Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Obsession, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Силвия Ненкова, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 30гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Слава(2011)
- Разпознаване и корекция
- teodd(2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2012)
Издание:
Карън Робърдс. Обсебена
Американска. Първо издание
ИК „Калпазанов“, София, 2009
Редактор: Мая Арсенова
Коректор: Никола Христов
ISBN: 978-954-17-0260-4
История
- —Добавяне
Глава 20
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — извика и шляпна с длани кормилото, за да подчертае яда си. — Счупи ми прозореца.
Мъжът не промени изражението си. То беше каменно още в момента, когато той влезе в колата.
— Казах, че господин Барнс иска да те види.
— Добре, много се радвам за господин Барнс — колата отпред още стоеше там. Стоповете светеха в тъмното като две зли червени очи. Не че имаше значение: засега те щяха да стоят тук. — Можеш да слезеш веднага. Няма да пътуваш с мен. И да знаеш, ще ти изпратя сметката за прозореца.
— Мисля, че не схващаш ситуацията. Господин Барнс ми каза да те заведа при него. На всяка цена — той направи леко заплашително движение с пистолета, насочен към нея застрашително.
— О, ти ме заплашваш! — тя го погледна. — Излизай от колата ми.
С ъгъла на окото си тя видя блясък и докато се цупеше на Старки, разбра, че някакъв мъж беше излязъл от страната на пътника на тъмния седан отпред и вече преминаваше пред колата й.
— Ако не искаш да караш, може да се возиш отзад с него — Старки кимна към мъжа, който вече приближаваше прозореца й. Тя изстина, когато осъзна, че колата отпред беше там, за да могат Старки и Бенет да я заловят и заведат при Ед. Очевидно той не искаше повече да й дава възможност да им се изплъзва. Един-единствен поглед през прозореца към новодошлия показа на Катрин, че той е просто още един костюмиран мъж с къса коса. Започваше да мрази всички от този вид. — Но вярвай ми, ти не искаш да се возиш с него.
Мъжът едва докосна прозореца й. Старки спусна стъклото с бутона на вратата си. Този мъж беше по-стар от Старки и Бенет, може би около четирийсетгодишен, с груби черти на лицето и голяма челюст. Напомняше на булдог.
— Всичко наред ли е? — попита той Старки.
— Ти кой си? — запита Катрин, твърдо решена да не губи контрол върху положението, въпреки че адреналинът й се покачи, а пулсът й се ускори.
Мъжът се усмихна, очите му — малки и кафяви — се присвиха и в ъглите им се появиха бръчки. Нещо в усмивката му я накара да настръхне.
— Моето име е Хендрикс, мис Лоурънс. Карл Хендрикс. Радвам се да се запознаем.
Катрин не би могла да каже същото, но успя да кимне грубо.
— Ще караш или ще се возиш? — попита Старки.
Окей, явно в момента не можеше да им се изплъзне. Да шофира обаче, би й дало някои възможности.
— Ще карам.
Старки кимна към Хендрикс, който отвори задната врата, при което лампичката се включи и освети вътрешността на колата.
— Какво е това? — той говореше за котешката кошница, която беше зад Катрин.
— Котката ми — произнесе тя едновременно със Старки.
— Аз обичам котки. О, тази е от големите. И хубава — Старки премести кошницата на другата седалка. Чу се скърцане и Катрин разбра, че той я постави върху парченцата стъкло. После мъжът влезе вътре и затвори вратата. Лампата изгасна. — Ей, котенце, писи, писи.
В задното огледало Катрин видя как той си пъха пръстите през решетката, вероятно за да погали хубавото коте. В отговор получи яростно съскане и като изпсува тихо, Хендрикс си издърпа ръката.
Независимо от всичко Катрин се усмихна.
Най-после колата пред тях тръгна и зави наляво към Александрия. Старки кимна на Катрин и тя я последва. Зад тях мерцедесът, с Бенет на волана, завършваше колоната. По нейни изчисления, съпровождаха я четирима офицери, занимаващи се със случая — ако Хендрикс и оня, който караше другата кола, бяха наистина офицери. Перспективите да се измъкне никак не бяха добри.
— Къде отиваме? — попита Катрин, като се мъчеше да звучи по-уверена, отколкото в действителност беше.
