Карън Робърдс
Обсебена (2)

Глава 1

29 юли 2006 година

Когато отминаха последните мисли за смъртта, Катрин усети, че нещо не е наред: да, подът на кухнята беше мръсен.

Лежейки по корем върху студените твърди плочки с ръце, вързани на гърба й, тя се чувстваше почти интимна с лъскавите, гладки като стъкло дванайсетинчови квадратни теракотени плочки, както никога досега. Това означаваше, че не липсваха лъскави петна по пода — нещо мазно е било разлято и после не е било добре избърсано. Освен това имаше малки, кални отпечатъци от лапи — плоското кръгло лице на хималайската котка Мъфи изплува в съзнанието й — а също и някакви засъхнали черни капчици, които миришеха на сос за барбекю и смесица от чехли, боя и мръсотия с неясен произход.

Дявол да го вземе, няма ли парцали за чистене?

— Ще те попитам още веднъж: Къде са?

Въпросът беше изръмжан със студена злоба на около три стъпки над главата й от висок, мускулест мъж с черна маска за ски, който се беше надвесил над проснатото й по очи тяло. Освен това беше придружен от болезнено извиване на косата й, направено от шункоподобна лапа. Последващото опъване на скалпа й предизвика рязка болка, която прониза врата й, особено когато мъжът грубо дръпна главата й назад, за да вижда лицето й. Когато не беше сковано от страх, както в момента, това лице с леко гърбав нос минаваше за красиво. Оръжието му — голям сребрист пистолет — опираше плътно в слепоочието й. Допирът на метала до крехката кост я накара да потръпне. Дулото на пистолета беше твърдо и студено като самата смърт.

Очите на злодея, кестеняви, близо разположени и с гъсти черни мигли (това й подсказваше, че косата му под маската почти сигурно е тъмна), бяха още по-твърди и студени.

Когато погледите им се срещнаха, ужас премина по гърба й — сякаш пробягаха малки миши крачета. Дишането й се ускори. Сърцето й заби по-силно и по-силно, докато блъскането на собствения й пулс не заглуши буботенето на хладилника, тихото съскане на климатика и забързаните стъпки на партньора на този тук, който явно търсеше нещо, отваряйки стая след стая.

— Казах ти, че няма. Не съществуват, разбра ли? Каквото и да си чул — не е вярно.

Тя нямаше какво повече да каже, макар да беше сигурна, че той няма да й повярва. Не й беше повярвал преди, не би й повярвал и сега. Пълна безизходица.

Очите му потъмняха. Той присви устни — тя забеляза това през цепката на плетената маска и изплашена усети буца в стомаха си.

Щяха ли да я убият, ако не получеха това, което искаха? От тази мисъл й се доповръща.

„Да“, беше отчаяното заключение, до което стигна, обмисляйки внимателно жестокостта на нападението до този момент. Имаше някаква студенина и самоцел във всичко това. Тя беше абсолютно сигурна, че тия двамата — едри, атлетични мъжаги, облечени в зловещо еднакви черни тениски и панталони, нямаха никакво намерение да я оставят жива. Нито пък Лиза.

Лиза Абът, нейна близка приятелка и бивша състудентка, беше избрала, по едно нещастно стечение на обстоятелствата, точно този уикенд да посети Вашингтон за първи път от седем години. За първи път, откакто Катрин беше дошла да живее тук веднага след колежа, въоръжена с чисто нова диплома по политология и глава, пълна с идеи как да се промени светът. Катрин беше завела Мъфи у една приятелка за уикенда — Лиза беше алергична към котки — и после, точно след пет часа, беше взела Лиза от Дълес. Те много се вълнуваха, че ще са заедно отново след толкова време и извървяха една миля, разказвайки си как живеят. Спряха за по едно питие в „Лебар“ в Джорджтаун, вечеряха зад ъгъла при „Анжело“ и после посетиха един клуб. Докато пристигнат в дома й, елегантна двуетажна градска къща в историческата стара част на Александрия, щата Вирджиния, беше минало полунощ, а двете бяха малко повече от наквасени. Те поляха срещата с по още една чаша вино и си легнаха не толкова изтощени, а по-скоро омаломощени.

