Карън Робърдс
Обсебена (14)

Глава 13

Той отвори широко очи.

— Какво?

— Чу ме. Искам да ти видя документите.

Той пак я погледна, сякаш й бяха пораснали две глави.

— Искаш да ти се легитимирам? — не можеше да повярва на ушите си. — Да ти покажа нещо като шофьорската си книжка например? Това е смешно. Та ти ме познаваш.

Тя поклати глава:

— Вече ти обясних. Аз не познавам дори себе си, та камо ли теб. Не съм сигурна в нищо. Това е, като да си затворен в стаята с огледалата по панаирите. Всичко е толкова объркано в главата ми, че не съм сигурна кое е истина и кое не е. Така че новото ми мото е вярвай, но… проверявай. А под проверявай имам предвид — покажи си документите.

— Шегуваш се.

— Мммм. Не.

Измина минута, през която те си размениха преценяващи погледи. Брадичката й беше вирната, раменете — изправени, ръката й — на скута и готова да хване дръжката на вратата. Ако той подкараше колата, всичката й сигурност отиваше на кино и тя трябваше да скочи на шосето.

— Добре — той вдигна ръката си от скоростния лост и тя изпусна лека въздишка на облекчение. Откопчавайки колана на седалката си, той се пресегна към задния си джоб и извади оръфания си кожен кафяв портфейл, след което й го подаде. — Провери сама.

Тя вероятно не беше склонна да се рови в личните вещи на другите хора. „Вероятно“ беше работна дума в този случай, защото тя не можеше да е напълно сигурна. Но днес не беше „обикновен“ ден. Въпросът беше на живот и смърт. Нейните живот и смърт. Тя отвори портфейла без никакво угризение и видя чисто пластмасово прозорче с шофьорска книжка отдолу. Извади книжката, вдигна я пред очите си и внимателно разгледа малката снимка.

Тя дори не разгледа седящия до нея оригинал, за да се увери, че това е същият човек. Вниманието й беше привлечено от информацията: Даниел Уебстер — Уебстер? — Хауърд; ДОБ 11/16/67 — тя пресметна, че това означава, че той е на трийсет и осем години; височина 6.1 фута; тегло сто осемдесет и пет либри; адрес: Юниън стрийт 1215, Александрия, ВА.

Добре, това вече е проверено. После бързо прегледа имената на кредитните карти: Даниел Хауърд, Дан Хауърд. Имаше дори застрахователна карта с име на нея и още една от щатската медицинска асоциация със стар медицински символ на нея.

— Доволна ли си? — попита той саркастично, когато тя постави всичко на мястото му и му върна портфейла.

— Да, извинявай.

Чувстваше се леко засрамена от постъпката си. Той наистина беше добрият съсед Дан, на когото Ангелски очи му се беше просто изплъзнало. А може тя просто да си е въобразявала, че обръщението й е познато. Може да е само сън и когато се събуди, ще има да се чуди колко реално й е изглеждало всичко. Може… може… По дяволите това „може би“. Почувства се внезапно страшно уморена да мисли за каквото и да било.

— Е, отиваме ли на вилата или не? — каза той, докато прибираше портфейла си и си слагаше колана.

— Да — дори и гласът й звучеше изтощено сега. При това положение нямаше какво друго да прави. Вилата му беше най-добрият избор. — Впрочем, благодаря за поканата. И за всичко останало.

— За нищо — ако имаше хапливост в тона му, тя се усещаше съвсем леко. Сигурно не е бил възхитен да го идентифицират и разпитват, но проявяваше разбиране.

— Наистина си добър човек май?

— Нали все това ти повтарям.

— Да, това сигурно обяснява някои неща.

— В този случай, може би трябва да се движиш в друга среда.

Добра мисъл, „може би“.

„Блейзер“-ът вече се движеше и след минута те излязоха от паркинга, присъединявайки се към потока коли на запад. След една-две мили напуснаха района на закусвалните, мотелите, бензиностанциите и трафикът понамаля. След още няколко мили те и един фермерски трактор, търкалящ се по тяхното платно, бяха единствените превозни средства на пътя. Дан изфуча покрай трактора.

— Взе ли вода или нещо, с което да изпия един-два тиленола? — попита тя, когато изпреварването приключи.

— Не взех вода, само портокалов сок, мляко, газирани напитки. Как е главата ти?

