Карън Робърдс
Обсебена (6)

Глава 5

При състоянието на мозъка й в момента, единственото нещо, с което тя разполагаше сега, бяха инстинктите й. Трябваше да се съобразява с тях. Но имаше проблем: тя беше в болнично легло, прикована за стойка със система. С множество наранявания. И в психическо състояние, което можеше да се опише с думите замаяна и объркана.

Причината беше в това, че Старки и Бенет можеха да нахлуят в стаята всеки момент. При тази мисъл я връхлетя паника и това реши въпроса. Без да знае какво ще се случи, тя реши, че няма да им се даде — не, в никакъв случай. Знаеше, че трябва да бяга, каквото и да й струва това. С треперещи ръце, с пулс, препускащ със скорост една миля в минута, правейки всичко възможно да не обръща внимание на пулсиращата болка в главата и на по-леката в ребрата, Катрин отхвърли чаршафите, спусна крака от леглото и се изправи.

— О, Господи! — коленете й се огънаха.

Ако не беше успяла да се хване за стойката, щеше да се пльосне като камък в езеро. Добре, че апаратурата беше там. За щастие, успя да се задържи права. Главата й се въртеше. Ребрата я боляха. Краката й заплашваха, че ще се огънат. Стаята се наклони пред замъгления й поглед. Държейки тънката метална стойка толкова здраво, че течността в пластмасовата торбичка се разплиска, тя изпъна колене, стегна гръб и се изправи с неимоверни усилия на волята.

Уф! Засега добре. Поне вече беше на крака.

Беше завързана като животно за проклетата стойка.

Това беше пречка, разбира се. Но пък един бърз поглед надолу потвърди предположението й: неговата стойка имаше колела. Четири колела, ако трябваше да е точна.

„Благодаря ти, Господи, за малката благословия.“

Като се движеше внимателно да не би колената да я предадат отново, буташе стойката пред себе си и я използваше като пръчка, за да се държи на крака, тя се затътри към вратата бързо, доколкото й позволяваха протестиращите мускули. Усещаше хладината на сивия балатум под краката си, а подухването на климатика — през отвора на гърба на болничната си дреха.

Мисълта, че ще излезе в коридора с развяваща се задна част на нощницата, я обезсърчи за кратко, но алтернативата беше далеч по-страшна. Не знаеше на кой етаж се намира, но беше сигурна, че има асансьори. Старки и Бенет може вече и да са на нейния етаж. Ако не са, ще дойдат всяка минута.

Сърцето й заби силно при тази мисъл. Кръвта й се смрази. Дишането й се ускори. „Забрави притеснението от болничното облекло!“ Тя би бягала гола по стадион „Янки“ по време на световния шампионат, ако това би я спасило.

По тялото й запълзяха мравки. Тя се спря — толкова се страхуваше, че няма да й се наложи да спре с ръка на копчето и да притисне буза до студената метална врата — и се ослуша за шумове по коридора. Затаила дъх, паникьосана като котка в колибка, пълна с кучета, тя се застави да изчака малко, докато преброи поне до десет. Никак не беше добра перспективата хората на Ед да я хванат в момента, когато бяга от стаята. По-добре да се връща обратно в леглото и да се опита да забави изписването си от болницата колкото е възможно повече. Но ако направеше това, би се поставила изцяло на техните грижи, което означава — на тяхното благоволение. Мисълта за това накара гърлото й да се свие, а в стомаха й да се появи голяма болезнена топка. Тя не знаеше точно защо, но страхът беше непреодолим. Подчини се на инстинктите си за самосъхранение.

За съжаление, освен жуженето на климатика и туптенето на собственото си сърце, тя не чуваше нищо друго.

Може би нямаше какво да се чува.

При тази оптимистична мисъл, Катрин отвори вратата на няколко инча, взирайки се навън в коридора. Доколкото можеше да види, беше празен.

„Е, тръгвай вече.“

Поемайки си дълбоко дъх, тя тръгна, като пристъпваше към коридора с бежови стени и буташе стойката пред себе си. Тя трепваше при всяко изскърцване на колелата й. Оказа се, след един бърз поглед по коридора, че Катрин беше само на две врати от края му. Червен надпис „Изход“ светеше над една врата, която вероятно водеше към пожарната стълба.

