Карън Робърдс
Обсебена (25)

Глава 24

— Дявол да го вземе! — той я хвана, защото коленете й се огънаха и понеже тя се свлече отгоре му, я взе на ръце. — Добре, държа те. Не припадай сега.

Тя се страхуваше да попита отново, защото имаше опасност болката да се върне, но трябваше да знае. Усещаше, че дълбоко в себе си пази отговора, че той беше точно под повърхността и очакваше да се появи.

— Коя е Джена? — гласът й едва излизаше. Сърцето й удряше като чук. Очакваната болка се появи, остра и пронизваща, и тя изохка леко, когато премина през главата й. Катрин плъзна ръка зад врата му и затвори очи. Той седна на креслото в ъгъла, като я държеше в скута си.

— Всичко ще е наред — държеше я близо до себе си. Ръката, която отмести кичур коса от лицето й, беше топла и лека. В тона му се усещаше дрезгавост и желание да се пропъди някакъв страх, затова тя се насили да отвори очи. Главата й лежеше на широкото му рамо, а той я наблюдаваше. Челюстта му беше здраво и сърдито стисната. Беше свил устни. Милите му сини очи. Те бяха станали стоманени и напрегнати от грижа по нея.

— Не трябва да се тревожиш за това. Просто почивай и ще ти мине.

— Аз съм Джена — прошепна тя, като го гледаше в очите и чувстваше, че сърцето й всеки миг ще изскочи. — Нали? Аз съм Джена.

„Не съм Катрин. Никога не съм била.“ Винаги го бе знаела. Когато най-после това прозрение премахна всички бариери, възпрепятстващи опитите на подсъзнанието да пробие, болката стана толкова силна, че тя извика.

Това беше самата истина. Беше сигурна, че е самата истина, усещаше го дълбоко в себе си — и той го знаеше. Разбра по лицето му. За секунда сякаш видя цялата картина на своя живот, разстлана пред нея, а съдържанието му се виеше като вълни от фина коприна.

После всичко изчезна. Всичко, освен съзнанието, че е Джена. Не е Катрин. И никога не е била Катрин.

— Исусе Христе! — тонът му съдържаше и молба, и проклятие. Тонът, с който го беше попитала, трябва да го е стреснал, защото гласът му беше станал хрипкав, а ръцете му я държаха по-здраво. По горещината, излъчваща се от тях, можеше да се досети колко силни и здрави са те. Беше я обгърнал като пашкул и я гушкаше близо до гърдите си. Дишаше забързано. Тя усещаше бързото повдигане и спускане на гърдите му до своите. — Казаха, че са го поправили. Казаха, че ти няма да си го спомниш никога.

— Сгрешили са. Помня.

Болката беше толкова силна, че й се зави свят. Сякаш главата й се разцепваше, мозъкът й се разделяше на две. Пулсът й биеше като барабан в ушите. Тя затвори очи и стисна зъби, за да се пребори с болката, сгуши се по-плътно в него, повдигна колене и зарови лице между врата и раменете му, залепи се за него като мида за скала. Остана така напрегната, неподвижна, борейки се с болката, докато той мрънкаше някаква смесица от проклятия и успокоения в косата й и я притискаше все повече. Бавно, много бавно, болката намаля. Постепенно тялото й се отпусна и накрая тя пое дълбоко въздух, като вдиша неговата успокояваща, позната миризма.

Тя познаваше тази миризма, разпозна я инстинктивно, беше я запаметила още от първия момент в болницата. Беше смесица от собствената му мъжка миризма и аромата на „Ирландска пролет“.

— Коя е Катрин? — гласът й малко засече на името. За щастие, не се появи болка този път. — Има ли въобще Катрин?

— Има — лицето му беше непроницаемо. — Това е гаджето на Ед Барнс. И негова лична асистентка. Тя работи за нас дълго време като информатор и когато се наложи да я измъкнем от играта, ти зае мястото й.

— Какво? — не успя да си събере мислите. Болеше дори само от опита да направи това. Тя се чувстваше безпомощна като новородено пиленце. — Как така?

