Лин Ериксън
Огнена стихия (11)

Десета глава

Не можеше да бъде. Сигурно не бе чула добре.

— Дупка от куршум? — повтори тя неразбиращо.

Дан сложи чашата на масата и докосна замислено превръзката на главата си.

— Някой стреля по мен — рече той делово.

— Стреляли са по теб? Кой? — тя си пое дъх. — Защо? — изведнъж се сети. Господи. Бил е Дъч. — Мислиш ли… Дали не е бил…?

— Дъч? — развеселено подхвърли той и сбърчи вежди. — Нито има кураж за това, нито пък знае как.

За миг Пайпър се успокои, после действителността отново я извади от равновесие.

— Тогава кой, Дан? Кой би могъл да стреля по теб?

Дан седеше край тъй познатата кухненска маса. Беше пребледнял, а по страните и врата му имаше капчици засъхнала кръв. Но не беше уплашен, не бе изпаднал в паника. Държанието му беше съвсем сериозно, хладнокръвно, овладяно. Седеше там и разправяше на Пайпър как някой е стрелял по него тъй спокойно, сякаш му се случваше всеки ден. После изведнъж нещо я преряза. Тя осъзна, че този начин на живот наистина е бил негово ежедневие — когато е работел в полицията.

Тя го изгледа и като се опита да звучи също толкова хладнокръвно, каза:

— Кажи ми, Дан, кой стреля по теб?

— Смятам, че е по-добре за теб да не…

Но тя се възпротиви:

— О, не, сега вече не можеш да ме държиш настрана — веждите й се сключиха, главата се вирна предизвикателно. Дан заминава неочаквано за Филаделфия, после, едва е прекарал два дни у дома и някой…

— Това е свързано с неприятностите, дето си имал като ченге, нали? Не отричай.

Дан реагира по същия преднамерено спокоен начин, който демонстрираше през цялата вечер.

— Наистина не мисля… — започна той, но спря, бутна стола назад и се изправи. Вгледа се в нея за миг сякаш преценяваше нещо и се запъти към мивката, обърна се гърбом и се облегна на нея със скръстени на гърдите ръце и с кръстосани крака.

— Слушай, ще ме оставиш ли на мира, ако ти кажа?

— Аз…

— Говоря сериозно — предупреди я Дан. — И макар че имаш право да знаеш, заради Даяна, настоявам след това да направиш това, което ти кажа. Съгласна ли си?

Пайпър се притесни. Той смяташе да й довери тайните си. Това е добре, но тя трябваше да си плати за това. Въздъхна.

— Разправяй — рече тя. — Нямам намерение да ти създавам неприятности.

Дан се усмихна тъжно.

— Госпожице, от деня, в който прекрачи прага ми, не си ми докарала друго, освен неприятности.

Пайпър се намръщи.

— Хайде, разправяй — подкани го тя.

Той я изгледа продължително, приковал сините си очи в нея, хладнокръвно, одобрително. Колебаеше се дали може да й довери тези толкова съкровени и тъмни кътчета от своята душа.

Тя издържа на погледа му.

— Кажи ми.

Дан помълча, после леко сви рамене.

— Не е много приятна история — обясни той, сякаш това можеше да я откаже.

Пайпър тръсна глава.

— Не се безпокой, ще издържа.

Той закрачи из кухнята. От време на време потъркваше брадата си, замислено гладеше наболата четина, сякаш се опитваше да намери най-подходящите думи.

Накрая се облегна до вратата и я погледна.