Старки повдигна рамене.
— Ще видиш.
Отговорът не беше много успокоителен.
— Само за протокола: това не ми харесва.
— Оправяй се с шефа.
Тогава Катрин се поизплаши. Очевидно Ед беше одобрил използването на сила за отвеждането й при него, иначе те не биха си го позволили. Независимо че Старки имаше оръжие, тя не се боеше от него или от Бенет. Но Хендрикс — Хендрикс беше нов и не много мил. Нещо около него я тревожеше. После я осени: той не приличаше на офицер от ЦРУ за специални поръчки. Не беше в много добра форма. Имаше нещо у него, което не можеше да определи… После се сети: не изглеждаше достатъчно професионалист.
Кой и какъв беше той?
Тя стискаше здраво кормилото, а с вътрешностите си усещаше, сякаш пада свободно от високо, особено когато минаваха през тъмната Вирджиния. Беше се появил бриз, който рошеше косата й и носеше аромат на посеви и буболечки. Шумът му, свистящ в счупеното стъкло, изпълваше тишината, тъй като никой не говореше. Катрин беше сляпа за царевичните и тютюневите ниви, развълнувани като шумолящ черен океан от двете страни на пътя, за осветените кръстовища, за блясъка от фаровете на насрещните автомобили, които приближаваха и отминаваха, като ги оставяха отново сами в тъмното.
Тя се сети, че Ед не беше склонен да действа извън офиса.
Може би Хендрикс беше част от това „извън офиса“. Тази мисъл й докара мравки по гърба.
И тя разбра, че се бои от Ед.
Когато ярките светлини на Александрия се появиха съблазнително на хоризонта, седанът отпред зави наляво на кръстовището, отдалечавайки се от града. Когато Катрин погледна жадно в обратната посока, Старки й каза да кара след седана. Изглежда не отиваха към дома — или някъде, където да може да блъсне колата в някоя улична лампа например и с основание да чака да дойдат хора да помогнат.
Те караха още двайсетина минути по странични пътища и напрежението, обхванало Катрин, растеше като пара в горещ чайник. Отзад Хендрикс бърбореше нещо, вероятно на котката. Минаха покрай знак „МакЛийн, две мили“ и това поднови надеждите й. Там беше разположен огромният комплекс с щаба на ЦРУ. Явно, че те отиват натам. И това в крайна сметка, беше по-добре. Там е оживено. Нищо лошо не би могло да й се случи.
Вместо това обаче в началото на града, толкова близо до хората, че тя можеше да види златистите арки на „МакДоналдс“ надолу по пътя, седанът зави към паркинг за употребявани коли. С големи неонови букви над входа беше написано „Стари автомобили на Големия Джим“. Буквите не бяха осветени и Катрин реши, че паркингът не работи. Беше почти единайсет часът. Големи халогенни лампи осветяваха редиците коли долу, всяка от които, доколкото можеше да види, имаше цена, изписана на предното стъкло. Терминът „трошки“ й дойде наум, когато огледа някои от тях, но не това я тревожеше.
Паркинг за стари коли не беше място, на което й се ходеше.
Стомахът я заболя. Стисна здраво кормилото, а с поглед следеше Старки.
— Паркинг за стари коли? Сигурно си правите майтап с мен — каза тя, но това си беше само перчене.
— Спри! — той я гледаше строго. Стискаше устни и не се усмихваше.
Катрин усети как Хендрикс се навежда към нея и почувства заплахата, която се излъчваше от него. Да прави обратното на това, което й се казва, не беше решение: ако действа така, само ще усложни нещата. При това положение можеше само да се придържа към една версия и да твърди, че си е тръгнала само за да си вземе котката. Никой от тях — нито дори Ед — не можеше да чете мисли. Нямаше начин да знаят, че е имала други намерения.
Каквото и да става, възнамеряваше да блъфира, за да се измъкне от тази ситуация.
Сърцето й започна да блъска в гърдите. Опита да контролира дишането си. Не трябваше да показва и най-малък страх, въпреки че беше уплашена до смърт.
