Карън Робърдс
Обсебена (15)

Глава 14

— Какво става? Какво ти е? — питаше той.

Ръцете му — силни, топли ръце — стискаха нейните. Тя усещаше допира им като дамга по студената си кожа. Стресната в съня си, тя го погледна в очите — твърди сини очи, в които се отразяваше лъч индиректна светлина — и се измъкна от топлия пашкул, който я беше приютил, като седна бързо и втори писък, накъсан и груб, се откъсна от гърлото й.

— Исусе Христе! — потръпна той, а ръцете му я стиснаха по-здраво.

— Махни си ръцете! Пусни ме.

— Всичко е наред.

— Не е — паникьосана, тя започна да се бори и да се опитва да се освободи, макар и без успех. Беше хваната в капан. Той я беше хванал в капан. Нямаше как да си помогне — беше безпомощна, оставена на неговото милосърдие, а вече знаеше, че той нямаше милост.

— По дяволите! — той я разтърси. Лицето му беше на няколко инча от нейното и нямаше изход, никакъв изход от това положение. Той я притежаваше.

Този път нейният вик беше вик на човек в беда: по-тих, по-жален, тъй като осъзна бедственото положение, в което се намираше. Тя съобрази бързо, че ако той не я пусне, тя няма да се измъкне.

— Аз не искам да те нараня! — мъжът беше разбрал погрешно звуците, които тя издаваше като вик на болка, и разхлаби прегръдката си.

— Пусни ме.

Успяла най-после да освободи ръцете си от хватката му, Катрин се опита да се изправи и да се придвижи по меката повърхност на леглото под себе си, докато стигна до ъгъла. Обърна се към него, приклекна, и притисна гръб до хладната стена. Усети хладината с голите си бедра. Леглото беше нейният спасителен остров, а той — врагът.

— Стой далеч от мен! — предупреди го тя.

Той изруга отново под нос и се изправи. Усещаше погледа му върху себе си, въпреки че не виждаше чертите на лицето му, тъй като светлината беше зад него. Той беше обграден от сивкав правоъгълник светлина, идваща от отворената врата. Изглеждаше голям, силен и страшен, както стоеше там и блокираше вратата. Тя се отдръпна към ъгъла, гледайки го с широко отворени очи.

— Сънувала си кошмар.

Бавният говор имаше за цел да я успокои, но напротив, отвори нещо дълбоко в нея, някакъв забравен спомен, някаква забравена асоциация и като резултат стомахът й се сви на топка от яд и страх.

— Кой си ти? — това беше напрегнат вик, изтръгнат направо от сърцето й. Въпреки че попита, тя знаеше отговора, знаеше кой беше той, знаеше всичко за него, но… но…

В мига, в който се досети, цялото знание изчезна. Изпари се, пуффф, просто така, като пушек, издухан от вятъра към забравата.

— Катрин, това съм аз, Дан.

Появи се светлина, която моментално я заслепи. Треперейки, тя извърна лице. Той беше светнал лампата до леглото. Дан! Когато името достигна до съзнанието й, а очите й свикнаха със светлината, тя го разгледа добре. Той стоеше до леглото, косата му — разрошена, очите му — притворени и уморени, бръчките на лицето му, по-дълбоки отколкото ги помнеше, наболата му брада — доста по-гъста. Беше само по широките си черни панталони, без колан, което означаваше, че тя можеше да забележи около инч от сините му раирани боксерки, тъй като панталоните се държаха на хълбоците само на магия.

Изглежда и той като нея беше заспал.

— Всичко е наред. Ти си в безопасност.

Пак този глас. О, Господи, тя познаваше този глас, но не можеше да проумее откъде. Дишайки тежко, хвърли бърз поглед крадешком наоколо и се опита да обмисли поведението си, да осъзнае какво точно се случва. Беше нощ, безспорно. Виждаше тъмнината отвън през недобре дръпнатите завеси. Чуваше се равномерен барабанен звук, настойчив и ритмичен, който тя чак сега улавяше поради объркания си ум. Може и да вали. Звукът беше като от дъжд върху ламаринен покрив.

Тя веднага разбра къде е — в спалнята на горската му къща, приклекнала в леглото, притисната в най-далечния му ъгъл и гледаща оттам като хванато в капан диво животно. Сърцето й заби. Пулсът й запрепуска. Дишането й стана по-бързо и тежко.

— Сънувала си кошмар — повтори той.

Кошмар. Тя си припомняше, виждаше всичко като на бързодвижеща се лента. Очите й търсеха и срещаха неговите.