Това беше тогава.

Сега Катрин беше напълно трезва, а Лиза лежеше на около три стъпки от нея, с лице надолу към смущаващо мръсния под, с китки и глезени, завързани с тиксо също като нейните. Друго парче тиксо стягаше устата на Лиза. Изящният кухненски плот от ковано желязо с гранитна повърхност ги разделяше, но те все пак можеха да се видят поради отворения дизайн на помещението. Дългата до раменете кестенява коса на Лиза се беше разпиляла по лицето й и откакто беше захвърлена тук, Катрин виждаше само проблясъка на ужас в кафявите й очи. Копринената жълта нощница на Лиза беше вдигната до коленете и разкриваше три нежни преплетени пеперуди, татуирани точно над левия глезен. Оръфаният край на дрехата се полюляваше около почернелите й крака като венчелистче на екзотично цвете. Но все пак тази дреха скриваше повече неща от късите розови сатенени боксерки и плетеното потниче на Катрин. Лиза беше с един инч по-висока — пет фута и осем инча. Катрин беше по-слабата от двете, но Лиза беше много секси със своята атлетична фигура. Като Капа Делта и двете бяха подстригани много късо по подобие на момчетата от Държавния университет в Охайо преди години.

Дори когато страхливо се взираше в студените лешникови очи, които пронизваха нейните, тя сякаш чуваше стърженето от тежкото, изпълнено със страх дишане на Лиза.

„Четири години ние правехме всичко заедно, сега отново сме заедно и вероятно ще умрем заедно“ — бяха мрачните мисли, които минаваха през съзнанието на Катрин. „О, господи, не искам да умирам. Ние сме толкова млади. Лиза току-що навърши трийсет, а аз съм само на двайсет и девет.“

Те имаха за какво да живеят.

— Давам ти последен шанс: къде е проклетият сейф?

Катрин отчаяно си прочисти гърлото:

— Вижте какво. Тук няма сейф. Бижутата не са тук. Не бяха мои. Назаем…

Катрин преглътна останалата част от това, което се канеше да каже, защото мъжът пусна косата й, отстъпи назад, пъхна пистолета в колана на панталона си и я ритна в ребрата. Ударът беше премерено нанесен — достатъчно силен, за да я заболи, но не и да счупи нещо. И все пак болката експлодира в дясната част на гръдния й кош, където за един миг носът на черната му маратонка се заби в нейните кости. Катрин щеше да изпищи, но болката беше толкова силна, че тя не можа да издаде звук. Вместо това изпъшка и се сви. Сълзи пареха очите й и се стичаха по бузите й. Тя усещаше горещите им следи по кожата си.

Болеше я ужасно! Едва си поемаше дъх и студена пот избиваше по челото й. Остри пристъпи преминаха през органите, мускулите, костите й като горещи стрели.

— Е, как се чувстваме сега? — тонът му все още беше спокоен, а не заплашителен, докато се навеждаше над нея. Въпреки това този беше най-зловещият звук, който тя някога беше чувала. След един-единствен, изпълнен с ужас, поглед нагоре тя затвори здраво очи и притихна. — Къде е сейфът?

Катрин се страхуваше да отговори и затова направи всичко възможно да го игнорира. Сви се, трепереща от болка и страх. Усещаше как потта започва да се стича по цялото й тяло. Болката в хълбока й беше изключително остра и пречеше на дишането й. Поемайки въздух на малки глътки, се опита да събере мислите си. Беше й студено, мраз пронизваше чак костите й и това нямаше нищо общо със студените плочки под нея или с климатика, подухващ над обляното й в пот тяло.