Отби към паркинга и последва седана. Минаха покрай офис за продажби, наподобяващ фургон и се отправиха към задната част. Колелетата заподскачаха по неравната настилка и завиха по чакълена алея. Ниска тухлена сграда се гушеше в другия край на паркинга, където имаше открито пространство, завършващо с редица тънки дръвчета. Други дървета образуваха тесни гористи ивици от двете страни на сградата, която имаше три големи гаражни врати и една по-малка врата (за хора) отпред, а над тях други незапалени неонови лампи образуваха голям надпис „Сервиз“, така че възможно беше колите да идват тук за ремонт. Но тя дълбоко се съмняваше.
Като се огледа наоколо, гърлото й пресъхна. Нямаше начин да са спрели тук, само защото някой иска да си смени маслото. Тя усещаше някакви лоши вибрации, излъчвани от сградата.
Седанът спря в края на редицата от коли. Старки й даде знак да спре до него.
Тя се подчини, изгаси двигателя и излезе от колата. Остана там сама за момент, токчетата й потъваха в чакъла, а тя се опитваше да поеме дълбок и успокояващ дъх и се оглеждаше дискретно наоколо. Въпреки че бяха в предградията, от мястото, на което Катрин се намираше, не се виждаше нищо друго, освен тъмни полета и дървета зад тях от двете страни на сградата, а пред нея — пустият паркинг за стари коли. Бяха напълно изолирани, песъчинки под огромното тъмно небе.
Никой във Вселената не може да те чуе, дори и да пищиш. Думите изскочиха в ума й от нищото. Тя осъзна, че се отнасяха и за това място. И беше сигурна, че не е случайно. Старки и Хендрикс вече излизаха от колата. Друг мъж с къса коса и в костюм напусна тъмния седан, когато мерцедесът, скърцайки с гуми, спря до тях. Бенет изгаси двигателя и също излезе навън. Катрин хвърли бърз преценяващ поглед на сградата. Тя приличаше на кутия, с нищо незабележима, нищо и никакво място, като стотици и хиляди други малки тухлени сгради по света. Много слаба светлинка се прокрадваше под вратата на гаража. Вътре определено имаше някой — Ед, най-вероятно, а може би и други хора.
Тя преглътна и започна да се бори с желанието си да се обърне и да избяга. Но Хендрикс стоеше точно зад нея и направо й дишаше във врата, а Старки идваше откъм предната част на колата към нея. Бенет приближаваше отдясно, а четвъртият мъж изчакваше очевидно тях отляво. Те биха я хванали веднага, ако опиташе да се измъкне.
А пък и щеше да изгуби цялата представа за невинност, към която се придържаше и беше единствената й защита срещу заплахата.
Гърлото й беше сухо, сърцето й биеше силно.
— Да вървим — каза Старки. Той протегна ръка и я хвана, но тя рязко издърпа ръката си от хватката и той не настоя повече. Тръгна към сградата с високо вдигната глава, Старки вървеше до нея, а Хендрикс завършваше колоната. Едно жално „мяу“ стигна до ушите й.
— Мъфи! — възкликна тя и спря, за да погледне през рамо. — Какво ще правим с Мъфи?
Този път Старки грабна ръката й, а пръстите му се забиваха над лакътя й. Катрин го погледна, но не опита да се освободи. Не искаше да свърши като негов затворник.
— Котката ли? — той вече я побутваше напред. В отговор на натиска върху ръката й, Катрин с нежелание тръгна. — С котката всичко ще е наред.
— Да, не се тревожи — каза Хендрикс, — аз обичам котки.
Неизвестно защо, Катрин не намери изказването за много успокояващо.
Старки извади мобилния си телефон от джоба и те стъпиха на бетонната алея, която минаваше покрай сградата. Той натисна един бутон и тя чу как телефонът звъни.
— Тук сме — каза Старки в телефона след минута, после слуша известно време, преди да продължи с „Ja“ — пауза — „веднага“.
Когато по-късно стигнаха до сградата, той затвори телефона, сложи го обратно в джоба си и набра код на клавиатурата до малката врата. Чу се бипкане и щракване. После Старки завъртя топката и те влязоха.
Отвътре сградата приличаше на голям гараж. Имаше три работни ниши, оборудвани с подемници за коли и комплекти с инструменти. Един червен джип беше в най-далечната ниша с вдигнат преден капак. Другите две бяха свободни. Над главите им редици флуоресцентни лампи излъчваха бяла светлина. Подът беше от гладък бетон, стените — от бетонови блокчета, боядисани в сиво.