— Ще оживея.

Тя се обърна и взе фанта портокал от една от найлоновите торбички на задната седалка. После извади тиленола от чантичката си, където го беше пъхнала, и глътна две капсули. Газираната фанта беше сладка, ароматна и студена — когато отпи, тя се сети, че това е любимата й напитка. Тогава нещо я порази и тя почти се задави, защото беше с пълна уста. Той откъде знаеше това? Знаеше ли го отпреди? Или си беше още едно подлудяващо съвпадение?

— Сега пък какво? — попита той измъчено, след като погледна към нея и погледите им се срещнаха.

— Обичам портокалови газирани напитки — каза тя.

Той погледна пак пътя.

— Добре, аз също.

Тя го гледаше, без да мига.

— Ти обичаш портокалови напитки?

— Не съм ли казвал това досега? — той се усмихна нетърпеливо и отново й хвърли бърз поглед. — Да не би да съм пропуснал нещо значително?

Тя се поколеба: сигурно милиони хора харесват портокалови газирани напитки. Това, че и той си купува от тях, не означава нищо. Нали?

Исусе, да не би да се превръща в абсолютна параноичка? Или вярваше, или не вярваше на човека. Не можеше вечно да се лута между доверието и недоверието като топка по време на тенис мач.

Цялото й същество я караше да му вярва. Но мозъкът й казваше — кой, по дяволите, знаеше какво казва мозъкът й? Трудно е да си сигурен с увреден мозък. Тя ще се довери като цяло на сърцето си.

— Не — съзнаваше, че беше твърде изморена, за да задълбава в сложните възможности, които недоверието към него поражда. — Просто ми стана интересно.

Той изръмжа вместо отговор и с това сложи край на разискванията.

Десет минути по-късно Катрин разбра с облекчение, че пулсиращата болка в главата, която я тормозеше цял ден, е отминала напълно. Облегна се на възглавницата на седалката, отпусна уморено клепачи и загледа зелените царевични и соеви полета, стадата от овце и крави, край които минаваха. Най-хубавото на почти празното шосе от две платна беше, че е много лесно да наблюдават дали ги следят. Скоро тя спря да гледа през рамо и дори Дан поглеждаше в задното огледало все по-рядко и по-рядко. Известно време пътуваха по канала и Катрин забеляза една от ония дълги, теглени от мулета лодки с маскиран лодкар и туристи на борда, докато минаваше през шлюза. После каналът се отклоняваше на север, минаваше през огромна гора и тя го изгуби от поглед.

— Знаеш ли, аз мислих за това — каза Дан, докато минаваха през малкото градче Уит (според табелата), което не представляваше нищо повече от група къщи, наредени около кръстовище с четири улици — и реших, че преживяваш посттравматичен стрес.

— Какво? — намръщи се тя. — Аз мислех, че това е болест само на ветераните от войната.

Той поклати глава:

— Травма от всякакъв вид може да има подобни последствия. Включително и това, което ти изживя снощи. Нарушената памет е един от симптомите, както и липсата на емоции. Недоверието също. Сигурен съм. Ще трябва да проверя, за да потвърдя, но ти отговаряш на всички условия.

Катрин се замисли за момент. Усещането, което имаше, че не е същата, че не изглежда така обикновено, че нещата не са нейни, беше само лъжовно усещане. Възможно беше проблемът да е в главата й. Например появилата се липса на доверие към хората като към Ед или Дан може да е резултат от нарушен мисловен процес. Нямаше нищо конкретно, с което да подкрепи това предположение. Всичко се основаваше на възприятията й, всяка реакция — на инстинктите й. Освен едно…

— А как ще обясниш разликата в плочките? — попита тя. Главата пак започваше да я боли, защото си спомни за теракота. — Аз усетих оня под. Не съм си го въобразила. Нейната увереност се разколеба и тя добави, почти шепнейки: — Нали?

— Не знам — хвърли й поглед Дан. — Не съм специалист. Но засега посттравматичният шок е най-доброто обяснение.

Той беше прав и тя го знаеше. Имаше някои неясноти, например плочките, но теорията като цяло й пасваше. Както и да е, тя искаше твърде много, за да получи едно простичко, логично обяснение защо колкото и пъти да погледнеше в огледалото, виждаше само една непозната. Посттравматичният стрес е добро обяснение.

