Карън Робърдс
Обсебена (23)

Глава 22

— Това съм аз, аз съм, аз съм! — крещеше нейният похитител, като дърпаше пищящата Катрин навън от колата, която сега бавно вървеше напред. — Боже, ще спреш ли да пищиш?

Но тя не можеше да спре, беше като на автопилот. Към ужаса и страха от последните няколко часа се беше прибавил ужасът и страхът от гледката на кървавото убийство, извършено пред очите й, от треперенето за собствения й живот. Тя видя как на предната седалка Лутц се отпусна тежко, а кръвта му се плисна по таблото и предното стъкло. Босите й крака опряха грубата, топла настилка, а нощното небе се залюля смешно над главата й, когато тя пристъпи несигурно вън от колата. Кошницата с Мъфи, която беше в скута й, се плъзна надолу и щеше да падне, ако тя не беше я хванала за дръжките в последния момент. С ъгълчето на очите си забеляза как две фигури в черно напъхаха телата на доскорошните й мъчители навътре в колата и също влязоха вътре. Колата спря, когато мъжът на шофьорската седалка натисна спирачката.

— Да се отървем от тях и от колата — заповяда нейният похитител, който още я стискаше за ръката и й помагаше да се държи на крака, като не позволяваше на коленете й да се огънат и тя да се строполи на земята. Втори писък се изтръгна от гърлото й, когато тя разпозна гласа на мъжа. Това беше Дан, не, Ник, да, да, Ник. „Господи, благодаря ти за Ник.“

Ник беше облечен в тъмни дрехи, с тъмна бейзболна шапка върху златистата си коса. Той беше дошъл за нея и френетичното биене на сърцето й започна да намалява. Тя сподави виковете си.

— Ще я взема със себе си и всички ще се срещнем в Гардънс парк — каза той и я поведе към своя „Блейзер“. Чуха се гласове на съгласие, затръшване на врати и плъзгане на гуми по асфалта, когато нейният „Лексус“ и един черен „SUV“ тръгнаха от паркинга и се отдалечиха от МакЛийн. Междувременно Ник беше отворил предната врата и я настаняваше в „Блейзер“-а, когато кошницата с котката тупна в краката му. Оттам се чу злобно съскане.

— Какво, по дяволите, е това? — той взе кошницата от ръцете й и продължи да й помага да се настани.

— К-к-котка — успя да каже Катрин, въпреки че цялата трепереше и дишаше учестено. — Не я оставяй.

Той измърмори нещо — тя реши, че е някакво проклятие, — но след миг вратата зад нея се отвори и кошницата с котката се приземи на задната седалка. Тя погледна през рамо и срещна погледа на Мъфи, очите й бяха огромни и кръгли като на нея самата, блестящи страшно в тъмното. Явно котката не беше щастлива, но беше невредима.

Ник отвори вратата си и се стовари на предната седалка, а после я затвори. Едва тогава тя забеляза, че той не трябва да пали, моторът беше работил на празен ход през цялото време.

— Сложи си колана — каза той и я огледа бързо. Тъй като тя не се помръдна, защото мускулите й не я слушаха, той изруга и се наведе, за да сложи колана вместо нея. Свали шапката от главата си и я хвърли на задната седалка, като прокара пръсти през косата си. Когато той се мръдна, тя забеляза метален блясък на гърдите му и съобрази, че носи презраменен кобур, който почти не се забелязваше в тъмното. Вътре имаше пистолет.

После „Блейзер“-ът тръгна, завъртя гуми и се отправи в посока, обратна на останалите.

— Н-н-не натам — отбеляза тя с тракащи зъби и се облегна назад. Опитваше се да запази някакво равновесие.

— Не отиваме на същото място — каза той и намали, докато минаваха през плетеницата от светлини и сгради (всичко, което тя беше успяла да види от МакЛийн).

Беше й студено, адски студено, направо замръзваше, толкова студено, че щеше да се обгърне с ръце, ако не беше толкова изтощена. Знаеше, че студът не е от климатика, защото той дори не беше включен. Тя трепереше. Продължителните тремори, които караха зъбите й да тракат, бяха резултат от шока.

— Защо… не?

Той пак й хвърли поглед, докато завиваха надясно на едно празно кръстовище от другата страна на МакЛийн, а тя прочете на един пътен знак, че пътуват към Белтуей.

