислеше си, западняците са различни. Прадядо й и прабаба й бяха дошли в тази долина, за да обработват земята. Сурови хора са били, размирни и войнствени. Колко грешна представа дават тези каубойски филми — как народът се изпокрива и залоства вратите, щом в поселището нахлуят нападатели. Всъщност, всички са били добри бойци, твърди и неустрашими. Тя също бе такава.

Може би ще успее да обясни това на Дан, докато пият кафе. Няма начин да не се съгласи с нея.

Пайпър не можа да разбере как не го е чула да приближава. В един момент беше сама, в следващия някой запуши устата й с ръка и я преобърна, преди дори да й дойде наум да се съпротивлява.

В миг сърцето й се качи в гърлото и адреналинът забушува във вените. Нападателят я притисна до гърдите си — твърди като камък и мускулести. Тогава тя направи опит да се бори, шокирана, обзета от паника, но той беше много по-силен от нея.

— Ш-ш-т — повтаряше мъжът, — ш-ш-т, Пайпър, не се безпокой.

Тя го ритна и той бе принуден да вдигне съпротивляващото се тяло във въздуха, за да се предпази.

— Ш-ш-т — каза пак, — аз съм, Хари. Ш-ш-т. Хари.

Мислите се блъскаха в главата й, опитваше се да възприеме действителността. Хари…

— Тихо, Пайпър, нищо няма да ти направя. Тихо.

След малко добави:

— Ето, така е по-добре. Хайде, успокой се. Сега ще си махна ръката, нали няма да викаш?

Все още обзета от паника, тя си повтаряше: „Хари, Хари Тегмайер. Той е приятел на Дан, няма да ми стори нищо лошо. Това е Хари…“

— Спокойно, момиче — рече той. — Трябва да говоря с теб. Ще спреш ли, да ме чуеш?

Бавно, внимателно, той освободи устата й. Пайпър пое дълбоко въздух и се опита да успокои пулса си. Нищо няма да й направи…

— Добре — прошепна той и поотслаби хватката, макар че огромната му лапа все още стискаше едната й ръка. — Добре. Слушай, миличка, трябва да предадеш на Дан съобщение. Съгласна ли си?

Пайпър продължаваше да вдишва дълбоко в тясното помещение и го фиксираше с поглед.

— Какво ще… — започна тя.

— Само слушай — прекъсна я той с настойчив снишен глас. — Нямам много време. Ще запомниш ли какво ти казвам?

— Разбира се — прошепна тя, впила поглед в зачервеното възпълно лице. Спомняше си го добре — как танцуваха на сватбата, как се потеше. Тясната яка на ризата, която бе протрила кожата на врата му, забавните маниери. Хари, партньорът на Дан, най-добрият му приятел. Дори в сумрака на плевнята успя да забележи, че по слепоочието му се стича струйка пот.

— Добре — каза Пайпър малко по-ясно, — ще предам на Дан каквото искаш. Но… Но… Хари, ти не беше… там снощи…

Той я погледна мрачно. На бледата светлина очите му изглеждаха зачервени и потънали в тъмни кръгове. Тогава тя забеляза дрехите му — кафяво ловджийско яке и измачкани безформени панталони в цвят каки. Миришеше на пот и опушено дърво.

— Слушай — каза й той, — трябва да накараш Дан да се махне оттук. Още днес. Кажи му, че не мога да спра останалите.

— И двамата ли са тук с теб?

— Да, Суийт Пий и Франк — отвърна Хари. — И са дошли да си разчистят сметките. Скрили сме се в една барака нагоре по долината. Мястото се нарича Ханс Пийк. Те мислят, че сега зареждам с припаси. Кажи на Дан, че не мога да ги задържа. Снощи те… Както и да е… Ти само разкарай Дани-бой оттук. Ще успееш ли? — той стисна по-силно ръката й.

— Аз… Добре — отрони тя. — Ще се опитам. Но той е много упорит, Хари, и не знам…

Хари се изсмя тъжно.

— Ясно ми е, че ще е трудно. Но му кажи, че старият Хари настоява. Ще го убият, миличка, за Бога, наистина ще го сторят. И преди опитаха и… — изведнъж Хари спря. — Наистина съжалявам, мила. Ти само тъй му кажи на Дани.

Пайпър чу как гласът му секна.

