Карън Робърдс
Обсебена (9)

Глава 8

Порази я колко е хладна къщата в сравнение със зноя навън и колко е тъмна с изключени лампи и спуснати завеси. Тя затвори тихо вратата зад себе си, провери за втори път дали е заключена (типичен пример като по учебник как надеждата надделява над опита), дали резето, което не беше спряло неканените гости онази нощ, е спуснато този път. Спря за секунда, ослуша се.

Къщата беше тиха, приглушена. Тя беше почти сигурна, че е сама. „Това «почти» си е жива параноя“, надяваше се тя.

Но алармата не я посрещна с обичайното четирийсет и пет секундно предупреждение и очакването да я заглуши, преди да експлодира в какофония от вой на полицейски сирени.

Каквато и да е причината, тя не се беше включила онази нощ. Защо трябваше да работи сега? И за да заработи, нали някой трябваше да я включи? Кой, освен нея знаеше кода?

Видът на две фигури с черни гугли изплува в съзнанието й отново и я ужаси. Снощи те бяха влезли някак си.

Сърцето й започна да тупка бързо.

„Влизай и излизай!“

Изхлузи убиващите я обувки и ги вдигна. Нямаше как да остави такова очевидно доказателство за присъствието й в къщата точно тук пред входната врата. Зашляпа боса по леко неравните дъски на почернелия от времето дървен под. Краят на двете големи полиестерни панти се дръпна леко и издаде тих скърцащ звук, когато тя се отправи към аларменото устройство, вградено в стената на няколко стъпки пред нея. Мигащата зелена светлина й подсказа, че то все още не е включено. Дигиталният надпис гласеше: „Обадете се в сервиза.“

Чудесно. Каквато и да беше причината, алармата не работеше. Дали това е бил проблемът снощи? Но паникбутонът работеше…

Няма значение. Поне не сега. Поемайки си дълбоко въздух, тя обърна гръб на алармата и продължи нататък. Входната част представляваше дълъг коридор, който минава по целия първи етаж с помещенията отдясно и стаите на Ед отляво, отделени с тънка стена. Коридорът завършваше с врата със свод, водеща към кухнята. Таванът беше поне дванайсет фута висок и два малки антични кристални свещника висяха от него. В средата на коридора обикновени старомодни стъпала, явно строени още с къщата, водеха към втория етаж и стесняваха коридора точно пред кухнята. Стените бяха шпакловани и боядисани в светлокафяво. Скъпо изглеждащо произведение на изкуството — ленти с нюанси на червено, оранжево и лилаво — висяха над маса с крака от ковано желязо и стъклена табла. На масата имаше купчина писма и кристална ваза, пълна с великолепни червени рози. Тя знаеше, че ароматът им изпълва стаята, но по благоволението на наранения си нос не усети нищо.

Не че имаше значение. Не можеше да си позволи повече от това само да хвърли един поглед на пощата. Нямаше време да се тревожи защо писмата бяха там, където тя не си спомняше да ги е оставяла. Имаше картичка, пъхната в букета от рози, и тя не можа да й устои. Твърде много бели петна имаше в паметта й — и сега тя не се сещаше какво послание носи един такъв букет. Кой го беше изпратил? Защо? Тя ли ги беше купила за Лиза? Или… кой знае.

Проблемът беше, че липсата на отговори започваше да я изнервя, а тук сега имаше бърз и лесен отговор. Тя се поспря, после пъхна ръка сред кадифените цветчета и извади картичката. Там пишеше: „С любов, Ед.“

Изтърва картичката като опарена. Ед. Самата мисъл за него караше стомаха й да се свива на топка. Той беше нейният любим… а само мисълта за него я плашеше до смърт.

„Не се спирай.“ Това беше той — нейният вътрешен глас, нейният ангел — хранител, както си го наричаше. Подчини се, обърна се, отдалечи се от розите, без да ги поглежда повече и тръгна към стъпалата.

