Карън Робърдс
Обсебена (17)

Глава 16

Електричеството, генерирано от тази лека, нежна целувка беше толкова силно, че то сякаш запали въздуха. Тя замръзна за миг, абсорбирайки интензивността му и позволявайки му да премине през нея. Той я целуна втори път, устните му галеха нейните едва-едва, но това накара сърцето й да прескача, а краката й да омекнат.

Катрин знаеше, че не би трябвало да иска всичко това, не би трябвало да иска и него. Но тя го искаше.

Най-накрая той пусна китките й, като плъзна ръце по дланите й и преплете пръсти с нейните, разпъна тялото й, но продължи да го държи в плен под себе си и да я целува. Тя не извърна лице, не се възпротиви и не го отблъсна — не искаше, въпреки че с малкото останала част от мозъка си знаеше, че би трябвало да го направи. Вместо това впи пръсти в неговите, изви тяло под него и го погледна. Изгаряше от желание. Сърцето й отмерваше с бавни тъпи удари. Тялото й се стегна в тръпнещо очакване. Катрин се опитваше да запази самообладание, да се контролира, да не забравя, че беше въвлечена в някаква престъпна игра, която не разбираше и в която участваше и той (беше сигурна в това). Той вероятно беше опасен, а тя сигурно не му се е доверявала преди, но това нямаше значение сега.

Плъзна език между устните му и телата им се преплетоха. Точно така.

Отказа се да разсъждава, издаде слаб звук, стисна пръстите му и го целуна на свой ред.

Той я остави да води, да го целува и тя жадно впи устни в неговите топли и завладяващи устни (той си играеше, целувайки я); пулсът й ставаше все по-забързан, докато накрая тя вече усещаше как кънти в ушите й. Тялото й се стегна и започна да гори. Устните му бяха сухи, топли и твърди; тя толкова дълго беше го желала, че когато това най-после се случи, не можеше да му се насити.

„Винаги съм го искала.“

Катрин не знаеше как е възможно това, но беше сигурна, че е истина. Това беше единствената ясна мисъл, която изплува от замъгленото й съзнание. Като дишаше учестено и се държеше здраво за ръцете му, сякаш щеше да падне, тя притисна стегнатите си гърди до неговите, близна го по устните и забрави за всичко друго на света, освен за това, което се случваше в момента и това, как се чувстваше с него. Устата му беше гореща, влажна и вълнуваща и тя не можеше да му се насити…

В този миг той прекъсна целувката, отлепи устни от нейните и пое въздух.

— Исусе! — гласът му беше нисък, дрезгав. — Не бива така.

Но дори и да мислеше така, той не се и помръдна, за да промени нещата. Пръстите му все още стискаха нейните, а твърдото му тяло я притискаше към листата. Той дишаше учестено. Тя усещаше как бързо се надигат и свиват гърдите му, притиснати до нейните. Отвори очи и видя, че той беше затворил уста, стиснал челюсти, присвил очи, блестящи на лунната светлина. Силна червенина премина по скулите му. Лицата им бяха толкова близо, че тя усещаше топлия му дъх по бузата си — толкова близо, че тя можеше само да вдигне леко глава и да докосне устните му със своите отново. Но по някаква неясна причина, която тя дори не си направи труда да изясни, не го направи. Искаше той да я целуне. Искаше той, а не тя да загуби контрол. Искаше той да подивее от желание по нея. Толкова го искаше, че практически вече гореше от желание и започна да прави леки секси движения под него, въпреки че той не реагираше. Заравяше крака в мокрите листа.

Нямаше съмнение, че той я иска. Беше настръхнал. Тя усещаше безпогрешно доказателството за това с цялото си тяло. Всеки мускул от тялото му беше опънат. Но изненадващо, той не направи нищо. Вместо това лежеше неподвижно и очевидно водеше вътрешна борба, за която тя само можеше да се досеща.

— Тогава ме пусни — каза тя предизвикателно.

Той плъзна поглед по лицето й, спря се на устните й, задържа се там. Устата й пресъхна. Сърцето й биеше, сякаш беше пробягала няколко мили. Брадичката й сама се вирна. Устните й се разтвориха и мълчаливо го подканиха.

