Карън Робърдс
Обсебена (7)

Глава 6

„Ти си луда“, реши тя.

Докато гледаше с широко отворени очи и уста към това, което трябваше да е собственото й отражение в огледалото, си помисли: „По дяволите, събудила съм се в нечие друго тяло.“

На главата си имаше кошница от къдрава кестенява коса, която падаше по раменете й. Кожата й беше бяла като мляко; бузите — пълни; брадичката — заострена. Очите й бяха дълбоки, тъмнокафявите вежди придаваха на лицето й особеното изражение, което винаги беше харесвала. Освен това тя беше по-пълна, не дебела, а по-пълничка от непознатата в огледалото, която беше невероятно стройна красавица със златист тен и бляскава, права платиненоруса коса, която се кипреше на въздушни пластове и достигаше на един инч от брадичката й отпред и беше по-къса отзад. Точно в този момент косите й бяха разбъркани и краищата им стърчаха в различни посоки, а отзад бяха смачкани, но тя беше сигурна, че гледа прическа за сто долара. Или дори за двеста долара. Самата мисъл за това я стресна.

„Аз не мога да си я позволя.“ Проникновението изскочи от нищото.

Но жената в огледалото можеше, явно. Можеше да си позволи и пръстена със сапфира, диамантените обеци, всяка по един карат поне, скъпия маникюр и кой знае какво още. „Това не съм аз.“

С туптящо сърце гледаше ужасена жената в огледалото, която изглеждаше не по-малко ужасена. Катрин се обля в студена пот.

„Ооох. Успокой се! Дишай!“

Добре! Бинтът на носа й, който въобще не беше толкова голям, колкото й се струваше, пречеше да добие ясна представа за чертите на лицето, но тя си спомняше, че го удари в кухненския под. Както и подутината на челото й, която сигурно се е получила там, или може би по-късно, когато се беше хвърлила през прозореца. Това означаваше, че тя определено гледаше към жената, малтретирана и почти убита в градската й къща снощи.

С други думи — към себе си.

„Ела на себе си! Коя друга може да е?“

Гъстите й кафяви вежди ги нямаше. На тяхно място имаше елегантни дъги, определено по-светли. Но пък очите й си бяха топло светлозелени както преди. Много красиви, изразителни. Винаги ги бе смятала за най-красивото нещо у себе си. Помнеше ги!

Тя си пое дълбоко въздух. „Да гледам ли още?“

С устни, все още отворени от дълбоката въздишка, тя оголи зъби. Те бяха — тя се наведе по-близо, за да е сигурна — перфектни. Два реда порцеланови зъби, които блеснаха, когато тя разтвори устни и загримасничи, за да ги разгледа.

Сърцето й заби отново.

Проблемът беше в това, че зъбите й никога не са били толкова безупречни. Даже си спомняше отчетливо, че имаше малко разстояние между предните два.

„Какво, по дяволите, става тук?“

На гърлото й заседна буца от уплаха. Сърцето й затупа предупредително. В опит да запази самообладание стисна здраво края на тоалетната масичка, докато накрая отражението на банята зад нея се размаза пред очите й.

„Това не съм аз.“ Тази констатация звучеше убедително.

Но това трябваше да е тя, нямаше кой друг да бъде.

„Мъртва ли съм? Умряла ли съм вчера тогава, когато и тази жена е умряла, изпуснала съм експресът за Рая и съм се вселила в нейното тяло?“

Студени тръпки преминаха по гърба й, докато си задаваше тези въпроси. Зазвъня призрачна музика. Докато гледаше с нарастващ ужас жената в огледалото разбра, че диша толкова учестено, че гърлото започва да я боли и главата й се замайва, а коленете й омекват отново. Още един такъв шок, помисли си мрачно, и имаше опасност да се изложи на хипервентилация и да припадне точно тук в банята на Доти и капризната й съседка по легло.

