Карън Робърдс
Обсебена (16)

Глава 15

Натискайки газта докрай, тя се движеше с максимална скорост. Внезапно „Блейзер“-ът поднесе, почти излезе от пътя, когато тя завъртя рязко кормилото наляво, опитвайки да избегне удар в стена от дървета. Докато даваше назад, тя гледаше трескаво през рамо и изгуби Дан от погледа си. Дори и когато гумите излязоха на чакъла, докато натискаше спирачки и след това се пресягаше към скоростния лост, тя се оглеждаше живо и го търсеше с поглед.

Не можеше да го открие.

С удрящо като ковашки чук сърце и дишайки, сякаш е бягала няколко мили, тя се обърна да улови някакво движение в тъмното. Освен леко осветените очертания на къщата, отдалечена на разстояние едно футболно игрище и големите откоси сребърен дъжд, блестящият мокър чакъл и кафявите стволове на дърветата, зелените листа, попаднали в лъчите на фаровете, всичко друго наоколо беше покрито с непрогледен мрак. Дан би могъл да бъде навсякъде, реши тя и леден страх я скова. Можеше да бяга към вратата й. Би могъл — и тук дъхът й спря — да бъде наблизо и да заема позиция на стрелец, който беше видяла в съня си, а после да се цели в нея. Би могъл…

Би могъл да е навсякъде и да прави каквото и да е, но тя не трябваше да стои и да чака.

Изгаси фаровете с наивната и безполезна надежда да направи „Блейзер“-а невидим и натисна педала на газта. Опитваше се да се отърве от калта. „Блейзер“-ът направи галантен опит да се подчини, втурна се напред, гумите зачаткаха, когато захапаха твърда земя. Резултатът беше бавно хлъзгане настрани и за свой ужас тя осъзна, че под горния слой чакъл шосето се беше разкаляло. Наведе се напред, сякаш за да помогне на колата, хвана по-здраво волана, скърцаше със зъби и поемаше накъсано въздух, заповядваше си да не се паникьосва. Насили се да забрави за препускащия пулс и отпусна газта.

Беше твърде късно. Тя се бори, за да придвижи колата напред, но задната част се удари в едно дърво. Остър звук от огъващ се метал я стресна. Едновременно с това разтърсващ удар от страната на шофьора я накара да подскочи. Не беше ранена, все още държеше кормилото, но се изви да види какво беше ударила. Веднага забеляза, че това беше голям дъб. Джипът беше още в движение. Тръгвай, тръгвай, тръгвай…

Нервна като тийнейджърка с фалшива лична карта в бар, пълен с ченгета, тя се опитваше да гледа едновременно през всички прозорци. „Къде е той?“ Усещаше инстинктивно, че трябва да натиска газта до ламарина. Но пък знаеше, че това можеше само да влоши положението. Като проклинаше под нос, а пулсът й биеше толкова силно, че беше трудно да се концентрира върху туптенето в ушите си, тя се опита да овладее адреналина и леко, леко натисна проклетия педал.

„Моля те, моля те.“

„Блейзер“-ът помръдна напред, задържа се за момент и после се дръпна назад към дървото и се удари със стържене в него. О, не! Тя задържа дъха си и се замоли за всичко, което си заслужаваше. Бавно натисна педала на газта. Този път получи един-единствен отговор: страховит звук от буксуващи в кал колелета.

С разтуптяно сърце и свит стомах, тя се изправи пред ужасната истина: не отиваше никъде. „Блейзер“-ът заседна. Би могла да го измъкне, но нямаше време. Дан щеше да я настигне след минута. Тя нямаше избор. Ако не искаше да я хване като енот в капан, трябваше да бяга веднага. Но накъде? Е, това е още една задача за решаване, каза си тя, след като загаси двигателя.

Измъкна ключа от гнездото, отвори вратата и излезе в нощта. Калният чакъл под краката й беше топъл и хлъзгав. Както ставаше през лятото, дъждът намаля — сега това почти нямаше значение, отбеляза тя горчиво. Няколко едри капки я удариха по лицето, други паднаха в локвите, които образуваха черни лъскави езерца по шосето. Луната, сребрист полумесец, надничащ изпод одеяло от големи сиви облаци, неочаквано освети всичко — включително нея и „Блейзер“-а, разбира се. Затвори внимателно (в случай, че Дан беше глух, сляп и глупав и поради това нямаше понятие къде е колата му и каква е съдбата й) вратата и натисна бутона за алармата на връзката ключове. Той й отвърна с бипкане и светлина.

