Карън Робърдс
Обсебена (24)

Глава 23

Той стрелна поглед към нея. Фаровете на колите от насрещното движение по Белтуей, отделено от тях с тревни насаждения, преминаваха през колата и осветяваха лицето му за кратко. Той имаше виновен вид. Тя ядосано сви устни.

— И без повече лъжи — предупреди го.

Той въздъхна:

— Някои от спомените ти бяха временно блокирани. Ти се съгласи на това.

— Какво каза? — тя се изправи на седалката бързо, погледна го, без да обръща внимание на изтощението и всички болки, които пронизваха тялото й. — Блокирали сте спомените ми? Как така?

— Не съм го направил лично. Бюрото има много ресурси, включително хора, които знаят как се правят такива неща.

— Какво точно са направили?

— Успокой се — каза той, което имаше напълно предвидимия ефект да я накара да пожелае да крещи или да го замери с най-близкия предмет.

Тя обаче не направи нито едното, нито другото, а само сви ръце в юмруци и присви очи.

С онази част от мозъка си, която още беше способна да забелязва такива неща, разбра, че се готвят да напуснат Белтуей. Като погледна автоматично нагоре, видя, че на знака, под който щяха след малко да преминат и да свърнат към изхода, пишеше „Силвър Спринг“.

— Мисля, че беше комбинация от хипноза и дрога — завърши той в отговор на погледа „кажи ми истината или умри“.

Последва момент, зареден с електричество.

— Хипноза и дрога? — повтори тя като ехо, възмутена. Някакъв мъгляв спомен се прокрадна и главата я заболя веднага — не беше онази омаломощаваща болка, която изпитваше, когато спомените за него преди болницата се опитваха да изплуват, но все пак беше пронизваща. Катрин настояваше да узнае всичко. Паренето на неговите устни върху нейните — трепване — светлинките на прожекторите, подскачащи към тях сред дърветата — трепване — истински ужас, последван от странно, като че ли е зомбирана, спокойствие. Тя запелтечи от възмущение, когато видя ясно картината. — Помощник-шерифите — в гората, след като ме целуна. Те не бяха там заради алармата. Не бяха истински помощник-шерифи, мамка му. Били са твоите хора. И са били там, за да увредят мозъка ми.

Ник направи гримаса. Кипяща от ярост, интерпретира нещата така, че той се оказа виновен.

— Мисля, че те използваха думата „репрограмиране“ — каза той прекалено спокойно. — Някои спомени се процеждаха и правеха нещата твърде трудни за теб. Беше започнала да откачаш, помниш ли? Не беше от полза нито за нас, нито за себе си. След като те успокоиха отново, ти вече беше готова да бъдеш с Барнс.

— Да… бъда… с… Барнс — тя опасно раздели думите. — За това беше всичко, нали? Използвали сте ме, за да стигнете до Ед.

— Ти се съгласи — каза той с равен глас и й хвърли бърз поглед. — Както и да е, няма смисъл да разнищваме стари работи. Всичко свърши. Вече си вън от това.

Всичко беше толкова лукаво измислено, че тя усети как вдига кръвното.

— Искам си спомените обратно — каза през зъби. Бяха в основата на склона и тя мярна кръстовище с бензиностанции и магазини.

— Добре, ще ти ги върнем — обеща той и зави надясно. — Това е напълно възможно. Разследването ще приключи следващите дванайсет часа и после ще оправим нещата.

Тя му хвърли изпепеляващ поглед.

— Искаш да кажеш, че ще ме поправите? — осени я друга мисъл и дъхът й спря. — Ед беше прав, нали? Аз съм била подставено лице на ФБР. Само че не съм го знаела.

— Нещо такова — той изкриви устни, едва-едва, но достатъчно тя да забележи наченки на усмивка и реагира зле. — Защо не разбереш, че да не знаеш какво става, беше по-безопасно за теб самата?

— Не се смееш, нали? — попита тя с предупреждение в гласа.

— Не — тонът и лицето му веднага станаха сериозни. — Не се смея. Твърде много хора умряха или бяха ранени в този случай. Крайно време е всичко да приключи.

— Какво да приключи? Какво разследвате? — тя го огледа колебливо. — По дяволите, аз съм част от това. Имам право да знам.

