Карън Робърдс
Обсебена (28)

Глава 27

Ник свали бързо прозореца на колата на ръка, после се показа навън, за да говори с мъжа.

— Ей, Бейкър, това съм аз.

Пушката се приближи още повече и Бейкър погледна Ник с подозрение. После свали оръжието, но не съвсем. Джена го наблюдаваше внимателно.

— Това не е твоята кола и ти не си днес по разписание тук.

— Да, купих си нова, а следващия път ще си направя резервация.

Бейкър се поколеба, но отстъпи назад и им махна да влизат. Ник подкара през гъсти дървета по пътека на полукръг, която водеше към задната част на къщата. С изключение на няколкото светещи прозореца на къщата, наоколо цареше пълен мрак.

— Кой живее тук? — полюбопитства Джена, като гледаше към къщата.

— Всъщност никой — той спря до един двоен гараж — и двете врати бяха затворени. — Тя е собственост на Бюрото и ние я ползваме като скривалище. Хората идват и си отиват, когато имат нужда — изключи двигателя и се плъзна по разпраната найлонова седалка към нея: — Обичам тези стари коли — добави от прилично разстояние и само постави ръка на раменете й. Когато тя вдигна очи към него, той я погали по бузата и потупа с палец гладката й кожа.

— Ник — започна тя.

Той поклати глава, за да я спре.

— Имам да ти казвам нещо и искам да го направя, докато имам възможност — погледът му се плъзна по лицето й. В очите му грееха малки светлинки, те излъчваха топлота и нежност. — Само за протокола: и аз те обичам, Джена.

Тя си спомни, че съвсем наскоро му беше казала същите думи. В този миг той се наведе и я целуна. Усещаше твърдото му и силно тяло до своето. Устните му бяха горещи. Стомахът й стана на топка, сърцето й затупка и тя се хвърли към него, обви врата му с ръце и също го целуна. „Ник, Ник, обичам те, Ник.“

Когато той вдигна глава, тя му го каза и той отново я целуна, бързо и силно, но удивително страстно. Тя все още се олюляваше от преживяното, когато той се отдръпна.

— Запомни си мисълта — прошепна той и потърка ухото й, после се протегна и отвори вратата. — Сега обаче трябва да вървим.

Да, лошите момчета, които се опитват да ги убият. Тя го погледна… Ник… Махна ръцете си от врата му. Излезе от колата. Трябваше да се придържат към програмата. С една жизненоважна разлика: тя се беше увила в топлия пашкул на щастието и се усмихваше, дори и на Бейкър, който ги наблюдаваше с подозрение през гъстите дъбови дървета оттатък гаражите.

„Окей, стегни се!“ Тя си пое въздух, напълни дробовете си със свеж горски аромат и с лека миризма на изгоряло, вероятно от колата. Изчака Ник да слезе, да пъхне пистолета в кобура отзад на панталоните си и да измъкне Мъфи от колата. Тя се усмихна на Ник, което беше далеч по-разумно от това да се усмихне на Бейкър. Той й отговори с усмивка, от което сърцето й заби по-силно. После се усмихна на Мъфи, която замахна с опашка. Докато вървяха през тревата и се качваха по стълбите към малка бетонена веранда, водеща към задната врата на къщата, нощта изглеждаше изключително красива. Луната светеше като бяло лъскаво кълбо насред нощното кадифено небе. Звездите бяха бляскави диаманти, украсяващи кадифето. Светлината, която се разливаше от задните прозорци на къщата, беше приятна златистожълта. Дори и дълбоките сенки на дърветата сякаш танцуваха от радост. Ник набра кода на клавиатурата до вратата и те влязоха. Влязоха в точно копие на къщата й в града. „Мамка му.“

Долната челюст на Джена увисна. Обходи с поглед стаята — барплот в средата, високи столчета, тухлена стена, микровълнова фурна, всичко изглеждаше същото. Хвана се за Ник, който сега се грижеше за Мъфи, която скочи от ръката му и тръгна напред към врата, водеща към трапезария — копие на нейната трапезария в онази къща.

— Ник! — каза тя с тон, съвършено различен от този, с който произнасяше името му в последно време. Ужасен тон.

Той премести поглед към нея.

— Исусе! — каза той, като я наблюдаваше. — Забравих. Трябваше да те предупредя. Ние преустроихме тази къща да прилича на онази в града. Нали я помниш? Така че всичко да ти е познато. Ти живя тук повече от месец.