Това беше студ, предизвикан от смъртен страх. Тя беше абсолютно сигурна, че нищо, което кажеше или направеше, не би променило нещата. И въпреки всичко отчаяно търсеше изход какъвто и да е, нещо, което би могло да обърне вълната…

— Отговори ми!

Мъжът отново сграбчи косата й, тя отвори очи и извика. Остри иглички се забиха в скалпа й, когато той дръпна главата й назад. Почувства, че вратът й ще се счупи.

— Къде е проклетият сейф?

Беше близо, страшно близо, и се навеждаше над нея, като държеше главата й обърната към него и се взираше в лицето й.

Очите им се срещнаха. Неговите бяха пълни с толкова злоба, че ужасът отново нахлу в душата й.

Устните й потръпнаха:

— Няма такъв.

Неговите очи се присвиха, погледът му се втвърди. Тя не можеше да издържи на този брутален поглед дори и секунда повече. Затвори очи, стисна здраво устни и преглътна конвулсивно. В продължение на една минута, докато се мъчеше да поеме въздух отново, да преодолее болката, просто висеше на ръката, която все още беше вкопчена в косата й. Скалпът й беше изтръпнал и пареше от силната хватка. Вратът я болеше. Но и най-ужасното физическо усещане беше нищо в сравнение с нарастващата паника, която караше устата й да пресъхва, а пулса й да препуска, сякаш току-що беше пробягала няколко мили.

„Моля те, господи, изпрати помощ…“

Дори и със затворени очи, тя усещаше упорития поглед върху лицето си.

— Знаеш ли, уморих се да си играем. Ако не ми кажеш веднага това, което искам, ще взема ножа и ще отида при приятелката ти. Какво да й отрежем: пръст или може би ухо?

Очите на Катрин се разшириха и спряха върху Лиза, която внезапно беше застанала вдървена и неподвижна като каменна статуя. Тя сякаш не дишаше и Катрин би си помислила, че приятелката й е припаднала, ако не беше блясъкът в очите й.

— Искаш ли да гледаш? Искаш ли да гледаш как от нея струи кръв? Това ли трябва да се случи?

Катрин вдиша малко въздух и възвърна гласа си. Или поне подобие на гласа си — нещо ниско и трептящо и въобще неприличащо на нейния обичаен жив говор, повлиян от диалекта на Средния запад.

— Не — прошепна тя и усети, че й прилошава, а очите й не изпускаха Лиза. — О, не, моля ви! Трябва да ми повярвате. Няма нищо…

Гласът й пресекна, когато видя, че Лиза започна да трепери. Очите й отново се напълниха със сълзи. Катрин се опита да говори въпреки буцата, заседнала в гърлото й.

— Ако тук имаше сейф или някакво бижу или каквото и да е друго ценно, което бих могла да ви дам, за да си отидете, щях да ви кажа. Кълна се!

Очите му светнаха злокобно. Стисна устни. Погледът му се плъзна бавно, преднамерено, по тялото й.

Катрин потръпна.

— Знаеш ли, че си много хубаво момиче. Може би ще трябва да оставя приятелката ти и да започна да изрязвам инициалите си върху твоето лице.

Стомахът й се сви, сякаш огромен юмрук току-що се беше врязал в него.

— Не! — този вопъл прозвуча жалко дори в нейните уши. — Не!

Заплахата му беше ужасяваща, защото беше изречена с нисък, равен тон. Всичко, което се беше случило, беше сред кошмарна тишина. Освен единствения писък от уплаха, изтръгнал се от гърлото й, когато я хвана за първи път. Тогава тя отвори очи секунда преди той да скочи отгоре й и видя един мъж да пълзи към леглото й. През останалото време не се чуваше и звук.

Поне не и достатъчно силен, че да има и най-малка възможност някой отвъд тези четири стени да го е чул и извикал полиция.