— Как се лекува това?

— Терапия с разговори — винаги помага. И лекарства.

— Чудесно! — тонът й беше почти отчаян. Но това е даже по-добро и от най-доброто обяснение, което би дала — че е попаднала сред извънземни или в тялото на друга жена. За това няма лекарства.

— Понякога минава от само себе си — добави Дан весело. — Кой знае, утре може да се събудиш и да се чувстваш нормално.

— От твоите уста в божиите уши — каза Катрин и се усмихна леко кисело. После пое дълбоко въздух и отпусна глава отново на облегалката. Въпреки тиленола, болката отново се върна.

Колкото по-нататък отиваха, толкова по-селски ставаше пейзажът. Дървени фермерски къщи и тухлени къщи тип ранчо, а от време на време — каравани, спрени отстрани на пътя, станаха обичайна гледка. Хамбари и боядисани в черно дъсчени огради изпъстряха пейзажа — смарагдовозелен и простиращ се докъдето стигаше погледът. В далечината мъгливите сини върхове на Апалачите се извисяваха на хоризонта като неравни зъби, захапали небето. Слънцето грееше над главите им, кръгло и жълто като яйчен жълтък, разположен на дъното на обърната с дъното нагоре синя паница, и всичко — растения, животни, хора изглеждаше клюмнало от горещината му.

Въпреки че се намираше в кола с климатик, Катрин също се чувстваше като повехнала. Ако не беше толкова разтревожена, щеше да заспи. Но тя не можеше да се удържи да не гледа през задното стъкло. И недоверието, и амнезията, и странната невъзможност да се познае може и да бяха плод на въображението й. Но не и фактът, че някой я преследваше.

Ако ги преследваше някой в момента, това можеше да е само врана. Тя беше сигурна, че нищо по-едро не ги следва.

Междувременно те свърнаха по посипан с чакъл път и се затръскаха из гора с толкова гъсто израсли кленови, дъбови и брястови дървета, че листата по преплетените им клони образуваха балдахин, който скриваше слънцето. Мисълта й, че вилата се намира на края на света, е била по-скоро познание. Наоколо имаше само дървета. А тя беше толкова уморена, че й беше все едно къде се намира. Клепачите й тежаха и тя едва ги държеше отворени. Известно време и двамата мълчаха. Той също изглеждаше уморен и потънал в мисли.

— Пристигнахме — каза той, след като „Блейзер“-ът беше хлътнал в десетата дупка за последните десет минути.

Сподавяйки прозявката си, Катрин се намести на седалката, попротегна се и се огледа. Забеляза веднага — защото това беше единствената сграда наоколо — че той се беше насочил към малка дървена едноетажна къща с ръждясал метален покрив, върху четири тесни дървени греди, надвиснал над веранда с нисък таван. Беше построена на тревиста поляна, която поради положението на слънцето беше полуосветена, полузасенчена. До единственото стъпало, водещо към верандата, растеше изкривено лаврово дърво, чиито клони бяха отрупани с тъмнозелени листа и множество лилави цветове. Имаше и една постройка отвън, вероятно малък гараж, зад къщата. Дворът беше изпъстрен с глухарчета и също като къщата създаваше усещането, че е леко занемарен. Виждаше се от пръв поглед, че мястото се използва рядко.

Като го гледаше, Катрин веднага си спомни за филма „Доставката“. Нямаше да се изненада, ако чуе далечни звуци от „Дуелиращите се банджо“.

„В какво съм се забъркала?“

Чакълът хрущеше под гумите на колата, докато Дан завиваше по алеята към къщата и после спря пред нея. Той изключи двигателя и излезе. Катрин седеше неподвижно, оглеждаше наоколо с внимание. „Или вярваш на този мъж или не.“ Той отвори вратата й и тя излезе.

— А къде ловиш риба? — попита минута след като стъпи на верандата от широки и много стари дъски. Дан беше точно зад нея, торбата й висеше на рамото му, а в ръцете си държеше найлоновите торбички с хранителните продукти. Фактът, че нямаше друго жилище наоколо, че тя не видя никакви къщи, откакто бяха свърнали от магистралата, я тревожеше все повече с всяка стъпка. Доколкото можеше да прецени, мястото беше напълно изолирано, което означаваше, че тя и Дан бяха съвсем сами.