— Да — каза той, — мисля, че имаш. Барнс изнудва хората. Благодарение на възможностите на Агенцията да проучва, може да очерни почти всеки във Вашингтон. И го използва, за да манипулира хората и те да му дават това, което иска.

— А той какво иска? — попита тя и забеляза, че те вече не са на главния път, а на улица, от двете страни на която имаше дървета, отрупани с листа, и жилищни кооперации.

— Различни неща. Понякога пари. Понякога от други правителствени организации — като нашето Бюро — да се отдръпнем от някои разследвания. Понякога — напредване в кариерата. Забеляза ли колко бързо се изкачи по йерархичната стълба? Изнудването купува много промоции.

— О, Господи! Сигурен ли си? — каза тя.

— О, да. Върхът на всичко е, че той иска власт. Разследваме го повече от година. Можеше да ни отнеме и повече време, но той вече знае, че сме по следите му и всичко свърши. След няколко часа ще го арестуват.

Той спря на малък паркинг до четириетажна тухлена сграда, намери място близо до вратата и изключи двигателя.

— Има още няколко възела за разплитане, но ние направихме всичко необходимо, за да го заключат до края на живота му.

Не й убягна от вниманието, че паркираха. Сградата, пред която спряха, беше малка и непретенциозна като всички останали в квартала. Няколко разпръснати светлинки се прокрадваха през малките каси на прозорците, подредени в една редица, но не се виждаха хора наоколо. Паркингът беше повече от половината зает с коли от различни марки, най-вече стари коли. Имаше голям контейнер за боклук на оня край и една-единствена жълта лампа на стълб до него, която хвърляше слаба светлина и по-голямата част от паркинга тънеше в мрак. Леко безпокойство — съвсем леко, защото беше с Ник, — я обзе. Заради начина, по който стояха нещата, всичко непознато я тревожеше.

Тя имаше проблеми с доверието.

— Къде сме? — попита, като се огледа бавно наоколо. — Това не е ФБР — вариант на оня паркинг, нали?

— Какво, не ми ли вярваш? — онази лека, подлудяваща усмивчица се завърна на лицето му и показваше, че той намира нещата за забавни, независимо от обстоятелствата.

— Не — каза тя. — Дявол да ме вземе, но не ти вярвам. Ще трябва да ме измъкнеш от колата насила, защото ще викам и ще ритам, докато не ми обясниш какво точно е това място.

Той я погледна, без да каже нищо. Беше достатъчно светло, за да му види лицето. Вбесяващата извивка на устните му я нямаше. Не се усмихваше в момента. Челюстта му беше здраво стисната, а в очите му имаше стоманен блясък.

— Искаш точно обяснение? Ето, тогава: Барнс иска да те убие. Някои от Бюрото искат да те вземем „под специална закрила“. Който е влизал в къщата ти, може все още да иска да те докопа също. С други думи, засега ти си мис Популярност, но с лоши перспективи. Тук има място, където ще се криеш известно време. Наех го преди няколко дни, веднага след като разбрах, че може да се наложи да те измъкна. Само още един човек знае за мястото, освен мен. Ако се бяхме върнали с моите момчета там, сега ти щеше да си ябълката на раздора. Хората имат различно мнение за нещата. Може би щеше да свършиш в някоя сграда, където те ще се опитват да изтрият спомените ти от тези събития. Или може би… е, кой знае? Мисля, че е по-добре да те скрия и да те държа настрана, докато накрая някой се погрижи за теб.

Тя застана нащрек:

— Искаш да кажеш, че ти не си отговорен за съдбата ми?

Той се намръщи:

— Аз съм, но на теория. След като вече сме по следите на Барнс, някои от високопоставените членове на Бюрото искат да се намесят. Не мисля, че мога да гарантирам, че всичко ще върви по моя план и не виждам причина да си опитвам късмета с теб — лицето му леко просветна. — Нали си чувала, че законът е на страната на имащите. Това е принцип, който спазвам.

Той излезе, след като свърши, и Катрин, която сега беше сигурна, че иска да влезе в къщата, откопча колана си и отвори вратата. Когато тя изви крака, за да слезе, той застана до вратата и я отвори по-широко. Погледна босите й крака, усмихна се леко и поклати глава:

— Какъв ти е проблемът с обувките?

Тя сключи вежди. Ник можеше да е единственото нещо между нея и смъртта, но това не значеше, че е щастлива с него.