Беше го видяла и преди, както го виждаше и сега — в съня си. Но онази с него в съня й не беше тя, слабата, с русата коса. Там беше истинската тя, автентичната, онази, която със сърцето и душата си чувстваше, че е. И той насочваше оръжие срещу нея.

„Добрият съсед Дан — друг път.“ Недоверието се просмукваше през всяка фибра на тялото й. Не разбираше какво става, но знаеше едно: трябваше да бяга далеч от него. Трябваше да се измъкне. Докато разсъждаваше, не го забелязваше, но той беше там, между нея и вратата. Беше по-голям, по-силен, много по-безжалостен. За да се измъкне, се налагаше да бъде хитра.

— Кошмар! — прошепна тя, сякаш сега разбираше за какво става дума.

Той кимна:

— Сигурно е бил много страшен.

Гледаше я с притворени очи, преценяващо, както хищникът гледа плячката си. Тя успя да си придаде вид на разтревожена и объркана.

— Не… не си спомням точно — веднага усети ледения дъх на климатика, който галеше краката й и се сети, че е облечена само в оскъдните дантелени гащички и тясна тениска. Както беше залостена в ъгъла, с подгънати и притиснати в матрака крака, се надяваше, че той не вижда много от нея. И все пак виждаше.

— Аз извиках, нали? — тя поклати глава печално и се насили да задържи импулса да хукне веднага нанякъде. Въздъхна дълбоко и седна, прибра краката си плътно под тялото и ги обгърна с ръце от притеснение. — Не мога да повярвам, че съм го направила. Съжалявам, че те събудих.

— Няма нищо — той все още я наблюдаваше внимателно. — Даже бих се изненадал, ако нямаше кошмари.

— Посттравматичен стрес — каза тя, като кимаше мъдро.

— Точно така — той звучеше доволен от възприемчивостта й на обяснението за причините на това състояние. Погледът му търсеше нейния. — Да ти донеса ли вода, или нещо друго?

— Знаеш ли, ако нямаш нищо против, мисля да приема предложението ти за сандвич със салам. Какво ще кажеш да се облека и да се видим в кухнята?

Част от напрежението го напусна. Пролича по лицето му.

— Обичаш ли майонеза?

Тя кимна.

— Доматена супа?

Тя кимна отново. Това наистина звучеше добре: беше пропуснала вечерята. И обяда. Стомахът й изкъркори тъкмо навреме.

— Имаш ги — каза той, а тя го възнагради с плаха усмивка.

Той плъзна един последен преценяващ поглед по тялото й, после се обърна и напусна стаята.

Тя огледа голия му гръб и установи колко мускулести рамене и какви бицепси имаше. Широкият и силен гръб се стесняваше надолу към кръста и атлетичните задни части. Наблюдаваше го, докато той изчезна от погледа й. Тя се замисли дълбоко. Въпреки че беше прекалено разстроена, за да обърне внимание по-рано, внезапно си спомни гърдите му — широки и мускулести, с добре развити мишци, покрити с лек кафяв мъх над стегнатата и с добър тонус кожа. Неговата слабост беше измамна: това беше физика на добре поддържана машина.

Тя постоя на място още няколко минути. Опитваше се да обмисли нещата и да изработи план. Проблемът беше, че видя Дан в съня си. Преди престъплението да бъде извършено, той се беше появил и насочил сребрист пистолет към нея. А тя беше предишната Катрин с кестенява коса, на вълни, самата тя от спомените й.

Съвпадение? Може би. Резултат от болен мозък или посттравматичен стрес. Може би? А може би не. Цялото й същество гласуваше за „не“.

Като се измъкна от сгънатото положение, в което беше, с мускули, протестиращи при всяко движение, тя изпълзя от леглото. Затвори вратата — тя не се заключваше — измъкна дънки и сутиен от торбата. Облече се бързо — дънките бяха малко дълги, малко тесни, но като ги нави до глезените — станаха; сутиенът беше от найлонов стреч и пасна идеално на закачливите й, вероятно размер „Б“ чашки — и през това време се опитваше да си състави план. Смени бялата тениска с черна (по-трудно се забелязва в тъмното), погледна презрително сандалите с канадско токче — ако трябваше да бяга, те щяха да са меко казано безполезни — и ги остави. Както и да е, при тези обстоятелства да се разхожда из къщата боса, вероятно ще изглежда по-естествено. После си отвори чантичката, извади шофьорската си книжка, кредитните карти, пари и ги натика в задния си джоб. Среса набързо косата си, намаза сухите си устни с цветен балсам с аромат на ягода и пъхна тубичката в предния си джоб. Това беше всичко, всичко, което можеше да вземе със себе си. Останалото, с което беше дошла, трябваше да остане тук.