Тя и Лиза, която спеше във втората спалня на градската къща, бяха замъкнати надолу по стълбите към кухнята, грубо захвърлени на пода и завързани. Катрин първо си помисли изплашено, че ще ги изнасилят, но това не се случи. Сексуалното насилие явно беше последното нещо, за което тези мъже си мислеха.

Те търсеха съдържанието на сейф, скрит навярно някъде из помещенията. Вероятно очакваха да намерят бижута на стойност стотици хиляди долара. Плячката на обикновения крадец — плазмен телевизор от хола или лаптоп от кабинета, изглежда, не ги интересуваше. Бяха оставили бижутата, които жените носеха, недокоснати. Не обърнаха внимание на скромното колие с диамант на Лиза, нито пък на доста по-скъпите диамантени обеци на Катрин и пръстена й с овалния сапфир, който тя си беше подарила за последния рожден ден.

Откакто ги бяха затворили в кухнята, почти бяха зарязали Лиза. Катрин измъчваха, нея разпитваха и нагрубяваха, за да им разкрие местонахождението на несъществуващия (поне тя не знаеше за такъв) сейф.

Проблемът беше, че знаеха името й от самото начало. След като първата мъгла на паника се беше разнесла и тя започна да разсъждава по-трезво, тази мисъл я накара да се вцепени от ужас. Очевидно това не беше влизане в произволно избран дом. Всичко е било насочено към нея и внимателно планирано, но присъствието на Лиза ги изненада. Бяха очаквали да е сама.

От нещо, което гадовете бяха казали, разбра, че са видели снимката й във „Вашингтон поуст“ миналата седмица; точно онази снимка, която й беше причинила океан от неприятности още преди този кошмар да започне; онази, за която тя и не предполагаше кога са я снимали и въобще, че са я снимали, докато не се видя във вестника. На нея тя беше облечена в прилепнала бяла вечерна рокля на „Диор“ и бе окичена с изключителни бижута (може би на стойност да бъдат откуп за крал) на път за вечерно парти в дома на един от най-важните лобисти във Вашингтон.

Очевидно, сред крадците е тръгнал слух, че тези невероятно скъпи бижута, както и други на същата стойност, се държат в някакъв митичен сейф, скрит в градската й къща.

Като че ли.

А бижутата, които носеше на снимката, дори не бяха нейни. Бяха взети под наем за случая. Освен пръстена и обеците, единствените дрънкулки, които тя притежаваше, бяха нищо и никакви джунджурийки, сложени в кожена кутийка на тоалетката й. До миналата есен живееше само от заплатата си на федерален правителствен чиновник, което не беше много. И със сигурност не достатъчно, за да си купи скъпоценностите, които те си мислеха, че притежава.

Ето, това се беше опитала да им каже. За съжаление, отказаха да й повярват, въпреки че това беше абсолютната истина.

Докато крадецът, който сега стискаше косата й, беше направил всичко възможно да изтръгне от нея информация, която тя не притежаваше, другият беше тръгнал да обикаля жилището й. Тя беше стресната от звуците на приглушено думкане, тропане, докато мъжът обръщаше къщата с краката нагоре, събаряше книги от стелажите, смъкваше картини от стените, преобръщаше мебели, отмяташе скъпите персийски килими, които покриваха добре излъсканите дървени подове. Ако съседът й, един лекар, чието име сега изхвръкна от паметта й, си беше вкъщи, можеше и да чуе нещо. Но когато тя и Лиза се прибираха, прозорците на неговия дом бяха тъмни, а тя знаеше, че той често заминава през уикендите. Що се отнася до депутатката, която живееше от другата й страна, тя със сигурност щеше да си е у дома в Минесота до края на август. Имаше някаква възможност семейството адвокати, които живееха в последната на тоя ред от четири градски къщи, да са си у дома — ако бяха заминали някъде, не й бяха казали (Но пък защо да го правят?) — но не изглеждаше да помагат. Досега никой не беше позвънил да пита какво става посред нощ, както би направил един любопитен съсед. Нямаше виещи сирени, нито тропане по входната врата, нито викове да им отворят. С една дума, що се отнася до съседите, нямаше никакво раздвижване. Ако докторът или адвокатите наистина си бяха вкъщи, те явно бяха толкова безразлични към това, което ставаше, колкото и тъмният като нощта Потомак, който течеше сънливо от другата страна на павираната улица.