— Катрин Лоурънс, моля, обадете се в най-близката сестринска стая. Катрин Лоурънс…

Боботещо във високоговорителя, съобщението беше повторено два пъти. Катрин трябваше да го чуе само веднъж. Стомахът й се сви, сякаш беше в свободно падащ асансьор. Косата на тила й настръхна.

Преследването беше започнало.

„Добре, спри зараждащата се паника!“ Която и да беше тя, каквато и да е тази работа с промяната на външния вид, тя смяташе да разнищи въпроса по-късно. Сега трябваше да се отърве от системата, да намери някакви дрехи и да изнесе обновеното си кльощаво русо задниче от болницата.

Бързо. Преди хората, които я търсят, да я открият.

Защото все още имаше чувството, че ако я открият, ще си има големи, големи неприятности. Погледът й се плъзна по високата сребърна стойка, блестяща до нея. Трябва да се освободи от нея.

Отклони поглед от образа в огледалото и погледна надолу към ръката си. Вече знаеше, че принадлежи на някой друг. Направи й впечатление, че тя е много мургава, твърде слаба, твърде нежна, за да е нейна. По-късно можеше и да похалюцинира. Сега трябваше да се измъкне — или да измъкне оная, в която се е вселила — от опасността. Парче анкерпласт придържаше прозрачната тръбичка към лакътя й. Тя знаеше, че под анкерпласта имаше игла, забита във вената й.

„Господи, аз мразя игли.“

Катрин помнеше това. Това беше тя. Но сега не беше време да ликува. Отлепвайки анкерпласта, без да обръща внимание на спазмите в стомаха си и потта, появила се на челото й, изскърца със зъби и леко — ох! — извади иглата. Една-единствена капчица кръв се появи на мястото. Като се бореше с внезапното прилошаване, грабна една салфетка и я притисна към раната. След малко кървенето спря и тя изхвърли салфетката.

Беше се освободила от най-добрия си приятел — стойката. Следваща стъпка бяха дрехите. Напускайки банята…

— Доти, ти ли си?

— Ммм, нея я няма все още.

Тя пресече крадешком стаята и отиде до гардероба, отвори вратата…

— О, бях забравила за теб. Коя си ти? Една от дъщерите й?

— Да.

… да намери някакви дрехи. Блузка с къс ръкав, тъмна, може би тъмносиня или черна, с големи розови цветя, изрисувани по нея, и чифт тъмни полиестерни панталони.

— Коя по-точно?

— Ами, най-голямата.

Тя не обърна внимание на прилежно сгънатите пликчета и сутиена на горния рафт — няма да носи бельо на друга жена, още повече че чашките на сутиена бяха твърде големи и твърди и щяха да стоят на нейното тяло като два Мон Евереста. Измъкна нощницата през глава…

— Санди ли?

— Аха.

… и я хвърли отвъд рафта, колкото може по-далеч.

Чудесно, щото тъкмо исках да те питам откъде взе оня пандишпанов сладкиш, който донесе вчера. Беше много хубав.

… и навлече набързо дрехите на отсъстващата Доти. Блузата можеше да побере три като нея, панталоните с еластичен колан бяха с ниска талия. Ако си поемеше дълбоко въздух, щяха да паднат.

„Така че, не дишай!“

Високоговорителят се включи отново:

— Катрин Лоурънс, моля, явете се в най-близката сестринска стая. Катрин Лоурънс, има спешно обаждане за вас. Моля, обадете се незабавно на сестрите.

Сърцето й биеше силно. „Исусе, размърдай…“

— Санди? Пандишпана?

— От ЦВС.

Имаше някакви обувки с равна подметка. Пъхна бързо крака в тях — бяха малко къси и широки, но като си свиеше пръстите, ставаха. Отправи се към вратата.

— ЦВС ли? Че те имат ли пекарни? — старата дама звучеше объркано. И трябваше да е, тъй като ЦВС беше верига от аптеки.

„О, да.“

— Някои от тях имат — Катрин се спря до вратата и се ослуша. Не чу нищо и се успокои. Трябваше незабавно да тръгне, докато те все още се надяваха, че сама ще отиде в стаята на сестрите. — Мисля, че трябва да отида да потърся мама. До скоро.

