Карън Робърдс
Обсебена (20)

Глава 19

Катрин едва не припадна там на място.

„Хванаха ме. О, господи. Мисли бързо. Какво да кажа?“

В този миг, докато все още гледаше Бенет с отворена уста, а сърцето й изпълняваше сложни еквилибристики, пулсът й заплашваше да я изстреля в стратосферата, мозъкът й работеше на пълни обороти. Тя можеше да откаже да смъкне стъклото и веднага след като проклетият автобус се махне от пътя, да натисне педала на газта до ламарината и да изчезне.

Но със Старки и Бенет, а и другите от Агенцията под командването на Ед по следите й, шансовете да се измъкне, без да я проследят, бяха нулеви.

Би могла да скочи от колата и да се опита да се слее с тълпата, като помоли продавачите, туристите, някого, когото и да е, да я спасят от големите лоши мъже, които я преследват.

Които обаче случайно работят за ЦРУ. Които биха размахали значки и биха измънкали нещо за задържането й с цел нейната собствена безопасност.

Всеки би я предал веднага сякаш е заразноболна.

Същото би се получило и ако се обади в полицията. Те са на по-ниско стъпало в йерархията от Агенцията. Дори и да ги убеди да я вземат под закрилата си за известно време — като предложи да разговаря с детективите за убийството на Лиза — Ед ще я изведе оттам много скоро след това. Би било глупаво да храни някакви илюзии за това.

Остана само Дан. Нейният добър съсед, който й беше помогнал вече веднъж. Но… той беше лекар и не можеше да мери сили с ЦРУ. Само при мисълта да отиде при него главата я заболя отново.

Както и да е, вече беше решила да го държи настрана. Ако Ед научеше за съществуването му, Дан щеше да е в опасност.

Катрин трябваше да приеме горчивата истина: тя беше сама. Сякаш се намираше в свой личен епизод на „Сървайвър“. Трябваше да надхитри, изиграе, надживее останалите.

Бенет отново почука на прозореца, този път по-силно. Лицето му беше сгърчено в злобна гримаса.

„Играта започва.“

Тя смъкна стъклото и без много да му мисли, му отвърна със същата злобна физиономия:

— Какво искаш? — попита рязко.

Той отвори широко очи. Беше доволна, че тонът й го бе изненадал.

Отне му няколко секунди, преди да отговори:

— Пак ли се опитваш да ни изиграеш?

— Дяволски си прав, че се опитвам да ви изиграя. Омръзна ми единият или двамата от вас да е все до мен. Знаеш ли, имам нужда от малко лично пространство.

Най-после автобусът се махна от пътя. Колите — слава тебе, Господи — бяха започнали да се движат. Тя понечи отново да вдигне прозореца.

— Махай се!

— Чакай!

Бенет сложи ръката си върху стъклото и не й позволи да го вдигне догоре. Тя си помисли, че ще го вбеси, ако смачка пръстите му, но би било глупаво. Подкара бавно, защото колите се редяха вече на стопа, а Бенет вървеше успоредно с нейната, с ръка, сгъната над прозореца.

Тя го погледна намръщено:

— Казах ти да се махаш.

— Но… — злобната физиономия беше заменена с объркана. — Къде отиваш?

— Ако искаш да знаеш, да си прибера котката. Виж, ще се видим у нас след около половин час, чу ли? Имам нужда да съм сама за малко, да си проветря мозъка — тя му хвърли ядосан поглед. — И впрочем, ще вдигна прозореца.

— Но…

Този път настъпи газта и натисна бутона за вдигане на стъклото. Бенет си отдръпна ръката и застана по средата на улицата, гледайки накриво след нея.

Докато тя най-накрая спря на стопа. Черният мерцедес беше само на шест коли зад нея. Не го беше видяла, че я следи.

Пое дълбоко въздух и се опита да овладее лудешкото биене на сърцето си. Премина през кръстовището и погледна в огледалото за обратно виждане: Бенет се обърна и профуча между колите, докато стигна до мерцедеса. Той удари по предния капак, вероятно за да предупреди Старки какво възнамерява да прави, пребяга пред колата, отвори вратата и се вмъкна вътре.

