Лин Ериксън
Огнена стихия (1)

Пролог

Пайпър Хилиърд плачеше. Винаги ронеше сълзи на сватба. А тази сватба не бе каква да е, беше наистина много специална, защото се омъжваше най-добрата й приятелка Даяна Килмър.

Сватбата беше специална и… розова. Всичко през този топъл, слънчев септемврийски следобед беше розово — букетът на булката, роклите на шаферките, тортата, украсата, покривките, всичко.

Тъй бе пожелала Даяна. Пайпър се бе опитала да я убеди да притъпи леко яркото захарно розово, което дразнеше очите, но приятелката й бе проявила присъщото си упорство. Родителите й бяха починали преди повече от десет години, когато Даяна бе на седемнайсет, тъй че освен Пайпър, нямаше кой друг да й противоречи. И Пайпър се отказа, като видя замечтания й влюбен поглед и твърдо стиснатите устни.

— Добре, розово — бе отстъпила тя още през юни. — Изглеждам отвратително в розово, но тъй да бъде. Нали не се женя аз?

— А би могла — разпалено бе отвърнала Даяна. — Хайде, ще направим двойна сватба. Господи, би било чудесно! Двойна сватба! Можеш да…

— Престани! — Пайпър бе вдигнала ръка, за да я спре. — Нито дума повече, миличка.

— Защо? Омъжи се за Дъч! Той е луд по тебе. Ще се съгласи моментално.

— Скъсах с Дъч, забрави ли?

— Това лесно може да се поправи. Един телефон и…

Пайпър бе тръснала глава упорито, отмятайки меднозлатистата си коса.

— По никакъв начин. Не искам да се женя за Дъч. Вече дори не мога да кажа, че го харесвам. Добре знаеш това, Даяна. Боже, та нали си в течение на всичко.

— Добре — се бе нацупила приятелката й, — ала на сватбата ми ще бъдеш облечена в розово.

И сега Пайпър, застанала на един крак, бе изхлузила розовата сатенена обувка, която й стискаше, и раздвижваше пръстите на краката си. Наоколо беше страшна шумотевица: разговори, музика, танци, крясъци. Истинска каубойска сватба — в розово. Под раиран сенник оркестър свиреше кънтри музика, двойки танцуваха полка върху набързо скования дансинг. Малко по-нататък се виеше река Елк, а зад нея се извисяваха Колорадските планини, потънали в зеленина и тук-там обрасли с пелин.

Пайпър се огледа. Господи, бяха дошли стотици гости. Разбира се, тя познаваше повечето — всички бяха приятели на Даяна, което означаваше — и нейни приятели. Даяна и Пайпър бяха отраснали в Стиймбоут Спрингз, Колорадо, тъй че приятелите им бяха общи, но, Боже мили, какво стълпотворение!

— Миличка, не прави такива физиономии, сякаш те болят краката — дочу тя майчиния си глас. — Избърши си очите.

— Наистина ме болят — отвърна Пайпър.

— Но не прави физиономии. Усмихни се. И недей да плачеш — отсече Бети Хилиърд.

— Добре, мамо — подсмръкна тя. Празненството бе в ранчото на Даяна „Елк Ривър Ранч“, имотът, който бе купила, когато получи наследството си. Това бяха двеста и петдесет акра край реката Елк, на десет километра северно от градчето Стиймбоут Спрингз. До брега тя построи удобна къща от камък и дърво и оборудва ранчото така, че да развъжда и обучава в него породисти коне.

Направиха го заедно с Пайпър, защото двете луди по конете девойки станаха добри ездачки и познавачки на породисти животни, и докато Даяна имаше пари да купи някой чистокръвен екземпляр, Пайпър притежаваше диплома по коневъдство от Колорадо Стейт Юнивърсити.

Наистина, двете бяха незаменими съдружници и прекараха страхотно последните шест години, а родените и отгледани в Елк Ривър Ранч животни вече се продаваха срещу значителни суми.

Пайпър почувства как очите й се пълнят и заподсмърча отново. Оркестърът подхвана друга мелодия и през тълпата тя забеляза, че Даяна и съпругът й Дан Бурн се готвят да танцуват на това парче — „Високите скалисти планини“.

Младоженците бяха прилепили тела и се усмихваха тайнствено един на друг, поизнервени, но щастливи. Пайпър знаеше, че Дан е на трийсет и шест, но днес изглеждаше по-млад. Може би се дължеше на усмивките, отправени към младата му съпруга или просто, на щастливото вълнение, а може би днес лицето му бе озарено от любов. Беше красавец — гарвановочерна коса, загоряла кожа и изненадващо яркосини очи под тъмните вежди. Не беше много висок, но изглеждаше доста як, с мускулести рамене и силни ръце. Мъж с дяволски силно сексуално излъчване, който сигурно знае чара си.

