Карън Робърдс
Обсебена (12)

Глава 11

— Не носиш очилата си.

Този факт едва сега я впечатли. Забеляза, че са прибрани в джоба на ризата му. Без тях леко професорският му вид се губеше. Изглеждаше по-малко разсеян и повече като мъж, способен на физически труд. При дадените обстоятелства това не беше зле, макар и малко объркващо.

— О! — притеснен, той потупа джобчето на ризата си. — Тук са. Свалих ги, когато бягах из твоята къща. Не се тревожи, аз не карам с очила. Те са ми за четене.

Погледна я бързо, после извади очилата и ги пусна в джоба на вратата на колата.

— Затова ли ме гледаше така?

— Да, затова — каза тя нежно. — Но не осъзнавах, че го правя. Сигурно защото се опитвах да си спомня кога се запознахме.

Той повдигна вежди. Когато го погледна втори път, лицето му беше безизразно.

— А сега? Спомни ли си?

Катрин изчака, преди да отговори. Той отново насочи вниманието си към пътя и не каза нищо повече. Тя се намръщи.

— Опитвах да си спомня преди колко време беше това — мислеше си, че небрежният й тон е достатъчно мил.

Той вдигна рамене.

„Чудесно. Сега пък на него не му се говори.“

— Преди колко време беше това? — пробва тя малко по-насочващо.

— Не много.

— Ами, разкажи ми — в гласа й имаше острота, но тя не можеше да я скрие. Беше изморена, уплашена, ранена, нуждаеше се от малко сили. И явно не се справяше много добре.

Той отново я погледна. Този път с подозрение.

— Какво? Първият път ли? Защо?

„Защото трябва да знам, дявол да го вземе.“

— Това е като счупен телефон, оная игра, където някой прошепва нещо на друг до него, той на следващия и така по цялата линия и накрая историята е съвсем различна, нали знаеш? — добре го измисли. Тя почти си повярва. — Искам да проверя дали спомените ни са еднакви.

— Шегуваш се, нали?

— Не, не се шегувам — сега тя вече звучеше доста мрачно. „Я по-весело, момиче.“

— Честно казано, не знам.

Тя опита да не показва колко е ядосана.

— Не помниш?

Той изглеждаше виновен.

— Хей, напоследък около нас беше твърде напрегнато. Какво, да не съм казал или направил нещо, което те е притеснило. Ако е така, извинявам се.

— Няма значение — каза тя мрачно и потъна в дълбоко мълчание. Стига е ровила из съзнанието му за подробности от миналото й. Оказа се по-сложно, отколкото си мислеше.

— Знаеш ли — каза той след малко. — Питам се дали мъжът, който те нападна днес, не е просто крадец. Може да е чул какво се е случило снощи, помислил е, че къщата ти ще е празна след случилото се, и е решил да се възползва.

— Сигурна съм, че не е обикновен крадец.

Той я погледна.

— Как може да си сигурна?

— Просто съм сигурна — въздъхна тя. — Първо, носеше костюм; скъп костюм — черен или морскосин — беше тъмно вътре, а всичко се случи толкова бързо, трудно беше да се определи точният цвят, но беше тъмен, с бяла риза и тъмна вратовръзка. Не е типично за крадец.

Той вдигна рамене.

— Не знам. Може би е по-лесно да влезеш в къща в хубав квартал, без някой да те заподозре, ако си облечен така. Трябва да имаш и друга причина да мислиш, че не е бил обикновен крадец. Един хубав костюм сам по себе си нищо не означава. Та, какво друго имаш?

— Носеше същия сребрист пистолет като ония снощи. Знаеше коя съм аз. Търсеше нещо конкретно. Вярвай ми, не беше крадец.

Е, тя звучеше неубедително. Съдете я.

— Добре, той не е бил крадец — Дан беше готов да приеме нейната преценка за нещата. — Помниш ли нещо за него, което да ти помогне да го идентифицираш? Някакви белези или отличителни черти например.

Тя поклати глава:

— Нищо не забелязах.

— Не му ли видя очите? Какви бяха?

— Тъмни. Наистина тъмни. Почти черни. Малки.

— Раса?

— Мисля, че беше бял. С тъмна кожа, но от бялата раса. Или латиноамериканец. Не беше чернокож.

— Коса?

Тя поклати глава:

— Не я видях, беше скрита под ски — маската.

— Ръст? Колко висок беше?

— Около шест фута. Мускулест. Беше в добра форма. Като човек, който би могъл да работи за Ед.

— Мислиш, че е бил от ЦРУ? Това е успокояващо — гласът на Дан беше сух. — Добре е да знаем, че федералните ни следват.