Мозъкът на Джена заработи трескаво. Тя не беше в състояние да издаде и звук. Погледна пода. Беше покрит с дванайсетинчови теракотени плочки.

— Господи! — тя клекна и опипа плочките за по-сигурно. Да, нямаше грешка. Бяха солидни, истински и несъмнено мръсните плочки, върху които беше лежала в нощта на убийството на Лиза. Тогава горчивата истина й се изясни.

— Това беше постановка. Онази нощ. Нощта на убийството на Лиза — гласът й беше грачещ.

Ник стоеше до нея и изглеждаше разтревожен — явно беше уцелила. Тя бавно се изправи и го погледна в очите. Не успя съвсем поради разликата във височината.

— Не беше постановка — тонът му беше ласкав. Той протегна ръка към нея, но тя се дръпна и отстъпи назад до плота. Там спря, скръсти ръце пред гърди и го погледна намръщено. Плотът не беше много здрав, а като огледа цялата кухня, на пръв поглед идентична с другата в града, видя, че тя е евтино, набързо нахвърляно копие. Изглеждаше същата, но качеството беше различно. И който го е правил, е допуснал голяма грешка с плочките.

— Беше пресъздаване — продължи Ник. — Катрин и приятелката й бяха нападнати в къщата й по-рано онази нощ. Приятелката била убита, но Катрин успяла да избяга, също като тебе. Ето защо взехме решение да те поставим на нейно място веднага — всъщност около месец по-рано от плануваното. Всичко трябваше да се преустройва в последната минута, защото нападението промени плановете ни. Ако я бяха убили онази нощ, цялото ни разследване щеше да отиде по дяволите. Не можехме да рискуваме.

— И ти си ме измъчвал!

— Всъщност аз не бях тук. Аз бях с истинската Катрин, която беше откарана до болница Вашингтон след нападението. По-късно тази нощ ние ви разменихме. Ако аз бях тук по време на възстановката, някои неща щяха да са по-различни. Поне нямаше да си ранена.

— Е, аз бях ранена — каза Джена и го погледна. — Надявам се куршумите, с които стреляха по мен, да са били халосни поне.

— Да.

— Някой ми размаза лицето на пода! — в гласа й прозвуча възмущение.

— Това е дело на Рималди. Той беше тук онази нощ — Ник погледна виновно. — Виж, остана една разлика между теб и Катрин — носовете ви. Твоят има една сладка малка гърбица в основата, а нейният няма. Ти не се съгласи да се подложиш на козметична операция и да го променим, така че ние се чудехме как да прикрием разликата и някой даде предложение — Рималди да го смачка в пода. Това с нея не се е случило.

— Щастливка! — каза тя сардонично. Главата отново я заболя и тя притисна слепоочията си с ръце. Вече знаеше, че това е знак на възвръщащи се спомени. „Мразя, когато става така.“ Болката се усили, но тя я пренебрегна и се опита да се концентрира.

В началото споменът изплува като облак, но после бавно прие форма, тегло и цвят. Тя беше тук онази нощ, лежеше будна в леглото си в спалнята, страшно притеснена да играе Катрин, но твърдо решена да изиграе играта докрай първо заради баща си и в по-малка степен, защото Ник се отбиваше всеки ден да наблюдава прогреса й, а тя беше тайно влюбена в него.

Не, тогава тя не мислеше да му се разкрива.

Тогава тя чу някаква суматоха на първия етаж и стана да види какво става, когато вратата на спалнята й се отвори и няколко човека влязоха в стаята й. Казаха й, че нещо се е случило, и шоуто започна. Шкембестият доктор Фрий изгони всички и й би някаква инжекция. Паметта й се изгуби, тя се опитваше да си припомни, но само помнеше колко силно биеше сърцето й, как паниката я хвана за гърлото, как свиваше юмруци в тих и безплоден протест — после нищо, освен топло, приятно, неясно усещане — чувство за сигурност и спокойствие.

От тук тя се беше събудила като Катрин, а един мъж се прокрадваше към нея в тъмната стая.

Усети как Ник я хвана за ръка, и се върна в настоящето.

Премигна, пое си дъх накъсано и погледна към него. Той я гледаше сериозно с присвити от тревога очи.

— Добре ли си?

— Не — тя го погледна мрачно. — Въобще не съм добре — после я осени друга мисъл. — А какво ще кажеш за второто нападение? Онова, веднага след като напуснах болницата. И това ли беше възстановка?