„Мамка му.“

Като тръгна неуверено, Катрин се запровира между дърветата. С изключение на бипкането и святкането, заключването на вратата беше добра идея, каза си, сякаш се оправдаваше. Ако той не успееше да я отвори и се опиташе да разбере дали тя е вътре или не, щеше да загуби няколко минути. Както и да е, след като веднъж се отдалечи от „Блейзер“-а, поради тъмнината и големите пространства, сред които трябваше да се крие, тя се успокои, че е почти невъзможно да бъде открита.

С това наум, реши да не обръща внимание на слабостта в краката и замаяността в главата (която я караше да мисли за ненужно много неща), на различните болежки и наранявания, които я забавяха и решително закрачи по гъстия влажен килим от нападали листа. Тук под дърветата само отделни капки дъжд я достигаха, а и те се оцеждаха по-скоро от короните. От земята се издигаше влага, ефирна като воал от шифон — забеляза я, когато лъч лунна светлина се прокрадна през дърветата и освети околността. Въздухът беше тежък и влажен и тя беше уверена, че миризмата на влажна земя и растителност е много силна, въпреки че улавяше само малка част от нея. Сопраното на три жаби се смесваше с бръмченето на насекоми и се образуваше един неспирен хоров музикален фон. Малки очички, светещи като звездички, проблясваха, насочени към нея от висините.

Докато те са там горе, реши тя, като прибра рамене инстинктивно да не би някое животинче да реши да скочи върху нея, всичко е наред.

— Катрин! — гласът на Дан разряза като нож тъмнината, леко приглушен от разстоянието. Ако се съдеше от посоката на звука, Дан беше близо до „Блейзер“-а. Тя си представяше как той разтърсва дръжката на вратата и се опитва да види дали тя е вътре.

— По дяволите, къде си?

Въпросът беше изстрелян в нощта. Тя погледна назад и го видя. Той стоеше пред колата с една ръка на предния капак и гледаше в нейната посока. Тя беше сигурна, че гледа към нея, въпреки че беше много тъмно и можеше да различи само очертанията му на лунната светлина. Почти се спъна в един нисък клон, но успя да го заобиколи. Загубила равновесие, се подпря на коляно, но попадна на камък. Извика от болка. Викът не беше много силен, при това беше заглушен от хора на малките животинки и на вятъра, рошещ листата на дърветата над главата й, но беше рязък и висок и я накара да се свие. Наложи се да се изправи и да продължи. „Моля те, господи, той да не е чул.“ Когато пак погледна назад, Дан беше изчезнал. „Блейзер“-ът си беше още там и това й подсказваше, че тя гледа в правилната посока, но Дан го нямаше вече. Нямаше нищо пред „Блейзер“-а, само празното пространство от пътя там, осветено от луната.

Откритието, че той не се виждаше, я накара да потръпне. Все още не беше на достатъчно безопасно разстояние. Паниката я накара да побърза. Пъшкаше, дишаше тежко, но без да обръща внимание на новата болка в коляното, лъкатушеше между дърветата. Теренът стана наклонен и влажните лепкави листа правеха вървенето трудно. За щастие, имаше много малко растителност. Беше тъмно като в пещера, с изключение на местата, осветени от нежните лунни лъчи. Тя се провираше между израсли близо едно до друго дървета, застанали като безмълвни и неподвижни часовои, които се виждаха само защото големите им стволове бяха малко по-тъмни от другите дървета.

И след това се случиха две неща едновременно: тя излезе на малка осветена полянка и една ръка я сграбчи. Мигновено адреналинът й се увеличи. Пулсът й надхвърли всякакви норми. Тя изпищя. Не можа да се удържи. Беше страшен шок. Не беше го чула да се приближава поради тежкото си дишане и забързаното шляп-шляп на собствените си стъпки по влажната земя, а и поради шумовете в гората. Ето, той беше тук, Дан, тук отново, изскочил от тъмното и държащ я за ръката.

Тя се извъртя с писък и се обърна към него, но се подхлъзна и политна надолу.

— Какво, по дяволите? — започна той, като я хвана за другата ръка, за да не падне, но и той се хлъзна, когато тя инстинктивно го стисна и двамата се свлякоха.

— Мамка му.

Приземиха се в мекия килим от листа, плъзгайки се леко по него. Застанаха с лице един към друг. Тя беше по-бърза. Докато Дан лежеше и псуваше, Катрин запази присъствие на духа и се опита да се изправи на крака. Листата бяха хлъзгави като лед. Босите й крака се пързаляха и правеха изправянето невъзможно.