— Ще донесеш ли от сладкиша следващия път?

— Разбира се. Довиждане.

Измъквайки се през вратата, се опитваше да изглежда безгрижна. Това никак не беше лесно при положение, че сърцето й биеше бясно, панталоните й заплашваха да се свлекат при всяка стъпка, а свитите пръсти на краката вече я боляха. Коленете й бяха стабилни колкото варени спагети, главата й се въртеше. Дишаше само през устата си. Реши, че асансьорът е най-добрият начин да се измъкне, защото стълбището е открито и се наблюдава с камери. Искаше да се смеси с тълпата.

В коридора сега имаше повече хора от преди, което бе добре, реши тя уверено. Оправи новата си коса с ръце — беше забравила колко е разрошена, докато не я видя в лъскавата месингова табелка на вратата с надпис „Забранено за външни лица“. Обърна лице в посока, обратна на сестринската стая и тръгна към асансьорите след един санитар, бутащ инвалидна количка с мъж в нея. Те не бяха разлепили обяви с надпис: „Търси се“, но бинтованият й нос би могъл да привлече внимание, освен ако куцукащата й походка не я издадеше. А вниманието е последното нещо, от което се нуждаеше или за което си мечтаеше в този момент.

Като че ли никой не я забелязваше. Тя се смеси с малката група пред асансьорите, точно в момента, когато последният от тях отдясно иззвъня.

Като задържаше дъха си, с препускащ пулс, тя се плъзна зад високия санитар, когато вратите на асансьора се отвориха. Надничайки уморено зад гърба му, изпусна въздишка на облекчение, че единственият човек вътре бе руса тийнейджърка с голям букет в ръце. Момичето излезе от асансьора, хвърли бегъл поглед на чакащите отпред и отмина.

Катрин се качи заедно с останалите, като отстъпи назад, за да направи място на инвалидната количка. Само един от групата беше застанал по-навътре. Тя гледаше упорито надолу, в случай че някой следи камерите, с които беше сигурна, че са оборудвани и асансьорите. Слезе безпрепятствено пет етажа надолу до фоайето.

Тук хладнокръвието я напусна. Фоайето беше просторно с високи, затъмнени прозорци и лъскав теракотен под. Модерни мебели от черна кожа и хром върху килими с червени, сиви и черни абстрактни фигури. Ескалатори отвеждаха хора до мецанин, в който имаше магазин за подаръци и ресторант МакДоналдс, както сочеха табелите. Точно пред площадката на асансьорите се намираше бюро „Информация“. За щастие то гледаше към входа и около него имаше голямо оживление — и трите служителки бяха заети с обслужването на по една малка опашка от изгубили се или търсещи нещо хора.

Двама униформени пазачи, или ченгета — невъзможно беше да е сигурна, защото бяха далеч и с гръб към нея — стояха до главния вход безучастно. Пиеха от димящи чаши и бъбреха, докато наблюдаваха влизащите и излизащите посетители.

Съвпадение ли е това? Да, вероятно. Тя беше сигурна, че тяхното присъствие не може да има нещо общо с нея.

Сърцето й отново забърза. Нямаше как да успее. Скри се отново в сянката на асансьорите и се огледа бързо и трескаво.

Зае се с план Б. Радваше се да разбере, че мозъкът й не беше я изоставил съвсем, въпреки шока.

Вместо да върви с потока от хора, да мине през многолюдното фоайе и да излезе през въртящите се врати, тя тръгна към страничния вход: малка черна табелка на стената сочеше, че там има тоалетни и изход, а една стрелка показваше накъде точно да върви.

Може и да е чиста параноя, мислеше тя, докато следваше стрелката, но тя предчувстваше, съдейки по обзелия я страх, че и този изход се наблюдава. Надяваше се само, че няма достатъчно ченгета, за да покрият всички изходи.