Ник поклати глава:

— То беше истинско. И който и да е бил, наистина си е мислил, че ти си Катрин Лоурънс.

Джена си помисли още нещо.

— Бижутата, които те вероятно са търсили, наследството ми — този пръстен — тя погледна към пръста на ръката си — и те не са истински, нали? Оня подъл доктор е имплантирал мисли за тях в главата ми.

Ник я погледна с печал:

— Виж, ние не знаехме с каква цел е било първото нападение, но бяхме абсолютно сигурни, че има нещо общо с факта, че Барнс изнудва всичко живо под слънцето. Този път аз реших, че той е скрил някои от нещата, с които е изнудвал хората в сейфа на къщата, за който Катрин не е знаела, и някой е дошъл да ги търси. Но сега… — гласът му заглъхна, но след малко той явно си събра мислите и продължи: — Както и да е, тъй като ти щеше да играеш ролята на невинната Катрин, която не беше информатор на ФБР, и не можехме да скрием нападението и убийството в къщата, тъй като местната полиция вече беше на местопрестъплението, трябваше да те програмираме с едно обяснение за нападението, което не включваше изнудванията на Барнс, но което би било вероятно за теб и ти би могла да го докладваш на Барнс, на полицията, на когото и да е. Бяхме виждали онази снимка в „Поуст“ на теб, т.‍е.‍ на Катрин, с бижутата и решихме да я използваме. А що се отнася до наследството, това са парите, които платихме на Катрин да играе ролята на наш информатор. В случай, че Барнс й провереше сметката, дадохме ти обяснение, което да използваш.

— О, боже мой! — каза Джена и преди да може да продължи, женски глас я прекъсна весело:

— Знаех си, че чувам гласове. Ник, ти ли си? Какво правиш тук толкова късно?

Ник и Джена погледнаха през рамо. В кухнята влезе жена: около инч по-висока от Джена и с атлетична фигура. Носеше синя пола и бяла блуза с къс ръкав с копчета отпред, с кобур и пистолет в него през рамо. Но не това накара Джена да се ококори. Косата на жената беше къса, ефирна и кестенява. Очите бяха кафяви, тъмни като шоколад и й бяха толкова познати. А лицето, чертите — дъхът й спря, тя сякаш имаше видение. Погледна надолу — нежна татуировка на три преплитащи се пеперуди украсяваше левия глезен на жената.

— Лиза! — изохка тя.

— Специален агент Мери Слейтър — поправи я жената и я погледна. — Здравей, Джена — после погледна Ник, който се беше обърнал към нея, и каза сърдито: — Тя не би трябвало да е тук.

— Тя изпълни ролята на Лиза при възстановката на онова, което се случи с Катрин онази нощ — обясни Ник. — Носи кестенява перука в случай, че ти видеше някъде снимка на истинската Лиза, за съжаление, убита от онези, които са влезли в къщата.

Докато Джена все още смилаше информацията, той насочи вниманието си към Мери.

— Докато свърши това, Джена ще ме следва навсякъде. Твърде много хора се опитват да я убият.

— Искаш да кажеш, да убият мен — се чу друг глас.

Джена погледна към тази, която говореше — руса жена, облечена в светлозелен копринен халат и с чехли, която току-що беше влязла и застанала зад Мери на вратата. Сърцето й заби учестено, защото тя имаше чувството, че гледа себе си. Това очевидно беше Катрин Лоурънс. Приликата беше стряскаща — беше почти незабележима, само с малка разлика в носовете. Джена гледаше втренчено. Катрин й хвърли един бърз, пълен с безразличие поглед и повече не я погледна. Фактът, че има двойница, явно не беше нов за нея. Разбира се, тя е в течение на нещата. Кой друг би могъл да даде такава интимна и точна информация за живота на Катрин Лоурънс, за мястото на ключа от входната врата под килимчето и за картината на Капа Делта, която Джена сега си спомни, че видя?

— Здравей, Катрин — каза Ник, а в гласа му имаше нотка, която подсказа на Джена, че близначката й не беше от любимките на Ник. — Радвам се, че си будна. Искам да ти покажа нещо.

— Разбира се, че съм будна. Аз съм една развалина, кълбо от нерви. Мислиш ли, че мога да спя? Вместо това гледам телевизия. Иначе няма какво да правя в тази дупка тук — тя се завъртя на токчета и излезе, подхвърляйки през рамо: — Гледам шоуто на Летерман. Ако ще ми показваш нещо, направи го в хола.