В този момент Катрин премина възвишението и вече беше извън полезрението им. Разклонът за Белтуей наближаваше. Дискретна табела със стрелка сочеше пътя.

Тя тъжно си мислеше да забрави мерцедеса, който беше по петите й, да отбие към магистралата и да отпраши на запад, към Сейнт Луис може би или дори към Калифорния. Да забрави кошмара и да започне нов живот.

Но знаеше, че Ед няма да я пусне. Не и по този начин. Ако си тръгне, ще трябва да има време да отиде далеч и да се скрие. Сега може само да опита да го надхитри. Ще се муси и ще се оплаква от липса на лично пространство — не че ще й коства кой знае какви усилия — междувременно ще отиде да вземе Мъфи и да види дали Синди не иска да й остане на гости за малко. За няколко часа. Да си поръчат пица и да гледат филм или каквото и да е друго. Утре беше сряда. Работен ден. Поради стеклите се обстоятелства си беше взела почивен ден, но Ед беше на работа, а когато работеше, си стоеше в офиса всеки ден до седем вечерта. Може би нямаше да иска да стои буден до късно, щом тя беше планирала да не се прибира.

Само ако можеше да избегне конфронтацията тази вечер, утрешният ден можеше да й донесе нова възможност за бягство. Само трябва да запази хладнокръвие и да не покаже, че в действителност се опитва да избяга.

Трафикът не беше по-добър от другата страна на кръстовището, установи тя за свой ужас и след минута разбра причината: ПОТУС — президентът на САЩ минаваше. Полицейски коли, мигащи „буркани“ блокираха улицата, докато президентската автоколона минаваше с развети знаменца по Саут Айфред стрийт.

Още един вторник вечер в столицата.

Погледна в огледалото и видя мерцедеса на възвишението. „Добре, забрави за изплъзване от тия хора.“ Тя наистина смяташе да си вземе котката. Проблемът беше, че не си спомняше къде точно живее приятелката й Синди.

Започна да й омръзва това увреждане на мозъка, но не можеше да направи нищо. За щастие, веднага намери решение: телефонът на Синди беше записан в нейния мобилен телефон. Ако вкара номера в GPS-системата на „Лексуса“, той ще излезе заедно с адреса и ще я насочи.

„Мъфи, идвам!“, мислеше си тя и се пресегна за телефона. След няколко минути механичният глас на GPS-а я насочваше къде да кара: тя напусна Стария град и се отправи към по-съвременната част. Оказа се, че Синди живее във Франкония — квартал, запазил духа на петдесетте години. Къщите представляваха здрави тухлени или каменни здания, тревните площи бяха малки и изпъстрени с детски съоръжения — надземни басейни, пластмасови къщички за игра и люлки. Беше пълно с деца наоколо.

Въпреки че имаше някаква бегла идея как изглежда Синди, това беше всичко. Знаеше, че са добри приятелки, но не можеше да си спомни нищо конкретно. Нито какво работи, нито от колко време се познават, нито дали Синди е омъжена или не.

Откритието накара стомаха й да се свие.

Къщата на Синди беше третата отляво по Уудленд стрийт: скромно тухлено ранчо с панорамен прозорец, с малка веранда отпред и гараж отстрани. Когато Катрин отби по алеята, която стигаше до затворената врата на гаража, погледна назад към пътя, по който беше дошла. Разбира се, мерцедесът завиваше към улицата.

Катрин осъзна, че дланите й са потни. Сърцето й биеше бързо. Тя знаеше, че Старки и Бенет я следват по нареждане на Ед и това я изваждаше от равновесие. Изключи двигателя, свали си сакото и си обу обувките, после по тениска и панталони се отправи към входната врата. По пътя се беше опитала да се обади на Синди и да й съобщи, че идва, но се включи телефонният секретар. Видя през дръпнатите завеси, че телевизорът работи — някакво анимационно филмче даваха — и беше сигурна, че вътре има някой.