— Работата е в това, че приличаш на нея. Страшно приличаш, въпреки че поради разликата в тена трудно се забелязва от пръв поглед. Височината и строежът на тялото ви са почти еднакви, нищо че тя беше с около петнайсет паунда по-лека. Когато ти достигна нейните килограми, боядиса косата си и направи още няколко други промени, като например да попълниш разстоянието между зъбите си, копира маниерите й, трудно беше човек да ви различи. Основното са лицето и очите, а тя има същите красиви очи като твоите.

Тя пропусна комплимента покрай ушите си. В този момент не я интересуваше дали той намира очите й за красиви.

— Хипнозата — затова аз си мисля, че съм тя.

— Мислехме, че така ще е по-безопасно за тебе. Барнс не е глупав, има шпиони и разузнавателни средства навсякъде. А ти трябваше да си в ролята двайсет и четири часа на ден. За да не се издадеш, трябваше да си мислиш, че си Катрин.

— Ти си ме използвал — думите се появиха изневиделица, остри и обвиняващи. Под тях някъде от подсъзнанието й проблясваше спомен. Тя знаеше какво беше сторил той, но й се губеха подробностите.

— Аз сключих сделка с тебе — тонът му беше равен, лишен от емоции. — Ти се съгласи. По дяволите, ти беше готова да го направиш и прие идеята.

Споменът изскочи в паметта й ясно и рязко като откъс от видеофилм на тъмен екран. Една неделя преди шест месеца, преди здрачаване, тя стоеше до мивката в кухнята на собствената си малка къща и гледаше към задния двор, обсипан със сняг. Беше облечена с дънки и голям сив пуловер, който скриваше заоблените й форми. Немирните кичури кестенява коса бяха прибрани назад в конска опашка, но отделни къдрици се бяха измъкнали и гъделичкаха носа й, което беше проблем, тъй като беше до китките в пръст. Пресаждаше коледните амарили в по-голяма саксия. Изглежда, градинарството беше едно от хобитата й. Ръцете й вечно бяха изцапани с пръст и като доказателство имаше къси, дълбоко изрязани нокти.

После някой почука на кухненската врата — само членовете на семейството и приятелите ползваха тази врата — и тя си изплакна ръцете. Отиде да отвори. Там стоеше Ник — специален агент Ник Хюстън, ФБР — със своята безжалостно къса коса и уморено бледо лице. Носеше пухкаво зелено яке с подплата и дънки, протрити ботуши, вместо обичайните сако и вратовръзка.

— Хей! — каза той вместо поздрав и отгатнал по очите й намерението да му затръшне вратата, бързо влезе вътре. Отправи се към кухнята, после се обърна към нея с едва загатната подигравателна усмивка.

— Добре, че не съм много обидчив — каза той, — в противен случай щях да си помисля, че не се радваш да ме видиш.

Тогава тя извика:

— Махай се оттук! — и когато той не го направи, тя извика отново, после свали едно от гумените саба, които носеше, и го хвърли към него.

Той се отдръпна и сабото се удари в шкафа зад него. След това се ухили и я хвана за ръката, като й каза:

— Стой! Почакай! Тук съм да ти направя предложение.

Тя се поколеба. Стоеше там боса, с другата обувка в ръка, и го гледаше…

Болката дойде без предупреждение и спомените изчезнаха на минутата. Но тя знаеше, че те са още там някъде, блуждаещи из мозъка й, недостижими в момента. Скимтейки, тя притисна слепоочието си. Правеше всичко възможно да изгони болката. Когато освободи съзнанието си от спомените, тя отмина. Катрин полегна върху гърдите на Ник. Искаше да научи повече, но се боеше от нова яростна атака.

— Добре, забрави цялата тази „скрий се, докато всичко приключи“ игра — гласът му беше сериозен. — Трябва да те заведем при лекаря, който направи всичко това с тебе, пронто.

Тя усети как се напрегнаха мускулите му, усети извивките на ръцете и краката му, когато се напъна да стане с нея на ръце.

— Не.

