Карън Робърдс
Обсебена (29)

Глава 28

Ник и Джена се обърнаха едновременно, като гледаха към отворената врата на спалнята. Навън не се виждаше нищо, само празният коридор. Но злото висеше осезаемо във въздуха.

— Бягай, Катрин! — призова я Мери.

Втори изстрел.

Втори писък откъм долния етаж изстреля пулса на Джена в небесата.

— Не, моля ви, н… — викаше жена. Джена беше почти сигурна, че това е гласът на Катрин.

Още един изстрел прекъсна вика по средата.

Сърцето на Джена се сви от ужас. Стомахът й се обърна. Студена пот запълзя по гърба й. Беше невъзможно да сгреши за това, какво се е случило току-що долу — Катрин, а може би и Мери, са били застреляни. Настъпи зловеща тишина. Ако Мери беше жива, нямаше ли да отговори на огъня? Освен ако не се е скрила или е под прицел…

Във всеки случай убийците все още се намираха в къщата.

— Исусе! — силен страх изпълваше гласа му. Ник бързо се придвижи до вратата на спалнята с пистолет в ръка, стъпките му почти не се чуваха по дървения под. Лицето му имаше твърдото студено изражение на правителствен служител, какъвто и беше.

Той я погледна, призовавайки я да го последва. С разтуптяно сърце Джена се подчини. Той сложи пръст до устните си, после доближи уста до ухото й и прошепна:

— Трябва да видя с какво бих могъл да помогна на Мери, а не мога да те оставя тук. Каквото и да става, стой колкото можеш по-близо до мен. Прави каквото ти кажа и когато ти кажа.

Тя кимна, а той й хвана ръката. После пристъпи тихо в коридора с пистолета напред и бързо тръгна към горния край на стъпалата. Джена вървеше след него, пръстите й се преплитаха с неговите, а тя се стараеше да стъпва бързо и тихо. Дишаше прекалено бързо, а пулсът й беше невероятно учестен. Когато стигнаха до стъпалата, не видяха никого. Единственият звук от долу беше лек смях, идващ от телевизора.

Тя наостри уши и опита да чуе някакви издайнически шумове на хора в къщата. Но между звука от телевизора и собствения й пулс, гърмящ в ушите й, не можа да долови нищо. Но пък беше абсолютно сигурна, че не чу и шум от хора, напускащи къщата.

Възможно ли е стрелците да знаят, че тя и Ник са тук? Може ли да ги причакват там долу? Джена беше ужасяващо сигурна, че отговорът е „Да“.

Ник я погледна веднъж и тръгна надолу, с насочен пистолет и държейки я за ръка. Тя усещаше сърцето си като живо същество, което иска да излезе навън, като пробие гръдния й кош. Всяко леко скръцване на стъпалата, всеки лек шум от обувките им по пода караше сърцето й да се свива. Чак черепът я болеше от напрежение. Колената й трепереха. Ник вървеше с гръб, опрян на стената, и тя се опитваше да направи същото. По движението на главата му би казала, че внимателно наблюдава мястото, към което се придвижваха. На половината път вече можеха да видят не само правоъгълния отвор към коридора, но и малка част от хола, тъмния дървен под, който се простираше до входната врата и обратно до кухнята.

Когато се прокрадна още няколко стъпки напред след Ник, успя да види пода, стените, мебелите. Не изглеждаше да има размествания. Само невидимото напрежение, което се носеше във въздуха, крещеше: „Опасност“.

Острата миризма от доскорошната стрелба изгаряше ноздрите й.

В края на стълбите Ник се поколеба около секунда, пое си дъх с очи, вперени във вратата на хола. Джена се намираше няколко стъпки над него и успя да види входа към хола — гледката накара сърцето й да се преобърне.

Върху тъмночервения персийски килим лежеше в неудобна поза слаб крак с лек загар, обут в светлозелен чехъл. Не се виждаше целият, но Джена знаеше, че е на Катрин.

Мъртва ли беше? Кракът не се движеше.

От гърдите на Джена се откъсна шумно съскане.

— Шшшт! — прошепна Ник, като й хвърли бърз поглед.

Тя кимна. Той прекрачи последния праг към коридора на първия етаж, като я влачеше след себе си. Когато стъпи на пода, Джена вече виждаше хола по-добре. Катрин лежеше на една страна пред дивана, очите — й широко отворени, вперени напред. Дупка от куршум като десетцентова монета зееше в средата на челото й. Краищата й бяха черни. Кръвта, която се стичаше по бузата й, сякаш идваше от тила й. „Изходните рани са по-лоши…“

На Джена внезапно й се зави свят. Стомахът й се преобърна. Тя усети как колената й се огъват. Хвана по-здраво Ник и той я погледна…

В този момент се чу изстрел и един куршум се заби в стената до тях. Траекторията му беше такава, че ако той не се беше обърнал, куршумът щеше да се забие точно в главата му. Джена изпищя и отскочи, и двамата рефлективно се наведоха. Сърцето й биеше до пръсване. Тя се оглеждаше с широко отворени очи, с див уплах в тях. Усещаше в устата си киселия вкус на страха.