— Здравей! — каза тя на мъжа, който отвори вратата след нейното почукване. Той изглеждаше около трийсетгодишен, среден на ръст, набит, с къса, тютюнево — кафеникава коса и кръгло, добродушно на пръв поглед лице. Носеше камуфлажни панталонки, синя тениска на „Ориолес“ и джапанки. Дете с големи очи, руса коса, с памперс и розова тениска надзърташе отзад и я гледаше.

— Синди вкъщи ли е?

— Тя е в болницата — каза мъжът. — Линдзи най-после роди.

От начина, по който той просто отвори вратата, за да влезе тя, Катрин заключи, че се познават много добре. Досещаше се, че това е семейството на Синди, съпругът и дъщеричката. Освен това тя явно знаеше всичко за Линдзи, която и да беше тя, и нейното бебе, но истината беше, че си нямаше и идея.

— Най-после — повтори думите му тя и допусна, че не се е разкрила. Холът беше боядисан в кремавожълто, тапицерията беше от сатинирана басма. На дивана имаше розово детско одеялце и възглавничка. Наполовина празна бебешка бутилка стоеше на дъбовата масичка за кафе.

— О, чакай, чух какво се е случило с тебе. Господи, много съжалявам. Точно затова се преместихме в предградията.

— Благодаря. Да, беше страшно.

Когато той затваряше вратата зад гърба й, Катрин погледна към мерцедеса, който тъкмо спираше отсреща. Тя усети напрежение. Тъй като Синди беше в болницата за неопределено време, перспективата да остане в дома й няколко часа и така да избегне срещата с Ед не беше никак добра. Трябваше да премине към план Б.

— Тук си заради котката? — той плъзна очи покрай нея. — О, чакай, ето я. Исках да ти кажа, че Синди се привърза много към нея.

Катрин погледна към вратата, която водеше към коридора и оттам към спалните. Там стоеше Мъфи, голяма почти колкото бийгъл, пухкава с рошава бяла козина, която опираше в пода. Ушите, лапите, опашката, краката и плоската муцунка бяха сиви. И в средата на всичко това сиво две сини очи я гледаха втренчено.

— Здрасти, Мъфи! — поздрави тя. Най-силната емоция, която изпита при вида на котката си, беше изненада, че е толкова голяма. Но, естествено, тя знаеше това. Само беше забравила. Също както беше забравила толкова други неща.

Нещо заседна на гърлото й при тази мисъл. Цели периоди от живота й се губеха и това започваше да й се отразява.

— Кошницата й, храната и всичко останало е в кухнята — продължи мъжът жизнерадостно. Той седна на дивана, а малкото момиченце се качи в скута му. След миг, детето се настани удобно в извивката на ръката му с бутилка в уста, а баща му го зави с одеялцето и двамата се загледаха в телевизора, като че ли забравили за гостенката.

Катрин разбра, че трябва сама да се оправи с котката. „Добре, тогава.“

Тя тръгна към котката, която я изчака да се приближи и се обърна с високомерно вирната опашка. Отиде в кухнята — малка, отрупана с мебели. Близо до задната врата беше пластмасовата кошница за домашни животни: очевидно кошницата за транспортиране на Мъфи. В керамични чинийки имаше суха котешка храна и вода.

Върху кошницата имаше жълта кесия от „Мяу микс“. Горният й край беше навит и се виждаше, че е една четвърт пълна.

Катрин изчисти чинийките и ги постави я кошницата, после вдигна храната и кошницата и ги сложи на плота. Когато свърши всичко, тя реши да не изнася Мъфи навън на ръце или да й… му позволява…

Опули очи при мисълта, че дори не знае дали Мъфи е женска или мъжка котка. Исусе, как може да се забрави нещо такова? Тя отново задиша тежко, защото откри още една необяснима празнота в паметта си. „Толкова е лошо.“ Добре, имаше си котка с неопределен пол. Това не беше най-важното. Важното беше, че не искаше да позволи на Мъфи да се вози свободно в колата. Беше твърде възможно да причини неприятности. Тя се огледа. Котката клечеше под овалната маса от кленово дърво и я гледаше.

— Ела, Мъфи, пис-пис.

С това си спечели заплашително настръхване на опашката.