Очите му блестяха от желание.

— Правиш нещата да изглеждат по-лесни — иронията в гласа му отговаряше на извивката на устата му.

Преди дори да започне да си задава въпроси като „защо?“ и „как така?“, той наведе глава и впи устни в нейните.

Чувствеността на целувката я замая. Целуваше я със страст, с горещо нетърпение, което я накара да омекне и да затрепери отвътре. Тя забрави всичко друго на света, освен него, а страстта експлодира между тях като запалителна бомба. Дан докосна устните й със своите и плъзна език между тях, пъхна бедро между нейните и успя да разбие целия й свят. Той знаеше какво прави, знаеше как да събуди силно желание, как да я развълнува и успя да я накара да загуби ума и дума, да пъшка и се мърда трескаво под него, за да отговори на любовта му. Тялото й трепереше, гърдите й се повдигаха, гърбът й се извиваше, когато тя го целуна с ескалиращо желание.

— Желая те! — каза той и най-после пусна ръцете й, за да я прегърне. Ръцете му бяха силни и твърди и я обгръщаха все по-здраво. Усещаше големите му и топли длани през мократа си тениска, когато галеше гърба й. Със силно биещо сърце, ускорен пулс, все още целувайки го страстно, тя плъзна ръце с удоволствие по гладката сатенена кожа на раменете и гърба му. Беше топла и леко мокра от дъжда и от пот. Мускулите му бяха пълни със сила и с такава мъжественост, че вътрешностите й станаха на желе и единствените останали функциониращи клетки в мозъка й изгоряха.

Цялото това размекващо мозъка й желание идваше отнякъде дълбоко и нямаше значение, че той знае как да се целува и как да прегръща една жена. Това не беше важно — или поне не само това беше важно. Имаше нещо насъбрано, болезнено силна нужда, която я караше да мисли, че това, което се случва в момента, се е подготвяло отдавна.

„Кой си ти?“

Този въпрос отново избухна в ума й, но след това ръката му напипа гърдите й и всяка следа от рационално мислене изчезна в лавината от неистово желание. Дъхът й спря. Гърлото й пресъхна. Сърцето й заплашваше да излезе от гръдния й кош.

Като стенеше от удоволствие, тя обви ръце около врата му и прокара пръсти по къдравата коприна на тила му, а после се притисна в него с всичка сила.

Единственото нещо, което знаеше със сигурност беше, че искаше да е гола с него по възможно най-интимния начин. В този момент само това имаше значение.

Ръката му я изгаряше през тениската и караше зърната й да настръхват и да изпълват шепите му, цялото й тяло гореше. Извиваше се в галещите му ръце, целуваше го така, сякаш той ще умре, ако тя не го прави. Почти не забеляза кога милващата я ръка замръзна, а той се вцепени. После той отдръпна устните си и вдигна глава.

— По дяволите! — каза той с преднамерена чувственост, когато тя докосна с устни мъхестата, леко солена извивка на челюстта му.

Възклицанието му беше достатъчно, за да я накара да отвори очи и да спре да го целува. Луната отново беше изчезнала зад завеса от облаци, защото всичко наоколо потъна в мрак. Доколкото можеше да прецени, дъждът беше спрял напълно. Вятърът духаше по-силно отпреди. Въпреки че те почти не го усещаха, тъй като се намираха навътре в гората, тя чуваше свистенето му в листата на дърветата високо над главите им. Хорът на дивата природа настойчиво извиваше трели.

Той дишаше тежко. Тялото му, горещо и твърдо от желание по нея, я покриваше почти изцяло. Ръката му лежеше тежко върху гърдите й и ги обвиваше собственически.

Но вниманието му внезапно беше насочено другаде.

— Какво има?

Той гледаше към мястото, откъдето бяха дошли. Както беше по гръб, Катрин не можеше да види какво гледа той, без да си нарани врата, но по втвърдяването на челюстта му и мрачната извивка на устата съдеше, че става нещо лошо. Сърцето й още биеше лудо. Тялото й още тръпнеше. Физически, тя още беше в любовната игра. Но внезапно си спомни, че светът, нейният свят поне, беше пълен с несигурност и опасности.