Стаята на сестрите, с отворени врати в средата на коридора — като гигантска пещера — беше на около петдесет стъпки надолу в обратна посока. В тази стая, един посивял мъж с престилка стоеше с гръб към нея и говореше с тъмнокоса жена в бяла престилка и потупваше нетърпеливо с пръсти една светлокафява папка, разтворена пред тях на висок син плот. Чернокожа жена с болнична униформа — вероятно онази, която й беше измерила кръвното преди това — буташе тракаща количка по другия край на коридора. И тя беше с гръб към Катрин.

Асансьорите — имаше четири — бяха разположени точно срещу стаята на сестрите. Катрин не видя, а усети, защото в момента гледаше сестрата с количката, че един от асансьорите звънна.

Ох, идваше някой.

Тя стрелна поглед по посока на звука откъм асансьорите и после загледа замряла от страх вратата на втория отляво, която се отваряше бавно. Отвътре се показа мъж в тъмен костюм.

Сърцето й се сви.

Старки. Или Бенет. Нямаше представа кой от двамата е, но в този момент наистина нямаше значение, защото зад него стоеше друг мъж с тъмен костюм. Защо беше толкова сигурна, че това са те, тя не знаеше — може би заради скръстените отпред ръце, разкрачената походка, тъмните очила — но беше сигурна и убеждението й се усилваше с всяка изминала минута.

„Трябва да изчезвам.“

Тя грабна стойката, вдигна я високо над пода, за да не скърцат колелата, обърна се и избяга през вратата към пожарната стълба.

Както очакваше, тя водеше към аварийния изход. Слава богу! Преди вратата да се затвори зад гърба й, Катрин вече пресичаше площадката и се спускаше надолу. Тук беше по-топло вероятно защото самозатварящите се врати блокираха въздуха от климатиците. Опушените стени бяха боядисани в тревистозелено. Перилата бяха от гладка излъскана стомана, хладни на пипане и стабилни. Стъпалата бяха бетонни, без пътека по тях. Други водеха от стълбищна площадка над нея до мястото, където тя беше влязла в аварийния изход, а наклоненият таван над главата й говореше за следващ етаж. Стъпалата, по които вървеше запъхтяна надолу водеха до друга площадка, от която нямаше изход. Там стъпалата сменяха посоката си и продължаваха пак надолу, може би към площадка с изход.

По-бързо, по-бързо, по-бързо.

Останала без дъх от напрежението, Катрин се отправи към първата площадка и продължи да върви. Костваше й много усилия, защото й се виеше свят, колената не я държаха и трябваше да поставя стойката много внимателно на всяко стъпало, за да не се обърне и да й създаде още проблеми. Потеше се обилно. Облягаше се на перилата с цялото си тяло. Непрекъснато се оглеждаше към солидната метална врата, която оставаше плътно затворена.

Тя беше на четвъртото стъпало от следващата площадка — онази, която наистина водеше към изхода — когато чу приглушеното поскърцване на два чифта обувки с подметки от гьон, приближаващи по коридора, от който тя току-що беше избягала.

Старки. Бенет.

Отвори широко очи. Затаи дъх. Погледна отчаяно и нагоре към затворената врата. Ако това действително са те — а тя усещаше със стомаха си, че са те — щяха да са в стаята й след секунди. Колко време щеше да им отнеме да разберат, че не е там? Ако имаше късмет, щяха да си помислят, че е в банята.

Да, бе! Тя може да не си спомняше кой знае колко за себе си, но едно знаеше със сигурност: не е от късметлиите. Впрочем вратата на банята беше отворена. Спомняше си, че я видя широко отворена точно преди да напусне стаята.

По дяволите!

Най-лошото беше, че мозъкът й не работеше както трябва. Нямаше изгледи да успее да измисли план за бягство и затова единственото, което можеше да направи, бе да продължи това, което вече правеше. Хванала стойката като щека за ски, държейки се с другата ръка за перилата, тя трескаво се спусна надолу по стъпалата.

— Ей, сестра!