Лекарят беше правителствен психиатър. Обикновен на вид мъж с малко коремче и интелигентни очи. Помнеше го, не ясно, но достатъчно: един от хората с фенерчетата в гората онази нощ. Беше се изплашила, когато разбра, че идват за нея. Не искаше да тръгва с тях, но се налагаше.

Този път усети приближаването на болката и се сви от страх. После умишлено остави спомените да изчезнат, за да избегне новия пристъп.

Притисна се до Ник, изчака трепереща, докато се увери, че опасността от болката е отминала.

— Слушай, ти ме плашиш — каза той, — аз и без това смятах да те заведа при доктор Фрий и да го накарам да оправим тази каша, когато разследването приключи. Но поради стеклите се обстоятелства, да го направим малко по-рано. Например сега.

— Не! — повтори тя и отвори очи. — Няма да позволя на никого да се рови повече в мозъка ми. Никога. По никакъв начин.

— Джена… — той звучеше като човек, който иска да се справи с упорито дете. Но тя се почувства добре, като го чу да казва името й. Имаше усещането, че е гледала на света през призма, и сега призмата се е разбила неочаквано и тя отново вижда както трябва.

— Няма никъде да ходя — добави тя, — ще се боря с тебе на всяка крачка.

И за да покаже по-ясно позицията си, изви глава на рамото му, за да вижда по-добре лицето му. Устата му беше побеляла в ъгълчетата, а челюстта и очите му бяха придобили твърдост, което говореше, че и неговото търпение беше на изчерпване. Тя не искаше да предизвиква появата на още спомени, защото се боеше от болката. Но тя искаше да знае. Имаше нужда да знае.

— Помня, че те замерих с обувка, а после ти ми каза, че искаш да сключим сделка. Каква сделка?

Усети, че той се колебае, започна да диша по-тежко, напрегна се, а лицето му беше издълбано от камък. Плъзна поглед по нея и после отклони очи.

Ето това знаеше тя: каквато и да е била сделката, той не се чувстваше комфортно да говори за това.

— Ник — каза тя и той пак я погледна — най-после погледите им се срещнаха, — моля те!

— Искаш да знаеш за сделката? Добре, ще ти разкажа — той говореше с равен тон. — Ето я в основни линии: ако се съгласиш да заместиш Катрин Лоурънс, ще пусна някои връзки да измъкнем баща ти от затвора.

Ако я беше ударил с юмрук в гърдите, щеше да я заболи по-малко. Тя погледна недоумяващо и пое дълбоко въздух. Частични спомени се завъртяха в мозъка й като картинки в калейдоскоп. Баща й — оня глас от младежките години, който й се караше за идеята да промени носа си. Родителят, отгледал я сам от четиригодишна след смъртта на майка й в катастрофа. Човекът, когото беше обичала най-много на този свят.

— Баща ми е в… — тя щеше да каже „затвора“, но преди да довърши, прилив на спомени я заля като порой, излял се от пропукана стена на язовир. Образът на баща й, усмихващ й се дяволито, премина като светкавица през ума й и накара сърцето й да трепне. Виждаше го ясно: добре сложен, не много висок, с маркова бяла риза с къс ръкав, червена вратовръзка, тъмни панталони; сивата му гъста коса беше къдрава като овче руно, приветливото му лице — винаги усмихнато. Оня ден той я беше посрещнал на прага на своята фирма за финансови услуги, прегърна я и после отстъпи назад, за да й покаже какво беше написал наскоро с големи позлатени букви на матираното стъкло на горната половина на входната врата: „Майкъл Т.‍ Хил и дъщеря“ ООД. Тя току-що беше завършила университета в Мериленд, имаше диплома на счетоводител и онова беше първият й работен ден на пълно работно време — не беше като лятна работа или работа след училище. Имаше намерение да работи за него съвсем кратко време, да му помогне и да натрупа малко опит. Ако се прибавеше организационният й талант и етичността към неговото умение да намира и очарова клиенти, щеше да се получи печеливш тандем. Фирмата процъфтяваше и се разрастваше и след четири години тя все още беше там. Работеше усилено, по дванайсет часа на ден, често и през уикендите, без ваканции, само и само да вървят работите във фирмата. Бе провалила няколко връзки заради работата си — нямаше време да им се отдаде напълно — но в най-добрите си години, „Хил“ ООД (тя беше убедила баща си да съкрати името) имаше шестнайсет работници и годишен доход от повече от един милион долара. Те вървяха към успеха.