— Не, недей! — Дан се протегна към нея, пръстите му достигнаха ръба на тениската й, после закачиха колана на плътните й дънки, дърпаше я отзад, дърпаше я надолу. После, когато тя се удари в корема и се сви инстинктивно, той се надвеси над нея и се опита да я повали по гръб. Преди да успее да се мръдне, той се стовари отгоре й тежък като камион с цимент. Успя да издаде само едно: уууф.

— Никъде няма да ходиш!

Беше я приковал на място. Беше прекалено голям, прекалено тежък. Катрин имаше вече точно нулев шанс да се измъкне. С туптящо сърце, с препускащ пулс, опитвайки се да поеме малко въздух в смачканите си бели дробове, тя все пак се бореше за живота си.

— Махай се! — извика, като го буташе по раменете. Той беше без риза и кожата му беше топла, влажна и гладка под дланите й. Раменете му бяха толкова широки, че скриваха от погледа й почти цялото нощно небе; мускулите му бяха твърди като камък. Тя се извиваше като риба, закачена на кукичка, удряше го с юмруци, провираше краката си между неговите в отчаян и в крайна сметка неуспешен опит да го свали на колене.

— Мамка му, престани! — Дан отблъсна юмруците й, после понечи да ги хване, но не успя. Все пак пресече опитите й да го събори, като просто блокира краката й със своите.

— Остави ме на мира, пусни ме! — тя като че ли издишаше огън.

— Не, няма.

При този искрено брутален отговор тя откачи и започна да го удря, рита, щипе, а той псуваше, дърпаше се, бранеше се, доколкото може. Като наведе глава, скри топлото си, брадясало и неприятно лице в извития й настрана врат и с изненадваща атака й хвана китките и ги прикова от двете страни на главата.

— Не! — извика тя, но това беше само загуба на въздух и Катрин го знаеше. Можеше да се дърпа колкото си иска — нямаше отърване.

Най-после се отпусна на земята изтощена. Дишаше тежко — също като него. Тялото му излъчваше топлина, която проникваше през влажните й дрехи. Дан я притискаше здраво на земята. След като беше вече спокоен, погледна към нея. Лицата им бяха на около шест инча едно от друго. Беше достатъчно светло и тя разгледа лицето му. Погледите им се преплетоха. Неговите очи бяха тъмни, присвити и безизразни. Но от формата на челюстта и линията на устата му тя установи, че не беше в прекрасно настроение.

„Добре, добро момиче, добро момиче“, мислеше тя, защото и тя не беше в най-доброто си настроение. Притисната до влажната земя от приблизително десет тона мускули, се чувстваше като безпомощно коте.

— Страхливец! — заплю го тя, трепереща от яд и се опита още веднъж да освободи ръцете си, макар да й беше ясно, че това е само загуба на енергия. Пръстите му бяха достатъчно силни да обгърнат нейните китки и достатъчно силни да ги прекършат като клонки. Тялото му беше тежко и здраво като повален отгоре й ствол. Беше бясна, че е приклещена така. Съзнаваше, че е заловена и че е изцяло в ръцете му. Чудеше се какво възнамерява да прави той, какво точно става, което тя не разбира, какъв е този странен неин живот. Но откри с новопоявил се интерес, че не се страхуваше физически от него.

— Пусни ме.

— Какво, по дяволите, ти става? — гласът му представляваше ръмжене на вбесен човек. Очите му блестяха, докато я оглеждаше. — Защо, дявол да го вземе, излетя така?

— Че да не съм затворничка? Исках да си тръгна и, познай, тръгнах си.

— Открадна ми колата. Мамка му, повреди я! — той звучеше наистина разстроен. — Ти се опитваше да избягаш от мен, защо?

— О, не знам — каза тя през зъби. — Може и да не искам да бъда лъгана.

— Какво?

Той пак я гледаше, сякаш й беше израснала втора глава. Писна й вече да я гледа така. Той може и да е опасен, но не и за нея. Досега не я беше наранявал и беше уверена, че няма намерение да го прави.

При това положение, тя реши да сложи картите на масата и да види реакцията му.

— Ти не си лекар. Знаеш го, аз го знам, така че си признай.

Отговорът му не беше точно това, което беше очаквала. Никаква вина, нито яд, нито объркано признание. Нямаше напрежение или поглед встрани. Той просто я гледа една минута и после завъртя очи.

— Исусе, пак ли се връщаме на този разговор? Ти ме познаваш, не помниш ли? Ти си ми съседка. Провери дори личните ми документи.

Тя присви очи:

— Да, и знаеш ли какво си мисля? Мисля, че са фалшиви. Че всичко, което разказа за себе си, е чиста лъжа.