Викът се чу от коридора над нея и тя подскочи — това беше опасно, тъй като едва не загуби равновесие и не се затъркаля по стъпалата. Гласът беше мъжки, тонът — заповеден, сякаш собственикът му беше свикнал да му се подчиняват. Доколкото можеше да определи местоположението му, този, който викаше, се намираше на вратата на нейната стая.

Ох! Тя беше готова да се обзаложи срещу понички, че това е Старки. Или Бенет.

Стойката затрака по площадката.

— Сестра! — беше същият глас като преди, но тя не го чуваше толкова добре, защото вратата към следващия етаж беше вече затворена зад гърба й. Спря, тъй като не знаеше как да продължи. Осветлението над главата й беше ярко и тя се чувстваше уязвима. С разтуптяно сърце огледа къде точно се намира. На етажа гъмжеше от хора. Двойка младежи, посетители, ако се съди по вида на дрехите и обувките им, тъкмо влизаха в една от стаите малко по-нататък. Една сестра стоеше в сестринската стая и попълваше нещо в таблица. Друга сестра седеше до нея и говореше по телефона. Мъж в болнично облекло обсъждаше нещо с голяма група, вероятно роднини на пациент, до сестринската стая. До тях две деца правеха салта из коридора.

За щастие, никой не гледаше към нея.

„Бързо! Какво да правя?“

Да се върне обратно на стълбището и да тръгне надолу, прокрадвайки се като бандит? В болничната нощница и със стойката под мишница? Много незабележимо! О, не! Освен това Старки и Бенет щяха да тръгнат да я търсят всеки момент. Тази мисъл изпрати ледени тръпки на страх по гърба й. Щеше ли да им мине през ума, че тя е тръгнала към стъпалата? Да, освен ако не са идиоти.

Скоро цялата болница щеше да бъде вдигната на крак. Тя не беше наясно с болничния протокол по отношение на липсващите пациенти, но знаеше, че нещо обезателно ще се случи. И ето я — бродеща по коридорите в лека памучна нощница, разкъсана на ръкава, за да се постави системата, закачена на стойка, висока колкото пилон на знаме. Не мислеше, че е много трудно да я забележат.

Мисълта да се предаде в ръцете на Старки и Бенет, след като вече са разбрали, че се е опитала да избяга от тях, я накара да изтръпне.

Може и да не знаеше много неща, но усещаше опасността с цялото си тяло.

Сестрата свърши с писането и затвори папката с таблицата. Звукът от затварянето стресна Катрин. Сега някой вече можеше да погледне в нейната посока.

„Мърдай!“, изпищя глас в главата й и тя се подчини. Стрелна се през коридора, отвори вратата на най-близката стая и влезе вътре, затваряйки я тихо зад себе си. Лампите бяха изгасени, завесите — спуснати, въпреки че лека светлинка се просмукваше през тях. Стаята беше тъмна и хладна. Някаква апаратура бръмчеше тихо. Звук от тежко дишане я накара да погледне към близкото легло. Когато очите й свикнаха с тъмното, тя забеляза, че то е празно.

— Кой е там? — попита кисел глас откъм завесите, които разделяха стаята на две. Това явно беше двойна стая и празното легло си имаше съсед. — Ако сте дошли да видите Доти, те току-що я отведоха до рентгена.

Катрин пое дълбоко въздух и отговори:

— О, благодаря. Ако не възразявате, ще използвам тоалетната, докато я чакам.

— Моля — гласът беше женски, на капризна възрастна жена. — Аз не мога да я използвам. Пробвали ли сте да ходите в подлога?

Надявайки се въпросът да е риторичен, Катрин издаде нечленоразделен звук вместо отговор и се втурна към банята. Тя затвори, заключи вратата и светна. И замръзна. Гледаше отражението си в голямото огледало, което покриваше по-голямата част от стената над мивката. Поне се предполагаше, че е нейното отражение, защото — бърз поглед назад потвърди това — нямаше никой друг в малката стаичка със сиви плочки и вградени метални закачалки и стелажи.

Проблемът беше, че жената, която я гледаше от огледалото — странна, със зловещо изражение и система, люшкаща се несигурно до нея — беше съвършено непозната за нея.

Тази жена не беше Катрин.