Карън Робърдс
Обсебена (18)

Глава 17

— Изкарах си акъла от тревоги по теб — извика той. Катрин изтръпна пред изблика на гняв, който беше толкова гръмогласен, че почти заглуши телевизора и пред мисълта, че Старки и Бенет ги слушаха. Тя си представяше как те се подсмихват самодоволно в съседната стая — Ед често ги използваше за боксова круша. Те биха били щастливи сега тя да е на това място. — Къде, по дяволите, беше?

„Помни, че Ед винаги е прав. Стреми се да му угодиш. Бъди смирена. Подкрепяй го. Съгласявай се с всичко, което казва. Приемай каквото предлага. Твоята задача е да го правиш щастлив.“

Всичко за тяхната връзка с Ед за миг премина през съзнанието й. Тя познаваше тази връзка, знаеше, че той е доминиращият, а тя е тази, която се подчинява. Спазваше тези правила от години. Можеше да продължи още малко.

Въпреки че някъде дълбоко в душата си чувстваше, че те я подлудяват.

— Съжалявам — каза помирително. Той все още я гледаше с широко отворени очи — кафяви, с тежки клепачи, потъмнели от яд, а квадратната му челюст беше здраво стисната. — Не исках да те тревожа. Случиха ми се толкова много неща, че… Направо откачих.

— Ти избяга от болницата — имаше много яд в гласа му. — Старки и Бенет тъкмо бяха на път към тебе, а ти взе, че избяга. Защо направи това?

— Заради полицията. Не бих могла да разговарям с тях в този момент, не разсъждавах трезво.

Той затръшна вратата зад себе си и пристъпи към нея. Удивително е колко страшен може да бъде един мъж пет фута и десет инча висок, набит, когато е ядосан, помисли тя. Сърцето й неочаквано прескочи — „страхувам се от него“ — и после влезе в нормалния си ритъм, когато думите „Ти си влюбена в него“ се появиха на мястото на първата инстинктивна реакция.

„… влюбена в него, влюбена“: Думите звучаха като ехо в главата й и биеха в тандем с пулса й, измествайки всичко друго.

Тя се усмихна и стана, за да го посрещне.

— Недей да ми бягаш вече — тонът му беше категоричен, но когато тя послушно поклати глава — „не“ — част от агресията му се стопи. Той отиде при нея, прегърна я с големите си ръце и допря месестите си устни до нейните. Целуна я страстно, макар и не толкова умело, но тя отговори с подходящ ентусиазъм.

„Езикът му е дебел като салам. И има вкус на салам.“

Мисълта, заедно със съпровождащото желание за повръщане, беше набързо преглътната поради появата на други мисли: „Той е красив и секси; бил ти е приятел повече от година, ти го обичаш. Обичаш… обичаш.“

И когато той я пусна, тя изпита облекчение.

Отпусна се на стола, за да е в безопасност. Яркото зарево на късното следобедно слънце се отразяваше в тъмните прозорци на сградата отсреща, а светлината, изливаща се през прозореца до нея, беше много силна. Тя сигурно е притеснила Ед, защото той хвърли неспокоен поглед през прозореца, после отиде и спусна завесите с бързо дръпване на шнура.

Дори и след това Катрин имаше усещането — за какво? Уязвимост? Клаустрофобия? Изолация? Нещо неприятно и ограничаващо, сякаш внезапно беше откъсната от света.

По гърба й пробягаха тръпки. Единственият източник на светлина сега беше синьото зарево на телевизора — Мишел обявяваше началото на „Пълна къща“, но Катрин вече не се интересуваше. В стаята внезапно стана студено. Тя се пресегна и включи лампата до стола й. Стана много светло. После вдигна дистанционното и изключи телевизора.

— Е, къде по дяволите беше? — Ед стоеше прав и гледаше надолу към нея, отново сложил ръце на хълбоците си и свъсил вежди. Той се надвеси заплашително, съвсем умишлено, помисли си тя.