— Всичко започна преди две години, всъщност, може би малко по-рано — погледът му се зарея, обърнат към изминалите месеци, и Дан Бурн се пренесе отново във Филаделфия, в един мразовит дъждовен мартенски ден. — Небето беше сиво — заразправя той — и вятърът фучеше над реката, когато ние с Хари — спомняш си Хари Тегмайер, нали — и още две ченгета, Суийт Пий и Франк, получихме сведения от един информатор, че онзи негодяй, престъпникът Джой Уошингтън, се е сврял в един запустял склад долу при доковете. Повече от месец бяхме по следите му…

Пайпър слушаше и в себе си чувстваше, че някак си, по някакъв странен начин смъртта на Даяна се преплиташе със съдбата на този престъпник и огромния порутен склад в един град, който никога през живота си не беше виждала.

— Франк и Суийт Пий влязоха първи — разказваше Дан, по-скоро изглеждаше, че отново изживява събитията. — После на Хари му хрумна да иде и той, за да види какво става. Не одобрих идеята — продължаваше Дан, — ние трябваше да пазим отвън, да стоим близо до радиостанцията, за всеки случай. Както и да е, Хари влезе, а аз останах при колата. Времето беше отвратително студено, дъжделиво.

Дан отново закрачи из стаята, поставил едната си ръка пред гърдите, а с другата все така поглаждаше потъмнялата от наболи косми брада.

— Изчаках може би десетина минути — продължи той, — после се свързах с управлението и обясних на дежурния какво става. Доложих, че отивам в склада.

Пайпър се въртеше на стола, следеше с поглед движението на потъналия в спомени мъж. Не проронваше дума.

Разказът напредваше бавно, очевидно Дан се опитваше да си спомни подробностите. Веждите под превръзката се мръщеха и образуваха дълбоки бръчки, когато сцените от миналото оживяха в съзнанието му.

— Джой Уошингтън действително беше там — продължи той, — а също и Франк, Суийт Пий и Хари — спря и внезапно се, вгледа в очите й. — Наистина ли искаш да чуеш всичко това?

— Да — прошепна Пайпър.

Той отметна глава и въздъхна дълбоко.

— Добре тогава. Бяха се нахвърлили върху Уошингтън — каза Дан. — Буквално скупчени отгоре му, налагаха го с юмруци и ритници, направо го пребиваха от бой — Дан поклати глава. — Аз се разкрещях и се спуснах към тях, опитах се да ги откъсна от него. За съжаление, бе твърде късно, по дяволите, твърде късно отидох. А Хари… — той пак поклати глава. — Хари просто стоеше там и наблюдаваше как Суийт Пий и Франк размазват Уошингтън. Не правеше нищо, абсолютно нищо, за да ги спре.

— Какво стана после? — тихо попита Пайпър. Дан изсумтя.

— Разтървах ги някак си, дори трябваше да извадя пистолета, за да накарам Суийт Пий да застане с гръб към стената. Беше наистина грозна гледка.

— Продължавай — обади се тя настоятелно, — разкажи ми останалото.

Дан сви рамене, но в движението му личеше напрежение.

— Няма кой знае колко още. Уошингтън беше съвсем „чист“, в смисъл, че не бе въоръжен, та като дойдоха на себе си, голямо шубе ги подгони момчетата. Стояха в онзи ми ти мразовит склад и взеха да скалъпват една история — че го намерили вече пребит, когато пристигнали.

— И Хари не протестира?

— Какво да направи — отвърна Дан. — Беше не по-малко виновен от другите, защото бе гледал и не беше сторил нищо. Нарича се съучастничество.

— А ти?

— Аз? — Дан се изсмя мрачно. — Аз просто си тръгнах. Повръщаше ми се. Те си мислеха, че като съм от клана, няма да ги издам — той я погледна. — После, когато се върнахме в управлението и те подадоха своите доклади, започнаха да ми се мазнят. „Ей, Дани“, имитираше той старите си колеги, „нищо не си видял, нали, момчето ми?“ И аз си затворих устата.

— Защо?

Дан рязко се обърна към нея.

— По дяволите, защото бях един от тях, техен брат! Хари бе най-добрият ми приятел, той ми беше уредил полицейската служба, беше ми като баща.