Шумно бръмчене изпълваше въздуха — то идваше от огромен индустриален вентилатор, който вкарваше свеж въздух през малки правоъгълни прозорци, намиращи се близо до тавана. Но нито един от прозорците не беше отворен и поради това, въпреки силния вятър, който рошеше косата й, температурата вътре беше почти толкова висока колкото и навън и въздухът беше застоял.
— Какво е това място? — попита тя Старки, който вече я водеше към метална врата вляво. Той вдигна рамене. Нямаше значение. Докато задаваше въпроса, тя вече знаеше отговора: паркингът беше „фронтът“ на Агенцията, място, където те могат да си вършат работата далеч от очите и ушите на няколкото хиляди хора, които работеха в главните квартири. Паркингът и дори гаражът може да действат като легитимен бизнес. Никой не би обърнал внимание на множеството хора и коли, които влизат и излизат по всяко време. Но някъде из помещенията на долния етаж (допусна тя, защото Старки отвори врата, която водеше по някакви стъпала надолу) се водеха делата на Агенцията. Дела, на жаргона на Агенцията, „неподлежащи на обсъждане“.
Тракащият вентилатор би бил прекрасно прикритие на шума от разговорите и други звуци, който лесно би бил уловен от все по-модерните подслушвателни апаратури, ако не бъде заглушен. Тези апаратури биха могли да подслушват частен разговор на тих глас в затворена стая в сграда на четвърт миля далеч.
Тази мисъл я изплаши до смърт.
— Ей, мислиш ли, че е добре да си взема една кола на старо? — попита Хендрикс закачливо. — Детето на приятелката ми скоро ще навърши шестнайсет.
Никой не му отговори. Всички други усещаха, че настроението се скапва с всяка изминала секунда. Те вече вървяха надолу по стъпалата, стъпките им глухо отекваха по металните стъпала, които бяха на ребра, и бетонният под долу се виждаше много ясно. Катрин вървеше най-отпред и стъпваше внимателно, защото стъпалата бяха стръмни, а краката й се подкосяваха; Старки вървеше зад нея и вече не държеше ръката й, тъй като стъпалата бяха тесни. Бенет и Хендрикс ги следваха точно в този ред, а новият завършваше колоната. Стъпалата започваха и завършваха с врати. Външната стена от бетонни блокчета беше студена и леко влажна — тя я усети, защото, докато слизаше, опря ръка на нея; вътрешната стена беше от метал. Осветлението се осигуряваше от една-единствена лампа, висяща на шнур от горната част на стъпалата. Тя беше така поставена, че удължените им сенки вървяха пред тях. Въздухът беше застоял и слабо миришеше на мухъл.
Когато слязоха долу, Катрин усети сърцето си да бие до пръсване. Тя погледна с безпокойство металната врата пред себе си. Какво ли имаше от другата страна? Струваше й се, че не иска да узнае. Когато Старки приближи, за да завърти топката и да отвори, тя трябваше да събере всичката си смелост, за да мине през вратата с изправени рамене и вдигната глава. Другите вървяха плътно зад нея.
Влязоха в нещо като модерен офис. Стените тук долу бяха гладки и сухи, боядисани в бежово, на пода имаше плюшен сив килим. На отсрещната стена бяха наредени четири бежово — сиви бюра. На всяко едно имаше компютър и телефон, а отпред — по един удобен стол. Едно изкуствено цвете — поне Катрин мислеше, че е изкуствено: изглеждаше твърде лъскаво и здраво, за да е естествено — се виеше нагоре към тавана в далечния край, близо до врата, водеща към вътрешни офиси. Голяма карта на Земята в рамка висеше на стената, през чиято врата току-що бяха влезли. Под нея имаше дълъг диван в яркосиньо, с масичка за кафе, отрупана със списания. Катрин забеляза, че климатикът работи почти перфектно — поне тя предпочиташе да си мисли, че новопоявилите се пъпчици по ръката й са резултат от действието на климатика — и че бръмченето на вентилатора тук се чува съвсем слабо. Тогава вратата в другия край на стаята се отвори и оттам излезе Ед.