А той гледаше през дърветата така, сякаш някоя от тях току-що се беше появила.

Той й хвърли бърз поглед, когато тя свали ръце от врата му.

— Имаме си компания — тонът му беше рязък. Дан леко се повдигна.

— Кой е? — гласът й беше писклив от страх. Тя се огледа, но не видя нищо, освен тъмнина и дървета.

— Хайде.

Той стъпи на крака, протегна ръка, за да й помогне да се изправи. Тя я пое и се изправи бавно до него, после внезапно я прониза хлад, защото проследи погледа му и видя две кръгли, подскачащи светлини, всяка с размер на детски аспирин. Фенерчета. От тази страна на пътя и идващи към тях. Бледите лъчи си пробиваха път през тъмната гора във вид на бавно носещи се щрихи, осветявайки дървета и клони и бляскавите мокри листа, които покриваха всеки инч от земята.

Като ги видя да приближават, тя потрепери. Инстинктите й викаха: „Бягай!“, но Дан не помръдваше. Тя го стисна здраво за ръка, а в отговор пръстите му се извиха силно под нейните и той я придърпа загрижено по-близо до себе си. Дишайки тежко, тя се облегна на топлото му мускулесто тяло и стисна ръката му, сякаш беше спасително въже. Не откъсваше поглед от приближаващите светлинки — докато накрая осъзна, че Дан не се помръдваше и не предприемаше нищо в защита. Неподвижен като огромните стволове наоколо, той просто стоеше там и гледаше фенерчетата как се приближават. Лицето му сякаш беше изваяно от камък.

— Ти знаеш кой идва, нали? — питаше тя и го гледаше с широко отворени очи. От настъпващата паниката гласът й звучеше пронизително. Пое си въздух, грабна ръката му и я разтърси. — Кажи ми истината.

— Не трябва да се страхуваш — Дан говореше тихо и успокояващо. Хвана я за китката и я придърпа към гърдите си, погали я с ръка. Когато тя го погледна ужасена, той я целуна силно и бързо. — Няма да позволя да ти се случи нищо. Повярвай ми.

— Не! — каза тя, обезумяла. Светлинките вече бяха на един ярд от тях. Пулсът й препускаше, стомахът й се свиваше. Вкусът на страха — кисел като оцет, както се увери неотдавна — дразнеше устата й. — Не ти вярвам.

Един поглед наоколо й показа, че нямаше никакво време. Вече се виждаха високите тъмни силуети на мъжете, носещи фенерчетата. Ясно беше, че това е последният й шанс да избяга. Блъсна го по гърдите, за да се освободи, но разбра, че е по-бърз. Той нямаше намерение да я пусне да избяга.

— Какво правиш? — викаше тя, докато се опитваше да се освободи. От страх гърлото й пресъхна, сърцето й заби лудо. — Дан…

— Всичко ще е наред — каза той.

А после мъжете ги настигнаха и беше твърде късно.

 

 

Когато Катрин се събуди на другата сутрин, беше почти десет часът. Тя се чувстваше много по-добре — по-силна, по-спокойна, в по-добър синхрон със себе си и с целия свят. Като се оглеждаше в огледалото в банята на стаята й в „Ембаси суит“ хотел, където Дан я беше откарал снощи по взаимно съгласие, след като обясни на двамата служители от офиса на шерифа (те бяха мъжете с фенерчетата в гората), че алармата на бунгалото се е включила случайно, Катрин успя да се успокои, че момичето, гледащо я от огледалото, е самата тя. Сега си спомни драстичната диета, която беше премахнала всички излишни извивки по тялото й, спомни си, че оправи зъбите си и подстрига и боядиса косата си. Дори си спомни, че всяка седмица ходеше до „Мистичен тен“, за да не изглежда толкова старомодно бледа. Ако вчерашните проблеми с паметта са били вид странна амнезия, е, тя е била временна и вече е излекувана.

