Карън Робърдс
Обсебена (19)

Глава 18

Катрин отчаяно се опитваше да си спомни какво означаваше да спи с Ед. Но не можа. Не можа да извика никакви спомени.

Вероятно така е по-добре.

Тя помнеше, че спят от тринайсет месеца. Повече от година. Явно на нея й харесваше сексът с него, а може би не биваше да го прави. Както и да е, тя е голямо момиче, нали така? Колко лошо може да бъде? „Ти имаш кола маска на интимните места. Сексуалният ти живот трябва да е страхотен.“

Стомахът й се сви на топка. Тръпки на отвращение пробягваха по гърба й. Без значение колко позитивни мисли се въртяха в главата й — „Ти си влюбена в него; той е секси; твоята задача е да го правиш щастлив“ — тя още си спомняше оня вкус на салам.

И тези пухкави пръсти.

„Не мога да го направя“, помисли си и истински се паникьоса, когато Старки и Бенет останаха в коридора, вместо да влязат с тях в апартамента. Единствен Ед я последва вътре.

— Направи ми питие, моля те! — каза той, разхлабвайки вратовръзката си, докато се приближаваше към канапето. — Всичко, което ти трябва, е в кухнята.

Катрин погледна отчаяно широкия му гръб. Любимата му напитка беше мартини. Тя знаеше как го харесваше той и трябваше да се насили да му се подчини. Като влезе в малката кухня, тя установи, че ръцете й още треперят. Шкафовете бяха добре заредени. Когато намери каквото търсеше, погледна с ъгълчето на окото си как Ед си свали вратовръзката и сакото. Очевидно се настаняваше удобно за дълго време.

Катрин правеше напитката колкото може по-дълго и мислеше трескаво. Би ли могла да използва старото женско извинение с главоболие, което в нейния случай имаше предимството да е абсолютна истина? Ами ако каже, че е изтощена? Има бубонна чума или друго?

— Какво става с моето питие? — извика Ед нетърпеливо. Той беше включил телевизора и сменяше канал след канал.

Сърцето й подскочи, стомахът й се сви. „Времето ми изтече.“

— Идва — отговори с престорена веселост.

„Не мога да го направя“, помисли отново, докато вдигаше мартинито. Ръката й трепереше толкова много, че течността се разплиска в чашата. Мисълта за това, какво ще се случи, когато мартинито бъде изпито, я накара да пожелае да избяга с писък.

„Мисли, мисли, мисли!“

Но освен да излезе и да каже „Не и в този живот“, тя не можа да измисли нищо друго, което да свърши работа. А като се вземе предвид характерът на Ед, дори и такъв твърд отказ можеше да не е достатъчен. Тя подозираше, че той ще го приеме много, много зле.

Излезе от кухнята. Краката й бяха омекнали. Приближи се бавно до канапето, като хвърляше погледи към вратата на коридора. Старки и Бенет сигурно бяха отвън. Ако тръгне да се измъква, те ще я хванат, а Ед ще побеснее и положението й ще се влоши още повече. Както и да е, не би могла да избяга. Не би трябвало и да опитва. Този мъж й беше приятел. „Ще направя всичко, за да му угодя. Но не и това, не и това.“

Той не гледаше към нея. Цялото му внимание беше насочено към телевизора.

— Ето, заповядай — тонът й беше бодър. На устните й беше залепена усмивка. Сърцето й биеше като на уловена птичка.

— Благодаря — взе чашата от ръката й, плесна я по задника в знак на благодарност, после я погледна. — Ти не искаш ли?

— Оставих моето питие в кухнята — излъга тя, обърна се и хукна към кухнята за още няколко минути почивка. Като се държеше с две ръце за плота и гледаше Ед през широкия правоъгълен отвор между кухнята, хола и трапезарията — „Малко е сухичко, мило“ — тя изпита желание да повърне. Толкова й прилоша, че чак се уплаши.

И тогава я осени страхотна мисъл: да наводни банята. Онази до спалнята. Да затвори здраво тоалетната и да пълни с вода, да пълни — докато прелее от тоалетната чиния. Много, много вода. Цяла река, стига да можеше както при Ной и неговия ковчег да се чувстват като у дома си. „Да“.

Ед поне ще трябва да извика Старки и Бенет. А ако се справи добре, може да се наложи да дойде и водопроводчик. А тя смяташе да се справи.