Пайпър бе източила врат и ги наблюдаваше. Дан хвана жена си за ръка и тръгнаха към дансинга. Гладката кожа на лицето му криеше силни черти и квадратна челюст, а две извити гънки очертаваха чувствени устни. Гънките станаха още по-дълбоки, когато той се усмихна на Даяна.

Красив е, няма спор, помисли си Пайпър, истински Вълшебен принц в този сив раиран редингот. Той обгърна Даяна със силните си ръце и двамата бавно затанцуваха в такта на музиката. Всички гости ги наблюдаваха захласнати, завиждаха, радваха се на Дан и Даяна.

Една сълза се търкулна по бузата на Пайпър и носът й протече. Каква красива двойка! Каква идеална двойка! Дан, тъй смугъл и мъжествен, Даяна, толкова руса, изящна и красива, на ръст почти колкото мъжа си, обута във високи бели атлазени обувки, сияйна, излъчваща гордост и щастие.

— Престани да ревеш — пошушна пак на дъщеря си Бети Хилиърд. — Гримът от миглите ти протече.

— Не мога да спра, мамо.

Бети сложи ръка върху рамото на Пайпър.

— Не тъгувай, миличка. Даяна ще си остане твоя приятелка. Бракът не променя чак толкова хората.

— Не плача за това — рече Пайпър.

— За какво тогава?

— По дяволите, не знам. Не е ли нормално човек да плаче на сватба?

— За мен не е. Не пророних и сълза дори, когато се женеше брат ти Глен. Щях да се пръсна от радост. Нека Клариса да му готви!

— А аз плаках. Моят по-голям брат се женеше и си отиваше завинаги от мен. Каква корава жена си, мамо.

Още двойки започнаха да танцуват и дансингът се изпълни. Мъже в полиестерни каубойски дрехи и лъснати като огледало ботуши, жени в копринени рокли, младежи в дънки, дечица, докарани в празнични дрехи, старци, облечени по всевъзможен начин. Най-отбраното общество на Стиймбоут Спрингз — ски курорт от класа и исторически град на Запада, приютил десетки благоуханни ромолящи горещи извори, един, от които бе дал името на града в началото на деветнайсети век, когато трапери ловували там и взели идващия от тях бълбукащ звук за шум от параход. Пайпър дори не можеше да си спомни колко пъти бе обяснявала произхода на това име.

Градът бе наистина неповторим, смесица от старо и ново, построен отчасти в стила на едновремешния Запад, отчасти в модерен стил. В ивицата земя между широкия завой на реката Ямпа и зелените закръглени планински възвишения в северната част на Колорадо се гушеха тухлени къщи със старинни фасади.

Из въздуха се носеше миризмата на скара. Гърмяха тапи от шампанско. Вдигаха се тостове и кристални чаши срещаха със звън бирени кутии. Чуваше се бебешки плач и един мъжки глас, който припяваше на оркестър: „Високите Скалисти планини, Колорадо-о-о!“

Пайпър подсмръкна пак. Зърна русата къдрава глава на Дъч Радовски, която стърчеше над тълпата и бързо се извърна. Точно в този момент хич не й беше до Дъч.

Множеството замлъкна, после избухнаха аплодисменти. Даяна и Дан се готвеха да режат тортата. Бяха като родени един за друг — по-очарователни дори от фигурките на сложната глазура. Вълшебната двойка от приказките. Пайпър прехапа устни и се усмихна. Фотографът снимаше непрекъснато. Дан и Даяна разрязват първото парче, смеят се, облизват пръстите си от глазурата, Даяна се опитва да натъпче хапка в устата на смутения Дан, а Дан търпеливо понася капризите на съпругата си — притеснен, но очевидно очарован от всичко, което прави тя.

Даяна поиска голяма, шумна и розова сватба и я получи, помисли си Пайпър. Наистина постигна своето.

Фотографът продължаваше да снима как булката и младоженецът се целуват. После Дан се опита да го отпъди с ръка, сякаш искаше да каже: „Хайде, приятелче, стига толкова“, но Даяна пъхна ръката си в неговата и настоя за последна снимка до тортата. Дан поклати глава усмихнат и я взе в обятията си. Останаха твърде дълго в тази поза и Пайпър се изчерви. Вълните на сексуално привличане между влюбените бяха толкова силни, че на Пайпър й стана неудобно да стои до тях.

Изведнъж тя изпита облекчение, че бе решила да прекара следващата година в Нова Зеландия. Наистина бе постъпила мъдро. Даяна ще трябва някак си да се справи без нея, а докато дойде време Пайпър да се върне — ако изобщо се върне — нещата в ранчото ще са дошли вече на мястото си.

