Карън Робърдс
Обсебена (27)

Глава 26

— Какво, по дяволите, има? — Ник я хвана за ръцете, когато тя се сви в конвулсии. По лицето му се изписа безпокойство.

Очевидно стресната от суматохата, бледата сянка, която всъщност беше Мъфи, скочи с цялата грация на носорог от гърба на Джена върху леглото, където се сви на кълбо на по-малко от фут от лакътя на Ник, уви пухкавата си опашка около тялото си. Погледна ококорено стреснатите човешки същества, а в очите й се четеше откровено неодобрение.

— Исусе Христе, това дяволски ме изплаши — Ник се отпусна отново на леглото и въздъхна облекчено, после придърпа една възглавница, опасно провиснала от края на леглото, към главата си. Сега, когато нападателят беше разпознат като котката, цялото му внимание се насочи отново към Джена, която и в момента си търкаше наранения гръб и едновременно се изнизваше от леглото с намерение да намери хавлията си.

— Изплаши ли те?

Напълно съзнаваща, че той наблюдава внимателно голия й гръб, тя се обърна настрана, наведе се колкото може по-грациозно да вдигне хавлията си и направи всичко възможно да не му предлага прекалено открити гледки.

— Тя скочи на моя гръб. И си заби ноктите.

— Лошо коте — каза Ник не особено ядосано. И добави: — Чакай! Къде отиваш?

След като се уви в хавлията, Джена се почувства малко по-сигурна. Сексът беше невероятен: разтърсващ, великолепен, превъзходен. А признанието, че го обича?

Не толкова. Той й беше казал, че е луд по нея, но какво означаваше това? Мъжете казват какво ли не, когато се опитват да вкарат една жена в леглото. Това невинаги означава, че те наистина са влюбени. Както и да е, като му каза, че го обича, тя му даде много власт в ръцете, власт, която не беше сигурна, че е готова да му даде. Разбира се, глупаво беше изтървала онези думи.

Беше сигурна, че той иска да говорят точно за това, а тя не искаше. Поне не, докато не свикне самата тя с мисълта. Докато не свикне с идентичността си отново, със собственото си „аз“, с всички подробности от миналото си.

— В баня… — започна да казва тя и се обърна към него. Но видът му, излегнал се на леглото с една ръка под главата, съвършено гол и спокоен при това, галещ котката с другата ръка, беше толкова поразителен, че тя се предаде. Мъжът беше страхотен, нямаше съмнение. И очевидно обичаше животните. Мъфи изглеждаше блажена като пухкав Буда с полупритворените си очи. Не беше много ясно дали климатикът бръмчеше или Мъфи шумно мъркаше (Джена беше сигурна във второто). Колкото и да беше смехотворно, изпита лека ревност. Мъфи никога не беше гледала нея по този начин. Тогава тя свъси вежди, защото я осени прозрение:

— Чакай малко. Това не е моя котка.

— Не — съгласи се Ник, като почеса ушичките на Мъфи. Ако имаше върховно котешко блаженство, Мъфи със сигурност го беше достигнала.

— Това е котката на Катрин. На истинската Катрин.

— Да.

— Не е чудно… — каза Джена и спря, защото Ник внезапно се намръщи и премести поглед към Мъфи. Пръстите му бяха дълбоко заровени в гъстия пух под брадичката й. Когато ги измъкна от там, държеше между тях пластмасовата идентификационна табелка, която Джена беше намерила преди време.

— Исусе! — Ник гледаше пластмасовия правоъгълник, сякаш беше открил злато. — Мисля, че това е чип. Какво, по дяволите, прави чип на врата на тази котка?

— Нямам представа — Джена гледаше към това, което Ник държеше.

Мъфи, хваната здраво, беше започнала да се безпокои. Тя отвори широко очи, навири опашка и отметна глава назад. А когато Ник измъкна табелката през врата й, тя го погледна обидено. Изправи се, разтърси глава и пристъпи към края на леглото, сви се там с гръб към тях. Очевидно и Ник беше изпаднал в немилост пред нея.

Ник седна, изви крака на една страна, включи лампата до леглото и се вторачи в сивия пластмасов правоъгълник, висящ от светло синята кожена каишка. Той беше закачен за нашийника с метална халка. Явно беше сложен там умишлено.

— Тя е скрила това нещо в котката — каза Ник, като го вдигна, за да го разгледа по-отблизо. — Катрин. Не знам какво точно има тук, но скривалището е страхотно, трябва да признаем. Тук има нещо, което тя не иска никой да намери.

Джена се намръщи:

— Може би те търсят точно това. Мъжете, които влязоха в дома ми. Помня, че не намериха каквото търсеха в сейфа. Затова и другият мъж дойде пак на другия ден.

Ник я погледна напрегнато за миг.

— Може и това да е.