Стомахът й се сви, пулсът й се ускори. След като хората на шерифа си бяха тръгнали, тя и Дан решиха, че ще е най-добре той да стои настрана от днешните събития. Тя знаеше, че ако Ед научи за горещата целувка, която си размени с добронамерения съсед, независимо че съзнанието й е било объркано по онова време, ще експлодира от ревност. А като си представи Ед, обзет от ревност, потръпна от страх не само за себе си, но и за Дан. И така, заради двамата беше готова да лъже, разказвайки по-голямата част от одисеята на предишния ден. Все пак перспективата, че ще излъже Ед, я правеше нервна.

Ако той разбере, последствията ще са ужасни (беше сигурна в това). Спасението тогава беше да лъже много, много добре.

— Знаеш къде бях, на хотел — тонът й беше спокоен и уверен. — Обадих ти се оттам.

Той не сваляше очи от нея.

— Как стигна дотам?

— Имаш предвид, след като едва оцелях след второто нападение в дома ми? — тя нарочно вмъкна това, надявайки се, че ще го отвлече за малко и разговорът ще потече в друга посока — там, където тя ще се чувства по-сигурна и няма да се налага да лъже. — Взех метрото.

— Толкова е просто, нали? — той поклати глава. — Не мога да повярвам, че Старки и Бенет са те изгубили. Сигурно вече не са толкова добри — изражението на лицето му омекна малко, когато погледът му се плъзна по нея. Погледна превързания й нос, насиненото й чело и установи, че наистина е била ранена. — Преживяла си нещо ужасно, нали? Съжалявам за приятелката ти. Но нашата първа задача сега е да намерим онези мъже.

Тя опита отново да го отклони:

— Имате ли някакви следи?

Видя как в следващия момент сякаш пред очите му се спусна завеса и те внезапно станаха безизразни.

— Няколко — каза той уклончиво. — Вярвай ми — ще открия тези хора. И тогава…

Катрин потръпна при мисълта за заплахата, която той не довърши. Ед имаше безжалостен, груб характер и тя лично не би искала да се сблъсква с него. С всички ресурси на Агенцията, които бяха на негово разположение, не се съмняваше, че той рано или късно ще закове виновниците. После те можеше и да не стигнат живи до правосъдните органи или до съдебната зала. Би се заклела, че вероятно няма да стигнат живи. В съдилищата цари хаос, те са обществени места, в които твърде много се залага на чувствата. Тя почти не се съмняваше, че Ед счита случая за личен и със сигурност предпочита да направи така, че престъпниците просто да изчезнат. Бам-бам.

— Хайде, разкажи ми какво направи, след като напусна болницата — стъпка по стъпка. Направо вкъщи ли си отиде? — наблюдаваше я внимателно. Гъстите му черни вежди почти опираха в носа й.

Катрин си помисли: „Той подозира нещо.“ Сърцето й започна да бие малко по-силно.

— Да.

— С какво се прибра?

Тя се бореше с желанието да си поеме дълбоко въздух и да направи дишането си по-равномерно. Но той щеше да забележи. Катрин усещаше от начина, по който я гледаше. А дишането щеше да я издаде.

— С такси — това беше лъжа, която не биваше да изрича, защото лесно можеше да се провери. Но дори и Ед да си направеше труда, щеше да му отнеме известно време. Тя се надяваше, не, молеше се, да не го направи. Във всеки случай ще лети за Кливланд рано сутринта, а той няма да е проверил дотогава. После ще има два дена почивка, преди отново да се изправи пред него.

— И така, ти напусна болницата, взе такси до вкъщи и беше нападната там от непознат крадец, който търсеше нещо, а ти не знаеш какво? — той присви очи. Стисна челюсти. — И после ми се обади. Каза ми какво се е случило, но не ми каза къде си и затвори. Това не ми хареса, мила.

Както поемането на въздух, така и облизването на устните е много издайническо.

— Бях изплашена и разстроена. Не разсъждавах трезво. Обадих ти се от хотела, както ти обещах.

— Ти ме прати за зелен хайвер онази нощ.