— Дръж си главата наведена — извика Ник, като застана между нея и вратата на хола и изстреля два куршума към стрелеца. Джена мярна мъж, облечен изцяло в черно, с черна бейзболна шапка, който се носеше от единия до другия край на стаята толкова бързо, че приличаше на тъмна сянка. Чу се вик — да не би да е ранен този мъж? — и после в отговор на един жест от страна на Ник тя се втурна към входната врата, заредена с огромно количество адреналин. Един поглед назад я увери, че Ник пази гърбовете им и покрива бягството им навън, като отчаяно се опитва да държи всичко под око. Тя мярна голяма част от хола и видя, че и Мери лежи там, разперила ръце и крака на няколко крачки от Катрин. Тя не се движеше, но лицето й не се виждаше и Джена не можа да определи дали е жива или не.

После отново погледна напред и отскочи към входната врата. Точно когато хвана студената месингова топка и я завъртя, дръпна я към себе си — „Моля те, господи, дано да няма някаква сложна система, която пречи на вратата да се отвори“ — проехтя изстрел и Ник извика. Кръвта във вените й замръзна.

— Улучиха ли те? — извика тя, като бързо се обърна да го види и отвори вратата. Той беше извърнат на другата страна, гледаше мястото, откъдето бяха дошли. Стреляше към облечен в черно мъж, който се върна обратно в хола.

— Бягай към колата! — Ник каза достатъчно силно, за да го чуе, и я бутна към вратата, а тя послушно хукна през малката предна веранда, спусна се по стълбите и продължи към ъгъла, където бяха оставили форда до гаража.

Благодарение на тъмнината, която ги погълна с Ник, те вече не бяха толкова открити мишени. Тя дишаше като маратонец, тупайки с крака по тревата. Мъжете, които стреляха по тях, можеха да са навсякъде — нямаше да ги оставят да си тръгнат просто така — и тя се огледа изплашено, преди да стигне задния калник на колата.

Ник беше по-назад, отколкото би трябвало. Това й показа един бърз поглед към него. Беше на около трийсет стъпки назад, черна прегърбена фигура в тъмното, залитаща. Той беше ранен, сигурно е така, щом се движи по този начин. Джена тъкмо реши да се върне и да му помогне, когато една ръка сграбчи нейната, дръпна я така, че тя се олюля, разтърси я. „О, не.“

Тя извика, блъсна се в огромно тяло, а ръката стисна кръста й като менгеме.

— Здрасти, миличко! — отвратителен познат глас каза в ухото й. Тя дори не трябваше да се обръща и да гледа изплашено назад, за да разбере, че това беше Ед. Заби нокти в ръката му — безрезултатно, защото той беше със сако — и започна да се бори отчаяно, докато усети твърдото дуло на пистолет да се забива в хълбока й. Тя изохка и замръзна. — Само ако мръднеш ще те разполовя.

Той не се шегуваше, защото хватката около кръста й се стегна. Пистолетът се забиваше толкова силно в ребрата й сега, че я болеше нетърпимо.

— Пусни я, Барнс! — извика Ник.

— Хвърли оръжието! — излая Ед над главата й към Ник, който стоеше на едно място с насочен пистолет към главата на Ед — единственото непокрито от тялото й място. Тя издаде стон от болка, опита да се отдръпне, но не успя. — Гарантирам ти, че ще я убия, преди ти да убиеш мен.

Кожата на Джена настръхна и я обля студена пот. Сърцето й се беше качило в гърлото. Едва дишаше.

— Ти ще умреш при всички положения — каза Ник.

Ед се изкиска. Джена с ужас разбра защо. Тъмни сенки пълзяха зад Ник, поне половин дузина бяха, приведени като страховити нощни чудовища, носещи смърт с всяка измината крачка.

— Ник, зад тебе! — извика тя.

Той се обърна и нощта експлодира около нея.

Тя падна като отсечена, изпищя, тъй като хватката около кръста й се охлаби внезапно, заби се в смесица от твърда земя и мека трева. Ушите й звъняха. Пред очите й играеха звезди. Ужасна миризма — на барут и още нещо — дразнеше ноздрите й. Добрата новина беше, че е още жива.

— Исусе Христе! — това беше гласът на Ник, пълен с напрежение и страх. Тя премига и видя, че той е до нея, на колене. Едното му рамо беше извито по начин, който тя знаеше, че не е добър. Пистолетът му не се виждаше. Ръката му, само едната му ръка, беше на гърдите й и опипваше ребрата й там, където беше опрян преди малко пистолетът на Ед, търсеше наранявания.

Джена пое въздух. Тя погледна назад и видя тъмния силует на Ед, проснат на гръб върху тревата зад нея. Някои от тъмните фигури се бяха надвесили над него. Тя отмести поглед, не искаше да гледа повече натам.

— Добре съм — каза и седна. — Той не успя да стреля по мен. Ти беше по-бърз.

— Не аз застрелях Барнс — Ник се облегна на хълбок и тя видя как се разтресе от отвращение. — Нямах тази възможност.

— Аз го застрелях — каза един глас от тъмното. Джена погледна нагоре и видя висок як мъж, който изплува зад Ник, и сърцето й пак заби лудо. „Това приятел ли е, или враг?“ — Злото копеле заслужаваше да умре.

— Здрасти, Кийт — каза Ник и погледна през рамо към новодошлия. — Защо, по дяволите, се забави толкова?

После той се олюля. Джена протегна ръце към него и той колабира.