— Защото не искам пак да те докопат — каза той сурово.

— Кои те?

— За това, вероятно, ще трябва да поговорим по-късно — поклати глава той.

Тя го погледна навъсено, но тъй като единствената светлина идваше от отражението на фаровете, плъзгащи се по покритите с борове хълмове, по които пътят лъкатушеше, и от слабата светлинка на таблото, не можа да види изражението на лицето му. Знаеше само, че е мрачно.

Профилът му беше „изрисуван“ в тъмното отвъд прозореца и тя различи извивката на веждата му, линията на носа му, стърчащата му брадичка.

Косата му беше разрошена, дълга и чуплива, докато по-рано беше подстригана безпощадно късо, но другото беше както преди: широките рамене, слабото мускулесто тяло, силните, дълги крака. Ръцете му стискаха здраво кормилото и тя разпозна широките му длани и дългите пръсти.

Ник, това определено е Ник.

Вълна на облекчение премина по цялото й тяло. Тя беше толкова силна, че Катрин се почувства замаяна. Най-после беше в безопасност с Ник.

— Защо се забави толкова? — попита тя разтреперано, после, за своя изненада, избухна в сълзи.

— Дявол да го вземе! — тя усещаше погледа му по лицето си, въпреки че стоеше със затворени очи и се опитваше да спре сълзите си. — Знам, че си била в страшно положение. Само, моля те, не плачи.

Тя бързо отвори очи. Сълзите се затъркаляха по бузите й.

— И ти щеше да плачеш, ако току-що те бяха горили с цигара и ти бяха казали, че ще ти обелят лицето…

— Знам — прекъсна я той. В гласа му се усещаше истинска болка за нея. „Блейзер“-ът се изкачи на върха и се потопи в поток светлина след тъмнината. Тя видя големите халогенни лампи на магистралата и разбра, че завиват към Белтуей и се отправят към Мериленд. — Имахме подслушвателни устройства там, чухме всичко. Щях да умра, когато слушах, но нямаше как да се промъкнем вътре. Онова е силно охранявана зона на Агенцията. Практически, може да пробиеш само с атомна бомба. Както и да е, като чух Хендрикс и Бенет, разбрах, че ще те изведат навън. За мръсната си работа те имат специални съоръжения.

— Плантацията — Катрин пое дълбоко дъх. По бузите й все още се стичаха сълзи, но бяха се разредили и тя беше сигурна, че най-лошото от яростното нападение беше отминало. Пое отново въздух и опита да спре потока от сълзи.

— Дааа. Там не вършат — не вършеха — хубави неща.

— Ти ги уби! — споменът за скалпа на Хендрикс на предната седалка, а кръвта на Лутц, опръскала предното стъкло, я накара да потръпне.

— Да, добре, трябваше да свършим това. Някои хора заслужават да умрат. Онези двамата добре преживяваха, като подлагаха хората на мъчения и понякога — на мъчения до смърт. Светът е по-добро място за живеене без тях.

— Ако не ги бяхте спрели навреме… — мисълта за перспективата замъгли съзнанието й отново.

Той я погледна бързо и навъсено.

— Нямаше начин да закъснея, така че избий си тази мисъл от главата. Следяхме те през цялото време, откакто напусна бунгалото. Подслушвахме, наблюдавахме, внимавахме за теб. Наистина си добра за нелегална работа, знаеш ли? Помниш ли телефонното обаждане до Барнс онази нощ, когато те върна в оня апартамент, където ти отседна, след като напусна къщата си. Ние се обадихме и му съобщихме, че един от неговите информатори е бил заловен от Кремъл. Знаехме, че ще хукне да проверява и предположихме, че ти ще се радваш.

Катрин отвори очи при спомена.

— О, да! — каза тя разбиращо. — Бях много доволна.

Приближиха зона за отдих и тя учудено го погледна, когато видя, че завиват натам. Имаше дървета, лампи високо над главите им и малко тухлено здание с прозорец отпред, където са тоалетните. Един бус беше паркиран на първия от двата паркинга, а две коли — на втория, пред сградата. Тя видя през прозореца, че двойка на средна възраст изчезна по посока на тоалетните.

— Уместно ли е сега да спираме за почивка? — попита Катрин със съмнение и изтри последните следи от сълзи от бузите си внимателно. Бузите й вече не пулсираха, но солта още пареше по тях.