А планът? Да се отърве от Дан. Как точно щеше да го направи, не знаеше. Ще изчака, докато заспи, и после ще избяга? Да се надява той да си взема душа по-дълго време и тя да се възползва? Да го удари с нещо по главата…? Истината беше, че трябва да бяга на всяка цена. И колкото повече го обмисляше, толкова по-нетърпелива ставаше да започне да действа. Беше обещал да я закара на летището, за да отлети утре. Това няма да стане — беше присъдата, до която стигна. Дан или се надяваше да я разубеди, или имаше предвид други начини да я откаже. Или ще опита първото и ако не се получи, ще приложи второто. Във всеки случай, ако ще прескача стената, трябва да е тази вечер. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Като пое дълбоко дъх, тя отвори вратата и излезе от спалнята.

Освен светлината, идваща от кухнята, късият тесен коридор беше тъмен и пълен със сенки. Сред звуците от дъжда, барабанящ по покрива, тя чу тихи гласове и се олюля за момент, докато осъзна, че те може би идват от телевизора. Когато стигна до вратата на всекидневната забеляза, че телевизорът беше наистина включен, а звукът — намален. Светлината от кухнята падаше върху половината стена, така че всекидневната беше почти ярко осветена като самата кухня.

Вратата, която водеше към кухнята, беше на няколко стъпки отляво. През нея се виждаше част от кухненската маса с две чинии, в които имаше сандвичи от бял хляб (единият сигурно беше с колбас) и пакетче картофен чипс „Лейс“. Не можеше да си обясни откъде идва едно леко подрънкване. Допусна, че Дан, който не се виждаше в момента, прави нещо и издава този звук. Лек аромат на вкусни домати й подсказа, че обонянието й се е върнало и че той наистина правеше доматена супа.

Още един спазъм на стомаха й напомни, че тя беше ужасно гладна. Погледна във всекидневната, но не се решаваше на следващата стъпка. Целта й беше да избяга. За да успее, тя първо трябваше да приспи бдителността на „добрия съсед Дан“ и да го накара да мисли, че нищо не се е променило: тя все още му се доверява.

Въпреки че вече твърдо не му вярваше.

Твърде много неща не се връзваха. Кой беше той и какво му се беше случило, не знаеше точно. Но…

Ключовете на колата му лежаха до мобилния му телефон на малката масичка.

Когато ги забеляза, тя отвори широко очи. Пулсът й се ускори. Тя затаи дъх. Гледаше ключовете, лежащи там и всякакви мисли й минаваха през главата. Нямаше съмнение какви са тези ключове: тя го беше виждала как ги пъха в гнездото за запалване на „Блейзер“-а твърде много пъти, за да ги сбърка. Това, което трябваше да направи, е да ги вземе, да излезе през вратата, да влезе в „Блейзер“-а и да го подкара. За момент простотата на идеята я зашемети. Без „Блейзер“-а той нямаше да успее да я проследи. Остро, ясно дрънчене от удар на метал върху метал я накара да се обърне и да погледне по посока на звука. Сега виждаше Дан в кухнята. Стоеше до печката с гръб към нея, под кръгъл стенен часовник, който показваше малко след десет и половина, бъркаше с метална лъжица в алуминиев тиган, от който излизаше пара. Още беше без риза и видът на онези гъвкави мускули на гърба подсилиха убедеността й, че той не е това, което искаше тя да си мисли, че е.

Окей, може би досега е била много тъпа. Хората могат и да се променят.

Ясно беше, че той и представа си нямаше, че тя е наблизо и го наблюдава.

Карпе дием — улови мига. Когато думите изскочиха в ума й, сърцето й заби лудо. Това беше нейният шанс. Хвърли още един поглед към Дани тръгна. Прокрадна се до масичката, босите й крака не издаваха никакъв шум. Стъпваше леко по стегнатите плетеници на чергата. Пулсът й беше ускорен. Тя практически не дишаше, да не би той да се огледа и да я мерне. Взе ключовете внимателно, толкова внимателно, че беше невъзможно да издрънчат и да я издадат. Звукът от телевизора я покриваше, както и трополенето на дъжда и неговото шетане в кухнята. Като стискаше здраво ключовете в юмрук, тя се отдалечи, но непрекъснато поглеждаше към Дан. Той продължаваше да бърка супата.

Имаше няколко стъпки до вратата. Като стигна до нея, хвърли нервно поглед към Дан, който още стоеше до печката. Сърцето й биеше толкова силно, че тя не можеше да чуе нищо друго; пое дълбоко въздух и продължи: завъртя тихо топката на вратата, отвори я инч по инч, като се молеше да не изскърца и се измъкна навън в студената, влажна тъмнина на верандата.