В такъв случай, парадният вход на болницата би бил най-вероятното място за причакване и наблюдение. Въпросът, който човъркаше мозъка й, беше: „Кои по-точно са те? Хората на Ед? Мъжете от снощи? Някой друг? И има ли въобще опасност?“ Не беше сигурна, не знаеше. Само имаше силното усещане, че е в голяма беда. При това положение, тя трябваше да доведе нещата докрай.

Когато излизаше забеляза, че болницата не беше само една сграда, а цял комплекс. Високи, бляскави кули от сива стомана и стъкло бяха свързани чрез двойка остъклени проходи на височината на осмия етаж. Дълги, ниски сгради с размера и външния вид на самолетни хангари бяха скупчени в основата на кулите и точно през една от тях тя се измъкна. Излезе на тротоар, опасващ малък и препълнен паркинг, и спря заслепена от слънцето, отразено в десетките автомобилни стъкла. Вдигна ръка да се предпази от силния блясък и се опита да определи местоположението си. Непрекъснатият шум от спиращи и тръгващи превозни средства й подсказа, че е близо до главен път. Небето беше красиво, ясносиньо, изпъстрено тук-там с бели облачета, които напомняха пухкави овце. Слънцето, кръгло и жълто като топка за тенис, висеше точно над алеята с разцъфналите дървета в края на паркинга. Жегата беше ужасна и я обгръщаше като дебело влажно одеяло. Според нея беше осем и нещо сутринта. Столицата вече се къпеше в пот.

„До обяд косата ми ще е станала на масури.“

О, я почакай, това не е нейната коса вече. Сега тя притежаваше руса прическа, последен писък на модата, и нямаше представа какво ще стане с нея в лятната горещина. При това стомахът й се сви.

„Спокойно, нареди тя на обтегнатите си нерви. Не се паникьосвай. Това е някаква странна амнезия. Ще мине.“

Ако живее достатъчно дълго. При тази страшна мисъл тя почти се паникьоса отново.

„Окей, всичко това с амнезията е вторият проблем. Първо важните неща: трябва да си намеря безопасно място, преди да съм станала на парчета.“

Но къде е то? Въпросът се виеше като змия през изпразненото й съзнание дори и докато бързаше с всички сили да се отдалечи от болницата. Балансираше на края на стъпалата си, за да предпази изкривените си пръсти. Тътреше се по блестящия черен асфалт на паркинга към тясната тиха, засенчена от дървета, уличка зад него. „Към къщи“ беше инстинктивният й отговор, но след това й мина през ум, че благодарение на подновеното усещане за неориентираност, тя дори не знае къде е това „къщи“.

Картината на нейната къща изплува в съзнанието й. Това беше дом. Тя знаеше — нейният дом. Но не знаеше къде е той.

„Какво друго ново има? — питаше се отчаяно. Нищо не изглежда наред.“

Във всеки случай, няма да може да се върне там сега, където снощи Лиза беше убита. Тя самата едва не беше загинала. Спомените щяха да й дойдат в повече. Полицията може още да е там и да разследва. Вероятно имаше кръв…

Рано или късно, хората на Ед щяха да отидат да я търсят и там. А те не бяха единствените, които се интересуваха от нея. Няма значение кой я търси, домът й ще бъде първото място, което ще проверят.

„Мисли! Трябва да отидеш някъде.“

Дрехи, трябваха й нейните дрехи. Да й стават и да може да ги носи, докато е навън, без да привлича нежелани погледи. Трябваше й бельо, портмонето, шофьорската книжка, кредитните карти, парите…

По средата на тясната ивица трева, която разделяше блестящия паркинг и сенчестата улица, тя се спря и замря. Не си отиваше вкъщи. Не отиваше никъде. Не можеше. Нямаше къде да отиде. Нямаше кола, пари, нямаше на кого да се довери и да помоли за помощ.

Когато осъзна тази ужасяваща истина, усети сърцето си да бие учестено. Сви ръце в юмруци. Нейните…

— Катрин? — повика я мъжки глас.