— Даяна — прошепна Пайпър и очите й зашариха обвинително по лицето му. — Ти…

Но той вече излизаше от стаята, озъртайки се предпазливо. Обърна се.

— Кажи му да се махне — повтори с още по-настойчив тон. Погледът му се задържа върху нейния за последен път.

— Толкова съжалявам — рече той накрая, — толкова ужасно съжалявам — и изчезна.

Цяла минута тя не откъсваше очи от вратата, не бе в състояние да направи нищо, коленете й омекнаха като желе, щом си припомни думите на Хари. Какво искаше да й каже? Дали съжаляваше заради другите, за това, че са принудили Даяна да излезе от пътя през онази студена зимна вечер или Хари Тегмайер съжаляваше себе си, че е участвал в убийството на най-добрата й приятелка? И ето, сега той пак беше дошъл тук, този път заради Дан…

— Какво? — извика Дан и ръката му, която държеше чашата с кафе, застина във въздуха.

Тя повтори:

— Хари беше в плевнята, току-що, само преди няколко минути.

— Тук? — лицето му сякаш се превърна в камък.

— Да — тихо потвърди Пайпър, — той е в Стиймбоут Спрингз заедно с другите двама. Остави съобщение, Дан, за теб. Каза…

Но Дан я прекъсна с ругатня. Пайпър прекоси кухнята и леко сложи ръка върху рамото му.

— Чуй ме, представям си какво ти е.

— По дяволите, разбира се, не се съмнявам в това — процеди той.

— Аз също загубих приятел — припомни му тя.

— А аз загубих жена си — рече Дан и болката в гласа му я удари като пестник в лицето. — Значи Хари… И той. По дяволите, защо?

Обърна се и се наведе над мивката. Ръцете му побеляха от стискане на ръба, главата му бе сведена. Мускулите на раменете и ръцете се напрегнаха, опънаха ризата му. Ярост и болка разтърсваха тялото му. Пайпър извърна очи. Изживяването му бе прекалено интимно, за да има свидетел.

Тя чакаше. Отдалечи се и остана така, докато мине бурята. Знаеше, че болката никога няма да утихне, но Дан Бурн имаше твърде силен характер, за да позволи на яда да повлияе на здравия му разум. Пайпър стоеше наблизо, наблюдаваше го внимателно и чакаше, чакаше да стихне яростта. Нужни бяха няколко минути, няколко дълги мига, и стиснатите му юмруци най-после се отпуснаха, раменете се раздвижиха и леко се приведоха. С жест, който издаваше свръхчовешка умора, Дан свали превръзката от главата си и я захвърли в мивката. Пайпър пое дъх.

— Искаш ли да чуеш останалото? — попита тя предпазливо.

Той се върна при нея, скръсти ръце пред гърдите си и каза с безизразен глас:

— Давай! — очите му още пускаха искри.

Тя му разказа. Повтори всичко, което Хари й бе казал, дума по дума. Той слушаше мрачно, а по челюстта му непрекъснато играеше един мускул. Вените на ръцете му бяха все още изпъкнали от напрежението.

— Мисля, че сега е най-добре да повикаме Дъч — завърши Пайпър, като се мъчеше да звучи делово. Надяваше се да го убеди в здравия разум.

Всеки друг, но не и Дан. Предварително бе подготвена за това.

— Дъч? — рече той и се изсмя подигравателно. — Ти май отказваш да разбереш от дума. Ще му обърнат толкова внимание, колкото на някой безделник, дето е заспал на улицата. Те са професионалисти, мила моя, професионалисти.

Пайпър въздъхна.

— Добре — съгласи се тя и почувства как в очите й напират сълзи. — Е, тогава какво? Толкова си страхотен, че ще се справиш с тримата наведнъж? Тъй ли? О, Дан Бурн, разбира се — добави тя, губейки контрол над себе си. — Великият Дан Бурн ще ги победи сам-самичък с голи ръце. Ти с всичкия ли си?

Дан я наблюдаваше с опасен блясък в очите.

— Превъртяла си — установи той с безизразен глас. — Да, мога и ще се справя сам. Но не и ако ти си тук, Пайпър — той тръсна глава, сякаш я предизвикваше да му се противопостави. — Не си прави илюзии. Ти, мила моя, ще се махнеш оттук.