Според часовника на черната микровълнова печка, която беше вградена в една от откритите тухлени стени — белег за наскоро ремонтирана кухня — часът беше един и седем сутринта. Събота, двадесет и девети юли. Вашингтон, поне официален Вашингтон, беше затворен за през лятото. Това означаваше, че Старият град нямаше много посетители в момента. Улицата на Катрин, където живееха доста от не дотам важните членове на правителството, беше наполовина поне пуста. Нейната къща — хубава стара къща, наскоро преустроена, купена със система за сигурност, цяло произведение на изкуството, струваща твърде много, защото бе в хубав квартал, къща, която тя допреди двадесет минути считаше за напълно обезопасена — в тази гореща лятна нощ беше изолирана като бунгало насред гората.

С други думи, тя и Лиза — бедната, невинна Лиза, която просто беше избрала грешния ден, за да посети приятелка — бяха съвсем сами.

— Катрин, не искам да наранявам нито тебе, нито приятелката ти — тонът му беше почти мил, но не и погледът му.

Тя пое дъх на пресекулки. Гласът й, когато най-после се чу, беше по-силен отпреди:

— Тогава, недей!

Той премигна бавно като сънлива костенурка. После с предпазливи движения, които тя нямаше как да не забележи, бръкна в джоба си и извади нож. Сребърен нож, тънък и безвреден на пръв поглед, дълъг около шест инча. Не се виждаше острие, но тя знаеше, че това е само на пръв поглед: беше сгъваем нож.

Изпълни я ужас. Гърлото й се сви, когато погледът му спря върху ножа. Трябваше само да натисне едно копче…

— Ти не ми оставяш никакъв избор, Катрин, така че това е за тебе. Ако не ми кажеш къде е сейфът, ще започна да изрязвам хубавото ти лице като тиква за Хелоуин.

Обхваната от страх, Катрин се напрегна до краен предел. Устата й пресъхна. Сърцето й отново заблъска в гърдите. Но тя можеше да даде само един отговор, този, който беше давала през цялото време. Отчаяно поклати глава, за да покаже без думи това, което беше казвала и преди: „Няма… никакъв… сейф. Моля ви, повярвайте, моля. Както ви казах, имате грешка.“

Сърцето й биеше лудо сред мъртвата тишина.

— Тъпа кучка! — изруга той и пълната липса на емоция в гласа му правеше положението още по-страховито.

— Казвам ви истината — отчаянието караше гласа й да трепери. — Честна дума. Това е една обикновена градска къща под наем. Защо да има скрит сейф тук?

Тя чу лекото щракване на ножа част от секундата, преди да види острието да изскача от ножницата. Светлината от вградените лампи над главите им накара наточеното острие да заблести злокобно. Без да откъсва очи от него, тя пое дъх дълбоко и на пресекулки.

— И да го използваш, пак няма нищо да разбереш — каза тя. — Не мога да кажа нещо, което не знам.

Той се наведе по-близо до нея. Лицето му сега беше само на няколко инча от нейното, толкова близо, че тя видя кървясалите му очи и усети лекия мирис на чесън от дъха му. После той се усмихна. Лека, злобна, плашеща усмивка. Внезапно, леко замаяна, тя чу странно шумолене и разбра, че онова, което чува, е собствената й кръв да боботи като водопад в ушите й.

— В къщата има скрит сейф, защото твоят приятел го постави тук — каза той.