Бог й е свидетел, че никой няма да празнува в спалнята тази нощ.

Набрала смелост и с няколко сухи гъби, които беше мярнала под мивката, пъхнати под колана на полата й, тя се отправи към банята.

Ед се огледа за нея. Вече беше пресушил три четвърти от питието си.

— Ела тук, мило — каза той и потупа канапето до себе си подканващо.

Тя се усмихна. Това беше едно от най-трудните неща, които някога е правила, но се подчини.

— Ей сега идвам, само ми дай минутка да се освежа.

Той май прие това, защото измърмори нещо и насочи вниманието си към телевизора. Тя бързаше през спалнята, когато мобилният му телефон звънна. Мелодията беше от увертюрата на „Вилхелм Тел“. Тя и това не помнеше.

— Барнс на телефона — каза той и тя не чу нищо повече, защото вече беше стигнала до банята и пулсът й биеше оглушително.

Като затвори и заключи вратата зад себе си, потърси напразно стол, който да постави под бравата. Огледа се преценяващо наоколо, но не видя нищо подходящо. Извади гъбите изпод полата си и се приближи към тоалетната.

Но удари с юмрук по вратата я накараха да спре. Тя се обърна с гъба в ръка, а сърцето й се качи в гърлото.

— Мила!

С широко отворени очи и забързан пулс гледаше вратата пред себе си.

— Дааа?

— Трябва да изляза. Появи се нещо неочаквано. Вероятно няма да успея да се върна тази вечер.

От нея се откъсна едно тихо: „ууф“

— Добре — каза тя.

— Обичам те, миличко.

— Аз… също… теб.

Напрежението напусна тялото й както въздух — балон. Чак коленете й омекнаха от облекчение. Тя клекна до ръба на ваната, ръката й още стискаше гъбата, и се заслуша как стъпките му се отдалечаваха, докато накрая съвсем утихнаха. После тя отпусна глава на коленете си. Телефонният звън я беше спасил. „Тъкмо говорехме за спасителния гонг…“

 

 

Тя плачеше на погребението на Лиза. Обвитият в лилаво ковчег, мъката, изписана по лицата на родителите на Лиза и на двете й сестри, хълцането на стотиците опечалени в църквата разбиха сърцето й. Тя плачеше и мислеше, че сърцето й ще се пръсне, а Бенет — представен като приятел от службата — седеше до нея на пейката с каменно лице. Както каза свещеникът, беше толкова тъжно един млад, обещаващ живот да бъде прекъснат така брутално. А мисълта, че това се случи заради нея, направо я убиваше.

По-късно, когато се смеси със семейството и приятелите на Лиза, някои от които и нейни приятели от колежа, тя още беше покрусена от мъка и едва говореше. Това си имаше и добри страни, защото тя не помнеше никого. Чувстваше се, сякаш са я изстреляли на друга планета. Някои лица — няколко от Капа Делта — бегло си спомняше. Всички останали, дори жени на нейната възраст, които дойдоха и я прегърнаха, потупаха я по рамото, й бяха непознати. Не можеше да си спомни нищо за тях.

Не че някой разбра. Тя ги прегръщаше и плачеше, разговаряше и се държеше така, както би се държала, ако беше една от тях. Но тя не беше. Не беше!

Ужасно нереално усещане. Проблемът с главата й се беше появил отново.

Докато се качат на самолета с Бенет — нейната мълчалива, неуморима сянка — за да се върнат обратно в ДС, тя беше останала без сили. Каквото и да се случваше, то беше свързано с нея и работата й с Ед, а тя не се нуждаеше чак толкова от тази работа.

Време е да смени работата и гаджето си. И да отиде на лекар. Психиатър, който да разбере какво става с главата й. Защото, наистина имаше проблем.

Когато самолетът докосна пистата на Националното летище, видяха Старки там да ги чака. Катрин го погледна и усети, че се задушава. Гръдният й кош се сви и тя трябваше да положи усилия, за да уравновеси дишането си. Заби нокти в дланите си. Мозъкът й работеше трескаво. Тя се стремеше изражението й да остане спокойно.

Когато влезе в мерцедеса, който Старки беше докарал, за да ги вземе и Бенет затвори вратата след нея, тя се почувства като животно в капан. Ако не видеше никого от тях — или Ед — щеше да е най-добре. Проблемът беше, че тя знаеше със сигурност, че няма да й позволят да им каже просто „Чао“ и да си тръгне.