Той събра вежди. Лицето му се изпъна.

— Катрин…

— Не съм Катрин — озъби се тя. После бавно, като го гледаше право в очите, добави: — И мисля, че ти го знаеш. Нали? Знаеш го, нали?

— Какво? — попита той невярващо. Погледът му говореше, че я смята за луда. Ако ръцете й бяха свободни, щеше да го повали с един удар. Защото не беше луда, не беше… най-после беше сигурна, че не е луда.

Но ако беше уцелила истината, той не би реагирал така. Може човекът да е професионален актьор. Или може наистина да не знае нищо.

Или тя се беше тотално побъркала и скоро мъже с бели престилки щяха да дойдат и да я отведат.

В крайна сметка, последната възможност най-малко й хареса.

— Защо не ми кажеш какво наистина става? — въпреки че се опитваше да запази хладнокръвие, в гласа й имаше нотка на истерия. — За кого работиш? За ЦРУ? — една идиотска мисъл мина през главата й и сърцето й се сви. — По дяволите, да не работиш за Ед? — тя си пое въздух.

Мисълта беше ужасна и това трябва да се е изписало на лицето й, защото той побърза да поклати глава.

— Не, по дяволите, не. Разбира се, че не работя за приятеля ти или за ЦРУ — очите му търсеха нейните. Гласът му беше страшен. — Нямаше причина да бягаш така и искам да знам защо го направи.

— Може и да ми е омръзнала компанията ти.

— Има нещо общо със съня ти, нали? Преди това беше добре.

Тя отклони поглед при спомена за кошмара и стомахът й пак се сви, а тя отново се задърпа, за да се освободи.

— Вдигни ме.

— Не и преди да ми кажеш.

Тя престана да се дърпа — знаеше, че е безполезно — и го погледна.

— Искаш да ти разкажа съня си? — тонът й беше войнствен.

— Да, искам.

Тя се подвоуми. Само като си припомни кошмара и затрака със зъби. Емоциите бяха толкова реални, толкова силни, а това, което накрая се случи, беше толкова ужасно… Дори сега, когато образите се появяваха плахо в съзнанието й, усещаше как се надига вълна от ужас, яд, безпомощност…

Облиза устни, отклони поглед от него, огледа се наоколо, за да се увери, че всичко това — влажната нощ, сексапилният, подозрителен мъж, притискащ я с всички сили към земята — беше реалност, а онова беше лош сън.

Там, където се намираха, в края на една полянка, тъмнината ги обгръщаше отвсякъде. Когато погледна нагоре, видя само малко бледо резенче от луната, което си играеше на криеница с носещите се по небето буреносни облаци, осветяваше нощта до сивкав здрач и после се скриваше, като потапяше земята отново в непрогледна тъмнина. Клоните стърчаха като кокалести пръсти високо над главите им и ги предпазваха от случайните капки дъжд, който все още не беше спрял съвсем. Под гърба й земята беше мека като гъба, защото имаше дебел слой влажни, хлъзгави листа.

Тя беше мокра до кости и поради вятъра, духащ в клоните на дърветата, щеше отдавна да е премръзнала, ако не беше Дан.

Навсякъде, където се допираше до него — а това практически беше цялата — тя беше топла като препечена филия.

Погледна го — погледите им се срещнаха.

— Можеш да ми вярваш, нали знаеш? — гласът му беше много тих.

— Каза паякът на мухата.

— Разкажи ми за съня си.

„Може би, помисли си тя, ако му го разкажа, той ще ми го разтълкува. Или изтълкува. Както и да е.“ И тя изведнъж пожела да чуе мнението му. Пое си дълбоко въздух:

— Беше нощ. Аз бях завързана за един стол в някакъв офис. Старомоден офис с метални шкафове, наредени покрай стената, и дървени бюра. Изглеждах така, както би трябвало, както винаги съм изглеждала, с чуплива кестенява коса и бледа кожа с няколко бръчици, нали знаеш? Офисът имаше две стаи и аз виждах какво става в другата стая. Там, точно срещу вратата, стояха двама мъже. Единият караше другия да коленичи, като го заплашваше с пистолет, насочен към мястото, където се събират вратът и раменете. Канеше се да го убие, това беше сигурно.

Колкото повече говореше, толкова по-ясни ставаха образите в съзнанието й. Струваше й се, че е в средата на съня си отново. Когато спря, за да направи разлика между „тук и сега“ и ужасния филм в главата й, дишането й се накъса.

— Продължавай — гласът му беше строг.