През цялото време сърцето й биеше толкова силно, че тя не би се учудила, ако избухне в гърдите й. Приглушеният ромон на дъжда гърмеше в ушите й, сякаш беше на пистата на състезанието НАСКАР. Дали той е чул нещо? Сигурно — или е чул дъжда, или е усетил миризмата на влажна пръст, докато тя отваряше вратата. Един бърз и изплашен поглед назад я увери, че той май не разбира какво става в момента. Поемайки си дълбоко и равномерно въздух, тя затвори тихо вратата зад себе си.

Мислеше, че няма причина да се паникьосва. Докато супата не стане готова, той не би започнал да я търси. Първо би я извикал, после щеше да се качи до спалнята и накрая щеше да претърси къщата…

Тя трепереше като подплашен заек. „Блейзер“-ът беше на не повече от трийсет фута. С разтуптяно сърце, ускорен пулс и всяко нервче, насочено към къщата, Катрин пристъпи на пръсти към края на верандата и после хукна в тъмнината, която би била пълна, ако не беше светлинката, просмукваща се през плътно спуснатите завеси на всекидневната. Бягаше под дъжда. Босите й крака се плъзгаха и пързаляха по вече просмукалата се с вода трева. Тя вече беше мокра до кости. Обилна топла вода се стичаше по лицето й, влизаше в устата, в очите й и затова й се налагаше да мига, за да може да вижда добре. Насочи ключовете към колата и натисна копчето, за което знаеше по лекото бипкане и мигащата светлинка, съпровождащи бързото движение на палеца й, че отключва вратата. Но внезапно сякаш адът се стовари върху нея.

Пронизителен вой на сирена разцепи нощта. Шумът беше толкова силен, толкова страшен, толкова неочакван, че тя подскочи и щеше да извика, ако не беше успяла да сподави писъка в последната минута. От изненада главата й се завъртя и тя едва не припадна. С широко отворени очи гледаше къщата, която буквално вибрираше от силата на звука и осъзна нещо ужасяващо: беше забравила за алармената система, която се беше включила и виеше като при въздушно нападение някъде зад нея. Системата, пресметна тя бързо, докато приближаваше „Блейзер“-а и отваряше вратата на шофьора, трябва да се включва с около четирийсет и пет секунди закъснение. Докато се вкарваше кодът, нищо не се случи. Ако не се изключи алармата, о, и самият Рип ван Уинкъл не би могъл да заспи.

Няма начин той вече да не е разбрал, че тя се е измъкнала.

Адреналинът експлодира във вените й. Сърцето й биеше прекалено силно. Всяко косъмче по тялото й настръхна. Тя се хвърли на седалката на шофьора и затръшна вратата — нямаше смисъл вече да пази тишина — после натисна копчето за заключване на всички врати и опита да пъхне ключа, за да запали колата. Но не успя веднага да уцели проклетия малък отвор. „Ами ако това не са ключовете за колата?“

Пъшкаща от притеснение, с треперещи ръце, опита отново и по-внимателно. Този път ключът влезе. Почти подскочила на седалката от облекчение, тя настъпи педала на газта — не много силно, защото не искаше да форсира двигателя и завъртя ключа. „Блейзер“-ът изръмжа. Фаровете, които вероятно бяха на автоматичен режим, се включиха. Ярката им ужасяваща светлина разкъса тъмнината и показа безпогрешно местоположението й на целия свят. Фаровете осветиха дъжда, дърветата, дузини животински очички, светещи към нея от храстите…

Ужасният оглушителен вой на сирената внезапно спря. Това не беше на добро. Той идваше…

Тя спря да диша. Стомахът й се сви. Включи на задна и натисна силно газта. Свистене на гуми, буксуващи в калта, изпълни въздуха. „О, Господи, заседнах.“

Вратата на бунгалото се отвори и оттам плисна светлина. Дан се появи на входа, осветен отзад. Тя не виждаше нищо друго, освен очертанията му; не чуваше нищо, освен ударите на собственото си сърце и мокрия плясък на въртящите се напразно гуми. Знаеше, без да е необходимо да вижда изражението на лицето му, без да трябва да чува крясъци или проклятия, че идва към нея.

Да, той идваше, почти мигновено насочил се към нея, тичаше през верандата и тревата под дъжда, жестикулираше и очевидно викаше нещо, което тя не чуваше — и точно в този момент гумите зацепиха и „Блейзер“-ът потегли назад към шосето.