На лицето му беше изписано нарастващо вълнение. Той остави каишката внимателно на нощното шкафче и се изправи, като се протегна за дрехите си. Беше целият в стегнати мускули и гладка плът.

— Има начин да разбера — той нахлузи боксерките си, после направи същото и с панталоните. — Имам лаптоп в колата си. Просто ще включим бебчето и ще видим какво има там.

— Какво си мислиш, че може да има?

— Нямам идея — той закопча панталоните, навлече тениската си и намъкна крака в обувките, без да си прави труда да обува чорапи. — Но познавайки Катрин, наистина съм любопитен какво може да има тук — той се отправи към вратата. — Ще се върна скоро.

Обзе я някаква тревога. Тя го проследи с поглед.

— Обещаваш ли?

— О, да!

И той излезе. Тя го чу как мина през коридора и хола, после вратата да се отваря и затваря, лекото щракване на ключалката. Беше време да се облече. Помисли си за тениската и панталоните, които остави в банята, но реши, че ако по-голямата част от нея беше покрита с кръв, значи това се отнасяше и за дрехите. Потръпна. Я почакай — Ник беше казал, че е накупил някакви неща — имаше ли предвид и дрехи? Тя отвори вратата на дрешника и намери една чанта на пода. В нея имаше два комплекта бельо и сутиени, два чифта военен цвят шорти, две тениски и чифт чехли. Избра ефирни бели бикини и сутиен, шорти и синя тениска, и ги занесе в банята. Тъкмо беше приключила с къпането и обличането на новото бельо и беше в процес на нахлузване на шортите, когато чу Ник да се връща в апартамента. По стъпките му съдеше, че много бърза.

— Джена! — извика той не много високо. Имаше безпокойство в гласа му и тя побърза да отключи вратата, след като набързо се закопча.

— Ето — каза тя, без да има нужда от това, след като отвори вратата. Той вече беше в спалнята и вървеше към банята. Забеляза я. Погледът му бързо премина по нея. Но тя не помръдна. В момента, в който го видя, забеляза голям черен пистолет в ръката му.

— Трябва да тръгваме. Веднага! — той профуча покрай нея към банята, грабна синята тениска от рафта за хавлии, където беше сложена и я подхвърли към нея, а Джена попита:

— Какво? Какво става?

— Намерили са ни. Бяха до „Блейзер“-а и го претърсваха. Ако не знаят в кой точно апартамент сме, скоро ще разберат. Хайде.

Докато Ник говореше, тя се беше облякла. Помисли си, че силното сърцебиене стана нейно обичайно състояние. Той я хвана за ръката и я поведе бързо към вратата. Устата й отново пресъхна, а стомахът й се сви.

— Чакай малко — той спря насред стаята, обърна се и погледна в краката й, после се намръщи злокобно. — Така си и помислих. Обувки.

Беше забравила, че е боса.

— Добре — хукна към чантата, извади чехлите и пъхна крака в тях. Спомни си нещо и хвърли поглед към нощното шкафче. Освен лампата, там нямаше нищо друго. — Взе чипа, нали?

— О, да. Да вървим.

Този път я хвана за ръка и двамата се втурнаха заедно към вратата. Като стигнаха там, той я накара да почака и се ослуша внимателно.

— Добре — прошепна и тихо отвори вратата.

Мъфи веднага профуча край тях и излезе в коридора, като мяукаше високо и размахваше пухкавата си опашка.

— Шшшт — каза Ник и й хвърли кос поглед, като поспря да затвори и заключи вратата зад тях. — Какво правиш?

Последното се отнасяше за Джена, която се беше съвзела от мини инфаркта, който й причини внезапната поява на котката до глезените й, и се опитваше да хване непокорната Мъфи.

— Не можем просто да я оставим тук навън.

— По дяволите, не можем.

Той отново я хвана за ръка, хвърли проучващ поглед към асансьора и я задърпа към вратата под знака „Изход“. Вероятно тя водеше към стъпалата и те трябваше да минат оттам, защото Джена забеляза с ужас, когато проследи погледа на Ник, че някой идваше откъм асансьора. Малката кръгла лампичка над асансьора светна на втория етаж. Имайки предвид обстоятелствата в тази тиха сграда в средата на нощта, тя беше сигурна, че в асансьора са лошите момчета. С Ник имаха само няколко минути да избягат. Сърцето й подскочи. Дъхът й спря. Ако не беше Ник, неговото солидно присъствие, силните му ръце, които я държаха, и оръжието му, тя би умряла от страх. Само мисълта да попадне пак в ръцете на Ед я хвърли в студена пот. Нямаше значение, че не е Катрин, той би могъл да я убие въпреки всичко.