— Сигурно е от хората, с които се събирам — каза язвително и се изправи. Коленете й трепереха и тя тръгна замаяна. Хвана се за края на вратата и така успя да се задържи, преди краката да я предадат. Пръстите й се свиха върху гладкия, топъл асфалт за равновесие и тя пое дълбоко въздуха на меката лятна нощ.

— Дори не си го помисляй! — сряза го тя, когато Ник й показа, че е готов да я вземе на ръце и да я занесе до сградата. — Трябва да вземеш Мъфи.

Той изглеждаше леко озадачен, после погледна към задната седалка, където Мъфи си седеше тихо в кошницата.

— Забравих за проклетата котка — плъзна поглед по нея. — Сигурна ли си, че ще се справиш сама?

— Абсолютно.

Той погледна скептично, но отвори задната врата и се пресегна за кошницата. Междувременно Катрин успя да застане на крака и затвори вратата си, въпреки че се облегна на нея уж че го изчаква, а всъщност — за да събере сили. Чувстваше се като прегазена от камион с осемнайсет колела, но не беше необходимо и той да го знае. Спомените й може и да са объркани, но тя пазеше достатъчно за взаимоотношенията си с него и подозираше, че единственият начин да се справи, без да му дава възможност само той да командва, е от позицията на силата. С кошницата в ръка, той затвори вратата и я погледна.

— Винаги мога да се върна за котката, нали знаеш?

— Носи котката.

Замаяността беше попреминала и въпреки че краката й още бяха слаби, тя вдигна брадичка, изправи гръб и направи усилие на волята да върви твърдо и уверено до него. Имаше само няколко лампи наоколо, така че улицата, малкият двор и веранда тънеха в мрак. Колите бяха паркирани на различни паркинги. Един мъж, който изглеждаше просто като още една сянка сред многото други, само че по-тъмна, вървеше по тротоара от другата страна на улицата и бързаше напред. Наоколо не се виждаше никой друг.

Те влязоха вътре — първо в малък коридор, слабо осветен от плафон на тавана. Едната стена беше заета от големи правоъгълни решетки на пощенски кутии, всяка с номера на апартамента и „джобче“, в което бе пъхнато парче хартия с името на живеещия там. Повечето бяха празни. Тя преброи четири редици с по четири кутии всяка, което правеше общо шестнайсет апартамента. В коридора имаше няколко гладки, кафяви дървени врати. На едната пишеше „Авариен изход“, на другата — „Перално помещение“, а останалите вероятно водеха към апартаментите и на тях не пишеше нищо. До аварийния изход имаше асансьор. Ник натисна бутона да го извика, докато Катрин хвърляше нервни погледи към входната врата.

Ако някой беше влязъл, преди да дойде асансьорът, тя вероятно щеше да получи инфаркт.

Качиха се до третия етаж и излязоха от асансьора. Освен тези на асансьора и аварийния изход, имаше още по две врати от двете страни на коридора с надписи 3А, 3Б, 3С, 3Д. Ник тръгна към 3С, извади ключове от джоба си и отключи.

Катрин влезе след него в малък тъмен хол, който беше веднага осветен от бяла лампа в ъгъла до дивана.

— Дом, мой сладък дом — каза той, като затвори и заключи вратата и пусна кошницата на земята.

— Горкото коте, то стоя в кошницата цяла вечност.

Катрин отиде да я пусне, след като първо се огледа.

Стаята беше дълга, тясна, с кръгла маса от бор и четири стола на единия край и с отвор без врата към кухнята. На другия край на стаята имаше златистокафяво плетено канапе, опряно до стената, през която току-що бяха преминали. Кафяво кресло с подвижен гръб стоеше до канапето, а метална маса със стъклен плот и лампа отгоре се намираше между тях. Пред канапето имаше ниска масичка със стъклен плот и черно на цвят дистанционно отгоре. Срещу канапето един малък телевизор беше пъхнат в евтино шкафче, наред с най-различни джунджурийки. Завеси с неопределен тъмен цвят висяха над пода и скриваха един от прозорците — отличителен белег на сградата.

— Дават го под наем за една седмица, при това обзаведен — каза Ник, когато Мъфи внимателно се измъкна от кошницата си. — Заредих с храна и други неща, от които може би ще се нуждаеш, така че ще се чувстваш добре известно време.