Целта й беше да вземе каквото й е необходимо и да се изнесе бързо. Болният й мозък би могъл да поразсъждава върху това, което се случваше, когато тя си е в колата, на път далеч от града. Твърдо решила така, тя не влезе във всекидневната, а само погледна вътре, докато минаваше покрай белите й, широко отворени врати. Стените бяха сребристосиви. Издутото канапе и един от столовете, който се виждаше — табуретка, облечена в кадифе, отдясно на канапето — бяха въгленочерни. Лампата до него имаше поставка от ковано желязо и шапка от сив туид. Тя беше поставена върху нощно шкафче със стъклен плот. Коктейлната масичка пред канапето също беше от стъкло и ковано желязо. Голяма лъскава книга лежеше отгоре. Тя не виждаше корицата, но знаеше заглавието: „Розовите градини на Юга“. Персийският килим беше пъстър с преобладаващо рубиненочервено.

Интериорът беше красив, скъп, подбран с много вкус, но за съжаление тя не го чувстваше свой. Това не беше нейният вкус. Дали беше използвала услугите на декоратор? Или Ед, собственикът на къщата, го беше направил? Дори когато слезе долу, усещане за нещо нередно я смути: „Сякаш нищо не се е случило тук.“

Нямаше нищо разместено в коридора или във всекидневната или където и да било другаде.

Сърцето й биеше лудо сега, докато изкачваше стръмните тесни стъпала. Снощи ясно беше чула как обръщат всекидневната с краката нагоре, а също — трапезарията и килера. Не можеше да се спре — макар да знаеше, че е по-добре да не го прави — и погледна в кухнята. Облегнала се на полираните дъбови перила, тя можеше да види една част от стаята. Всичко беше наред. Дори високото столче беше на старото си място — до кухненския плот от ковано желязо и мрамор. Последния път, когато видя този стол и другия като него, беше когато тя и Лиза се освободиха, а столовете бяха избутани до шкафчетата.

Внезапно почувства, че се задушава. Спомените от предишната нощ се върнаха, притискайки гръдния й кош, белите й дробове. Караха я да диша тежко.

„Не сега, сега не може да мислиш за това.“ Тя се опита да изтрие ужасните образи от снощи, насила отмести поглед от кухнята и продължи нагоре по стълбите.

Някой е изчистил къщата. Кой? Опита се да усмири препускащото си сърце, като поразсъждава хладнокръвно. Икономката? Името на Лу Ан изскочи в съзнанието й заедно с вида на мършава, около четирийсетгодишна жена с къса, започнала да посивява, кестенява коса и бръчки, прорязващи лицето й. Лу Ан идваше веднъж в седмицата, в понеделник, спомни си Катрин, много доволна от себе си. Но все още беше рано сутринта, а това, което беше видяла от къщата, блестеше от чистота. Не помнеше точно колко лоялен човек е Лу Ан, но се съмняваше, че дори и да убедяха жената да дойде в събота, би свършила толкова работа за толкова кратко време. Тогава кой беше изчистил? Хората на Ед? Знаеше достатъчно за тях, знаеше, че можеха да бъдат ужасяващо експедитивни. Биха могли да са изключително бързи при възстановяването на реда веднага след полицията. А може и преди полицията да е свършила. Ако искаха да скрият нещо от останалите… Като например да скрият следите от това, което нападателите са търсили.

Тя осъзна, че се поболява от страх. Болката в главата й внезапно я ослепи. Скърцайки със зъби присви очи към правоъгълната светлина, идваща от прозореца — той беше затворен и със спуснати римски щори. Мислеше толкова много, сякаш преживяваше ужаса от снощи отново. Беше грешка. Сърцето й биеше като на зайче. Дишаше прекалено бързо. Дланите й се потяха.

„Окей, дишай дълбоко!“

Като стигна до втория етаж, изтри длани в тесните си панталони. После се обърна и тръгна бързо по тъмния коридор към основната част на жилището, която се състоеше от спалня, всекидневна и баня в предната част на къщата. Стаите, използвани от Лиза, бяха малко по-малки и по-близо до горната част на стълбището. Вратата, водеща към тези стаи, беше заключена; тя само плъзна очи по нея, докато минаваше оттам. Колкото и да се изкушаваше да влезе вътре, не можеше да го направи. Не и сега, когато времето я притискаше…

Лиза е мъртва. Нещата й — куфарът, чантичката, дрехите — са там, вътре. Някой трябва да ги прибере.