Даяна говореше нещо, жестикулираше и оглеждаше тълпата. Пайпър чу някой да казва:

— Шаферките да съберат всички гости за снимка.

Е, не можеше да избяга от това. Тя придърпа корсажа на розовата копринена рокля, която така отвратително се биеше с медночервеникавата й коса, кехлибарените очи и летния й загар — наистина ужасно — и хвърли назад букета, който стискаше от кой знае колко време. Прокара пръсти през косата си, като че ли това можеше някак да притъпи ефекта на розовото одеяние.

Снимки. Още десетки снимки. Пайпър се усмихваше безспир, докато в един момент й се стори, че лицето й ще се пропука. През цялото време стоеше плътно до Даяна, усещаше миризмата на розовия й букет, на парфюма, на лака, с който бе напръскала русата си коса. С тях се примесваше и уханието на Дан Бурн — миризма на мъж, афтършейв, миризма от химическо чистене, която се излъчваше от взетия под наем официален костюм. Тези ухания й се струваха някак прекалено лични, интимни и тя изпита желание да се махне, да избяга от неудобството, което изпитваше от новите взаимоотношения на дългогодишната си приятелка, от интимната й връзка с мъж.

Неканени, през главата й проблеснаха мисли, образи. Даяна и Дан сами нощем — в леглото — разсъблечени. Тялото му сигурно…

„Не! — рече си тя. — Спри! Не е твоя работа. Те са женени. Съпруг и съпруга.“

След като фотографът свърши, Пайпър остана права с чиния в ръка и похапна от сватбената торта. Тя поне нямаше розов вкус. Хора, които бе познавала през целия си живот, говореха с нея, с Даяна. Всички бяха тъй развълнувани, така се радваха за приятелката й. Благопожеланията и поздравленията хвърчаха наоколо като ято безмозъчни, цвърчащи птички, симпатични, но дразнещи с числеността си. Пайпър преглъщаше и разговаряше, но се чувстваше виновна, че не се забавлява достатъчно.

Как можах да падна толкова ниско, че да ревнувам, неведнъж си помисли тя, но това беше факт. Не завиждаше на Даяна заради мъжа — той съвсем не беше нейният тип — а на щастието, на страстта, която изпитваше приятелката й.

— Да живее шаферката, долу булката — прошепна й мъжки глас и Пайпър се обърна изненадана. Беше Дъч.

— Винаги имаш някоя остроумна забележка под ръка — подхвърли Пайпър.

— Естествено, познаваш ме добре — отвърна ухилен Дъч.

— Нали знаеш любимата приказка на майка ми? „Ако не можеш да кажеш нещо хубаво, по-добре не казвай нищо“ — натъртено добави Пайпър.

— Да, сигурно и моята майка ме е съветвала тъй, ама честна дума, Пайпър, цял ден се опитвам да те заговоря, а ти ме отбягваш.

— Да, така е.

— Защо, скъпа?

— Не съм ти скъпа и, ако си спомняш, двамата с теб скъсахме вече — рече тя раздразнено.

— Ти скъса, не и аз — каза Дъч самоуверено, очевидно забравил сцената, която й бе направил, онази ужасна сцена, споменът, за която я измъчваше и в момента: претъпканата дискотека, бушуващата навън майска буря, Дъч, напушен и невярващ, й крещи пред очите на всички, нарича я кучка, казва й, че никой досега не го е ядосвал така, стиска до болка ръката й, заявява, че тя е негова и никой няма да посмее да излиза с нея…

Пайпър стоеше до дансинга. Вгледа се в откровените му сини очи и потрепери вътрешно.

— Слушай Дъч — каза тя, — връзката не може да се поддържа само от едната страна. Господи, колко пъти сме говорили за това. Просто го приеми. Всъщност, аз скоро ще замина, тъй че няма значение.

— Какъв инат си! — Дъч разтърси пясъчнорусата си глава.

— Да, инат. Тъй да бъде — отвърна Пайпър.

Оркестърът засвири отново, „Маргаритавил“ на Джими Бъфет. Даяна бе поръчала да изпълнят всичките й любими мелодии и всяка песен дърпаше по някоя струна в сърцето на Пайпър, извикваше спомени за неща, които бяха правили двете с Даяна, докато слушат парчето по радиото: разговори за това какво ще правят, когато пораснат, за момчета, клюкарски истории, писане на домашни, приготовления за събирания. Всяка дума, всяка нота предизвикваше болезнени спомени.

Дъч я питаше нещо и тя с усилие насочи вниманието си обратно към него.

— Какво? — запита.

— Искаш ли да танцуваме?

— Не, благодаря, Дъч. Наистина.

Той се смръщи и сви рамене.

— Както кажеш — и се отдалечи.