— Е, как тогава нещата излязоха на повърхността? — попита тя объркано.

— Сега ще стигна дотам — скастри я Дан и прекара пръсти през косата си. Лицето му се изкриви от болка, когато докосна превръзката. — Накрая наистина ги издадох — в гласа му се долавяше самоотвращение. — Да кажем, че истината не ми даваше мира. Както и да е, след около седмица отидох при моя капитан, Макмъри. Помниш го — добави той мрачно, — човекът, на когото се обади твоето приятелче Дъч.

Пайпър кимна неохотно.

— И тъй, разговарях с Макмъри много предпазливо. Реших да опипам почвата. Може би очаквах да ме насърчи, не знам. Ето какво сторих — попитах го дали някой от нас може да си навлече неприятности заради случая с Уошингтън. Тогава мизерникът лежеше в кома и прогнозите не бяха добри, тъй че не бе възможно да даде показания срещу никого. Макмъри ме изгледа, без да му мигне окото и ми рече, че нямало случай негов полицай да пострада за това, че изпълнява задълженията си, и че и занапред не смятал да позволи такова нещо.

Дан въздъхна.

— Предупреждаваше ме. Той знаеше играта, чудесно знаеше какво се е случило, но нямаше да остави да очернят момчетата му. Това беше добре дошло за пресата. След онази бъркотия години преди това, когато полицаите едва не изгориха половината град, вестникарите само търсеха някакъв повод.

— И какво направи ти?

— Взех си отпуск — заразказва Дан и гласът му прозвуча остро. — Дойдох тук, на Запад, на организирана почивка с един ски клуб, и срещнах това много красиво момиче в един магазин за каубойски ботуши.

— Даяна знаеше ли всичко това? — не се стърпя Пайпър.

Той кимна.

— Отначало не. Но тя бе много проницателна. Усети, че нещо ме мъчи. Попита ме.

— И ти й каза?

Дан кимна отново и Пайпър почувства как сърцето й се сви по странен начин — Дан се бе доверил на Даяна от самото начало. А пред Пайпър никога не бе споменавал за миналото си, нито дума. Но пък от къде на къде? Те не представляваха нищо един за друг.

— Така или иначе — продължи Дан, — върнах се от Стиймбоут Спрингз и всичко си беше постарому. Случаят беше приключил. Военното следствие не научи нищо за цялата история.

— Как е възможно? — удиви тя.

— Съвсем просто. Както ти казах, нямаше свидетел за извършено престъпление.

— Ами ти, Дан?

— Така — рече той, — съществувах аз. Но ако не пожелаех да отнеса случая няколкостотин метра по-нататък до другия отдел, той минаваше в архивите. Най-неприятното бе, че всички, дори най-зелените новобранци в полицията, знаеха, че съм ходил при Макмъри.

— Сигурно доста са те попритиснали.

— Меко казано. Държах се, докато можех, ала се излъгах. С мен бе свършено още в мига, когато влязох в кабинета на Макмъри.

— Но съществуваше Даяна — намеси се Пайпър.

— Да, Даяна. Тя беше красива… и убедителна.

— Познавах я добре — потвърди тихо Пайпър. После го погледна в очите. — Тъй че, ти напусна, пресели се тук и се ожени. Това го знам. Но какво общо има всичко със злополуката на Даяна? Каква е връзката?

— Връзката е в това — обясни Дан, без да сваля очи от нея, — че Джой Уошингтън умря през декември.

— Декември — прошепна тя, — по същото време, когато Даяна…

— Не съвсем. Даяна умря седмица по-късно.

Пайпър занемя. Чакаше. Обзеха я смътни, ужасни предчувствия.

— Когато Уошингтън умря — със снишен глас продължи Дан, — Хари, Суийт Пий и Франк станаха много уязвими. Вече не ставаше дума за побой, а за убийство. Затова решиха да ме ликвидират.

— Теб?