На Катрин й призля внезапно и тя преглътна конвулсивно. Образът на Лиза с широко отворените очи в момента, когато куршумът я уцелва, изплува в съзнанието й. Всичко беше толкова реално, сякаш се случваше отново пред очите й. „Не мисли за това. Не трябва да мислиш за това сега.“ Не и ако искаше да свърши нещо полезно.

Тя умишлено изключи всички спомени, съсредоточи се в настоящето и забърза надолу по стълбите. Тя замръзваше, цялата трепереше от студ и с всяка стъпка странното усещане, сякаш се наблюдава отстрани, извън собственото си тяло, растеше.

Знаеше как да се движи из къщата, откъде точно да мине, къде е мястото на всяко нещо. Знаеше как изглеждат стаите, колко спални и бани имаше, дори къде е гардеробът със спалното бельо. Току-що беше минала покрай него — беше в средата на коридора, на горния етаж. Всичко й се струваше познато: и самата къща, и цветовете, и мебелите, и аксесоарите. Но в същото време имаше и нещо странно в тях. Няма начин тя да живее тук.Това й прозвуча много убедително. Но пък и накара стомаха й да се свие толкова силно, че й се прииска да повърне.

Каквото и да ставаше — тя нямаше време и за него…

Втурвайки се в просторната, богато обзаведена главна спалня, тя само успя да хвърли бърз поглед на стилния черно-бял плат, който покриваше стените, падаше върху двойните прозорци под формата на луксозни спуснати завеси и лежеше върху кралското легло като правена по поръчка завивка на „баклавички“. Пасваше му чудесно… „Я, почакай! Леглото е оправено.“ Още един бърз поглед наоколо потвърди заключението й. „И спалнята е почистена.“

Паника скова сърцето й, след като спомените я нападнаха отново. Последния път, когато беше в тази стая, беше измъкната от леглото… Кожата й настръхна, защото студена пот изби по челото й. Влитайки в големия дрешник — да, тя знаеше, че той е първата врата вляво в спалнята, до оная, която водеше към всекидневната — тя дръпна вратата, щракна ключа на лампата и влезе. В следващия момент замръзна.

Тя беше педантично подредена жена, поне си мислеше така. Но в килера беше ужасно разхвърляно. Дрехите бяха свалени от закачалките и захвърлени накуп на пода. Всички чекмеджета с дамско бельо бяха обърнати с дъното нагоре и разхвърляни наоколо безразборно.

„Някой е претърсил дрешника ми“. Тя пое дъх. „Снощи, когато ровиха из къщата. Всичко друго е изчистено. Защо не и дрешникът?“ Обяснението беше лесно: или са били небрежни, или още не са приключили.

Това прозрение включи безброй звънци в цялата й нервна система.

„Исусе, измъкни ме оттук.“

Но за да може да се измъкне оттук, трябваше да вземе това, за което беше дошла. Пет минути, не повече, и ще си тръгне завинаги. Както и да е, защо чувстваше толкова осезателно, че хората, почистили тук, са заплаха за нея?

Отговорът е — тя просто усещаше.

„Успокой се!“ Само след част от секундата по-важна мисъл измести първата: „Бързай!“

Хапейки устната си, с туптящо сърце остави обувките си на пода — оттук никой не можеше да ги види — прекрачи преобърнатото чекмедже и грабна черната брезентова торба, която приличаше на нещо, с което е ходила на тренировки. Но ако е било така, помисли си мрачно, не си спомняше такова нещо.

На купа имаше много дрехи, виждаше от пръв поглед. Много шити по поръчка сака и поли, които вероятно са костюми. Точно сега те не й трябваха. Цветни бикини и сутиени лежаха най-отгоре и тя награби с две ръце от тях и ги хвърли в торбата, без да ги чувства познати и свои, сякаш ги вземаше от щанда в магазина на Мейси. После зарови из също така непознатите дрехи. Вземаше най-простичките неща, които можеше да намери: тениски, две обикновени поли, бели шорти, дънки. Неофициални дрехи. Всичко останало й изглеждаше толкова официално, толкова скъпо. Дан каза, че тя е носела маркови дрехи.