Добрият сън бе свършил чудеса. Беше помогнал да осъзнае, че снощните страхове са били резултат от удара по главата и преживяния шок. Да види скъпата си приятелка убита пред очите й и да бъде нападната и тормозена два пъти в собствения й дом — това бе достатъчно да изкара всеки извън релси.

Но сега тя беше предишната Катрин. Дори дишаше по-добре, въпреки че възнамеряваше да държи превръзката, докато носът й заздравее напълно.

Взе си душ, изсуши си косата, сложи си обичайния грим, облече си тюркоазна блузка и красива лятна пола, които измъкна от торбата, нахлузи елегантните си сандали, оправи пръстена си, който се въртеше на пръста й поради сериозното отслабване, и докосна ушите си, за да се увери, че обиците си бяха на мястото. После извади телефона си от чантичката и набра един номер. Обади й се гласова поща, тя остави съобщение и затвори. Към стаята имаше малък кухненски бокс. Катрин си направи кафе и с чаша в ръка седна и зачака.

Не й се наложи да чака дълго. Чукането по вратата беше рязко и настойчиво. Тя спокойно стана от стола до прозореца, вдигна чантичката и торбата си и пресече малкото коридорче до вратата. След бърз и внимателен поглед през шпионката, отвори вратата и се усмихна на двамата мъже, които я чакаха в коридора, застлан със зелен килим. Радваше се, че си ги спомня вече. Те бяха разследващи офицери от ЦРУ и за разлика от повечето надути пуяци от Управлението докладваха директно на Ед. Бяха предимно неговите момчета за специални поръчки. Връзките й с тях бяха по-скоро професионални, отколкото приятелски — мислеше си, че те сигурно не одобряват това, че тя спи с шефа — но ги виждаше по няколко пъти на седмица през последните две години. Том Старки беше по-близо до вратата и очевидно точно той беше почукал. Беше около трийсетгодишен, шест фута висок, с широки рамене. Добре сложен, облечен в морскосин костюм с бяла риза и червена вратовръзка. Имаше квадратна челюст, красиво лице, много ниско подстригана коса, вероятно кестенява, но не беше израсла достатъчно, за да й се види цветът; под сакото му имаше лека издатина и Катрин знаеше, че това е пистолетът му, закачен на презраменен кобур, без който той никъде не ходеше. На няколко стъпки зад него стоеше Джордж Бенет, може би с пет години по-стар и половин инч по-висок, с по-тъмна кафява коса и по-светло лице, но по всичко останало приличаше на Старки, сякаш бяха братя. Може би си приличаха толкова заради костюмите, помисли си Катрин. И Бенет носеше морскосин костюм и бяла риза, само вратовръзката му беше на светли райета. Добре сложените мъже с къси коси и облечени в костюми могат да изгубят индивидуалността си, ако ги гледаш непрекъснато. Ясно е, че след като тя е в центъра на разследването им сега, е била резидент на света на Азбучната Супа от дълго време.

— Добро утро, госпожице Лоурънс — каза Старки любезно, сякаш не беше прекарал последните двайсет и четири часа в трескавото й търсене. Тя знаеше, че е така, без някой да й е казвал. Сигурно Ед е бил разстроен от изчезването й. А когато Ед е разстроен, Старки и Бенет имат много работа. Те, без съмнение, са опрали пешкира.

— Добро утро — отговори тя. Нито един от двамата не се усмихна и тя разбра, че не беше най-любимият им човек в момента. Добре, така да бъде. Тя беше направила това, което в оня момент беше счела за нужно да направи. Въпреки че сега съзнаваше колко излишна е била паниката й.

Старки взе торбата от ръцете й и затвори вратата.

— Оттук — каза Бенет и тя тръгна след него, без дори да попита къде отиват, а Старки пое след тях. Всъщност нямаше значение къде отиват. Като се върна тук и се обади по телефона, тя се беше оставила в ръцете на Ед, а Старки и Бенет бяха тук като негови представители. Те я водеха там, където Ед им беше заповядал и на нея не й трябваше да знае повече.

Ед беше нейният приятел. Можеше да му се довери.