— Да. Бях опасен за тях. Бях единственият жив свидетел на събитията. Вероятно са съобразили, че е доста рисковано да ме оставят жив.

Пайпър се облегна назад и почувства как цялата настръхва, когато най-после осъзна каква е истината около катастрофата на Даяна. Стомахът й се сви. Прилоша й. Те са преследвали Дан… А всъщност Даяна е била с неговия пикап…

Пайпър го стрелна с очи. Той й кимна бавно.

— О, Господи — простена тя. — Боже мили!

— Съжалявам… — прошепна Дан.

Тя хапеше устни, опитваше се да потисне внезапното чувство на гадене. Те са смятали, че ликвидират Дан…

— Чуй ме! — обади се той. — Пайпър, чуй ме добре! Ще си платят за това. Слушаш ли ме? Те ще си платят.

— Разбира се — промърмори тя и го погледна. — Дан, защо… Защо не направи нищо тогава? Защо сега? Какво става?

Лицето му посивя.

— Доскоро не свързвах двете неща. Предполагам, че съм бил твърде потънал в собствената си мъка след смъртта на Даяна. И никога нямаше да се досетя, ако ти не беше започнала да ми задаваш въпроси за Завоя на шестата миля. Каква ирония на съдбата! Преследвайки мен и убивайки жена ми, те попаднаха в клопка. Но се издадоха не пред мен, съвсем не, аз бях потънал прекалено много в своите проблеми, за да го видя. Пред теб се издадоха, Пайпър.

Пайпър разбра и въздъхна притеснено.

— Но защо не се върнаха да поправят грешката? — запита тя тогава.

Дан вдигна рамене.

— На първо място смятам, че две последователни катастрофи щяха да изглеждат твърде подозрителни дори за твоя не особено блестящ Дъч Радовски. Защото не предприех никакъв ход срещу тях. Решили са, че работата е приключена и са предпочели да не разбуждат заспалите кучета.

— Като ти си играл на заспало куче.

— Да, точно така.

— И сега — рече тя, — за всичко обвиняваш себе си.

— Разбира се, че се обвинявам! — изведнъж избухна той. — Дори ти се досети, че нещо в историята с катастрофата не е както трябва.

— Да — призна тя, — но аз познавах Даяна много по-добре от теб. Ние израснахме неразделни.

— Чудесно — каза той и пак се опря на мивката със скръстени ръце.

Щеше й се да каже нещо, което да не прозвучи язвително.

— Добре — започна тя пак, — затуй ти се върна във Филаделфия и, доколкото разбирам, раздвижи духовете.

— Меко казано — заяви Дан, все още ядосан на себе си, и в гласа му прозвуча самообвинение.

— А сега те отново са тук, за да довършат започнатото.

— Ако могат.

— Чудесно.

— Нали?

— Значи, този път ти си поел ролята на примамка — рече тя, след като вече знаеше всичко. — Знаел си, че ще направят подобно нещо, че ще стрелят по теб.

— Реших, че това е единственият им изход. План „А“ проработи — добави той и й се усмихна вяло.

Пайпър се изправи толкова рязко, че повлече стола шумно след себе си.

— Проработи, наистина. Едва не те убиха! Тогава никой нямаше да знае истината, абсолютно никой. Щяха да се измъкнат след три убийства!

— Но не ме убиха, нали?

— О, Дан, защо не отиде при някой там, в града. Защо не разказа всичко на прокуратурата или на някой друг? Не можеш да се справиш сам.

— Защо не? Аз познавам тези мъже, работил съм с тях. Ето, знаех, че ще дойдат след мен. Не мога да ида в прокуратурата. Не разполагам с нищо, с никакви доказателства. Друг начин няма.

Пайпър не сваляше очи от него.

— Не мога да повярвам. Това е лудост. Разни мъже стрелят по теб. Даяна…

— Да, Даяна — тихо повтори той и се запъти към стола, който тя току-що бе освободила.