Каквото и да ставаше тук, беше забъркана в него.

— Искам да отида до къщата си — каза тя ясно от задната седалка, когато тръгнаха по пътя от летището и разбра, че отиват пак в апартамента. — Трябва да си взема чисти дрехи.

Старки и Бенет (той беше на седалката до шофьора) си размениха погледи. Бенет повдигна рамене. Старки я погледна в огледалото за задно виждане.

— Добре — каза той и отново смени лентата. След минути пътуваха към Стария град.

Според часовника на таблото беше осем и двайсет и една минути вечерта, когато мерцедесът се насочи към един от паркингите до гаражите, определени за гости. Във вторник, през август, това означаваше, че Старият град беше задръстен от туристи. До десет вечерта не ставаше напълно тъмно, а дългите златни вечерни часове бяха най-хубавото време на денонощието. Температурите, както винаги когато приближаваше нощта, спадаха от невероятна жега до приятна хладина. Когато главните улици бяха пълни с туристи, алеите и задните дворове около гаражите бяха пълни със съседи, насядали около барбекю или играещи с децата си, разхождащи кучета или изхвърлящи боклука. Веселите гласове на щастливи хора я накараха да осъзнае колко нещастна и на ръба на отчаянието е тя. Мирис на печено месо — обонянието й определено се беше върнало — се носеше във въздуха. Катрин осъзна, че е гладна. Последното си ядене (храната в самолета) беше оставила почти недокоснато.

Обаче храната не беше на дневен ред в момента. Тя бръкна в чантичката си за дистанционното за гаража, отвори вратата, мина през гаража покрай колата си и тръгна към задния вход на къщата. Най-близките дворове бяха празни. Една катеричка на клена църкаше, по всяка вероятност към един лаещ златен ретрийвър надолу по улицата. Старки и Бенет образуваха солидна стена от мълчаливи костюми зад гърба й. Безпомощна да си помогне сама, тя хвърли поглед към къщата на Дан. Завесите бяха спуснати. Той не си беше вкъщи.

Главата й забуча отново. Не трябва да мисли за Дан.

Отключи новата задна врата и се мъчеше да не мисли за убийството на Лиза, а само за настоящето. Тръгна по онези прокълнати плочки и се отправи към стъпалата.

— Смятам да си взема един душ — каза тя, като се спря на първото стъпало да погледне безизразните лица на своите две сенки, намиращи се точно зад нея. Досега ги беше считала за тъмничари, а не за бодигардове. — Защо не седнете в хола и не се настаните удобно? Когато се преоблека, ще сляза долу.

Мъжете си размениха погледи. Старки повдигна рамене и двамата се отправиха към хола. Катрин тръгна нагоре по стъпалата, едва сдържайки въздишка на облекчение. „Забрави душа.“ Вече беше се къпала сутринта. „Забрави и за преобличането.“ Нямаше време и за това. Впрочем, черните панталони на Армани, които носеше с бяла тениска и обувки с деколте, си бяха много добре. Свали сакото си и изглеждаше ежедневно облечена. Ако го облече отново, ще може да отиде, където си поиска. Това беше хубаво, универсално облекло, в което би могла да прекара цял живот.

А тя смяташе да направи точно това. Ако остане тук, ще трябва да си има вземане-даване с Ед. Той нямаше да е щастлив, когато тя го зареже, но това не бе най-лошото. Беше сигурна, че нещо се е променило в нея, съзнанието й не е същото както преди седмица. Тя предположи, че сблъсъкът със смъртта предизвиква такива промени. Както и да е, нейната връзка с Ед вече приключи.

Нямаше начин, независимо от обстоятелствата, да спи отново с него.

Само при мисълта за това й се доповръща.

След като изрита Ед, работата й ще се превърне също в история. Със сигурност той няма да я иска вече за свой личен асистент. Но пък и идеята да прекара дори само още един ден като сътрудник на властен мъж — на който и да е властен мъж — беше повече от ужасна. Тя искаше повече от живота.

Освен това около нея витаеше призракът на „Някой се опита да ме убие“.

Без Старки и Бенет — които ще си отидат с Ед — беше уязвима. Не си правеше илюзии за това. Бяха я последвали два пъти. Какво казваше пословицата за един път стомна за вода, два пъти стомна…

Най-простото и очевидно решение на въпроса беше да направи това, което си беше намислила още в първия момент, когато дойде в съзнание в болницата: да се качи на колата и да кара далеч, далеч от тук.