Стаята й беше на третия етаж. Слязоха с асансьора и я наблюдаваха като грижовни бавачки, докато тя оставяше ключа на рецепцията.

— Господин Барнс е на събрание — каза Старки, докато я настаняваше на задната седалка на голям черен мерцедес, който чакаше до една от вратите на хотела. — Каза да ви уведомим, че тази вечер ще бъде с вас.

Катрин кимна и той затвори вратата от нейната страна. Той и Бенет седнаха отпред. Старки караше. Гумите съскаха, климатикът мъркаше, но нямаше никакви други шумове. Никой не проговаряше, откакто бяха тръгнали от хотела — един от веригата хотели, разположени в Гарфийлд Хайтс, в по-бедната част на югоизточен Вашингтон, близо до военноморския музей — главна туристическа атракция, но беше заобиколен от порутени жилищни блокове, евтини ресторанти с национални кухни, евтини магазини, няколко реставрирани стари къщи, създаващи впечатление на постепенно съживяване на стария начин на живот.

Тя си спомняше, че беше избрала хотела, защото там можеше да плати в брой. Страхуваше се, че ако беше използвала кредитни карти, щеше да докара Ед в хотела за един час. А тя имаше нужда да бъде сама, да помисли, да поспи.

Почивката много й беше помогнала. Обърканите й мисли се бяха подредили. Тя отново беше предишната Катрин.

След няколко минути бяха на магистралата, водеща към ДС. Като гледаше към града, Катрин забеляза океан от сивота — бетон и стомана. Навсякъде, докъдето й стигаше погледът, се простираше мрежа от здания. Въпреки че все още не беше неделя обед, Вашингтон беше град с много хора, посещаващи неделната литургия (политици, които се надяват да впечатлят избирателите си и много държат на публични изяви), и движението беше натоварено както обикновено. Предимно туристи. Когато пресичаха река Анакосита, Катрин погледна към стъклената й зелена повърхност и видя, че лодките са навън в пълен състав: малки лодки, пъстри като пойни птички, плаващи на зигзаг, за да хванат бриза; големи моторни лодки, свистящи под собствените си двигатели, баржи, носещи товар, пухтящи равномерно нагоре по течението. Небето беше яркосиньо, облаците — бели и перести. Единствената следа от снощния дъжд беше влагата. Горещината бе непоносима, мислеше Катрин, докато Старки отбиваше към подземния гараж на един от анонимните високи блокове — запазена марка на централната част на града. Намери място и паркира. Тя трябваше да спре с разсъжденията, защото тръгнаха към асансьора на няколко ярда от тях, който буквално ги изстреля към небето. Слязоха на дванайсетия етаж и тръгнаха по тесен, застлан с дебел килим, коридор. От двете му страни имаше широки големи врати. Когато стигнаха до третата врата вляво, Старки извади ключ, отключи я и посочи на Катрин да го последва.

Тя влезе след него в малък вестибюл, който водеше към средно голям хол. Насреща се виждаше стена с голям прозорец. Завесите бяха дръпнати и вътре се просмукваше светлина. Холът беше всъщност квадратна кутия, обзаведена с голямо канапе с тапицерия на златисти, кремави и кафяви райета със златисти табуретки в същия стил от двете му страни. Над канапето висеше само един пейзаж в позлатена рамка, а голям плазмен телевизор изпълваше стената отсреща. Голям кремав килим покриваше стаята от стена до стена. Апартаментът имаше само една спалня, баня с преддверие и малка, но добре оборудвана кухня с ниша за хранене. Катрин забеляза всичко това, докато вървеше след Старки, който внасяше торбата й в спалнята.

— Чий е този апартамент? — попита Катрин, когато Старки пусна торбата на земята. — На Ед ли е?

Той само повдигна рамене и Катрин разбра, че няма да получи отговор. Дори и да знаеше, Старки би решил, че Ед трябва да й каже. Старки и Бенет бяха несъмнено дискретни и лоялни.

— Има храна в кухнята — каза Старки и се обърна да си върви. — Или един от нас ще се погрижи да ви донесе, ако предпочитате. Господин Барнс ни нареди да не ви оставяме сама — той я погледна с укор. — Не можем да ви пазим, ако не сме с вас.