Разочарована, Пайпър затвори уста. Тя също вкопчи ръцете си една в друга.

— Няма да те оставя — заяви. — Не можеш да свършиш това сам. И аз имам да им връщам заради Даяна, нали знаеш?

— Ти ще заминеш — рече той, — и ако спориш още с мен, ще…

— Какво ще направиш?

— Ще те метна през рамо и ако трябва, така ще те заведа у вас, за да ти приготвя собственоръчно багажа. Ще заминеш, Пайпър, и то още днес.

Тя събра кураж и се изсмя.

— Ей, какъв як здравеняк, точно като ченгетата от филмите.

— Забрави ли, че вече не съм ченге — пресипнало каза той.

Начинът, по който го изрече, й показа, че думите с мъка излизат от устата му.

— Не съм забравила. Само дето ти още се опитваш да се правиш на ченге. Нима е твоя работа да заловиш тези мъже? Не разбираш ли, Дан, това не е твое задължение?

Той стисна зъби и махна нетърпеливо с ръка.

— За Бога, Пайпър, през целия си професионален живот съм бил ченге. Мислиш, че толкова лесно ще се откажа? — Дан сложи юмрук върху гърдите си. — Тук вътре аз още нося тази отговорност. И винаги ще я нося. Никога нищо не може да промени това.

Тя го наблюдаваше и започваше да разбира. В продължение на две години Дан се бе преструвал на цивилен, но не беше такъв, не можеше да бъде. Единственото му желание цял живот е било да бъде полицай, независимо от това, което е заявил пред Даяна, пред себе си, когато е напускал. Пайпър нямаше претенции да го разбира, но всичко беше пределно ясно и почувства как прелива от съчувствие към Дан. За нея би било същото, ако й отнемат за цял живот възможността да докосне, да язди или да види кон. Това направо би я убило.

— Дан — промълви тя, изпълнена с болка, — моля те, нека да повикаме Дъч.

Той се ядоса.

— Казах не, Пайпър. Точка по този въпрос.

— Тогава ти си пълен глупак! — извика тя и също се разгневи. — Ще те убият. Упорит глупак! Какъв е смисълът? Какво се опитваш да докажеш?

— Не се опитвам да доказвам нищо. Само си върша работата. Не биваше да напускам работа и трябваше да се погрижа за това още преди две години. Направих грешка, причиних смъртта на жена си, а сега само се опитвам да поправя нещата — думите му прозвучаха студено. — Изкарах ги от бърлогата им и сега те са в безизходица. Ще направят грешка и този път аз ще се погрижа да си получат заслуженото.

Пайпър поклати глава.

— Не е тъй просто, Дан. Има намесени и други хора. Това не е твоят град. Не е и твое служебно задължение. Правиш ужасна грешка.

— В такъв случай, ще си бъде моя грешка, но тъй или иначе, това е нещо, което трябва да извърша.

Беше недосегаем. Твърд, непроницаем като скала. В паника тя се мъчеше да открие пролука в защитата му, да го разколебае, да намери начин да го убеди.

— Недей да ми се правиш на светец, Дан. Не ти подхожда. Не греша, като мисля, че имаш други причини да не търсиш Дъч, нали? — смело атакува тя.

Дан изсумтя.

— Какво искаш да кажеш?

— Хайде де, отречи го — предизвикваше го тя. — Ти мразиш Дъч. Ти… Ти… ревнуваш.

Той се изсмя, но Пайпър усети, че го е засегнала. Ето една пролука.

— Не би го молил за помощ, нали? Премного е за теб. Ще нарани егото ти, нали, Дан?

— Просто се опитваш да печелиш време — отвърна Дан грубо, без да обръща внимание на думите й.

— Не, говоря сериозно. Затова не можеш да вдигнеш слушалката и да повикаш шерифа.

Пайпър знаеше, че се движи по ръба. Знаеше, че зле е избрала момента, и че той е прав — тя наистина блъфираше, защото се боеше да го остави, ужасяваше се при мисълта, че могат да го убият. Но същевременно знаеше, че трябва да чуе истината. Ако Дан наистина възнамеряваше да изпълни абсурдните си планове, беше необходимо да е наясно. Ревнуваше ли я от Дъч? Интересуваше ли се от нея? Беше ли се замислял дори за миг как ще се чувства тя, ако го убият?