— Река Шенандоу тече половин миля надолу — кимна той към гората вляво от къщата. Тя погледна натам, но видя само дървета. Ослуша се, но и да имаше издайническо клокочене на вода, то явно беше удавено в други природни звуци. Освен шумоленето на найлоновите торбички и собствените им тихи стъпки, тя чу само птичките. — Държа една моторница върху ремарке в гаража. Когато искам да ловя риба, просто го закачам и тръгвам.

Дан мина покрай нея, за да отключи входната врата, която беше, както всичко останало, от обработено дърво. Тя изскърца и се отвори. Катрин пристъпи вътре с известно безпокойство, но с облекчение видя, че се намира в чиста и функционална всекидневна. Подът беше от груби дъски и покрит с елипсовидна плетена бежово-кафява черга. Стените бяха бели. Имаше канапе с оранжева тапицерия и кресло със светлокафява велурена тапицерия — и двете сигурно са изглеждали и по-добре някога. Между тях се намираше тъмна дървена масичка с месингова лампа отгоре. Подобна масичка за кафе имаше и пред дивана, а възстар телевизор върху метална стойка, поставена в ъгъла, допълваше декора. Нямаше картини или лични вещи. Никакви украшения.

— Идваш ли често тук? — попита тя, когато погледът й се натъкна на паяжина.

— Не толкова често, колкото ми се иска — Дан затвори вратата и ги обгърна мрак. Катрин разбра, че завесите — те бяха стари, бели завеси и висяха зад канапето, което се намираше пред един голям прозорец — бяха спуснати. — Винаги когато мога.

Той мина покрай нея и се отправи към кухнята, отделена от всекидневната с полустена. Горният ред на някакви рафтове се виждаше от мястото, където се намираше тя.

— Чувствай се като у дома си — каза той през рамо.

Тя го направи, като тръгна след него към кухнята.

Главата я болеше, краката не я държаха, беше толкова уморена, но все още мислеше, че трябва да си изясни нещата и да говори. Кухнята беше малка и грозна — зелени ламинирани плотове върху жълти шкафчета, хладилник и печка на преклонна възраст, дървен под, покрит с линолеум. Той пусна торбата й на земята, нареди продуктите на малката правоъгълна маса, която заедно с двата стола заемаше по-голямата част от кухненското пространство, после дръпна тънките бели завеси над мивката.

Прозорецът беше защитен от пряката слънчева светлина, слънцето не осветяваше стаята, но вътре изведнъж стана достатъчно светло и тя видя как прашинките се пречупват на слънчевите лъчи.

— Може би осъзнаваш, че не беше добра идея — каза Катрин бавно, оглеждайки се. Мислеше за непознатата страна на Дан и за това, колко уязвими биха били тук, ако ги бяха проследили. Това място изглеждаше надеждно като кутията на Екстра Джак. Който и да ги е последвал, би могъл да изкърти вратата без затруднения. А ако това станеше, нямаше кой да помогне. Дан сложи мляко и месо в хладилника, в който нямаше нищо друго, освен бутилка кетчуп.

Той й хвърли един поглед и поклати глава.

— Ти отново с твоите съмнения. Тук ще си в безопасност. Обещавам.

— Това няма нищо общо с недоверието. Аз… какво ще правим, ако ни намерят тук?

— Никой няма да ни намери — той постави последните продукти в хладилника и го затвори. — Не са ни проследили. През цялото време оглеждах пътя зад нас. Затова и избрах най-пустия път. Ако ни бяха проследили, щях да ги видя. Впрочем, тук има алармена система, свързана с кабинета на шерифа. Обикновено не я включвам, защото се задейства сама, когато има буря, и е много трудно да се управлява извън града. Но аз имам пистолет.

Тя отвори широко очи. Пулсът й рязко се ускори. Образът на големия сребрист пистолет, познат й до болка през последните двайсет и четири часа, се появи веднага в съзнанието й.

— Имаш пистолет?

— Аха.

Той направи няколко крачки, отвори едно чекмедже до печката и бръкна дълбоко навътре. Когато извади ръката си, държеше малък черен пистолет — тя си помисли, че това е 22-калибров пистолет, който със сигурност бе виждал и по-добри дни. Това не беше и при най-смелото въображение оръжие, използвано от правителствени служители. Гордостта, с която той гледаше към него говореше: нито един истински шпионин не може да бъде убит с такова оръжие.