— Какво имаш предвид, като казваш „ще се чувстваш добре известно време“? — Катрин го погледна смръщено, а котката премести поглед от нея към Ник и издаде пронизително и жалостиво скимтене. — Нямаш намерение просто да ме оставиш тук, нали? — после се обърна към котката с по-мек тон: — Ей, писе — и се наведе да я погали. Мъфи навири опашка и понечи да тръгне с ново жалостиво мяукане, без да обръща внимание на това, че Катрин докосваше с пръсти гърба й. Явно отношенията им не бяха много любезни.

— Аз водя разследване, нали не си забравила? — той погледна отдалечаващата се котка. — Не мислиш ли, че то иска да отиде до банята?

— Мъфи е тя, ясно ли е? — а после се опита да отгатне: — Тя или иска това, или е гладна — Катрин се протегна към кошницата за чинийките на Мъфи. За съжаление, както нейните обувки и чантичка, така и храната на Мъфи се беше изгубила по пътя. — И да знаеш, няма начин, никакъв, да стоя тук сама.

Мъфи беше изчезнала някъде към кухнята. Катрин я последва с чинии в ръка, като щракна ярката лампа над главата си на излизане. Сега, след като вече не беше в непосредствена опасност, тя усещаше прилив на нови сили. Още на пръв поглед разбра, че това е корабна кухня: бял балатум, бели плочки, бели електроуреди, тъмни дървени шкафове. Мръщейки се, Ник я последва.

— Причината, поради която наех този апартамент е, че ти можеш спокойно да останеш тук и да си в безопасност — той звучеше леко раздразнен. Наблюдаваше Катрин, докато тя напълни чинийката на Мъфи с вода и я постави на пода. Котката бързо пресече и се приближи до чинийката, като започна да лочи жадно. Дори позволи на Катрин да я гали по гърба, докато пие. — Има риба тон в шкафа до хладилника. Нямам котешка храна.

— Тя има нужда и от сандъче — тоалетна — отбеляза Катрин, като отвори въпросния шкаф. Наистина, имаше няколко кутии с риба тон, а също и множество кутии с различни консервирани супи, буркан с фъстъчено масло „Джиф“, кутия със солени бисквити, кутия „Чиъриъу“, кутия кафе и пакет захар. И това беше само единият шкаф. Още пет такива имаше до стената. Ясно е, че той не искаше тя да умре от глад.

— Мамка му! — той излезе, вероятно за да търси сандъче.

Катрин отвори една консерва с риба тон и я изсипа в купичката на Мъфи, която сигурно я бе подушила, защото погледна нагоре и застана нащрек. Големите й сини очи блестяха обнадеждено. Тя проследи купичката с прецизността на радар и в момента, в който Катрин я постави на пода, тя се нахвърли върху храната и започна да яде на големи, лакоми хапки.

— Нямаше защо… — канеше се да каже „да ми благодариш“, но нещо стегна гърлото й преди последните думи. Гледаше ръката си, оная, с която галеше Мъфи. Освен двете следи от изгаряне, с които вече беше свикнала, имаше множество малки кафяви петънца с различна големина. Първо си помисли, че са лунички — само че тя нямаше лунички.

Катрин пое въздух и почувства, че стаята се отдалечава.

— Какво има? — попита Ник, който тъкмо беше влязъл и оставил нещо на пода. Острият звук я накара да вдигне глава от изненада и да премине през първия страшен етап на отново надвиснала опасност от полудяване. — Господи, ти си бледа като призрак!

— Кръвта на Хендрикс е навсякъде по мен — гласът й беше спокоен и тя успя да се изправи, без да се олюлява, което при дадените обстоятелства си беше истинско постижение. Забеляза, че Ник беше пуснал на пода импровизирана котешка тоалетна: картонена кутия с цял куп ивици накъсан вестник. Тя се надяваше Мъфи да не е особено претенциозна. — Трябва да си взема душ веднага.

Вече вървеше към изхода от кухнята за коридора и спалните. Сигурно там имаше и баня. Ако не измиеше кръвта на Хендрикс веднага, щеше да повърне.

— Добре — той я огледа и сви устни при вида на кръвта. Тръгна след нея, тъй като не знаеше какво друго да направи. — Имаш ли нужда от помощ?