Тогава една златна лятна вечер вълкът се появи на вратата в образа на специален агент Ник Хюстън, ФБР. Разбира се, тогава не знаеше, че той е вълкът. Нито пък, че е агент на ФБР. Мислеше, че е техен клиент, защото баща й каза така.

За първи път видя Ник една събота вечер преди две години. От около час беше сама в офиса в празната сграда, защото довършваше ревизията на фирмата, която трябваше да е готова до понеделник, преди да се срещнат с клиенти на вечеря в близкия ресторант на Мортън. Както си седеше в затворения кабинет и се мъчеше със сбора на някакви цифри, тя чу шум в съседния кабинет — кабинета на баща си — което беше необикновено, защото той спазваше почивните дни с толкова последователност и религиозност, колкото другите хора ходенето на църква. Отиде да провери и видя, че баща й, който обикновено играеше голф в събота, седи на бюрото си пред компютъра — което също беше необикновено, защото той почти не можеше да работи с него — с един красив непознат мъж зад гърба му, който надничаше над рамото му и наблюдаваше екрана. Баща й беше облечен в дрехите си за голф: яркожълто поло и панталон. Другият мъж — на около трийсет години, с ниско подстригана руса коса, висок, слаб — беше облечен в сив панталон и син блейзър, бяла риза и сива вратовръзка на райета. Това беше униформата на федералните, но тогава тя почти нищо не знаеше за техния свят.

И двамата я погледнаха, когато тя застана на вратата. Изражението на баща й беше като на дете, заловено да бърка в кутията с курабийките. Той изглеждаше виновен, разтревожен и не се радваше да я види, нещо толкова нехарактерно за него, че тя изостри вниманието си. Лицето на другия беше непроницаемо.

— Джена! Мислех, че няма да работиш този уикенд — като облиза устни, Майк Хил погледна през рамо към другия мъж, който се беше изправил и я гледаше с искрящ, оценяващ мъжки поглед на дълбоките си сини очи. Едва тогава тя се сети, че е облечена за вечерната си среща — с къса черна рокля без ръкав, която разкриваше формите й, и боса. Мразеше токчета и беше свалила обувките си под бюрото. Фактът, че стои там в този вид, я притесни и тя се намръщи. — Това е… това е…

— Ник Еванс — излъга новодошлият — тя нямаше понятие, че той лъже, — отдалечи се от бюрото на баща й и подаде ръка. — Вие трябва да сте дъщерята на Майк Хил.

— Аз съм Джена — потвърди тя и се здрависа с него. — Радвам се да се запознаем, господин Еванс.

— Ник — каза той, като й се усмихваше. Тя отвърна на усмивката му, защото беше много секси и защото допусна, че е клиент, въпреки че изражението на баща й все още я караше да се пита какво точно става. Но когато останаха сами, настоя той да й каже. Баща й непрекъснато повтаряше, че Ник е нов, много важен клиент и че като фирма, те трябва да направят всичко възможно, за да бъде доволен.

Тя беше малко доверчиво същество и му повярва.

След този ден Ник често се появяваше в офиса, а по-късно, след месеци, и извън офиса. Той никога не работеше с нея или колегите й — баща й се държеше с него като със специален клиент, което също беше необикновено. Но баща й винаги отклоняваше въпросите й и както установи по-късно от позиция на безсмислената мъдрост на времето, тя беше прекалено увлечена от чара на този хубав мъж, за да се задълбочава.

Горчивата истина беше, че наред със закачките в офиса, дългите разговори на чаша кафе и от време на време — обеди или игра на покер за трима, когато тя беше свободна, започна да навестява баща си все по-често, за да види Ник там и си падна по него. Направо хлътна до уши. Някаква химия, безумно влюбване, което караше сърцето й да препуска, когато го видеше да влиза в стаята. Когато й се усмихваше, я обгръщаше топла мъгла и я караше да си мечтае притеснено често какво би станало, ако пристъпи към него, обгърне врата му с ръце и го целуне с цялата си страст.