Като го чу да казва „знаем“ и „ни“, не се почувства в безопасност, но беше донякъде успокояващо да знае, че каквото и да им се случваше, то касаеше и двамата. Поне ако ги хванеха, тя нямаше да умре сама.

После й дойде нещо друго наум.

— Почакай малко. Откъде знаеш, че Ед е от ЦРУ?

Той я погледна:

— Не помниш ли? Снимката в „Поуст“. Надписът под нея сочеше, че той е директор на специални операции или нещо подобно.

— А-а — сърцебиенето й спря.

— Нещо друго да помниш? Например какви бяха ръцете му?

Споменът за дебелите мъртвешко бели пръсти проблесна в ума й. Тя едва се удържа да не потръпне от ужас.

— Носеше хирургически ръкавици. Виж, какво значение има това? Всичко е минало. Него го няма вече. Доколкото знам, няма фейсбук за призраци.

Той я погледна изненадано:

— Призраци ли каза?

Тя изсумтя нетърпеливо:

— Така наричат агентите под прикритие.

— Мислиш, че този е бил един от тях? — той спря за момент. Изглежда имаше проблем с това, как да си обърне езика и да зададе следващия въпрос. — Призрак?

Господи, главата я заболя отново.

— Както казах, има ли значение?

— Може би. Има много коли наоколо. Трудно е да се прецени кой е във всяка от тези коли. Просто си помислих, че ще ни е от полза, ако можем да елиминираме хора като оня мъж в минивана ей там и да ги изключим от подозрение.

Катрин вдигна глава и видя един тъмен „Додж караван“ да подрънква близо до тях. Шофьорът, плешив и тромав, гледаше в огледалото за обратно виждане и се караше на децата на задната седалка.

— Него можеш със сигурност да го елиминираш — тя отпусна отново глава на задната седалка.

— Беше просто пример. Ти разбираш какво имам предвид.

Тя се съгласи неохотно. Почувства, че сърцето й би забързало отново, ако не беше толкова изтощена.

— Мислиш ли, че ни следят?

Той поклати глава:

— Не мисля. Но невинаги съм бил прав.

— Чудесно.

— И така, какво друго би могла да забележиш, което да те е впечатлило? Нещо за краката му? За обувките му?

Тя моментално си спомни и каза:

— Черни. Официални обувки.

Върна се в спомените си — отново беше под кухненския плот. Бореше се за живота си, когато един крак се стрелна на няколко инча край нея. Толкова автентичен беше споменът, че тя почти усети бриза от движението. В оня миг, да наблюдава обувките му не й беше първа грижа. Освен това тя само беше хвърлила бърз поглед, но…

Катрин се намръщи:

— Имаше нещо на подметката — лого. То беше кръгло и… — очите й се разшириха. — О, господи. Подът. Нещо не беше наред с пода.

— Какво? — Дан я погледна неразбиращо.

Тя почти не го чу. Мислено беше все още там, прилепена за кованото желязо, а десният й хълбок притиснат в теракотените плочки.

— Нещо с плочките не е наред. Те са… — гласът й пресекна за момент, тъй като нарастващата паника заплашваше да я задуши. — Прекалено малки са.

— Какво каза?

Катрин дори не го чу. Бързо прехвърляше в паметта си онова, което се беше случило по-рано през деня, и го сравняваше със случилото се там предната нощ.

През онази нощ тя беше по лице върху пода, който спешно се нуждаеше от парцал за чистене. Под мръсотията плочките бяха гладки, студени и твърди като тухли. Тя ги виждаше ясно в съзнанието си: с цвят на камък циментови ивици, маркиращи правите линии на дванайсетинчови квадрати.

Днес тя падна на същия под и лази на четири крака по него. Ръката й беше притисната върху една от плочките, ноктите й драскаха сивия цимент, а краят на дланта й се ожули на друга ивица цимент. С други думи, дланта й е по-дълга от плочката, а плочката не може да е била повече от шест инча. Днес целият кухненски под беше море от гладки, студени, твърди като тухли шестинчови теракотени плочки. Тя отвори ужасена уста.

— Какво? — каза той, като я наблюдаваше. — Какво има?

— Нещо не е наред с пода! — гласът й беше тих. Вътрешната част на джипа сякаш се смаляваше и се приближаваше към нея като голям черен юмрук. Тя се чувстваше като в капан и се задушаваше. Внезапно й се стори, че спира да диша. — Плочките са други. Как е възможно това?

— Какво. Това, което казваш няма смисъл.

— Нещо не е наред — чувстваше, че трябва да изкрещи думите, а вместо това едва говореше. Погледът й се замъгли, сърцето й започна да тупти силно, главата й пулсираше, сякаш ще експлодира. — О, господи, ама нещо наистина, наистина не е наред.