От внезапната му усмивка й се зави свят. Тя си спомни, спомни си един друг ден, когато й се беше усмихнал по този начин. Бяха в къща, в силно осветена кухня, а тя му крещеше да се маха. Събу си обувката и я запрати към него. Той се наведе и тя не го уцели, а се спря в някакви шкафове — тогава той се усмихна също както сега. Катрин премига и се опита да разгадае спомена, да го включи в някакъв контекст, но главата я заболя, не можа да мисли трезво вече и спомените изчезнаха така бързо, както се появиха.

Като притисна глава с ръка, се опита да пренебрегне болката и да възстанови изплъзващия се спомен. В това време той зави към едно тъмно място, далеч от другите коли, изключи двигателя и разкопча колана си.

— Вярваш ли ми? — попита той, като търсеше нещо в джоба си и после се обърна към нея. В ръка държеше джобно ножче.

То веднага отклони вниманието й. Катрин зяпна, щом отмести поглед от ножчето към лицето му. Плетеница от нови спомени избухна пред очите й като фотографска светкавица. Те преминаваха твърде бързо, за да може да ги осъзнае, но тя беше сигурна какво означават те като цяло.

— Шегуваш ли се, доктор Дан? Разбира се, че не.

Този път усмивката му се появи по-бавно, но пак беше толкова обезоръжаваща.

— Много си откровена. Но така или иначе, ще правиш каквото ти казвам.

— Какво ще правя? — попита тя предпазливо, като не снемаше поглед от ножчето.

— Наведи се, хвани си коленете с ръце и дръж здраво — усмивката беше изчезнала, устните му отново бяха свити в строга гримаса.

Тя попита крайно предпазливо:

— Защо?

— Защото имаш локатор, имплантиран в гърба си, и трябва да го извадя, преди да ни открият.

Очите й се уголемиха от ужас.

— О, боже мой!

— Да.

Той не изглеждаше по-весел от нея и Катрин потисна всякакво намерение за протести и въпроси, които й минаха през главата, а вместо това пое дълбоко въздух, разкопча колана и направи каквото й каза.

Ако имаше локатор в гърба си, той трябваше да бъде изваден. Ако Ед още не е свикал цяла армия да я търси, то е, защото още не е разбрал, че е избягала. Когато разбере, веднага ще пусне копоите. Нямаше нищо по-лошо от това да се окаже отново в ръцете на Ед.

И независимо от всичко, включително и това, което току-що беше заявила, тя откри, че вярва на Ник, в края на краищата.

Поне малко.

— Много е малко — каза той, когато тя прегърна коленете си с всички сили, отвърна лице и стисна здраво очи. — И е точно под повърхностния слой. Опитали са да го поставят на място, което ще се скрива от презрамката на сутиена ти, и никой не би го забелязал, освен ако не търси специално белега.

— О, Господи — изохка тя и стисна още по-здраво краката си, когато той вдигна тениската и задната част на сутиена й.

— Ще се опитам да го направя възможно най-бързо — мълчание. — Ето го.

Тя усети как пръстите му леко докосват гърба й отляво и подскочи, сякаш я беше намушкал с нещо.

— Ник…

— Стой мирно!

Той постави лявата си ръка на рамото й, дълга, тежка, успокояваща ръка, която правеше всичко възможно да я задържи на място.

— Не мърдай! — предупреди я той, придържайки ръката й. Тя стисна силно очи и обгърна бедрата си.

Дръпна се инстинктивно, когато усети острието на ножа да опира тялото й, преди да се забие в него. Тя извика и го чу да казва отново: „Не мърдай“, този път много строго. Насили се да стои спокойно, вдъхна повече въздух и задържа дъха си, сви мускули, за да не може да мърда. Болката беше остра и силна, студено метално промушване в кожата и мускулите, съпроводено с усещането за стичаща се топла кръв. Нейната топла кръв. Главата й олекна, когато вълна от студена пот я обля от главата до петите. Но тя вече не помръдна.

— Махнах го — каза той, тъкмо когато тя мислеше, че ще припадне, и вдигна ножчето. Ръката, с която я притискаше допреди малко, сега я прегърна бързо и успокояващо. — Съжалявам, че трябваше да го направя. Добре ли си?

Катрин кимна и остана на мястото си, главата й лежеше на коленете, дишаше тежко.

— Пази си главата!