Пайпър го наблюдаваше. Видя как раменете му се отпуснаха, почти почувства болката му. Но дали тя не се дължеше на чувство за вина? Или пък заради смъртта на близкия човек?

— Наистина ли я обичаше? — въпросът се изплъзна от устните й.

Дан й хвърли поглед с наведена глава. После отново заби очи в ръцете си.

— Обичах я — едва пророни той, — но не ме карай да обяснявам.

— Обясни ми! — настоя Пайпър, макар да знаеше какво мисли той, колко погрешно ще изтълкува нуждата й от отговор. Самата тя почти не разбираше защо прави това. Знаеше само, че ако Дан бе обичал приятелката й истински, това ще го издигне в очите й. Но пък, ако любовта му бе от тази, дето продължава цял живот, тогава как би могъл някога да изпита същото чувство към някоя друга?

— Колко си сурова — отвърна Дан и бавно поклати глава.

— За мен това има огромно значение.

— Не мога да ти го обясня. Знам само, че обичах жена си, но и двамата бяхме водени от погрешни мотиви. Повече не мога да ти кажа. Ако можех, с удоволствие бих го сторил.

— Погрешни мотиви — замислено изрече Пайпър.

— О, по дяволите — дрезгаво извика Дан, — може би аз бягах от проблемите си, а Даяна, не знам, тя просто искаше да забравя миналото си. Искаше да е влюбена и да се омъжи.

— А ти не беше съвсем сигурен?

— Грешиш — отговори прегракнало. — Бях щастлив, че мога да се отърся от досегашния си живот, да започна отново с някой, когото обичам.

— В такъв случай между вас е имало любов.

— Казах ти вече. Това е истината. Работата е там, че ако бях останал във Филаделфия да разчистя нещата, Даяна щеше и до ден-днешен да е жива и здрава.

— Тя не искаше да стоиш във Филаделфия — каза Пайпър, — на всяка цена държеше да си тук с нея.

— Да, вярно — отвърна той, — но решението си беше мое, нали така?

— Смяташ да продължаваш така, да се обвиняваш непрестанно — събра кураж да изрече Пайпър.

— Това си е моят живот, миличка — промълви той замислено.

Изведнъж в стаята настъпи мъртва тишина. В ушите й странно отекваше тиктакането на стенния часовник, бръмченето на хладилника. Имаше да премисли доста неща, твърде много късчета информация, които се въртяха в съзнанието й — убийство, любов, предателство, болка, скръб. И едно изненадващо разкритие — че е грешила, толкова е грешила по отношение на Дан. На мястото на напрежението, което се бе трупало с месеци, тя почувства невероятно облекчение, освобождение от ненавистта. Дори задоволство. Смущаваше я фактът, че я вълнуват подобни чувства, след като току-що бе научила, че най-добрата й приятелка е станала жертва на убийство, че някой пред очите й се бе опитал да застреля мъжа, който седеше сега до нея. Но усещането си оставаше, една искрица в хаоса от мисли, и тя, без да я поставя под въпрос засега, се радваше на светлинката.

Наблюдавайки сведената глава на Дан, Пайпър осъзна, че независимо от убеждението на Дан, Даяна е била не по-малко отговорна за случилото се. Била е наясно с положението, знаела е всичко. Той й се бе доверил. Въпреки това, тя не беше обърнала внимание, грабнала го бе, преди проблемът да се разреши, преди той да успее да се възстанови от шока, свързан с трагедията. Е, наистина, приятелката й се бе клела, че не е принудила Дан да напусне работа, но самото й присъствие, което му е предлагало един лесен изход, примамката, която съвсем осъзнато му е подхвърлила… Когато Даяна искаше нещо, тя го постигаше на всяка цена.