Но тя стоеше настрана, защото той беше клиент и никак не беше професионално да му се хвърля на врата.

Предполагаше, че той я харесва. Виждаше пламъка в очите му, усещаше електричеството, протичащо между тях, когато я изпращаше до колата й след вечеря в дома на баща й или когато седеше в нейния офис с крака на бюрото й, а тя се опитваше да му обясни сложността на някои финансови операции. Но не правеше никакви стъпки за сближаване. Не я канеше да излизат, не опитваше да я целуне, дори не правеше намеци. Нито веднъж.

Просто я гледаше с поглед, пълен с желание, но държеше ръцете си далеч от нея.

До деня, в който тя научи истината.

Беше един четвъртък, обикновен четвъртък в края на януари, един от онези студени, сиви, кишави дни, когато никой не иска да излиза навън. Увита в палтото си от камилска вълна, обута с боти и с обувките си на висок ток в ръка, тя напускаше офиса последна, макар и малко след останалите. Баща й беше останал до по-късно от обикновено и си беше тръгнал преди около петнайсет минути. Беше седем вечерта и съвсем тъмно. Беше много уморена и си мислеше дали, ако отиде в дома на баща си, ще намери Ник там. Той беше идвал в офиса по-рано през деня, но си беше тръгнал, преди тя да успее да направи друго, освен да му помаха с ръка и да му се усмихне през отворената врата.

Беше я срам да си признае, но наистина искаше да прекара известно време с Ник и точно за това си мислеше, напускайки сградата през страничния вход, водещ към паркинга, общ за тях и още няколко фирми. Вятърът въртеше бляскави кристали от сняг и асфалтът беше лъскав и мокър, по края му стоеше снегът от предишния ден. Миризма от пушек на изгорено дърво се носеше във въздуха. Никой, абсолютно никой, не се виждаше наоколо. Тя бързаше през паркинга, свила рамене от студ. Почти беше стигнала до колата си — паркираше я под една от двете лампи, защото напускаше работа по тъмно — когато забеляза, че БМВ-то на баща й още беше на паркинга. Изненадана, се отклони и отиде да провери.

Видя баща си да лежи неподвижно на асфалта до колата си.

— Тате, о, Господи! — падна на колене до него, хвана го за раменете. Кишата веднага се просмука в черните й панталони, стана й адски студено. — Тате, тате!

За нейно огромно облекчение той изпъшка и се мръдна, отвори очи. Първата й незабавна реакция беше вълна от благодарност, че е жив.

— Какво се случи? Падна ли? — гласът й пресекна, когато забеляза, че едното му око бе започнало да се подува, а устната му беше сцепена и кървеше. Плъзна ръце по гладкото му морскосиньо палто, търсейки инстинктивно други наранявания. — Нападнаха ли те?

Като се оглеждаше изплашено при мисълта за нападение — все още никой не се виждаше наоколо — тя затършува в чантичката си за телефона си и добави:

— Не мърдай, ще извикам линейка.

— Не! Не, не викай никого — гласът му беше учудващо строг. Ръката му здраво я хвана за китката, за да не й позволи да отвори телефона си. — Просто ме заведи до колата и да се махаме оттук. Те може и да се върнат.

Той се обърна, сякаш искаше да се изправи, но не успя и нея я обхвана паника. Никога досега не беше виждала баща си изплашен.

— Кой може да се върне? — тя измъкна ръката си, отвори телефона и отново се огледа уплашено. — Стой спокойно, обаждам се на полицията.

Докато говореше, набираше 911.

— Не! — в гласа му имаше такава паника, че тя спря на последната цифра и го погледна навъсено. — Не разбираш ли? Ще направиш това и те ще ме убият, ще убият и двама ни — като дишаше тежко, той успя да седне и после се строполи на една страна. Опря рамо на БМВ-то. — Трябва да се обадиш на някого, обади се на Ник.

— На Ник? — тя го гледаше неразбиращо.

В следващия момент сякаш целият свят се сгромоляса отгоре й.