Бяха се отправили към тясното слабо осветено стълбище. Вратата се затваряше вече зад гърба им, когато Джена чу лекия стържещ звук от идването на асансьора. И веднага след това се чу силно „мяу“, което накара Джена да подскочи, изохка и заглуши всички останали шумове. Това беше Мъфи, подгонена и препускаща надолу по стълбите.

— Проклетата котка — каза Ник, а на Джена й се стори, че този път и той подскочи от уплаха.

Повече нищо не се чу, абсолютно нищо, и те тръгнаха след Мъфи към горещото, миришещо на мухъл, стълбище. Тишината й се стори зловеща, въпреки че не можеше да каже защо.

— Не чувам нищо — прошепна тя. — Ако са били те, не трябваше ли да чукат на вратата вече или да я разбиват.

Ник изсумтя:

— На тия не им се налага да разбиват врати, ако искат да влязат — те влизат, което означава, че в момента търсят апартамента. Като не ни намерят, можеш да се обзаложиш, че ще претърсят и тези стълби.

След тази констатация те стигнаха до края на стъпалата. Мъфи беше там преди тях, стоеше пред вратата и чакаше с извита опашка да излезе навън. Площадката беше малка и котката нямаше къде да бяга сега. Джена се наведе да я вземе.

— Какво правиш? — попита Ник през рамо, докато отваряше вратата внимателно и се взираше навън.

— Ако тя ни последва и те я забележат, ще знаят накъде вървим.

Това беше едната причина, а другата беше, че Джена не би могла да понесе да остави Мъфи навън в този непознат квартал, да я изостави сама без храна, без вода, с кучета наоколо. Тя беше сигурна, че Мъфи не би се справила с всичко това. Беше уличен тип котка. Не беше нейна котка, но Джена се чувстваше отговорна за нея.

— Добре, подай ми я — Ник се съгласи с нейната логика или не искаше да губи време в излишни спорове, взе Мъфи от ръцете й, сложи я под мишница като футболна топка и отвори широко вратата. — Бягай колкото можеш бързо до онази сграда ей там и застани от лявата й страна. Не спирай за нищо на света, разбра ли?

Джена хукна към сградата, която й показваше — тя също беше жилищен блок като този, в който бяха досега, обърнат с лице към другата улица, така че Джена виждаше в момента квадратната му тухлена задна стена. Не беше много далеч, на около двеста ярда, но поради лампата над вратата и далечните светлини от лампите на различните паркинги, тя се чувстваше много открита, докато бягаше ту през сенчестите, ту през осветените места. От неравния терен я заболяха краката. Лекият шум от шляпането на чехлите й по земята отекваше като силен звън в ушите й. Тя погледна настрани и видя паркинга, на който бяха оставили колата на Ник. Не можеше да види самия „Блейзер“ — ъгълът не беше подходящ — но с ужас забеляза три големи черни събърбана, паркирани в права редица в самия край на паркинга. Тях ги нямаше по-рано на паркинга и само като ги видя сега, сърцето й заби учестено. Нямаше никакво съмнение на кого са.

Заобиколи един детски басейн, наполовина пълен, отиде до ъгъла на сградата и спря, като пъшкаше, за да изчака Ник. Той беше точно зад нея с оръжие в ръка и с Мъфи, присвила очи и извила опашка, под мишница.

Когато Джена погледна към него, видя малкия правоъгълник на вратата, през която току-що бяха излезли да се изпълва със светлина, защото някой я отваряше отвътре. От там се изсипаха четирима мъже с костюми и се заоглеждаха диво наоколо.

И за миг не се усъмни кои са те. Пое дълбоко въздух, загубила способност да говори, грабна Ник за ръката и го вмъкна по-навътре в тъмното до сградата. Като видя изражението на лицето й, той също се обърна назад.

— Да — каза той, а тонът му беше мрачен. — Така си и мислех, че няма да им трябва много време. Да вървим.

Като се стремяха да вървят само по тъмните места, те пресякоха улицата, преминаха през някакъв двор зад цял ред сгради, пресякоха още една улица и още няколко двора. Пулсът й блъскаше от страх и от изтощение. Краката й започнаха да се подкосяват. Трудно й беше да си поеме дъх. Имаше бодежи от двете страни. Ако не беше сигурна както никога досега, че преследват тъкмо тях, не би могла да продължи. Накрая, тъкмо когато си помисли, че вече трябва да спре, Ник спря. Стояха в края на малък тъмен паркинг.

— Сега какво! — попита тя с хриплив глас; наведе се и хвана коленете си с две ръце, опитвайки се да си поеме въздух и да намали бодежите.

— Ще си набавим колела.

— Като да извикаме такси ли?

— Като да открадна кола.

— Можеш ли да правиш такива неща?

— Скъпа, аз имам опасни способности — той й връчи Мъфи: — Дръж, вземи я.