— Съжалявам — каза тя отново.

Очите му пронизваха нейните. Устните му бяха здраво стиснати. Явно беше, че още й е сърдит. Явно беше, че нейните прегрешения го тормозеха най-силно.

— Добре, да оставим това. Не знам по каква причина ти си избрала да се спасяваш сама, скочила си в метрото и си отишла в хотела, където те намериха Старки и Бенет. Така ли е?

Катрин го погледна право в очите.

— Е, повозих се малко в метрото, докато измисля какво точно да правя, но в общи линии, така беше, да. Помни, че бях стресирана.

— Впрочем, намерихме колата ти пред Бейю рум — нощен клуб на улица Кинг в Александрия. Добре е да го знаеш. Ще се радваш да научиш, че тя е отново в гаража ти. Предполагам, че ти и приятелката ти сте пийнали повечко и сте взели такси на връщане.

Катрин кимна, наистина не си спомняше такова нещо. Но помнеше, че с Лиза се бяха доста намокрили.

— Тогава, как стигна без кола от къщата си до станцията на метрото? — изстреля той въпроса си. — Да излезеш от къщи и веднага да хванеш такси в Стария град е толкова вероятно, колкото да намериш гърне с жълтици. С две думи, това не можеше да стане.

Но тя беше подготвена.

— Пеша.

Видя как той преценяваше на ум разстоянието между къщата и най-близката метростанция. Беше убедена, че разстоянието е доста голямо, но може да се измине пеша. Съдейки по изражението на лицето му и той беше дошъл до същото заключение.

С други думи, поне засега историята й беше минала.

— Добре, ставай — тонът му беше грубичък.

Тя го погледна с изненада.

— Ставай! — нареди отново. Наведе се и като постави ръка под лакътя й, я изправи на крака. — Връщаме се в къщата ти и ще ми покажеш всичко как точно се е случило. Искам най-малките подробности. Искам да знам всяка стъпка на онези задници. Искам да ми предадеш всяка тяхна дума. Всяка дума, чуваш ли ме?

Катрин замръзна пред тази перспектива. Тя инстинктивно се опитваше да освободи лакътя си от хватката му.

— О, моля те, не мога да отида там сега. Главата ме боли…

Тя го погледна, но лицето му беше строго.

— Вече ми загуби цял ден с тази твоя глупава замаяност. Имам намерение да намеря онези палячовци, и то скоро. Не мога да оставя следата да изстине.

„Съгласявай се с всичко, което предлага той.“

Не искаше да вижда онази къща отново. Но спря да опитва да се освободи. Вместо това нарочно отпусна ръката, която той държеше много здраво сега, и кимна.

— Добре, Ед — каза тихо.

Следващите два часа бяха ужасни. Двамата тръгнаха за къщата й, следвани от Старки и Бенет. Интериорът й се струваше чужд, но поне беше го виждала вече. Това, което я подлуди, беше, че разпилените рози и счупената ваза ги нямаше, а входът беше отново безупречно чист. Катрин намери това за толкова изнервящо, че реши да попита.

Ед изсумтя:

— Извиках хора, за да изчистят. Мислиш ли, че ще оставя нещата на полицията, преди аз да разбера какво става? Достатъчно е, че нашите хора влязоха тук твърде късно първия път. Местните селяндури вече претърсиха цялата къща, преди нашите хора да дойдат и да подсигурят мястото. Тогава се оказа, че можем да направим само едно — да изчистим след тях — той хвърли тъмен поглед към Старки. — А това никак не ми хареса.

— Дойдохме тук веднага след като получихме сигнала — запротестира Старки.

Ед изсумтя.