Дан не се бе оженил, за да се възползва от нея. Напротив, Даяна е тази, която е била облагодетелствана от ситуацията. Импулсивна и упорита, ето каква беше тя. Бе гонила избраника си и го бе уловила. О, Боже, и бе платила за това с цената на живота си.

Най-после Пайпър се раздвижи. Прекоси стаята и се облегна на перваза, загледана в непрогледната нощ, надничайки между пердетата. Там навън имаше хора, които искаха да убият Дан. Обърна се и скръсти ръце.

— Грешиш, като обвиняваш себе си, Дан.

Той само вдигна глава, но не я погледна.

— Хайде да оставим това — рече изнурено. Но Пайпър не можеше, все още не беше в състояние да забрави темата.

— Даяна бе най-добрата ми приятелка — продължи тя, — и повярвай, Дан, тя чудесно е знаела какво върши и за кого се жени.

— Моля те, нека да оставим нещата такива, каквито са, може ли?

— Добре — съгласи се Пайпър, — но си спомни думите ми, когато започнеш да се самобичуваш.

— Както кажеш — сухо отбеляза той.

Пайпър нервно се изсмя.

— Знаеш ли, мисля, че тази вечер съборихме някаква преграда.

— Преграда?

— Да. Искам да кажа, преди едва ли сме разговаряли истински.

— Е, и?

— Е, и, Дан Бурн, реших, че не си толкова лош, колкото те смятах.

— О, тъй ли?

— Искам да кажа, бихме могли да станем… да речем приятели или нещо такова.

Ала Дан я гледаше мрачно със сключени вежди, които образуваха плътна тъмна черта над яркосините му очи. Изведнъж на Пайпър й се прищя да се смали и да се скрие в някоя дупка, направо й идеше да си отхапе езика, задето изобщо спомена нещо. Дори не знаеше защо заговори за това. Всичко беше толкова сложно — отношенията им се бяха променили и може би й беше по-лесно преди, когато го мразеше. Новото усещане между тях й беше непонятно, струваше й се доста обезпокоително.

Той не сваляше поглед от нея, караше я да иска да се скрие някъде. Защо Дан имаше тази власт над нея?

— Приятели — най-после отрони той с абсолютно непроницаемо изражение, — такива ли ще бъдем двамата с теб?

Отговорът дойде прекалено бързо, усмивката бе неестествено слънчева.

— Защо не?

По устните му се плъзна подигравка, но Пайпър не обърна внимание.

— Добре, мисля, че ни остава да свършим само едно нещо — рече тя. Правеше отчаян опит да смени темата. — Трябва да повикаме Дъч. Току-виж…

— Дума да не става — отвърна Дан.

— Слушай, аз ще говоря с него. Ще му обясня всичко. Така или иначе, все някога той ще открие катастрофиралия пикап. Дори може да прати някой друг тук — делово вметна тя, крачейки из стаята.

Но Дан й се присмя:

— След сцената тази вечер?

— Този път не става дума за лични неща. Дъч трябва да си върши работата.

Дан махна презрително с ръка.

— Не става. Радовски е некадърник. Ще ми провали цялата операция. Тъй бързо ще прогони ония мъже… Не, никакъв Дъч Радовски. Остави го да се занимава с пътните талони.

— Тук той е шерифът, Дан. Не смяташ ли, че трябва да е информиран?

— Не. Аз имам ангажимент към тия момчета. Аз ги докарах тук, аз ще се оправям с тях.

— А Хари? Най-добрият ти приятел Хари? — притисна го тя.

Лицето на Дан се изопна.

— Ако е с тях, не мога да го предпазя.

Тя видя болката по лицето му. Трудно му е било да вземе решение, но го е сторил и щеше да го отстоява. Като се обърнеше назад, всичко, което бе преживяла това лято, изглеждаше толкова дребно, толкова незначително. Никога досега не е била принудена да предприема такива решаващи стъпки.

— Съжалявам, Дан — каза тя неочаквано, — съжалявам, че се държах тъй отвратително. Имах много погрешно мнение за теб. Прощавай.