Сърцето й замря. Гърлото й се сви. Сви ръце в юмруци, но когато осъзна неволното им движение, спря.
Тя се боеше от Ед, но нямаше намерение да му го показва.
— Здравей, бейби — каза той, сякаш се виждаха при най-нормални обстоятелства и се приближи към нея. — Извинявай, че трябваше да те докарам по този начин тук.
Той не носеше сакото си, но всичко останало — бялата риза с дълъг ръкав, независимо от горещината, червената вратовръзка, сините панталони на ситни райета — беше безукорно. Черната му коса беше перфектно сресана и той изглеждаше бодър, сякаш е единайсет сутринта, а не вечерта.
— Отвличането ми беше ли наистина необходимо? — тя умишлено се държеше лековато, независимо че пулсът й беше ускорен, а всяко нейно нервче трепереше. Усмихна му се, когато приближи и прие целувката, която той й лепна на бузата. — Старки — тя хвърли на Старки, който стоеше зад нея с кръстосани пред себе си ръце, укорителен поглед — счупи прозореца на колата ми.
— Ще го оправим — Ед погледна към Старки, който остана невъзмутим, плъзна поглед по другите трима мъже и хвана Катрин за лакътя, като я поведе към стаята, от която беше излязъл. Допирът на влажната, месеста ръка я накара да потръпне и тя трябваше да положи страшни усилия да не го направи. — Виж, имам нужда от помощта ти. Искам да ти покажа нещо.
Добре, Ед изглеждаше наред. Струваше й се, че не беше ядосан, не беше зъл, не беше враждебно настроен. Тогава защо сърцето й заплашваше да излезе от гърдите?
Единственият отговор беше — инстинкт.
Вратата водеше към тесен коридор, който минаваше по цялата дължина на сградата. В двата му края имаше врати. Ед отвори втората врата вдясно и се отдръпна, като я пусна да влезе първа. Това беше джентълменски жест и тя би се почувствала по-благоразположена, ако имаше избор.
Първото й впечатление от стаята, където влязоха беше, че е някаква лаборатория. Беше малка стая, подът, покрит с тъмен балатум, миришеше слабо на алкохол. Стените бяха бели, лампите — без абажур и осветлението — приглушено. Покрай три от стените имаше дълги полици от неръждаема стомана. По тях бяха наредени медицински инструменти — спринцовки и марли, кутия с хирургически ръкавици, малки надписани шишенца с течности — и купища папки, както и компютър. Два светлосини еднакви пластмасови стола бяха натикани плътно под тях. Друг компютър се намираше върху бюро в средата на стаята. От двете страни на бюрото имаше два, изглеждащи удобно, черни кожени канцеларски стола.
Един мъж се изправи иззад бюрото и се приближи към тях. Беше дребен на ръст, не по-висок от нея, и жилав. Може би на около петдесет години. Сивата му коса беше късо подстригана, очите му също бяха сиви зад очилата. Чертите на лицето му бяха нежни, а бледата кожа — набръчкана. Той носеше черни панталони и бяла риза с разкопчана яка; отгоре имаше синя лекарска престилка.
— Аз съм Джим Петинели — каза той и кимна на Катрин, — аз ще водя тестовете.
Катрин отвори широко очи.
— Тестове? — инстинктивно погледна към Ед. Той беше затворил вратата зад себе си. От четиримата мъже, които вървяха след тях, само Старки и Бенет бяха влезли в стаята. Сега те стояха зад Ед от двете страни на вратата. Хендрикс и другият вероятно бяха останали да чакат в коридора.
— Имаме няколко снимки и аз искам да ги погледнеш — каза Ед. — Може да разпознаеш някои от задниците, които влязоха в дома ти онази нощ.
Петинели внимателно я поведе към стола до бюрото.
Тя продължи да гледа въпросително Ед.
— Но… аз не им видях лицата. Не бих могла да ги разпозная на снимки. Аз…
— Би ли седнала тук? — прекъсна я Петинели любезно и издърпа стола зад бюрото.
Без да се замисли, Катрин седна. Цялото й внимание беше насочено към Ед, който я наблюдаваше с ръце на кръста и загадъчно изражение на лицето. Да разгледа снимките, не беше чак толкова страшно — не толкова страшно, колкото беше очаквала — но нещо в обстановката, в атмосферата, в миризмата, нещо я плашеше.