— Той е от ФБР — каза баща й уморено и притвори наранените си очи, като се отпусна тежко на колата. От устата му се процеждаше кръв и се стичаше по брадичката му, но тя беше твърде уморена, за да се опита да я спре. — Просто му се обади. Номерът му е в телефона ми. Бръкни в джоба ми.

Олюлявайки се, тя извади телефона и набра номера. Когато Ник се обади, тя без особена емоция му каза:

— Джена се обажда. Баща ми е ранен. Каза ми да ви се обадя. Ние сме на паркинга пред сградата.

— Идвам — каза само той и го направи. Но поради страха на баща й, че „те“ може и да се върнат, тя вече беше успяла да го вдигне и да го настани на задната седалка на колата. Той дишаше тежко и тя тъкмо натикваше краката му навътре, когато чу стъпки зад гърба си.

— Хей! — това беше гласът на Ник. Тя го разпозна веднага, но беше късно — вече се свиваше и трепереше от страх. Ник я погледна бързо и премести поглед към баща й. Наведе се към вътрешността на колата. — Зле ли си ударен?

— Може би няколко счупени ребра. Бил съм и по-зле — гласът му беше тих.

— Манучи ли беше?

— Да, не му хареса делът от печалбата. Изпрати двама от копоите си да ми дадат урок. Нападнаха ме на паркинга — гласът му се промени. — Казаха, че ако нещата не се подобрят, другия път ще наранят Джена.

— Добре — той се отдръпна от колата, затвори вратата откъм Майк и хвана Джена за лакътя. Там, на слабата светлина, на опасния вече паркинг, изглеждаше суров, твърд и въобще не приличаше на чаровника, когото тя толкова харесваше. — Искам да се качиш в колата си и да отидеш в дома на Майк. Карай точно пред мен. Аз ще го докарам и после ще се върна за моята кола.

Той я побутваше към колата, докато говореше. Беше спряла да вземе обувките и чантата си от мястото, където ги беше изтървала.

— Вие сте от ФБР? — попита тя, все още невярващо, докато бъркаше в джоба си за ключовете. Той кимна мрачно.

— Да.

— Но какво става? — главата й се въртеше, тя осъзнаваше, че е в шок, но все още беше с достатъчно трезво мислене, за да прецени, че каквото и да става, те — тя, баща й и фирмата — не искаха да са част от него. — Нещо много лошо ли? Нещо във връзка с нас ли?

— Не е заради теб — той взе ключовете от ръцете й и натисна копчето да отвори вратата, после я подкани: — Влизай вътре.

— Какво искате да кажете с това, че не е заради мен? — паника стегна гърлото й и тя го хвана за ръкава. — Да не е заради баща ми? Моля ви, трябва да знам.

— Може би ще трябва да попиташ Майк — той хвърли обувките и чантата й на седалката до шофьора, освободи се от хватката й, настани я в колата, завъртя ключа вместо нея и закопча колана й. — Заключи вратите. Карай. Ще бъда точно зад теб.

После той затвори вратата, обърна се и се върна към колата на баща й. Сърцето й заблъска в гърдите, докато гледаше високата му фигура с широки рамене да крачи по асфалта.

По-късно вечерта, след като се бяха върнали вкъщи и Ник се беше обадил на правителствен лекар и той дойде, заши Майк и си тръгна, баща й каза истината. Той лежеше на леглото, подпрян на възглавници, защото му беше трудно да диша заради счупените ребра. Като държеше ръката й и хлипаше, баща й призна, че използва фирмата да пере пари за мафията, като инвестира „мръсните пари“ в законен бизнес и финансови операции чрез офшорни компании, така че печалбата да е законна. Престъпният бос Фил Манучи беше един от най-големите клиенти на Хил ООД. Сделките му с фирмата бяха известни само на баща й. Манучи беше в центъра на разследването на Ник и той просто беше проследил парите до Майк Хил. Разследването беше почти приключило и бяха на път да разкрият целия клон на мафията от Балтимор до Вашингтон плюс още дузина фирми с друг бизнес, иначе част от мрежата, която Манучи беше изплел, за да прикрие истинския си бизнес. Включително и Хил ООД.