Пълната безполезност на оръжието я накара да се почувства добре. Остатъците от всякакви подозрения, че нещата може и да не са такива, каквито изглеждат, се уталожиха.

— Добре е да го знам — каза тя, въздържайки се от коментар колко безполезно би било това нещо, ако в действителност трябваше да се бият с убийците, които на два пъти влизаха в дома й. Истината беше, че ако ги намерят — те щяха да бъдат мъртви. В този критичен момент, когато тя беше толкова уморена, че буквално се олюляваше, а мозъкът й почти не функционираше, им оставаше само да се молят да не ги намерят.

— Гладна ли си? — попита Дан. Постави пистолета на плота с небрежност, която би (при други обстоятелства) я притеснила. — Правя страхотни сандвичи с колбас.

Катрин само поклати глава:

— Уморена съм…

Беше изтощена, което по някакъв извратен начин беше за добро: изтощението притъпяваше страха.

— Да, така изглеждаш. Може би ще отидеш да си починеш?

Тя кимна:

— Звучи добре.

— Банята е надолу по коридора и надясно. Спалнята е точно до нея. Само една е, но е изцяло на твое разположение. Хайде, ела да ти покажа.

Като вдигна торбата, той тръгна пред нея към задната част на къщата, за да й покаже всичко. Не че беше необходимо — къщата беше много малка: всекидневна и кухня на единия край; спалня, баня и сервизно помещение — на другия. Той й посочи килера, където неподредените кърпи бяха оставени накуп до тоалетната хартия и няколкото неотворени сапуна, после се отправи към предната част на къщата.

— Извикай, ако искаш нещо — каза той през рамо.

Катрин кимна откъм вратата на спалнята, където беше застанала, после пристъпи навътре и се огледа.

Спалнята не беше много по-голяма от двойното легло, което почти я изпълваше. Беше удобно — матрак върху рамка с пружина. То беше бутнато до стената вероятно за да се отвори повече място. Евтино нощно шкафче от борово дърво със синя елегантна нощна лампа стоеше до леглото. Един надраскан скрин от буково дърво до стената близо до вратата на дрешника съставляваше останалата част от мебелировката. Както във всекидневната и тук стените бяха бели. На дългия тесен прозорец висяха евтини бели завеси, старателно опънати. Не бяха положени никакви усилия да се украси стаята: синьо меко одеяло беше метнато върху леглото и скриваше възглавниците и всичко друго отдолу. Дан спомена, че е сменил чаршафите последния път, преди да си тръгне, така че леглото беше чисто и готово за спане.

Тя беше толкова уморена, че й беше все едно. Но преди да се гушне, трябваше да си вземе душ. Чувстваше се толкова мръсна, че не можеше да се търпи. Подозрението, че може все още да има засъхнала кръв по нея от снощи, я караше да потръпне. Стомахът й болезнено се сви.

Взе каквото й трябваше и влезе в банята. Различни звуци откъм кухнята й показваха, че Дан е там и вероятно яде сандвича с месо, който й предлагаше преди малко. Тя смъкна дрехите на Доти с облекчение, пусна водата докрай, влезе във ваната, като дръпна найлоновата завеса и се остави на блаженото усещане горещата вода да тече по тялото й. Да измие прекрасната си коса, без да намокри носа си, беше изключително трудно, но тя направи всичко възможно да се справи, като затваряше очи и накланяше брадичка, за да не достигне шампоанът до раната. Парата от горещата вода имаше и още един положителен ефект — назалните й пътища се отвориха малко и тя усети аромата на сапуна „Ирландска пролет“, който изпълваше цялата къща, докато търкаше всеки инч от тялото си.

Докато вършеше това, направи две ужасни открития: беше напълно обезкосмена на интимните места и малко червено сърце със стрела бе татуирано отляво на корема й точно над линията на бикините. „Мамка му!“

Всяко едно от тези неща можеше да я подлуди. А двете заедно накараха главата й да олекне, коленете й да омекнат. Тя седна на ръба на ваната, завесата се издуваше до нея, а горещата вода продължаваше да тече по краката й. Мисълта, че има толкова секси чатал, я стресна. Доколкото знаеше, никога не си бе правила такива неща. А с татуировката беше още по-зле: тя знаеше, че никога не би си направила татуировка. Имаше фобия от игли.