Тя грабна чисто бельо и чиста светлосиня тениска от спалнята си, напъха ги заедно с обувките си — да се клатушкаш на токчета, не е за предпочитане, щом мислиш да бягаш — в чантичката си и тръгна обратно по стъпалата надолу.

Телевизорът беше включен, тя го чуваше. Дори виждаше отражението му в стъклото на картината със залеза в коридора. Отражението не беше достатъчно ясно, за да види дали Старки и Бенет наистина са се изтегнали на дивана пред телевизора, но предположи, че са там. Задържайки дъха си, с пърхащо сърце и стомах, стягащ се на всяка стъпка, тя вървеше бавно към коридора и се промъкна покрай колоната на стълбището, като непрекъснато държеше под око вратата на хола. Телевизорът гърмеше — те гледаха бейзболен мач. Това беше добре. Катрин беше нащрек, изострила всичките си сетива, а звуците от тълпите на телевизора, приветстващи кой знае какво, изпълваха ушите й. Босите й крака не вдигаха шум по твърдия под. В кухнята нямаше никой и тя я прекоси бързо като рак — горещ пясък. Плъзна се към пералното помещение, сърцето й се беше качило в гърлото. Позволи си бърз поглед през рамо — нищо — и отвори задната врата. Всяко щракване и скръцване беше страшно като вик.

Нищо не стана. Никой не дойде. Като я затвори зад гърба си — внимателно, внимателно — излетя надолу по стъпалата и тръгна по пътеката към гаража с ключовете в ръка. През цялото време се оглеждаше страхливо. Тихата златиста вечер, веселите звуци и приятните миризми бяха изчезнали. Всяка частичка от съзнанието й беше фокусирана върху бягството. Почти всяка.

С разтуптяно сърце, дишайки прекалено бързо, отвори вратата на гаража, затвори я зад себе си, втурна се към колата си и влезе вътре, като заключи вратите. Поради разсеяност, беше оставила люка над главата си отворен. С треперещи ръце пъхна ключа в гнездото и запали двигателя. И потегли.

„О, господи, успях, успях.“

Имаше твърде много хора навън и тя не можеше да бърза, както й се искаше. Алеята беше твърде тясна, настилката — твърде неравна. Трябваше да внимава за хлапето, удрящо топка за тенис по стената на гаража надолу по улицата и за дребната стара дама, която теглеше количка, натоварена с плодове и зеленчуци към двора на съседа си. Катрин се потеше въпреки включения климатик, стискаше кормилото толкова здраво, че кокалчетата й побеляха, но все пак не натискаше много газта. Поне не, докато излезе от проклетата алея.

Когато накрая стигна до „Уилкс“, трябваше да изчака цяла вечност да се включи в движението. След това с препускащ пулс и хапеща езика си, опитвайки да запази спокойствие, се вмъкна в трафика и зави наляво към магистралата. Направи това на половин квартал разстояние, преди да попадне в задръстване.

Тясната каменна улица беше пълна с коли. Катрин видя, че яркочервен местен автобус се движеше бавно по улицата и спираше пред различни магазини, за да слязат едни пътници и други да се качат. Колоната коли след него, сред които беше и тя, се движеха като охлюви. Нямаше как да го заобиколи; и другата лента беше заета. А по тротоара вървяха тълпи от пазаруващи, други седяха около малки кръгли маси и ядяха пица пред любимия им „Йе Олде Пицери“, някои просто се разхождаха. Тя се сети какво представлява групата от около трийсет души, защото дегизираният гид носеше табела.

Ако трафикът не се размърда скоро, тя ще получи инфаркт и ще стане част от атракциите на призрачната обиколка.

Пулсът й се ускори. Стомахът й се сви на топка, толкова се сви, че чак я заболя. Но нищо не можеше да направи. Единственото нещо, което можеше да прави, беше да седи там, да пълзи, доколкото позволяват обстоятелствата. Дори не натисна клаксона.

Цялата колона от коли спря, този път за добро, тъй като автобусът направи широк завой и бавно, спокойно, зави надясно на кръстовището на върха на хълма.

Някой рязко почука по стъклото до нея.

Тя завъртя глава и за свой ужас се оказа очи в очи с Бенет.