— Сигурно си видяла повече, отколкото си мислиш — каза Ед. — Подробности, които не би си спомнила съзнателно.
— Извинете — измърмори Петинели и се наведе към нея. Едва сега Катрин забеляза, че на стола има колан. Когато го закопчаваше, се чу „щрак“.
— К-какво? — запелтечи тя, като гледаше невярващо омотания около кръста й колан. Адреналинът нахлу в главата й. — Какво е това? Какво правите? — тя търсеше Ед с широко отворени очи. От паниката гласът й изтъня: — Ед…?
— Петинели ще тества реакцията на тялото ти на някои снимки.
Ед говореше, сякаш всичко, което ставаше, беше съвсем нормално.
— Ако сте забравили някои неща, тялото ви може да реагира на познати стимули и да отговорите — каза Петинели.
Ръцете й бяха на облегалките. Тя погледна надолу тъкмо навреме, за да види как той завързва два кабела около ръката й — единият близо до лакътя, а другия — до китката. Така ръката й беше здраво прикрепена към стола.
Не беше чак толкова неудобно, но…
— Не — тя погледна бързо към Ед и скри лявата си ръка в скута, наведе рамене напред и се вторачи в него. — Не, не искам да правя това. Нека първо да погледна снимките и после…
— Така е по-бързо — Ед не смени изражението си, в очите му не се четеше любов към нея, нито състрадание. — И по-прецизно.
— Само бихте ли си сложили другата ръка на облегалката? — каза Петинели. Той се пресегна да хване китката й — пръстите му бяха студени, хватката му — колеблива и внимателна.
Сърцебиенето й намаля и Катрин разбра, че няма избор. Щяха да й завържат ръката на стола с нейно или без нейно съгласие. Като пое дълбоко въздух, за да овладее паниката, тя изскърца със зъби и позволи на Петинели да прави каквото е намислил с ръката й.
— Няма да боли — обеща той, като постави малки сини гумени чашчици около безименния, средния пръст и показалеца на дясната й ръка. Тънки, черни жици минаваха от чашките към черна метална машина, поставена на бюрото до компютъра. Той отиде на другия край, седна и й заговори:
— Само ще ви покажа някои снимки на екрана на компютъра, а вие ще ми кажете дали са ви познати. Разбира се, и тялото ви ще ми подскаже.
Ед стоеше зад Петинели с ръце, скръстени пред гърди, и я гледаше намръщено. Катрин вече дори не го поглеждаше. Влажните й длани стискаха здраво облегалките на стола. Тя трябваше да мобилизира волята си, за да остане хладнокръвна. Нямаше друг избор, освен да приеме условията им.
„Дишай!“ — заповяда си тя енергично.
Направи го бавно, ритмично: дишане — издишане…
— Хайде да започвам — каза Петинели. — Не говори, освен ако не разпознаеш някого. Само гледай.
Екранът, който беше тъмен до този момент, светна. На него имаше снимки на хора с имената им отдолу. Тя си помисли, че са снимки на крадци. После разбра, че са снимки от идентификационни значки на хора от Азбучния свят. По шест в редица при пет реда на екрана. Да го наречем: преглед на призраците.
Тя разгледа първия екран, после втория, без да разпознае никого. Постепенно започна да се отпуска: цялата тази драма можеше да е от полза при настоящото упражнение в безсмисленост. Нападателите носеха маски и единственото, което беше видяла, бяха очите им. Беше обяснила на Ед няколко пъти, че не помни подробности. При това положение снимките бяха безполезни. Тя би се чувствала далеч по-сигурна при идентификацията по други данни — височина, тегло, строеж на тялото.
Когато накрая разпозна една снимка, бяха стигнали до средата на третия екран и тя беше толкова привикнала да прехвърля образите бързо, че почти го прескочи. Но когато очите й се плъзнаха и отминаха нататък, мозъкът й регистрира познато лице. Тя премига и погледна отново.
Там пред нея беше снимката на Дан. Косата му беше безжалостно подстригана, не се виждаха очила, не беше и с тена от Малибу.
Но все пак това беше той.
Единственото смущаващо нещо беше надписът: Специален агент Ник Хюстън, ФБР.
Само като го погледна, главата я заболя.