Може и така да е, но точно сега не се чувстваше като момиче, което се облича със скъпи дрехи.

Рафтът с обувките беше непокътнат и тя го заразглежда с нарастващ страх. Някъде тук трябва да има маратонки или поне чифт обувки с равна подметка, но не се виждаха. Имаше само такива на токчета. Десетки токчета. Варираха от четириинчови тънки токчета с леопардова шарка до триинчови дебели токове и един и половина инчови обикновени сандали. Отчаяна, хвърли един чифт обувки на нисък ток в торбата и пъхна крака в тюркоазни сандали, украсени с мъниста и с кокетни токчета. Станаха й. „Виждаш ли?“

Като изпусна въздуха, за който и не предполагаше, че го е задържала досега, тя ги събу отново. Мисълта да трополи из къщата с тия вдигащи шум токчета я накара да настръхне, макар да беше почти сигурна, че е сама. После хвърли сандалите в торбата с намерение да ги нахлузи, преди да стъпи на горещия тротоар отвън, и с торба в ръка тръгна към банята.

Банята беше голяма, красива, облицована с черно-бели плочки в тон със спалнята, с мраморно джакузи. Тоалетната чиния беше поставена в отделно сепаре, а душа — в душ кабина. Тя свърши това, за което бе дошла, после се отправи към бляскавата бяла порцеланова мивка. Да вижда ужасяващо непознатото лице в огледалото срещу аптечката беше все още шокиращо за нея, но тя нямаше време за паника и само отвърна поглед от огледалото, доколкото можеше. Бързо изми ръцете си, а след това и лицето си, като се стараеше да не мокри носа си. След това отвори аптечката и изсипа съдържанието й в торбата. Спря за малко, за да прокара една четка, която намери там, през твърдите си коси и да намаже сухите си устни с цветен гланц. Затвори аптечката отново. Не се сдържа и погледна в огледалото. Нищо вълшебно не се беше случило: колкото и да изглеждаше невъзможно, сега беше слаба блондинка с тен, с наранен нос и коса, права като метла.

Някой би могъл да каже, че това е то да похитиш чуждо тяло. Тази мисъл изпрати ледени бодлички на ужас по кожата й.

„По-късно“, каза си мрачно отново и отмести поглед. Капитониран халат лежеше най-отгоре на едно панерче зад вратата и тя го грабна, а после го хвърли в торбата. Направено от естествена коприна, меко и луксозно, това надали беше нейно. Халатът е нефритенозелен, отбеляза тя, тръгвайки към вратата. „Един от любимите ми цветове.“ Може би защото очите й изглеждаха по-зелени, когато беше в зелени дрехи.

„Е, колко още доказателства искаш?“

Един весел глас каза „Ало“ под акомпанимента на музика и тя се спря озадачена насред спалнята.

„А, телефонът!“, сети се след няколко секунди, през които сърцето й подскочи сякаш до тавана. Звънът на телефона я накара да се свие. Даже когато спря да звъни, той все още я плашеше и го чуваше гръмко в ушите й. Впрочем, това не беше телефонът до леглото, той беше точно до нея, а гласът на секретаря идваше отдалеч. Тя проследи звука и откри смачкана черна кожена чанта, пъхната зад нощното шкафче до леглото, на което беше спала предната нощ. Повтарящото се „ало“ идваше откъм чантата.

„Тя не е моя.“ Това беше инстинктивната й реакция, докато гледаше скъпата чантичка. Но телефонът продължаваше и след секунда тя го грабна, защото звукът я подлудяваше. Трябваше да го спре.

Разбира се, призивите за обаждане спряха едва когато тя разкопча чантичката и взе телефона. Изчака за момент и тъкмо когато се канеше да остави чантата, забеляза до телефона козметични принадлежности, ключове и портфейл. Ако чантата не беше нейна, сега беше моментът да го докаже.

Портфейлът беше „Гучи“ — разпозна го по отличителния знак. След като го отвори, видя там мечтата на любителя на ходенето по магазини: поне дузина кредитни карти, включително Американ Експрес, в малки кожени калъфи; пари кеш, вероятно голяма сума, поставени в специален джоб; и в пластмасов правоъгълник от вътрешната страна на капака — шофьорска книжка.