Катрин кимна. Наистина не искаше Старки и Бенет да са й врагове, затова реши, че е по-добре да започне да възстановява нарушеното равновесие.

— Знам, разбирам — опита да предаде нотка на разкаяние в тона си, но за нейна изненада това й коства доста усилия. В емоционално отношение все още имаше проблеми. — Вижте, съжалявам, че ви се измъкнах в болницата. Мисля, че след всичко, което ми се случи, главата ми не е съвсем наред.

— Това беше лоша шега. Още от самото начало ние се страхувахме, че сте отвлечена. Докато не се обадихте на господин Барнс.

— Не ми е минало през ум — каза тя. Старки само я погледна накриво и тя се отказа. — Знаете ли, гладна съм, а не ми се готви.

— Какво ще кажеш за хамбургери или такос?

Всъщност Старки изглеждаше по-приятелски настроен отпреди, значи малката й реч е свършила добра работа, реши Катрин. Понякога хапваха на крак близо до офиса, когато имаше много работа и тримата напускаха последни, изчаквайки, както и сега Ед. Въпреки това рядко чакаха заедно. Всеки имаше своя сфера и не прекрачваха границите.

— Такос — реши Катрин и Старки тръгна, като я остави сама.

След като той се върна с храната и те я изядоха, Катрин влезе в спалнята, обзаведена с вкус: имаше още един пейзаж в позлатена рамка над кралско легло и тъмнокафяви стени и пердета. Тя дръпна пердетата и пред нея се разкри просторна гледка. Като гледаше отсрещната стена и строящия се в съседство небостъргач, забеляза Конгресния център и това й помогна да се ориентира. Тя беше точно до Ню Йорк авеню, може би на улица „Л“ или „К“. Почувства се по-добре от факта, че знае къде се намира.

Седна на малкия фотьойл, тапициран със златисто кадифе, близо до изглеждащото удобно легло с позлатена допълнителна част и извади телефона от чантата си. През ума й мина списък с неща, които трябваше да свърши. Започна да ги отмята едно по едно. Първо се обади на Сю Драйвър, обща приятелка на нея и на Лиза, и я изслуша как възклицава и изказва съболезнования, молеше я да й разкаже подробности, а беше толкова мъчително за Катрин да говори за това. Накрая успя да попита за датата на погребението. Беше определено за вторник. След това се обади на Синди Парънт, приятелката, която се грижеше за Мъфи, и я попита дали ще се грижи за котката до сряда. След това си уреди полет до Кливланд, града на Лиза, за следващия ден.

Тогава пулсиращата болка в главата, за която си мислеше, че вече е отминала заедно с ирационалните й страхове, се върна. Тя изпи още един тиленол и провери какво правят Старки и Бенет. Гледаха футбол в хола и очевидно се забавляваха, въпреки че лицата им станаха безизразни веднага след като я забелязаха да стои на вратата.

Отхвърли идеята да поспи, защото в съня идваха и кошмари, а някои от тях бяха наистина страшни. Имаше нужда от нещо, което да ангажира ума й. Така че се сгуши на фотьойла, взе дистанционното от съседния стол и включи малкия телевизор, пъхнат във висок бял шкаф срещу леглото. Повторението на криминалната хроника беше на първия канал, на който попадна. Все още нямаше нищо ясно на екрана, но усещането, че гледа аутопсия или нещо по-лошо, накара стомаха й да се свие. Тя побърза да превърти всички канали и накрая се установи на повторението на „Пълна къща“. Телевизията не можеше да е по-скучна. Въпреки че беше решила да не го прави, започна да се унася в дрямка на стола, когато вратата на спалнята се отвори с гръм и трясък. Тя се стресна и се изправи рязко във фотьойла, защото Ед — спретнат както винаги в черно-сивия си костюм, бяла риза, черна вратовръзка; черната му коса беше гладко пригладена назад — влезе в стаята, спря близо до нея, сложи юмруци на хълбоци и я загледа зловещо.