През тълпата към Пайпър си пробиваше път едър червендалест мъж с гъста посивяла коса. Сети се кой е — Хари Тегмайер, бившият партньор на Дан Бурн от филаделфийската полиция. Хари все още работеше там, а Дан, е, Дан живееше в Стиймбоут сега. Беше напуснал службата си.

— Здравейте, госпожице. Вие сте Пайпър Хилиърд, нали? — обърна се той към нея. — Най-близката приятелка на Даяна, нали така?

Без да ще Пайпър се усмихна. Хари се потеше обилно, вратовръзката му висеше накриво, а сакото бе съвсем изпомачкано, но излъчваше такава сърдечност и жизнерадостност, че тя не можеше да не реагира.

— Точно така, запознахме се снощи на тържествената вечеря, нали?

— Да, наистина. Но тук се чувствам малко не на място — рече Хари и попи потта от челото си с измачкана носна кърпа. — Слушайте, дайте да потанцуваме. Нали разбирате, кумът и шаферката.

Говореше като гангстер от филмите, обливаше се в пот и я настъпваше, но въпреки това я забавляваше.

— Никога не съм бил по на запад от Питсбърг — сподели той. — Какво постижение.

— Радвам се, че дойдохте.

— Аз също, Пайпър. Чакай да видиш какви неща ще разказвам на Синди и на децата, като се върна вкъщи. Жалко, че не дойдоха, но нямаше как. По дяволите, лейди Ди ми изпрати билет, та Дани-бой да си има кум.

— Лейди Ди?

— Е, Даяна, де. Ей, слушай, да не ти прозвучи нахално, но туй момиче направо е бъкано с пари. Удари кьоравото Дани.

Хари въртеше Пайпър из дансинга, блъскаше се в двойките, с навлажнена яка и с лъснало от капчици пот чело, и изливаше неспирен поток от думи. Не беше трудно да се понрави на околните.

— Тез понита, дето са на полето. Трябва ли да им запомня имената, та да залагам на тях, когато пораснат? Перспективни ли са?

— Това е американска порода коне, Хари. Не са състезателни. Тренираме ги с години, за да могат после да ги показват по изложби или да работят с тях, каквото и да е, но те не се състезават. Е, действително има състезания за американските породи, но ние не ги развъждаме с тази цел.

— Разбирам. Отглеждате понита-интелектуалци, не тъпи животни, дето само знаят да тичат.

Пайпър се засмя.

— Не си далеч от истината.

— Какъв рай само е това тук за Дани-бой — каза той. — Но ще ми липсва. Нали знаеш, че работихме заедно цели десет години? Откак му дадоха детективска значка. Десет години. Чудесни години. Да му се не види, та аз му бях като баща, знаеш ли?

И двамата погледнаха към щастливата двойка, сякаш се бяха наговорили. Едновремешна учителка на Даяна я целуваше, пожелаваше й щастие. Дан търпеливо стоеше отстрани — изглеждаше горд и излъчваше мъжествена красота.

Боже мили, дали е подходящ за Даяна? Всичко се бе случило толкова внезапно. Понякога Даяна беше невероятно упорита. Ако искаше нещо, го преследваше докрай, без никакви задръжки. А Даяна бе пожелала Дан Бурн.

Бяха се запознали, когато той дойде на почивка в Стиймбоут миналия март. Дан си търсел каубойски ботуши в местния магазин, когато Даяна нахълтала, за да си поръча нов чифт. Заговорили се, тъй като Дан си нямал и представа какво да купи.

Според Даяна това бе любов от пръв поглед. А когато Дан си замина след едноседмичната почивка на ски, Даяна бе безутешна. Пайпър знаеше цялата история. Бе изживяла с нея всяко съмнение, всеки възторг, всеки телефонен разговор. Тя знаеше, че Даяна желае Дан Бурн. През пролетта, през лятото, всеки месец вземаше самолета до Филаделфия, за да го види, докато накрая той напусна полицията и най-после преди няколко седмици се премести в Стиймбоут.

Пайпър знаеше също, че Дан бе напуснал службата си съвсем ненадейно, макар че по думите на Даяна бил влюбен в работата си. Тя чувстваше, че около напускането му има нещо странно, някаква случка в службата, която го е огорчила, нещо, за което Даяна нехаеше, не знаеше или пък не желаеше да обсъжда. Но Пайпър бе сигурна, че приятелката й ликуваше, когато Дан най-после се оттегли, тъй като това беше единствената пречка да се оженят.

Даяна се бе заклела, че Дан не е напуснал заради нея. Бе заявила пред Пайпър, че не би могла да уважава мъж, който би направил такава саможертва за една жена, или пък обратно, жена за мъжа си. Така че, накрая, нещата бяха потръгнали за Дан и Даяна. Освен това, Даяна винаги успяваше да постигне своето.