Тя беше толкова замаяна, че не разбираше какво прави той, но чу как отваря жабката на колата, после чу разнообразни малки шумове и след минутка усети леко потъркване от марля, плъзгаща се по гърба й. После той притисна плътно малката раничка. Използваше съдържанието на комплекта за първа помощ, за да обработи раната, която беше отворил. Тя започна да усеща как бавно, бавно ужасната замаяност започва да намалява.

— Добре ли си? — попита той отново, този път звучеше разтревожено.

След като замаяността почти изчезна, а студената пот и спазмите в стомаха вече ги нямаше, тя беше способна на трезви преценки. Раната наистина я понаболяваше малко. Не болеше повече от пулсиращите изгаряния по ръцете и дланите.

— Да — каза тя, отвори очи и обърна глава към него. Все още стоеше наведена с глава на коленете и с ръце, обгърнали краката й, но чувстваше, че може вече да се изправи. Той се наведе близо до нея, толкова близо, че тя виждаше само черното му облекло, когато леко нанесе крем на гърба й. После чу разкъсване на хартия и предположи, че й слага анкерпласт. След това той внимателно върна дрехите й на място. За нейно учудване, дори когато той притегли сутиена върху раната, не усети болка.

— Това е моето смело момиче! — каза той.

Катрин все още обмисляше възможните последствия, когато той излезе от колата, затвори вратата и изчезна. Тя се намръщи и постоя с нарастващо безпокойство в очакване, после постепенно я обхвана паника. Къде беше отишъл? Седеше и се оглеждаше, когато той се върна и се вмъкна в колата.

— Къде ходи? — пискливият тон беше отражение на тревогите й.

— Виждаш ли онази кола там? — той сочеше натам със задоволство. Подобие на лека усмивка изкриви устата му, очите му за пръв път тази нощ излъчваха спокойствие. Докато говореше, закопча колана си и запали колата.

Докато напускаха паркинга, тя погледна в посоката, в която той сочеше, и кимна. Там стоеше спортно БМВ. Шофьорът вероятно беше в тоалетната.

— Прикачих локатора към задния калник. Където и да отиде колата, те ще го следват. Докато открият истината. Ще им отнеме няколко часа, във всеки случай.

Катрин мигна. Вече пътуваха към виещата се алея, която щеше да ги свърже с Белтуей.

— Добра идея — каза тя. Упорито се опитваше да се успокои, но подозираше, че има твърде много адреналин в тялото си и ще отнеме известно време да го „източи“. Усещаше се пленена и изцедена едновременно.

— И аз си помислих така — погледна той към нея. — Сложи си колана.

Катрин го сложи и с радост откри, че мускулите й вече функционират по малко. После, когато тръгнаха по Белтуей, се облегна — внимателно, пробвайки колко е чувствителна раната на гърба й, и се зарадва, като разбра, че почти не я усеща. Тогава облегна глава на горната част на седалката. А после я завъртя към него, за да го вижда.

— Ник — реши тя да опипа почвата. Името прилепна на езика й, звучеше й познато при това.

— Мммм?

„Блейзер“-ът се смеси с другите коли, само още два фара сред дузини други проблясващи в тъмнината. Тя изпита облекчение. С него се чувстваше в безопасност.

— Ти ме излъга — каза тя строго.

Той я погледна бързо. Сви устни:

— Не повече отколкото беше необходимо.

— Доктор Дан — каза тя презрително. После се намръщи, като че ли трябваше да разреши сложен проблем и попита:

— Защо не можах да те позная веднага? Не може да съм си ударила главата чак толкова лошо.

Измина известно време.

— Бях под прикритие — каза той накрая. — За теб беше по-безопасно да не ме разпознаеш. Оставих косата ми да израсте, намерих някакви очила, които все забравях да нося, впрочем.

Катрин се замисли за косата и очилата: те нямаха значение. Може и да не приличаше на агент от ФБР, но пак приличаше на Ник. Тя опули очи, когато внезапно се сети за нещо: всеки път, когато се опитваше да си го спомни от времето, преди да се събуди в болницата и да го види надвесен над нея като доктор Дан, главата започваше да я боли. А започнеше ли болката — изчезваше споменът.

Обувката й се изхлузи от крака.

— Вие сте ми направили нещо, нали? — в гласа й се усещаше ужас, а тя го гледаше втрещено. — Нали? С мозъка ми.