— Съжалявам, момичето ми — каза баща й, като държеше ръката й, а тя седеше в края на леглото му. Винаги ведрото му лице сега беше набръчкано от тревога и мъка. — Парите не стигаха. Трябваше да те отгледам, да те пратя в колеж. Започнах с малко — нуждаех се от заем, за да започна бизнес, а Манучи единствен се съгласи да ми даде пари. После ме помоли за съвет. Какво можех да направя? Да му откажа ли? Искам да ти кажа, че не можеш просто да откажеш на Манучи или да го излъжеш. А после нещата тръгнаха като лавина. Съвсем скоро вече нямах изход. Бях навлязъл в дълбокото. Когато се появи Ник, аз бях прал пари за Манучи години наред. Ник каза, че ако му помогна, ще престоя само няколко години в затвора. Ако не го направя, а Манучи надуши за разследването — а той щеше да надуши рано или късно — той ще ме убие, без да се замисли. Сега заплашва и теб — той затвори очи, въздъхна дълбоко и сълзите му потекоха през затворените клепачи. — Забърках голяма каша, Джен.

Като го слушаше, сърцето й се свиваше. Стегна я нещо в гърлото. Винаги, през целия й живот, баща й е бил нейна опора, солидна, здрава крепост. Без значение колко виновен е той, да го вижда толкова унизен, я плашеше и късаше сърцето й.

— Всичко ще е наред, татко — каза тя, като го прегърна, а в очите й напираха сълзи. — Ще се справим заедно. Не се притеснявай повече.

Тя остана при него, докато накрая обезболяващите, които докторът му беше дал, подействаха и той заспа. После тя отиде в хола. Цял живот баща й правеше всичко възможно да се грижи за нея и да я закриля. Сега тя реши да направи всичко, на което е способна, за да се грижи за него и да го защитава.

С тази цел влезе в хола, за да поговори с Ник. Той се беше излегнал на голямото кожено канапе на баща й, беше си свалил сакото и вратовръзката, беше си протегнал краката, скръстил ръце зад главата, и гледаше някакво спортно шоу по ESPN. От лявата му страна висеше черен кобур, който се открояваше на бялата риза. Виждаше се и пистолетът, пъхнат в него.

При вида на пистолета стомахът й се сви. Ник обърна глава към нея, отпусна ръце и седна малко по-изправено.

— Как е Майк?

— Разтревожен. Изплашен — тя тръгна към канапето и седна до него. Тъй като панталоните й бяха мокри, носеше една от копринените пижами на баща си в комплект с халат, плътно пристегнат на кръста. Беше боса. — Също като мен.

— Нямам намерение да позволя нещо да ви се случи. Няма за какво да се тревожите.

Те седяха толкова близо един до друг, че ръцете им се докосваха. Джена се обърна към него и го погледна. Малкият хол беше тъмен, с изключение на проблясъците от телевизора.

— Не се тревожа за себе си, а за баща си — тя взе ръката на Ник и я стисна в своите. Слабите й, хладни длани държаха неговите големи и топли ръце. Сърцето й спря за миг, когато погледите им се срещнаха. Независимо от обстоятелствата, независимо какво знаеше за него, независимо от опасността, на която беше изложил баща й, тя усещаше как помежду им прехвърчат искри. — Какво ще стане с него?

— Ще отиде в затвора — гласът му беше равен. — Ще кажа в съда колко ни е помогнал в разследването и вероятно ще му дадат само няколко години.

На Джена й призля.

— Само няколко години — тя вдигна ръката му към лицето си и я притисна до меката си буза. Той присви очи и устни. Не отдръпна ръката си обаче и тя прие това за добър знак. — Той е възрастен човек. Затворът ще го убие.

— Затворът няма да го убие, но Манучи ще го направи.

Тя въздъхна дълбоко:

— Може би има някакъв начин да му се помогне…

— Няма.