Хари се задъхваше, бършеше врата си и се хилеше, кимайки в такт с музиката.

— Височината си казва думата — изстена той. — Колко е тук, две хиляди и сто метра?

— Някъде там. Я си почини, поседни за малко — предложи Пайпър.

— Господи, не. Трябва да свикна. Утре си тръгвам. Пак на работа, пак същото скучно ежедневие, нали знаеш?

Но зачервеното лице на Хари изглеждаше толкова весело, че Пайпър не повярва на неговото „скучно ежедневие“.

— Хайде, хайде, ти си влюбен в работата си.

— Е, наистина, права си — засмя се Хари. — И обичам „Фили“, този мръсен и порочен град. Обичам и жена си, и децата.

— В този ред ли? — попита Пайпър. Хари се изкикоти шумно.

— Е, тук ме хвана, миличка.

На Пайпър й мина през ума да пита Хари за тайнствените причини, поради които бившият му колега бе напуснал полицията, но тази идея бързо се изпари. Не му беше нито времето, нито мястото, а и Хари сигурно е точно толкова верен на стария си другар, колкото тя към Даяна, тъй че надали би извадил на показ кирливите ризи на Дан, ако изобщо съществуваха такива.

Все едно, бе прекалено късно — Дан и Даяна бяха вече мъж и жена, а Пайпър щеше да замине след седмица. Щеше да работи при Сали Кейл, която развъждаше коне в Саут Айлънд, Нова Зеландия, където в момента напъпваше пролетта. Щеше да й се отрази добре, съвсем навреме, да види други части от света, да събере опит с нови породи коне и различни хора.

— Танцуваш добре, Пайпър — каза й Хари, — много си готина. Харесваш ми.

— И ти на мен, полицай Тегмайер — искрено си призна Пайпър.

— Имам нужда да се подкрепя с малко от онази бира там. Нещо за теб?

— О, не, благодаря. Така съм добре. Върви.

Майка й и баща й бяха застанали до огромната, полуизядена торта и разговаряха с булката. На практика Даяна бе живяла в дома на Пайпър след смъртта на родителите си; тя смяташе Бети и Джон за свои роднини, най-близките хора, които имаше. Съдът бе назначил настойник, някакъв далечен родственик, но Даяна бе предпочела да остане в голямата стара и удобна къща на семейство Хилиърд на Крофорд Стрийт.

Пайпър тръгна към тях, като придържаше с ръка слоевете розова коприна на полата си, за да може да ходи нормално. Розово.

— Здравей, мила — рече Бети.

— Пайпър, въобще не можах да те видя — извика Даяна. — Забавляваш ли се?

— Разбира се, сватбата е супер, Ди. Всички се чувстват прекрасно.

— Дано. Нали знаеш колко се постарах да я организирам. О, Пайпър, направо хвърча от щастие! Не мога да повярвам, че е истина. Аз — госпожа Дан Бурн, о, Господи! — Даяна сграбчи ръката й и я стисна, възпламенена, литнала като птичка от най-искрени чувства, с две червени петна от превъзбуда по страните. Тя завъртя очи.

— Не знам как трае Дан всичко това. Те не са негови приятели, и все пак е тъй мил, направо е чудесен. О, Пайпър, видях те, че танцуваш с Хари. Нали е забавен? Господи, само как говори! Но е привързан към Дан, като баща му е и усетих, че Дан държи той да присъства.

— Забавен е. Харесва ми — каза Пайпър.

— И аз смятам така. Непременно ще му идем на гости във Филаделфия — продължаваше да бъбри Даяна и обичайното й добро настроение този път бе подсилено от възбудата. Тя се приближи до Пайпър.

— Косата ми наред ли е? Ужасно ли изглеждам? Това тържество ми изглежда цяла вечност.

Пайпър протегна ръка и приглади един паднал рус кичур зад ухото й.

— Изглеждаш направо страхотно.

— Не — отвърна Даяна задъхано, — страхотен е съпругът ми. Само го погледни.

Пайпър проследи погледа й. Дан говореше с Хари и леко наклонил глава, му кимаше. Наистина беше красив, замислен, двете бръчки край устата му се бяха врязали още по-дълбоко. После Пайпър видя как се усмихва на нещо, което му каза Хари, но това не беше истинска усмивка. Не, помисли Пайпър, усмивките в никакъв случай не идваха лесно върху устните на Дан Бурн.

Е, той беше Вълшебният принц на Даяна и в нейните очи не можеше да извърши нищо грешно. След това Пайпър отново се зачуди какво ли се бе случило във Филаделфия, преди да напусне службата си в полицията. Принц с опетнено оръжие, малко самодоволно помисли тя.

— Нали е красив? — въздъхна Даяна.

— Много е привлекателен, Ди. Знаеш това — рече Пайпър. — Макар че не е моят тип.