— Хайде, Мъфи — опита тя отново, като застана на четири крака и крадешком — поне тя си мислеше, че е крадешком, въпреки че под зоркия поглед на котката това едва ли беше възможно — избута стола, под който стоеше Мъфи.

— Хайде, писе!

Когато Катрин се пресегна към нея, котката подскочи, навири опашка и се стрелна към спалните, като в бързината дращеше с нокти по дървения под.

— По дяволите! — Катрин гледаше след котката. Явно Мъфи не се беше стопила от мъка, очаквайки стопанката си да се върне.

— Сигурно е под леглото ни — провикна се съпругът на Синди от хола, когато Катрин се изправи на крака. — Там се крие, когато Сами Лу я подгони.

Катрин пое въздух и се поуспокои.

— Благодаря — отговори тя.

Дотук бе научила две неща (помисли си Катрин, след като намери спалнята на домакините и надзърна под голямото легло, под което Мъфи вероятно се беше скрила): името или прякорът на дъщерята на Синди е Сами Лу и котката беше женска.

Полезна информация.

Спалнята беше в кремаво, с дъбови мебели, покривка на розови и кремави райета бе метната върху огромното легло с ефирни драперии, които стигаха чак до дървения под. Катрин се замисли за миг и после затвори вратата зад себе си. Отправи се към леглото, застана на колене и вдигна семплата бяла драперия. Мъфи беше там отдолу, приклекнала точно по средата. Сините й очи гледаха право към Катрин и проблясваха злобно в тъмнината под леглото. Полагайки усилие да разбере езика на котешкото тяло, тя разбра погледа на Мъфи като „не съм особено доволна да те видя.“

Добре, познай тогава. Чувството май е взаимно. Ако Старки и Бенет не бяха отвън да я чакат да се появи с котката си, тя щеше да я остави при Синди и семейството й за дълго време.

Но Старки и Бенет бяха отвън, което означава, че тя се нуждае от котката.

— Ела тук, писе — опита Катрин отново, като придаде на гласа си всичкия ентусиазъм, на който беше способна. — Ела тук, Мъфи.

Мъфи изви опашка — единствената част от тялото й, която помръдна. Катрин протегна ръка към нея, разбра, че това няма да й помогне, изруга тихо и легна по корем. След това, благодарение на твърдия и гладък под (той улесняваше задачата й), тя се плъзна под леглото.

За първи път беше доволна, че е толкова слаба. Иначе не би се събрала. Леглото беше не повече от един фут над пода. Котката наблюдаваше придвижването на Катрин към нея с блестящи по-ярко и от пръстена на Катрин очи и когато тя беше само на няколко инча от нея, достатъчни за да се пресегне и да я сграбчи, Мъфи скочи и отиде до по-далечния край на леглото.

— Не — извика Катрин и се спусна след нея като крокодил след патица. Тя я стигна, зарови пръсти в гъстата и пухкава козина и закачи каишка, която не се виждаше от толкова много косми.

„Не трябваше ли да знам за тази каишка?“

Мъфи бързо се обърна и изсъска към нея злобно като кобра. И на Катрин отново й се завъртя в главата: „Аз полудявам“, когато застана очи в очи с побеснялата котка.

— Всичко е наред, Мъфи. Добро момиче.

Мъфи нямаше да се измъкне. За щастие, котката не демонстрира желание да атакува. Когато Катрин я хвана с другата си ръка и я придърпа към себе си, имаше чувството, че държи парцал за прах с нокти, който се влачи по корем и не иска да изостави територията си. Като стискаше с една ръка каишката, за всеки случай, Катрин се измъкна инч по инч изпод леглото. Влачеше и Мъфи, а тя от своя страна дращеше. Най-сетне и двете бяха навън. Катрин вдигна котката. Мъфи отново изсъска.

От каишката висеше разпознавателна табела, дълъг сив правоъгълник, почти скрит в козината. Катрин беше нетърпелива да я прочете и да види дали нейното име е написано и дали тя е истинската собственичка на котката. Защото Мъфи явно я помнеше толкова добре, колкото и тя нея.

Но Катрин не го направи, тъй като знаеше какво пише на табелката: Мъфи е нейна собственост.