Хипервентилацията не е решение, каза си тя строго, когато усети, че започва да се предава. Истината сега беше, че е кльощава блондинка със скъпи вещи, кола маска и татуировка. Това може и да бе ново за нея, но все пак бе реалност. Дали посттравматичният стрес ще обясни това? „Не, не мисля.“ Тя вече знаеше, че е безсмислено да се поддава на паниката. Докато не събере ума си и не обмисли новите неща около личността си, най-доброто би било просто да забрави за това. „Само се размърдай!“

Тя се принуди да се изправи, изплакна остатъка от сапуна, затвори крана, излезе от ваната, избърса се в хавлията и взе сешоара, който намери върху кутията от ракита в ъгъла, за да си изсуши новата коса. После нахлузи пликчета и тениска — хубави, женствени, бели дантелени пликчета и плътна бяла тениска с розово сърце в средата — и двете й ставаха и нито едно не беше нещо, което тя би си купила — загърна се в халата си и се заклатушка към спалнята. Там се строполи в леглото, зарови се в завивките, затвори очи и се опита да не мисли за нищо. Но това не помогна и тя започна да брои. Цифри. Не овце.

Докато стигна до двайсет и седем, беше се унесла. Малко след това засънува. Тъмни сънища, страшни сънища. Бягаше, за да спаси живота си…

Видя се как разглежда помещение, приличащо на занемарен офис. Подробностите бяха мъгляви, но тя беше сигурна, че е нощ, стаята беше тъмна, с изключение на малък лъч, прокрадващ се през врата от лявата й страна (тя не я виждаше, но знаеше, че има врата там, а една стена по средата на стаята й пречеше да вижда добре). Зрението й се изостри, фокусира се и тя осъзна, че беше там, в друга стая, свързана с първата чрез старомодна дървена врата — в момента отворена. Седеше на твърд дървен стол срещу тази врата. Всъщност беше завързана за стола, ръцете и краката й бяха вързани, а устата — запушена. Беше изплашена до смърт. Сърцето й биеше лудо. Потеше се и трепереше. Знаеше, че нещо ужасно ще се случи всеки миг. Като се оглеждаше и търсеше какво толкова я плаши, забеляза призрачните очертания на метални шкафове и метални бюро и стол, наредени покрай стената до нея. Зад бюрото имаше дрешник. Вратата му беше малко отворена и тя забеляза, че на вътрешната й страна имаше огледало. А в него виждаше собственото си отражение. Имаше буйна кестенява коса, която се спускаше на вълни по раменете й. Кожата й беше толкова бледа, че изглеждаше призрачна на слабата светлина. Беше добре сложена, закръглена, едра…

Изпълни я страх. Сега в другата стая имаше мъж. Не, двама мъже, призрачни фигури, чиито лица не се виждаха. Тя ги наблюдаваше през отворената врата. Единият накара другия да се наведе. Този, който остана прав, държеше оръжие и притискаше дулото му в извивката между врата и раменете на другия мъж. Той крещеше нещо — тя го чуваше, но не разбираше думите — а мъжът на колене сега плачеше.

Катрин осъзна, че и тя пищеше, но никой не я чуваше, пищеше тихо, защото обичаше мъжа, паднал на колене, мъжа, когото се канеха да убият. Опитвайки се да се освободи, тя привлече вниманието на мъжа с оръжието. Той се ухили към нея — ясно го видя — и знаеше, че е зъл, знаеше, че се кани да дръпне спусъка в следващата секунда и да убие любимия й, а тя не можеше да направи нищо, за да го спре.

След това главата на мъжа с пистолета експлодира, превърна се в топка от розова мъгла и съсирена кръв и това, което остана от него, падна на пода и в същото време коленичилият мъж колабира. Той падна с лице към пода, а тялото му се оказа сред локва кръв.

И когато тихи писъци от ужас се откъснаха от нея, още един мъж застана в отвора между двете стаи. Беше заел стойка на стрелец, гледаше я, а в ръцете си държеше сребрист пистолет. Беше висок, страшен и се целеше в нея… Лъч светлина докосна лицето му, освети го.

Разтърсена от ужас, Катрин отвори очи, погледна право в лицето на мъжа, когото току-що беше видяла в съня си да се цели в нея, и изпищя така, че можеше да събуди и мъртвите.