— Ник, моля те… — тя обърна глава и сега устните й докосваха дланта му. Нарочно разтвори устни така, че да го накара да усети влажната топлина на устата й. Залепи лека целувка на ръката му и я докосна с език. Ръката му „замръзна“, той пое въздух през зъби, а очите му потъмняха и заблестяха. Между тях премина силна електрическа дъга и тя усети как сърцето й бие в очакване. Като го гледаше в очите, тя прошепна:

— Ще направя всичко, всичко, което поискаш, само не позволявай да вкарат баща ми в затвора.

Тогава той се раздвижи, наведе се над нея, а ръката му се притисна за миг по-силно до лицето й. После я издърпа. За минута очите му обходиха лицето й, сякаш изучаваше всяка нейна черта. Допря устни, горещи, твърди, до нейните в страстна, зашеметяваща целувка. Тя затвори очи, отвори уста, краката й омекнаха.

После той отдръпна устни и се изправи.

— Забрави за това, Ангелски очи — каза тихо и не много нежно, докато тя седеше и го гледаше неразбиращо, с широко отворени очи. Беше замаяна, главата й се въртеше, тялото й гореше. — Дори и да искам, не мога да помогна. Делото е много сложно и са намесени много хора, не съм само аз.

Два дена след това, една събота късно вечерта, когато в сградата нямаше никой, тя и баща й се бяха сгушили пред компютъра в офисите на партера, където бяха складирани архивните им документи и по настояване на Джена тайно преглеждаха всички бизнес сделки, които Майк е имал с Манучи. Ако имаше начин да направят някои от тях да изглеждат легитимни в очите на закона, Джена беше твърдо решена да го направи. Нямаше значение дали това ще й докара неприятности или не.

Тогава двама от копоите на Манучи се появиха от нищото, навряха пистолети в лицата им, издърпаха Джена и се опитаха да я сложат да седне на един стол. Това беше, разбра тя мигновено сега, реалната основа на съня, който беше сънувала в бунгалото на Ник. Манучи беше надушил за разследването на ФБР и имаше намерение да разбере дали Майк Хил им е казал нещо.

В последната минута Ник и неговите хора се бяха появили и прогониха копоите.

Ник я развърза, а Майк, който беше припаднал и лежеше в локва от собствената си кръв, беше заобиколен от агенти. Когато я освободиха, тя изтича при него и разбра, че той не е ударен. Медицинският екип дойде и го откара в болницата, а тя тръгна с тях. По-късно същата нощ Майк беше официално арестуван.

Последния път, когато бе видяла Ник преди появата му в кухнята й с „предложение за сътрудничество“, беше на делото на баща й в съда. Това беше миналия юни. Ник беше на скамейката на свидетелите и говореше на съдията абсолютно без никаква емоция как Майк Хил е помогнал за залавянето на Манучи и престъпната му фамилия.

Тя седеше в залата и слушаше; погледите им се срещнаха веднъж. Тогава почти мразеше Ник, но все пак усещаше електрическата искра между тях, дори с пръстите на краката си.

В края на деня осъдиха Майк на десет години затвор, а тя избухна в сълзи. Не че това много помогна.

Когато баща й отиде в затвора и фирмата фалира, техните сътрудници и клиенти се разпръснаха, активите им бяха конфискувани и тя започна работа във фирма за озеленяване. Имаше ненормиран работен ден, нямаше напрежение и стрес, а тя винаги бе обичала да работи с растения. Надяваше се, че като се грижи за живи неща, ще се излекува по-бързо.

Тогава, един зимен януарски ден, след малко повече от шест месеца, Ник беше почукал на вратата на кухнята й.

Ник, в чийто скут се беше сгушила сега, чиито силни и топли ръце я прегръщаха, който точно сега й шепнеше мили думи в ухото, за да я успокои. Тя се чувстваше толкова добре, толкова приятно в ръцете му, че й се искаше да остане така завинаги. Но като си спомни кой е той и какво беше направил, тя се стегна, сякаш я бяха ударили в слабините. Сви юмруци. Вдигна глава от рамото му, изправи гръб и седна в скута му. Той я погледна изненадано. Очите й искряха:

— Ти, подъл, мръсен, долен кучи син! — каза тя. — Махни ръцете си от мен.