Хвърли му бърз поглед. Да, намираше се тук и сега. Луната осветяваше къдравата му коса не в златисто, а по-скоро в сребристо. Тя усещаше топлината на тялото му, тежестта, притискаща я към земята, чуваше дишането му, виждаше неясните линии и ъгли на лицето му и тъмния блясък на очите му. Като се вземе предвид, че беше бягала от него, че я беше хванал и приковал към земята, вероятно беше глупаво от нейна страна да се чувства в безопасност, но тя се чувстваше точно така.

После се случи нещо — предполагам, че някой, когото не мога да видя, застрелва мъжа с оръжието. Главата му просто експлодира (тя потръпна при спомена за тази част от съня). — Той и другият мъж — не знам кой е, но знам, че е човек, който ми е много скъп — са размазани на земята, мъртви, и под тях се събира кръв.

Тя говореше със затворени очи, стискаше ги здраво и се опитваше да блокира спомена, т.е. съня. Но не го усещаше като сън, усещаше го като реалност и точно тук беше проблемът: тя беше изключително уплашена, че по някакъв начин това беше истина. Или поне по-рано е било истина. Усещаше как Дан я наблюдава, но не отвори очи. Образите изглеждаха ту много близки, ту много живи и тя трябваше да се старае, за да ги прогони от съзнанието си. Сърцето й туптеше, пулсът й препускаше, стомахът й се беше свил на топка и на нея даже леко й се гадеше.

— Страшен сън — каза той, без каквато и да е емоция. — Сега разбирам защо се събуди с такива писъци.

Тя отвори очи и го погледна продължително, с пронизващ, почти обвиняващ, поглед.

— Това не е всичко.

— Да чуем останалото.

— И ти беше там — имаше напрежение в гласа й, предпазливост в погледа. Внезапно й стана студено въпреки горещината на обгръщащото я тяло и тя потръпна. „Може би, нашепваше едно гласче в главата й, ти грешиш: само защото се чувстваш в безопасност, не означава, че наистина си.“

Той премига веднъж, почти мързеливо, като котка.

— Аз ли?

Стори й се, че вижда някаква непоколебимост в устните му. А може би това беше само илюзия, създадена от сенките, танцуващи по тях в момента, когато луната се потопи зад облаците отново и скърцащите клони над главите им се олюляваха на вятъра. „Исусе, откъде да знам?“

Всичко, което знаеше беше, че тя вярва на вътрешното си чувство и можеше само да се моли, че то не я лъже.

„Тъпа като камък“ не беше точно надгробният надпис, за който винаги си е мечтала. Пое си дълбоко въздух. Погледите им се срещнаха.

— След като някой отнесе главата на оня мъж, ти се появи на вратата между двата офиса и насочи оръжие срещу мен.

Ето, тя му каза всичко. Като задържаше въздуха си, търсеше очите му, лицето му, за да види реакцията му.

Известно време той не казваше нищо. Просто гледаше към нея, а изражението му — какво? Замислено? Разтревожено? Ядосано? Не можеше да прецени. Беше много тъмно. Лицето му не се виждаше добре. Усещаше как гърдите му се надигат и смъкват и си помисли, че сега той дишаше малко по-учестено отколкото в началото на разказа й. Той сви рамене и на нея й се стори, че опитва да се освободи от напрежението. Той раздвижи пръсти; тя усещаше все още топлите му и силни ръце върху китките си, но той сякаш поразхлаби хватката. Тялото му беше тежко и я притискаше към мократа, мека земя, но тя с изненада разбра, че вече не й пука.

А онова силно чувство на близост, което изпитваше в неговата компания, се завърна. Който и да е той, какъвто и да е, тя знаеше, че го познава — което си означаваше, че и той я познава. Силната изненада от това просто заключение я накара да се вцепени и да се намръщи. Чувстваше се като слепец, опитващ се да оцелее в света на виждащите.

— Кой си ти? — прошепна тя, а очите й се втренчиха в него. Дишаше трудно. Все още трепереше малко и се опитваше да не се поддаде на паника. Тя и искаше, и се страхуваше да чуе отговора.

В отговор той плъзна поглед по лицето й и устата му се изви в една лека печална усмивка.

— Излиза, че ти си видяла мен в съня си, а, Ангелски очи?

Ангелски очи.

Докато осмисляше казаното, докато думите му отекваха и си пробиваха път дълбоко в нея, докато сърцето й забърза своя ход, а мозъкът й се опитваше да намери синхрон с неуслужливата й памет и да разбере какво става там сега, той наведе глава и устните му докоснаха нейните.