Радостна, че има логическо обяснение за странната способност на къщата да изглежда винаги, сякаш нищо лошо не се е случвало в нея, Катрин поведе мъжете с нежелание към кухнята и пералното помещение. Няколко малки дупки от куршуми зееха в стените. Самите куршуми бяха извадени. Имаше одраскано, също от куршум, на единия ъгъл на сушилнята. Задната врата беше заменена с нова. Когато Ед предположи, че вторият натрапник е минал през предишната врата, която те бяха свалили от пантите и я преглеждаха прецизно в лабораторията, защото ключалката й беше счупена, Катрин не го поправи, въпреки че тя знаеше по-добре. Надяваше се Дан да не е оставил отпечатъци по нея или поне да не могат да разберат на кого са. Да държи Дан настрана от случая, беше много по-важно за нея, отколкото да докладва точно. Катрин не искаше и да си помисли дори каква ще е реакцията на Ед, ако разбере за Дан. Тя изстина при тази мисъл.

Колкото пъти погледнеше надолу към пода, толкова пъти я пробождаше болка в главата. Плочките наистина бяха шестинчови квадрати. Но докато разказваше на Ед за нападението, довело до смъртта на Лиза, тя все виждаше в съзнанието си дванадесетинчовите теракотени квадрати от онази нощ. Въпросът, който не й излизаше от ума, беше: „Как може да се подмени цял под?“

Това толкова я вълнуваше, че тя дори попита Ед спонтанно, дали не са подменили и плочките при съботното почистване. Той погледна Старки.

— Плочките не бяха счупени и нямаше много кръв по тях. Ние само ги почистихме — отговори Старки.

Добре, време беше да се разкрият картите. Проблемът беше, че почистването не би могло да промени дванайсетинчови плочки в шестинчови. Тя се опита да изхвърли несъответствието от съзнанието си. Въпреки големите й усилия обаче, нещо я гризеше: видът на онези дванайсетинчови плочки не я напускаше. И това не беше единственото нещо. Въпреки дълбокото й убеждение, че първите нападатели са търсели нещо друго, тя не го каза на глас. Всеки път, когато си припомняше какво бяха казали убийците на Лиза, какво бяха направили, тя стигаше до фикцията, че не вярваше да са търсили сейфа заради скъпите бижута от снимката в „Поуст“, които вероятно са били там. Защо? Инстинкт ли? Не можеше да определи със сигурност. Всичко, което знаеше, беше, че някакъв вътрешен сензор в мозъка й я предпазваше от това да сподели истинското си мнение. Другият проблем беше, че Ед знаеше, че те не са търсили бижута. Виждаше го в очите му, усещаше го в гласа му. Но той се преструваше, че мотивът на нападателите са били бижутата.

Сякаш и двамата играеха странна игра. Но той не знаеше, че тя играе. А тя знаеше, че не бива да му се разкрива. Само мисълта, че може да бъде разкрита, я плашеше.

Що се отнася до второто нападение, той изглеждаше толкова озадачен, колкото и тя.

До десет часа бяха прекарали времето в къщата само с една малка почивка, за да поръчат китайска храна. Катрин беше изтощена, стомахът я болеше. Главата й бучеше. Беше емоционално изстискана и безчувствена.

Искаше да се махне от тази къща и от Ед повече от всичко друго на света. Той беше неумолим, проверяваше всичко, което тя казваше, измъкваше всякакви подробности, после настояваше за още и още.

Накрая Ед приключи и й позволи да се качи горе и да си вземе малко дрехи за Кливланд. Дори и гардеробът й беше пренареден — дрехите бяха окачени отново, но в различен ред — не й отне много да си събере багажа. Трябваше да е в черно. Тя намери малка чанта, висяща в дъното на гардероба и я взе, за да си сложи нещата в нея. След това се стегна и отиде в спалнята за гости.

Леглото беше оправено, гардеробът, чекмеджетата и банята бяха изпразнени. Нищо не напомняше за Лиза.

Като стоеше там и оглеждаше стаята, където Лиза си беше легнала щастлива само преди две нощи, тя мислеше, че трябва да изпитва огромна мъка по убитата си приятелка, но не изпитваше. Не чувстваше нищо. Паметта й се беше върнала, но не и емоциите.

Все пак смяташе да направи това, което една вярна приятелка трябва да направи — да се увери, че вещите й ще пристигнат при близките й непокътнати. Само че вещи нямаше.