Той се усмихна тъжно.

— Прощавам ти. Забрави го, Пайпър. Ти си имаше своите причини.

— Така е. И какво смяташ да правиш сега? — попита тя. — Сигурен ли си, че главата ти е наред? Не ти ли се вие свят? Не ти ли се повдига? Има ли други признаци за мозъчно сътресение?

— Всичко ми е наред — подразни я той. Пайпър седеше срещу него с ръце в скута. Цялото й същество вибрираше от напрежение.

— Нервите ми са опънати до крайност — рече тя. — Не съм свикнала да се оправям с такива неща. Стрелби, убийства. Не мога да го възприема. Дан, когато видях как пикапът ти излиза от пътя… И като знам, че си вътре… И кръвта… — тя подпря с ръка челото си. — Още не мога да осъзная всичко това.

— Съжалявам, че те намесих. Знам, нещата съвсем не са красиви. Опитай се да забравиш.

— Как да забравя? Та нали едва не те убиха…

Дан помълча известно време, после се вгледа в нея.

— Първият път е трудно, знам — засмя се той. — Но и след това не е леко.

— Както и да е — размишляваше на глас Пайпър, — добре, че бях там. Можеше още да си стоиш в пикапа.

— Може би.

— Е, сега какво? — попита тя. — Какво ще правим сега?

— Ти поне — нищо. През нощта ще останеш тук, за да си в безопасност, а утре ще те закарам у вас. Събираш си багажа и се махаш оттук, докато всичко мине.

— Дан…

— Говоря сериозно. Без възражения, госпожице. Тези мъже сигурно вече са преценили, че знаеш твърде много.

— А ти? Наистина ли смяташ да се изправиш срещу тях сам, след като едва не те убиха тази вечер?

— Не бях достатъчно внимателен — отвърна Дан. — Сцената с Радовски ме извади от равновесие.

— Добре.

— Това няма да се повтори, Пайпър, но за тази цел трябва да съм напълно съсредоточен.

— А аз те разконцентрирам.

Той й се усмихна. За първи път тя доби представа как би изглеждал Дан, когато се отпусне, когато се освободи от грижи. Спокойно лице, мек поглед, весела усмивка с ослепителнобели зъби, която вдълбава още повече линиите от двете страни на устата.

— Разконцентрираш ме, да, би могло и така да се каже — съгласи се той.

Стана и излезе от стаята. Тя остана сама, напрегната, озадачена, изпълнена с въпроси, все още разтърсена от събитията, които се разиграха само за няколко часа. Представите й за света сякаш се срутиха, всичко придоби ново измерение. Тогава изведнъж си спомни необяснимата искра, която мина между тях двамата по време на сватбата преди две години.

Чуваше какво прави Дан из къщата, очевидно заключваше, затваряше капаците на прозорците, залостваше всичко срещу бурята. Искаше й се да стане и да му помогне, но краката не я държаха. Мозъкът й започна да се бори с новоизникнали и изключително обезпокоителни мисли. О, да, всичко постепенно си идваше на мястото. Добре, от самото начало бе намразила Дан и това не беше само заради смъртта на Даяна.

И Дъч. Обеща си, че няма да се занимава с мъже, заради това негово собственическо чувство, което я потискаше. Но сега зад всичко прозираше истинската причина. Цялата й омраза и гняв срещу Дан, решението да не се занимава с мъже… Очевидно съзнанието й се бе опитвало да се приспособи. Цели две години се бе мъчило да се справи с непреодолимото привличане, което изпитваше към Дан. Мъжът, който никога не би могла да притежава.

Изведнъж Пайпър се почувства без сили, стана от масата и отметна коса назад. За малко да се разсмее. Проблемът бе там, че на практика нищо не се бе променило, освен че сега — сега вече не можеше да изпитва омраза към Дан Бурн.