Очевидно те си имаха особени взаимоотношения котка — господарка.

Катрин въздъхна и колебливо погали котката, която изсъска, занесе я в кухнята и я напъха — това беше точната дума, защото Мъфи храбро се съпротивляваше — в кошницата й. После вдигна тежката кошница с Мъфи, която се взираше ядосано през металната решетка, взе торбичката с котешка храна и се отправи към входната врата.

— Всичко ли взе? — попита съпругът на Синди, когато тя влезе пак в хола. Той шепнеше, защото Сами Лу беше заспала в ръцете му.

— Да, благодаря. И благодари на Синди от мое име — каза Катрин.

Той кимна и тя тихо излезе.

Навън се беше смрачило съвсем — лек, сивкав здрач, какъвто има само през лятото. Светлината идваше само от къщите. Във въздуха се носеше аромат на прясно окосена трева. Нагоре-надолу проблясваха светулки като мънички коледни свещички. Пееха жътвари. Деца играеха на криеница през няколко двора, а една жена стоеше на верандата на къща в края на квартала и викаше някого на име Ерик. Сигурно майка викаше сина си да се прибере.

Мерцедесът беше паркиран пред къщата от другата страна на улицата.

Добре тогава, време е за план Б. Лошото беше, че не можеше да измисли нищо свястно в момента.

Тя погледна черния силует на чакащата си кола и усети, че Старки и Бенет я наблюдават, въпреки че не можеше да ги види през затъмнените прозорци. Спря едно потръпване и бързо остави Мъфи и котешката храна на задната седалка, а после се настани на седалката на шофьора. Запали двигателя, включи светлините, даде на заден по алеята и после се отправи към Уудленд драйв. Оттам трябваше да завие на север към Стария град. Но не успя: една кола се появи от страничната улица и спря пред нея малко преди да стигне до следващия стоп — последния, преди да навлезе в предградията на Александрия. От стопа нататък пътят лъкатушеше. Великолепен през деня, но малко страшничък през нощта. С Батман и Робин зад гърба си тя поне не биваше да се страхува от разни луди или крадци на коли.

„Слава богу.“

Първоначално не забеляза колата пред себе си. Когато спря зад нея и зачака шофьорът да се огледа наляво и надясно на стопа и да потегли, той просто си остана на същото място. Освен тази кола и мерцедеса зад гърба й нямаше други превозни средства на пътя. Кръстовището беше чисто, а колата — някакъв черен или морскосин седан — не се помръдваше. Вече беше съвсем тъмно и топлите светлинки на предградието бяха останали далеч назад. Освен трите чифта фарове, пронизващи нощта и осветяващи тревните площи и преплитащите се клони на дърветата, нямаше нищо друго. Катрин се огледа бавно, за да види какво става и забеляза, че няма и луна тази нощ.

„Бамммм.“

Ударът беше толкова силен, толкова шокиращ, толкова неочакван, че тя изпищя и подскочи. Сърцето й трепна, а главата й инстинктивно се завъртя към източника на звука. Тъкмо навреме, за да види кръглите парченца стъкло да се сипят като диаманти по задната й седалка.

Задното й стъкло се беше пръснало. Катрин все още смилаше на пръв поглед невероятната истина за това, което се случваше, когато една ръка (мъжка ръка, тъмна, с широки пръсти), облечена в тъмно сако, се провря през отвора и натисна копчето да отключи предната врата на колата. Стана много бързо.

„Бягай!“ — крещяха инстинктите й, но беше твърде късно. Дори когато погледна налудничаво напред, сви мускулите на краката си, готова да превключи от спирачка на газ и да натисне докрай, тя осъзна, че колата отпред я е блокирала.

В следващия миг предната врата се отвори и един мъж седна на седалката до нея, като затвори вратата зад себе си. Старки.

Тя тъкмо започна да се успокоява, сърцето й тъкмо намали лудешкото си биене, когато видя, че той беше извадил пистолет и го насочи към нея.

Отвори уста. Опули очи. Гледаше невярващо към него.

Господин Барнс иска да те види — каза той.