С нейната снимка на книжката. Или поне снимката на жената, която всеки път я гледаше от огледалото. Новата руса, бляскава, със слънчев загар, Катрин. Там беше написано името й, датата на раждане и този адрес.

„Това е то“, каза си тя наум ядосано, като хвърли портфейла обратно в чантата, закопча я отново и се отправи към вратата. „Ти си си ти, по дяволите.“

Обувките й ставаха, цветът на дрехата й отиваше. Шофьорската книжка си беше нейна. Дори снимката на нощното шкафче, която мярна, докато тършуваше из стаята, беше нейна — на новата, по-хубава Катрин, застанала до мъж, когото веднага разпозна като Ед. По-рано днес и Ед беше разпознал гласа й. Дан също я беше познал. Тя познаваше къщата, знаеше къде стои резервният ключ. Нямаше грешка: тя беше Катрин Лоурънс и това си беше нейният живот.

„Тогава защо, запита се тя, като метна чантата на рамо и с торбата в ръка хукна надолу по стълбите, всичко ми изглежда толкова невероятно? Когато телефонът звънна, аз не познах тона на звънене, нито че това е моят телефон. После трябваше да гадая къде ми е чантичката. Не знаех нито къде съм я оставила, нито я познах, когато я видях.“

Нова, противоречива мисъл я осени, когато практически прескочи, поради непоносимите болки, последните няколко стъпала към коридора. Спря за минута, подпряла се на колоната в коридора и трескаво разсъждаваща с широко отворени очи.

„Ало“ беше твърде универсално обръщение. Тя беше почти сигурна, че това и звукът за свободен сигнал бяха характерни за всички телефони от този вид. А може телефонът да е нов и тя да не е променила тона на звънене още. „Може, но аз не помня нищо.“

Ако чантата беше намерена снощи, докато претърсваха къщата, копелетата щяха или да я вземат, или да я хвърлят и да я оставят да лежи, където падне. Очевидно не са намерили чантата, защото тя беше пъхната внимателно, не се забелязваше и нямаше следи да е ровено в нея. Но пък, ако беше нейна, защо не помнеше да я е слагала зад нощното шкафче?

Има много обяснения, опита да се самоуспокои и да намери сили да продължи към входната врата. Въпреки че нейната цел беше гаражът, а вратата на кухнята предлагаше най-близкия и удобен достъп до него, тя за нищо на света не искаше да стъпва в кухнята отново — това беше твърдото й решение. Може би си е малко забравана. Може някой друг да е скрил чантичката в онова малко скривалище. Може би…

Дълъг списък с може би започна да се вие из главата й, когато тихо изскърцване на подова дъска привлече с огромна сила вниманието й. Тя отвори широко очи. Спря да диша. Не само слухът й, но всяка фибра от тялото й се насочи към сковаващия тялото звук.

Нищо. Нищо друго, освен обичайните звуци от къщата — мъркането на климатика, бръмченето на кухненските уреди — тя не чуваше нищо друго. Погледът й мина по коридора и, доколкото можеше, по съседните стаи — отново нищо. Според нея всичко си беше както преди. И да имаше някой вътре, тя нито го чуваше, нито го виждаше. Вероятно това, което е чула, са били само обичайните за една стара къща шумове.

Но инстинктите й викаха: „Бягай навън, навън, навън…“

„Да, да, тръгвам.“ Тя отново дишаше — често и забързано. Сърцето й туптеше толкова силно, сякаш имаше барабан в ушите си. Оглеждайки се предпазливо, наострила всичките си сетива, тя грабна торбата и хукна към входната врата.

Слухът й първи долови стъпки по килима, пъшкане като от учестено дишане. С периферното си зрение видя неясни движения от нещо голямо и тъмно, което бързо препуска към нея.

Дяволите да…

Завъртайки се, за да види какво е, Катрин отскочи и се блъсна в масата, след което изпищя, сякаш самата смърт я преследваше. Както си и беше, осъзна тя след няколко секунди, когато мозъкът й започна да отчита това, което очите й вече бяха видели.