Мъфи беше тежка и никак не беше щастлива в тази обстановка, но изглежда осъзнаваше, както и Джена, в какъв западнал, неприятен квартал се намират и беше достатъчно умна да знае, че не й се иска да остане тук. Нито пък на Джена, но и двете нямаха кой знае какъв избор. Като се огледа нервно наоколо — нямаше улични лампи на този паркинг и единствената светлина идваше от пълната луна над главите им и от проблясъците на преминаващите коли — видя само няколко тухлени сгради със светлинки тук-там, но нито една наблизо. Бяха в средата на голям жилищен комплекс, на един от множеството паркинги.

Ако имаше човек наблизо, например да гледа през стъклото на колата си, тя не би могла да го види в тъмното. Това въобще не я накара да се почувства по-добре. След минута една кола спря до нея и тя се стресна. Отвориха й вратата. Колата беше тъмна.

— Скачай вътре — каза Ник.

Тя погледна към предната седалка — беше цяла седалка, а не двойна, обичайна за този вид коли — и като се увери, че Ник е зад кормилото, влезе вътре. Затвори и той подкара към изхода на паркинга, а Мъфи скочи на задната седалка. Джена опъна уморените си крака за момент и се пресегна към колана. Нямаше такъв обаче или ако имаше, не можа да го напипа.

— Сигурно е някъде под седалката — каза Ник, като видя безплодните й опити. — Това е „Форд Феърлейн“ 1972 година. Коланите не са били толкова популярни по онова време. А да запалиш кола, като дадеш накъсо, става само със стари коли.

— Добре е да го знам — тя вече се беше сблъскала с толкова възможни начини да умре, че да се вози без предпазен колан й се струваше най-малката грижа. Вече бяха излезли на улицата и пътуваха на запад. Покрай прозореца на колата преминаха висока мрежеста ограда, тъмно баскетболно игрище, още една дълга редица от апартаменти. Стигнаха до кръстовище и когато той спря на стопа, една друга кола мина през кръстовището пред тях. Тя погледна тревожно.

— Сега сме в безопасност, нали? — попита тя, а той натисна газта и тръгна.

— Разбира се, така мисля. Които и да бяха онези, ще им отнеме много време, докато ни открият, гарантирам, а тъй като колата ми е там, те си мислят, че сме пеша. Така печелим малко време.

— Какво имаш предвид, като казваш „които и да бяха те“? Не си ли сигурен, че са били хора на Ед?

— Може би. Просто не мога да си представя как са ни открили — той зави по друга улица, малко по-добре осветена, и Джена се сети, че се движат към магистралата.

— Те са ЦРУ, могат да намерят всичко — каза Джена. Тази мисъл я накара да потръпне и тя пак се огледа. Приближаваха рампата към Белтуей и лампите над шосето осветяваха колата вътре. Така те бяха много уязвими.

След като се смесиха с трафика на магистралата, видяха по-голямо движение, повече коли, но никоя от тях не изглеждаше опасна. Но когато един огромен камион профуча покрай тях и разтресе старата им кола чак до рамата, тя се стресна. „Спокойно, момиче, нервите ти са твърде опънати.“

— Къде отиваме? — попита тя, като се надяваше, че той има план. Струваше й се, че вече нямат кой знае какъв избор.

— Някъде на по-безопасно място.

Тя го погледна. Когато не последва продължение, каза:

— Смяташ ли да ми кажеш къде?

Леката гримаса, която се появи на лицето му, беше почти успокояваща.

— Бих казал само: „Не ми ли вярваш?“, но мисля, че вече знам отговора.

— Да, прав си, знаеш го.

— Работата е там, че не искам да питаш къде отиваме, за теб е по-добре да не знаеш. Барнс не се колебае да измъкне информация по какъвто и да е начин, както безспорно помниш.

— Мислиш, че той ще опита пак да измъкне информация от мен? — от ужас гласът й беше изтънял. За секунда си припомни ужасните мигове, когато Хендрикс я гореше, и й призля. Тя гледаше минаващите покрай тях коли и чувстваше мравки да лазят по кожата й.

Ник не отговори, което си беше отговор само по себе си. След десет минути напуснаха шосето за Белтуей и минаха покрай Бетезда, после тръгнаха по селски пътища, които ставаха все по-тесни и по-тъмни, докато Джена започна да си гризе лакираните нокти и се стресна, като чу бухането на един бухал. След това отбиха в някаква гора, друсайки се по нещо като горска пътека. По нея можеше да се движи само една кола и на няколко пъти Джена си помисли, че може и да не успеят да стигнат.

Накрая той забави и пред очите им изплува малка къща. Долният етаж светеше, имаше осветен прозорец и на втория етаж. Когато я видя, Джена реши, че това е целта на пътуването им, и се отпусна за миг. От къщата излезе човек и се приближи към колата.

Беше облечен в камуфлажни дрехи и носеше огромна пушка, която той насочи право към прозореца на Ник.