— Толкова по-добре! — засмя се Даяна и се завъртя, за да попита един сервитьор дали има достатъчно шампанско.

— Чудесно, има още много. О, трябва да спася Дан, преди тукашните хора да са го затрупали с въпроси. Господи, Пайпър, виж какъв мъж е!

И Даяна се отдалечи, прекосявайки моравата с шумоляща бяла сатенена рокля и воал, който се носеше зад нея сред златните лъчи на следобедното слънце.

Пайпър остана на мястото си със странно чувство за изоставеност, висока и слаба фигура, облечена в официална розова рокля. Тя видя как Дан се обръща към Даяна, как лицето му се отпуска и се почувства страшно самотна сред шумотевицата на пиршеството. Без съпруг, без най-близката си приятелка, вече дори без приятел. Колко ужасно е, че завижда на щастието на Даяна, че се съмнява в избора й на съпруг. Беше подло, грозно чувство, недостойно за тяхното приятелство.

Още по-мъчително за Пайпър бе прекъсването на дългата й връзка с Дъч Радовски. Познаваше го още от гимназията, а преди две години го бяха избрали за шериф на Раут Каунти. Бе ходила с Дъч четири години и смяташе, че се обичат, но откакто стана шериф, той разкри една нова страна от характера си, с която Пайпър просто не можеше да се справи. Бе станал арогантен, ревнив, бе развил силно чувство за собственост. Пайпър винаги си бе представяла, че ще се чувства поласкана, ако някой мъж я ревнува, но това се оказа направо отблъскващо. В началото мислеше, че той минава през такъв период, но периодът не премина.

Да, Дъч имаше много достойнства. Беше висок, хубав, общителен, мил, с качества на истински организатор, мъж, който знае точно къде отива и какво иска да направи. Беше талантлив и умен и по специфичен западняшки маниер съвършен политик, нещо като Уил Роджърз. Внимателен, любвеобилен, грижовен, щедър. Големият му проблем, Пайпър разбра постепенно, бе, че с течение на годините желанието му да се домогне до власт и контрол над другите се бе засилило. Миналата година бе забелязала, че Дъч управлява областта по същия начин, както искаше да командва и нея. Правеше се на благороден деспот, който раздава заповеди на заместниците си и всява ужас у секретарките и подчинените. Третираше всички жители на Раут Каунти като свои поданици, ползващи се от неговата защита, но и под негов абсолютен контрол.

Така или иначе, помисли Пайпър, след две години идваха нови избори. Може би ангажираните гласоподаватели ще се осъзнаят и ще отстранят от властта Дъч Радовски, макар че не можеше да си го представи в някоя друга роля, освен в тази на шерифа, най-висшият законодател на областта. Той бе идеалното превъплъщение на западния шериф, Гари Купър, Джон Уейн, всички тия непоколебими и традиционни герои.

Само че Дъч бе некачествен герой.

Пайпър смяташе, че някой ден той ще мине границите на властта си, ще се изложи. Е, няма да е тук, за да види. Внезапното решение да се премести в Нова Зеландия се дължеше на две причини — да се откъсне от Дъч, и в същото време да даде възможност на Даяна за личен живот. Даяна се радваше за нея, а Дъч — е, надяваше се, че ще го преживее, дори може би ще разбере, че донякъде той я е прогонил. Желаеше му само добро. Щеше й се да поузрее, да стане по-търпим, като събере опит с течение на времето. Бяха приятели в продължение на много, много години. Надяваше се, че когато се върне от Нова Зеландия, отново ще бъдат приятели.

Пайпър се отърси от мислите си и реши, че не може ей така да стои и да гледа мрачно. Направо разваляше тържеството. Всички останали бяха в приповдигнато настроение — пиене и ядене на корем, танци, стари другари. Чудесно празненство.

Тя взе от подноса на минаващата сервитьорка чаша шампанско, залепи усмивка на лицето си и реши да се повесели. До някаква степен това събиране бе прощално и за нея, нали напускаше родния си град след една седмица. Най-добре да се позабавлява.

Пийна шампанско, хапна от предястията, разприказва се със стари приятели от гимназията, с управителя на ски курорта, със собственици на магазини и банкери, търговци на недвижими имоти и притежатели на ресторанти, всичките нейни познати, добри хора, които обитаваха долината на Ямпа, живееха сплотено и черпеха от изобилието й.

„Времето е горещо за септември, май ще имаме късна зима.“ „Колко красива изглежда и колко е щастлива!“ „Не е лош човек този Дан Бурн, а? Та къде се бяха срещнали казваш?“ „Значи заминаваш за Нова Зеландия. Боже, това е на другия край на света. Сега там е пролет, нали? Чудя се дали кобилите се плодят в обратния сезон там.“

Пайпър отговаряше на въпроси, приказваше за незначителни, познати неща, потанцува със стари приятели, размени на няколко пъти дума с майка си и баща си.