— Какво стана с нещата на Лиза? — попита тя, когато слезе долу. Тримата мъже стояха в хола и се виждаше, че Ед нарежда нещо на другите двама. Ед млъкна и всички я погледнаха, докато слизаше по стъпалата с чантата на рамо.

Не трябваше да е гений, за да се сети, че не биха искали да ги чуе.

— Накарах да ги опаковат и изпратят на семейството й.

Ед кимна към Старки, който пое чантата от ръцете й.

Ед не се беше противопоставил, когато тя му каза, че възнамерява да отиде на погребението на Лиза, при положение че вземе Бенет със себе си, понеже Старки му беше необходим. Катрин не се възпротиви. Подозираше, че той иска тя да замине, за да не говори с полицията (която разследваше смъртта на Лиза и влизанията с взлом) по възможност още известно време. Може би докато полицаите не се откажат сами да я разпитват и да оставят престъпленията в девета глуха, което бързо се случваше в ДС, където имаше много голяма престъпност.

— Мислех, че така ще е по-добре за тебе. Готова ли си да тръгваме?

Катрин кимна и той пъхна собственически ръка под голия й лакът. Тя беше прекалено топла и потна, а когато той потърка гальовно копринено меката вътрешна част на ръката й с възглавничката на палеца си, тя потръпна. Не издърпа ръката си и той продължи да я подкрепя, докато излизаха през вратата и вървяха по сенчестата алея до мерцедеса, паркиран до тротоара. Старки и Бенет ги следваха мълчаливо.

Беше красива, топла лятна нощ, небето беше обсипано със звезди, а извитата като нокът луна се отразяваше в черните води на Потомак. Старинната улична лампа на ъгъла излъчваше жълта светлина. Тихото шумолене на реката се нарушаваше от плисъка на малки вълни в речния бряг, предизвикани от осветена лодка ресторант, натоварена с туристи и плаваща нагоре срещу течението на реката.

От лодката се чуваше музика и глъчка. Близките заведения и магазини бяха затворени, което означаваше, че трафикът тук е много слаб. Само няколко пешеходци вървяха по тротоара, повечето — от другата страна на улицата, тъй като идваха от ресторантите около Уотърфронт парк. От него се носеше слаба бяла светлина, излъчвана предимно от лампичките на коледната елха на входа на парка.

Докато Старки й отваряше задната врата на мерцедеса, тя си позволи да хвърли поглед към къщата на Дан: беше тъмна.

„Къде ли е?“ Въпросът изскочи в съзнанието й неочаквано и веднага я заболя глава. Не можеше да мисли за Дан сега. Беше твърде опасно. Трябваше да се концентрира върху Ед в момента.

Катрин влезе отзад и се плъзна по гладката кожена седалка, а Ед седна до нея. В колата беше тъмно и засенчено. Долови лек тютюнев аромат, който не беше усещала преди и разбра, че обонянието й се връща постепенно. Ед ненавиждаше цигарите и ако миризмата беше по-силна, щеше да откаже да се вози в колата.

Когато Старки — той шофираше — и Бенет влязоха отпред, Ед сложи ръка на коляното й. Като гледаше пълната му ръка с бледи, заоблени пръсти, на Катрин й се прииска да я отблъсне. Но не го направи. Ръката продължаваше да лежи на коляното й и леко, почти разсеяно, да го гали, а тя стискаше здраво зъби. Слава богу, носеше дълга пола.

Беше сигурна, че отиват в апартамента, за който Ед й беше казал, че Агенцията понякога използва за гости. Не беше й предложил да я отведе в неговата къща Ембаси Роу вероятно защото не искаше да дава на Шарън козове за и така вече утежнените преговори по развода и тя му беше благодарна за това. Но когато влязоха в подземния гараж отново, вместо да влязат в колата му, те се качиха на асансьора. Катрин имаше лоши предчувствия за плановете на Ед за вечерта.

Тя му беше приятелка. Вероятно той имаше намерение да спи с нея. Когато това й дойде на ум, тя се стегна.