В по-голямата спалня имаше огромно легло, а в другата — легла близнаци. Банята беше в съседство.

— Не — подхвърли тя през рамо, — но да не си посмял да тръгнеш, докато се къпя.

— Няма — обеща той, — няма да си тръгна.

След като получи това обещание, тя влезе в банята, включи осветлението и затвори вратата. После бързо пристъпи към тоалетната чиния, вдигна капака и повърна. След около двайсет минути излезе изпод душа. Горещата вода си беше свършила работата: чувстваше се чиста, отпусната и олекнала. Силният аромат на сапун „Ирландска пролет“ — явно той предпочиташе тази марка — с който се беше къпала, се носеше из въздуха, дори и след като се беше увила в хавлията, голяма плажна оранжева хавлия с картинка на кутия от Милър Лайт върху нея. Имаше дузина такива кърпи, напъхани небрежно в едно чекмедже за бельо и тя предположи, че е имало разпродажба в Биг Лотс, когато Ник е пазарувал. Във всеки случай, хавлията беше достатъчно голяма да я обгърне два пъти и да я покрие от мишниците до коленете. Когато се изправи пред мивката да си измие зъбите за трети път, откакто беше тук (Ник беше предвидливо обзавел аптечката с няколко четки за зъби и две тубички паста за зъби), беше напълно изсъхнала. Беше си вдигнала косата и просто измъкваше фибата — сигурно останала от предишна наемателка, а тя я беше намерила в чекмеджето за бельо — когато забеляза няколко малки петънца на превръзката на носа си. Тя ги погледна отблизо и усети, че отново й се повдига. Не беше много сигурна, но й приличаха на петна от кръв.

Сърцето й заби ускорено и тя реши да свали бинта. Той беше телесен цвят, широк като лейкопласт, и покриваше напълно горната част на носа й. Катрин потръпна при мисълта как ще изглежда той след ужасния удар. Никак не й се искаше да сваля бинта. Но пък можеше да диша по-леко без него и да си възвърне обонянието напълно. Ето, тя безпогрешно бе усетила аромата на сапуна. Помисли, че дори и да не е излекуван напълно, носът й е достатъчно здрав. А и не можеше да живее с мисълта, че по превръзката й има още от кръвта на Хендрикс.

Приближи към огледалото, внимателно отлепи единия край на превръзката с нокът и започна леко да го отделя от кожата на носа си. Лицето й се сгърчи при мисълта какво ще види. Сърцето й тревожно трепна. Но когато бинтът беше свален, тя видя леко зачервен, но напълно нормален нос. Нейният напълно нормален нос.

Леко извит заради малката гърбица в основата. Много пъти беше мислила да се подложи на пластична операция, но винаги си намираше извинение — липса на пари, липса на време, страх — да не го направи.

„Джена, скъпа, нали не искаш носле като на някаква кукла Барби?“ Тези думи отекваха в главата й. Някой й го беше казал преди много време. Мъж. Укорителни думи на мъжки глас, пълни с доброжелателност, които тя все още чуваше.

Джена? Очите й се разшириха при спомена. Сърцето й заби силно. Кръвта й нахлу в ушите. Цялата баня се завъртя пред очите й и тя усети пронизваща болка в главата. Хвана се за мивката и се опита да поеме въздух. След минута замаяността и болката намаляха достатъчно и тя започна да идва на себе си.

„Не мисли за това.“ Знаеше, че ако го направи, болката ще се върне. Опита се да не мисли. Изправи се, после съвсем внимателно се отдалечи от мивката и се отправи към вратата. Отвори я и се облегна на касата. Светлината от банята падаше върху нея. Спалнята беше тъмна, но не чак толкова, че да не види простата бяла покривка върху леглото, креслото в ъгъла с лампион до него и големия тъмен и евтин килим, покриващ пода от стена до стена.

— Ник — извика тя със слаб глас. — Ник.

Той трябва да е бил наблизо, защото чу и веднага влезе в спалнята. Беше се съблякъл по бяла тениска, която носеше с черни панталони сега. Погледна я въпросително. Погледите им се срещнаха. Неговият първоначално беше питащ, но премина в гримаса. После той бързо я приближи.

— Какво, по дяволите, има?

Ако не се държеше за касата на вратата, тя щеше да падне, защото болката се беше върнала и стаята отново се завъртя.

— Коя е Джена?