Стъмваше се. Запалиха японските фенери. Бледата, мъждукаща светлина хвърляше сенки по лицата на гостите. Захладя и хората надянаха върху официалните тоалети любимите си пуловери.

Пайпър знаеше, че Даяна и Дан скоро ще си тръгнат. Отиваха на сватбено пътешествие в Хавай и щяха да отседнат в един лъскав крайбрежен хотел в Мауи. Заедно, само двамата, те щяха да се потопят в абсолютна, екзотична интимност…

— Трябва да се преоблека, Пайпър. Хайде, ела и ми помогни. Каквато съм бавна, никога няма да тръгна — задъхано каза Даяна.

Отидоха в спалнята и Пайпър отново усети тъга. Даяна я беше преобзавела. Нямаше я украсената с къдрички женствена спалня, с която бе свикнала тя; специално поръчаният югозападен стил подхождаше повече за спалнята на брачната двойка.

Пайпър се огледа. Не, това вече не бе само стаята на Ди. На един стол в ъгъла бяха преметнати мъжки панталони — на Дан — и то не дънки или нещо подобно, ами някакъв чифт в цвят каки, градско облекло. А уханието от парфюма и лака на коса на Даяна се смесваше с афтършейва на Дан.

— Ще пътуваме с кола само до Денвър — обясняваше Даяна, като сваляше булото и разкопчаваше копчетата на ръкавите си.

— Да ти помогна ли с копчетата отзад? — попита Пайпър, откъсвайки поглед от шкафа, където през открехнатата вратичка се виждаха дрехите на Дан.

— Да, моля те. Знаеш ли, най-добре бих се чувствала в дънки, докато пътувам три часа в колата. Глупаво е, че трябва да обличам рокля. Господи, изтощена съм.

Тя изхлузи бялата сатенена рокля, която се смъкна на пода и образува малка омачкана купчинка. Даяна остана по чорапогащник и сутиен, обута в бели сатенени обувки; един кичур бе паднал над очите й, когато бе свалила булото. Стоеше там и гледаше Пайпър и цялото й същество пулсираше от жизненост и любов.

— Да знаеш, винаги ще те обичам — рече Даяна. — Това не може да се промени с брака. Ти си най-добрата ми приятелка, сега и завинаги.

— О, Ди, зная — отвърна Пайпър, почти разплакана.

— Всичко сме преживели заедно. Ако не бяхте ти, Бети и Джон, какво щеше да стане с мен сега? Вие сте моето семейство.

Двете млади жени се прегърнаха, останаха за секунди притиснати. Пайпър подсмърчаше, а Даяна затвори очи и преглътна бучката в гърлото си.

После изведнъж се пуснаха и избухнаха в смях.

— Господи, цял следобед плача — каза Пайпър и измъкна хартиена кърпичка от кутията, поставена върху тоалетката на Даяна. — Приличам на вещица. Розово — добави тя и подсмръкна.

Даяна, която решеше косата си с четка, я погледна в огледалото.

— Изглеждаш страхотно, скъпа — рече тя, провлачвайки малко лигаво „скъ-ъ-па“.

Застана до нея, Пайпър бухна с ръце гъстата си дълга меденокафява коса и нацупи плътните си устни. После ококори тъмните си очи.

— Направо страхотна — повтори тя присмехулно с подигравателно сексапилен глас и обгърна раменете на приятелката си. Двете започнаха да правят физиономии пред огледалото, нещо, което имаха навик да правят в гимназията, преди да излязат на среща с момчета — тогава се правеха на сексбогини, дори тъпчеха сутиените си с тоалетна хартия.

Двете заеха същите пози, като отпреди десетина години, после избухнаха в бурен смях.

— Розово — обади се Пайпър, прилепила длани до страните си. — Направо щях да те убия, Ди!

Накрая се успокоиха и Даяна рече:

— Уверявам те, Пайпър, всичко ще си бъде както преди. Искам да кажа, то не е като да съм се подложила на някоя хирургическа операция на личността. Просто се омъжих, нищо повече.

— Знам — отвърна Пайпър. — Всичко ще е наред.

— Сега, ти внимавай да не направиш някаква глупост там. Да не вземеш да срещнеш някого и да останеш.

— Да, сигурно! След Дъч, последното нещо на света, за което си мечтая, е мъж.

Даяна присви сините си очи, после изведнъж ги разтвори широко.

— Господи — рече тя, — виж как си седим спокойно тук, сякаш е просто събота вечер! Трябва да се приготвям. Страшно съм уморена. Но ще се оправя. Първо, меденият месец, нали така. А ти вече ще си заминала, когато се върна. Но ще си дойдеш и всичко ще е както преди. Само ми обещай, че няма да вършиш глупости там и ще се прибереш у дома. Иначе съм загубена.