— Примадоната командва — прошепна Мери на Ник, като завъртя очи и тръгна след Катрин. Ник направи физиономия, но и той последва Катрин. Джена тръгна след него.

В хола, копие на хола в онази къща (сиви стени, въгленовочерен диван, маси със стъклени плотове и всичко друго), Катрин потъна в дивана, без да обръща внимание на тримата до вратата. По телевизията Летерман интервюираше Дрю Баримор. Ник изгледа кисело Катрин, после се приближи до ниските масички, взе дистанционното точно на „Розовите градини на Юга“ и изключи телевизора.

— Мамка му, аз го гледах — Катрин се завъртя на дивана и го изгледа.

— Можеш пак да го включиш, но след като ми кажеш какво е това — Ник извади котешката каишка заедно с чипа от джоба си и я разклати пред очите й.

Катрин отвори широко очи. Отначало изглеждаше уплашена, после — ядосана. Скръсти ръце пред гърди.

— Е, намерил си го. Какво от това?

— Трябва да ми кажеш какво е.

Тя сви устни, намуси се и кръстоса крака.

— Чип. Флашка.

— Сетих се, че е чип. Сега ми кажи нещо, което не знам.

Според Джена Ник беше много търпелив, но той беше стиснал устни, а очите му говореха, че търпението му е на изчерпване.

— Това е застраховка, чу ли?

— Каква застраховка? — Ник чакаше, но Катрин не каза нищо повече. — Виж какво, ти няма да получиш останалите пари, нито пък влизане в програмата за защита на свидетели, ако не съм доволен от начина, по който ни сътрудничиш — той спря за миг и я погледна по начин, който казваше, че е първо и преди всичко агент на ФБР. — Каква застраховка?

— Вие винаги ме заплашвате — избухна Катрин, — аз съм си заложила живота на карта, а вие непрекъснато ме заплашвате. Защо, мислиш, изтеглих това първо? За да съм сигурна, че тъпото ФБР ще си изпълни своята част от тъпата сделка — тя погледна Ник, после се премести в друга поза на дивана, като изви елегантно рамо към него и се загледа упорито в тъмния екран. — Вървете всички по дяволите!

— Смятам да го включа в моя компютър в офиса горе — каза Ник към извитата настрана Катрин. — Искаш ли да ми кажеш нещо, преди да го видя?

— Я си гледай работата! — каза Катрин, без да се обърне.

Ник сви още повече устни и размени безмълвни погледи с Мери. После се обърна без повече приказки и се отправи към стъпалата. Катрин взе дистанционното от масата, където го беше оставил Ник, и включи телевизора.

— Впрочем, искам си пръстена — каза тя, като протегна ръка с дланта нагоре към Джена.

— О, разбира се — Джена погледна към големия сапфирен пръстен, извади го от пръста си и прекоси стаята да го пусне в дланта на Катрин.

— И обеците — каза Катрин, без да я погледне. Джена се подчини. Катрин погледна джунджурийките в ръката си, стисна ги и ги пусна в джоба на халата си. После, без да обръща внимание на Джена, се загледа в телевизора.

Джена отстъпи към вратата.

— Искаш ли да гледаш Летерман? — попита я Мери закачливо.

Джена поклати глава. Тя искаше само да отиде при Ник.

На излизане от хола видя Мъфи, която беше много тиха, откакто излезе от кухнята, да се показва изпод дивана. Котката отърка козина в глезените на Катрин, но тя я подритна нетърпеливо, като измърмори:

— Тъпа котка!

Държеше се толкова грозно, което никак не бе приятно. Тя тръгна нагоре по стъпалата да търси Ник.

Той беше в по-малката спалня за гости, която по нищо не приличаше на спалнята за гости в нейната — опааа, в Катрината къща. Тази беше обзаведена като офис с ултрамодерна компютърна система. Вратата беше отворена, така че тя влезе.

Ник стоеше пред монитора, леко приведен напред, той беше впил ръцете си толкова силно в облегалката на стола, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Тя не можеше да види какво има на монитора, но можеше да види неговата реакция. Той беше неподвижен като камък, докато гледаше монитора. Изглеждаше така, сякаш дори не дишаше.

Тя тъкмо щеше да каже нещо, когато идващ отдолу пронизителен женски писък изправи всяко косъмче по тялото й.

Писъкът беше последван от яростна стрелба.