И, разбира се, какво ще изпита тя, ако изведнъж Дан изчезне?

— Сега не му е времето — отвърна Дан, приближи до нея, висок, силен, хладнокръвен, хвана я за ръката и насила я поведе към дневната и към вратата.

Но тя трябваше да разбере. Имаше предчувствието, че е на път да разкрие нещо забранено. Искаше й се да се обърне и да побегне, но знаеше, че не може да го стори. Беше отишла твърде далеч, бе готова да скочи в пропастта, независимо до какво ще доведе това.

Издърпа ръката си рязко и се завъртя. Застана лице в лице с него задъхана.

— Ревнуваш ли? — смело попита тя, обзета от паника, че ще чуе истината.

Ала Дан само я гледаше безмълвно. Сърцето й подскочи при мисълта, че се е заблуждавала — той въобще не се интересуваше от нея. Никога нито за секунда не го е било грижа. Каква глупачка е била, сляпа, глупава…

Всичко стана толкова бързо, с такава експлозия от чувства, че Пайпър не успя да довърши мисълта си. В един миг тя се самобичуваше вътрешно, че тайно бе пожелала мъжа на Даяна, мъж, който не я искаше, в следващия миг усети как той я притиска към широките си мускулести гърди и й казва: „Това дава ли отговор на въпроса ти?“ и покрива устата й с целувки, прилепил устните си в нейните, как ръцете му, обгърнали като стоманен обръч кръста й, я повдигат, понасят я, притискат я до тялото му.

Пайпър загуби представа за действителността, фактът, че беше посред бял ден, че някъде там навън се криеха трима мъже, които искаха да ги убият, че вършеха грях, подчинявайки се на една страст, родена от трагедията, не означаваше нищо и за двамата. Дан я прегърна и устните му жадно потърсиха нейните, а езикът започна да изследва устата й. Дъхът им, зачестен и пресекващ, се сливаше, ръцете им горяха, галеха, докосваха, жадуваха.

Сякаш мина цяла вечност, докато Пайпър се освободи от целувката. Тя продължаваше да стои в прегръдките му, притисната, задъхана. Кръвта й бушуваше.

— О, Господи — прошепна, — Дан…

— Знам — промърмори той. Завъртя я рязко, обхвана я с ръце, отвори с ритник вратата на кабинета и двамата, както бяха вкопчени един в друг, се свлякоха върху дивана.

Вече нямаше връщане назад. Трескаво ръцете им смъкваха дрехите, опипваха бързо, страстно телата си, галеха, стискаха, едновременно нежни и твърди, пламенни.

Дан коленичи пред дивана, хвана лицето й с две ръце и я разцелува буйно, после прокара устни по врата — езикът му, горещ и влажен, се плъзгаше по кожата, опитваше вкуса й. Пайпър стенеше, пръстите й се вкопчиха в черната коса, когато устните му откриха гърдите й. Дан ги взе в ръце и ги галеше, докато тя извиваше тяло под него и шепнеше, примряла от желание. Искаше го толкова силно, че чак мускулите на корема й се сгърчиха в конвулсия.

Нито тя, нито той попитаха дали трябва да го сторят. Не размениха нито дума, когато Дан се изправи и погледна надолу към нея — тялото му бе по-красиво от статуя, набраздено от изпъкнали мускули и жили, тяло на истински мъж, изваяно сякаш от талантлива ръка, само за да дава на жената най-чисто удоволствие. Пайпър се протегна и хвана дланта му с треперещи от желание пръсти, насочи го върху тялото си. Коленете й се разтвориха, когато Дан пъхна ръце под бедрата й и я повдигна към себе си. В следващия момент той бе вътре в нея, постепенно я изпълваше. Тя извика и се изви като струна нагоре, за да посрещне мощните му движения, прилепване и сливане в една обща гореща вълна, после отблъскване и пак притискане, едно след друго, до забрава, все по-настойчиво с всяка измината секунда. Пайпър впи пръсти в твърдите мускули на гърба му и простена силно, а след това и Дан, който проникваше в нея все по-бързо и по-бързо. Накрая двамата заедно, плътно срещнали залепнали от пот слабини, потръпнаха, изстенаха и се отпуснаха с последна въздишка в чудотворно освобождение.