Пайпър се усмихна.

— Добре, обещавам.

Даяна вече нахлузваше роклята си, синя дънкова спортна рокля с кожен колан. За секунди се преобрази от приказна булка в момичето, което Пайпър познаваше още от първо отделение — непретенциозно, здраво сложено момиче с леко разрошена коса и порозовели страни, чийто сериозен поглед не вещаеше нищо добро за онзи, който реши да й се противопостави. Независимо създание, често капризно, упорито и вироглаво. Момиче, изпълнено с топлота, жизненост и вярност.

— Да вървим — рече Даяна. — Време е. Видях как Дъч разпореди да закачат празните консервени кутии за колата. Този човек никога няма да порасне.

— Сигурно — съгласи се Пайпър.

— Може би си била права да скъсаш с него — замислено промълви Даяна.

Колата чакаше на алеята пред къщата. По задната броня бяха накачени на връзки консервени кутии. Върху багажника бе надраскано „младоженци“. Около антената се виеше облак от балони. Розови балони.

Всички се бяха събрали край колата и чакаха. Даяна стисна ръката на Пайпър за последен път и започна да се сбогува с развълнуваната тълпа приятели. Пайпър се отдръпна, леко потръпна от вечерния хлад. Чувството за загуба бе толкова силно, че болката я пронизваше чак до костите.

Сигурно съм имала мрачен вид, помисли си тя по-късно, когато Дан Бурн приближи до нея. Отначало реши, че го е пратила Даяна, поръчала му е да успокои Пайпър и неудобството му, притеснението, потвърждаваха това усещане.

— Благодаря, че дойде днес — започна той, — заради Даяна. Зная колко сте близки.

— За мен е удоволствие — отвърна тя вяло.

— Ъ-ъ — сините му очи, потъмнели на вечерната светлина, погледнаха встрани. Сега той бе облечен в панталоните с цвят каки и бледосиньо поло. Изглеждаше красив, мъжествен. Златната венчална халка на левия безименен пръст проблясваше ярко в здрача. — Виж, знам как се чувстваш, но, повярвай, ни най-малко не бих искал да застана между Даяна и нейните приятели. Когато си дойдеш догодина, всичко ще си бъде постарому. И двамата искаме да се върнеш на работа в ранчото.

— Разбирам — каза тя. — Благодаря.

Тогава я погледна и задържа погледа си малко по-дълго отколкото е редно. Сдържана, леко двусмислена усмивка пробегна по устните му и двете бръчки отстрани станаха по-дълбоки.

— Имам чувството, че ти дължа някакво извинение — рече той.

— О-о!

— Надявам се, разбираш какво имам предвид.

До този момент тя гледаше нейде отвъд него с преднамерено нехайство, ала после обърна очи и срещна погледа му. Направи голяма грешка, че го погледна — внезапно и най-неочаквано по тялото й сякаш мина електрически ток, цялата настръхна. С мъка извърна очи. Като че някой я удари с юмрук. В този миг обясни реакцията си към Дан Бурн с това, че в негово лице виждаше противник, но нямаше достатъчно време наистина да анализира или дори да се почуди на случилото се, тъй като Даяна вече приближаваше към тях, за да вземе съпруга си и за последен път да прегърне Пайпър; моментът бе доста напрегнат. Хвърляха с шепи ориз, булката и младоженецът влязоха в колата, криеха се, смееха се, протестираха. Всички крещяха, надаваха възгласи, ръкопляскаха и плачеха едновременно. Даяна махаше през отворения прозорец, изпращаше въздушни целувки.

Дълго време Пайпър остана неподвижна, загледана в отдалечаващите се в мрака стопове на колата. Тя вече се носеше по черния път, отминавайки колчето с табелата на „Елк Ривър Ранч“, а отзад дрънчаха консервените кутии.

Някой напъха в ръката й чаша шампанско. Обърна се почудена и видя Дъч.

— Хубаво изпращане, нали? — каза той.

— Х-м.

— И нашето би било такова. Пайпър, ние…

Но тя му обърна гръб, дори не си направи труд да отвърне, и се отдалечи. В стомаха й се събираше бучка, някакъв възел на напрежение, който нямаше нищо общо с Дъч и неговата идея фикс. Безпокоеше се, че Даяна, каквато си бе независима и упорита, твърде прибързано се бе обвързала в този брак. Имаше нещо особено у Дан Бурн, нещо под видимата повърхност на красивата му външност и натрапчива самоувереност. Пайпър се спря с чашата шампанско в ръка, застинала във въздуха, и започна да се пита какво всъщност знае Даяна за мъжа, за когото се бе омъжила.