Усещаше се замаяна, защото плочките нямаше как да бъдат сменени.

— Само да ти кажа, че започваш да ме плашиш. Пребледня като платно. Трябва да ми кажеш за какво точно говориш, ако не искаш да те откарам до най-близката бърза помощ.

На Катрин й се стори, че колата върви по-бързо. Или той натискаше педала на газта до ламарината, или светът навън изведнъж се е превърнал в калейдоскоп от цветове и звуци. Бърза помощ — той пак я плашеше с болница, а тя все още не можеше да отърси съзнанието си от ония шестинчови плочки. Имаше нещо не наред около тях… Тя вдиша дълбоко. „Вземи се в ръце. Успокой се.“

— Нямам нужда от болница — тя отново пое въздух. — Това е просто… О, Дан, мисля, че полудявам.

— Добре, това е успокояващо — каза той след секунда, а тя не отговори веднага, защото беше заета да се самоубеждава, че нещо не е разбрала за плочките.

Катрин забеляза смътно през прозореца профучаващата зеленина и се сети, че блейзерът навлиза в наклон на завой, който, ако се съди по множеството листа наоколо, можеше да бъде само едно — изход.

— Не, не в болница! — сега гласът й беше по-силен. Опита да фокусира вниманието си към това, което се случваше тук и сега. Що се отнася до пода, паметта й сигурно си правеше шеги с нея. Тя разбра, че няма начин плочките да се променят. Но пък картината беше толкова ярка пред очите й: дванайсетинчови плочки — шестинчови плочки. В същата кухня, в разстояние само на няколко часа. Тя почти изпъшка, но се сдържа, когато се сети, че това щеше да прелее чашата и Дан…

Те отново бяха на главен път. Катрин осъзна, че бяха напуснали междущатското шосе и сега се движеха по малко, по-ненатоварено шосе с четири ленти. След малко се оказаха на кръстовище, обградено от заведения за бърза закуска, евтини мотели и газ станции.

— Какво правиш? — попита тя, когато той спря на един голям базар, който приличаше на кутия за обувки, направена от еднакви части циментови блокчета и стъкло. Един стар син „Форд“ пикап и един по-нов бял „Инфинити“ бяха пред бензиноколонките. Мъж с вид на фермер обслужи пикапа. Изискана руса жена на около петдесет години зареждаше „Инфинити“-то. И двамата изглеждаха безопасни. Други коли бяха паркирани пред магазина. По всяка вероятност техните пътници пазаруваха.

— Ще спрем тук и ще изчакаме няколко минути да видим кой ще дойде след нас от магистралата. Междувременно ти ще ми разкажеш какво по дяволите те тревожи толкова много по отношение на някакъв под.

„Блейзер“-ът заобиколи магазина и спря до тоалетните, които се намираха отстрани на сградата и доста далеч от бензиностанцията. На другия край на пътя, доста зад прикритите контейнери за смет, имаше три маси за пикник, разположени в тревната ивица между паркинга и „Тако Бел“^[1]. Един опърпан бряст им осигуряваше шарена сянка.

Дан изгаси двигателя и излезе навън, като затръшна вратата след себе си. После се приближи до вратата на Катрин и я отвори. Шумът от трафика навън веднага изпълни слуха й.

— Хайде — каза той. — Излизай!

Но тя откри, че не е лесно да се подчини. И при най-добро желание не би могла да накара мускулите си да работят. Когато просто го погледна, без да се помръдне, той издаде нетърпелив звук, после се наведе и разкопча колана вместо нея. Ръката му докосна гърдите й и тя веднага усети допира и това, колко твърди са бицепсите му.

Вдигна вежди — този шок, че знаеш нещо, не можеше да се сбърка. И най-смущаващото беше, че тя почувства допира като нещо много познато. Той беше близо, толкова близо, че тя виждаше структурата на бронзовата му кожа и всяко косъмче, наболо под носа му, както и малкото белегче до лявото му око, с форма на запетая. Той трябва да е почувствал погледа й, защото се обърна. Успокояващата синя мекота на очите му вече не беше толкова успокояваща, нито пък толкова мека. В тях сега имаше блясък, който ги правеше да изглеждат по-твърди.

— Хайде — той се изправи и й подаде ръка. Може и да е забелязал противоречивите чувства, които я бяха обзели, но не го показа. — Искам да отидем на място, откъдето пътят се вижда. Ако седнем на масите, ще можем да виждаме всичко наоколо, без да ни забелязват.

Тя пое дълбоко въздух. Шокът като че ли започна да преминава — понеже не мислеше за ония проклети плочки. Ако позволеше споменът за кухненските й плочки да се върне отново дори и за миг, светът край нея щеше да се завърти около оста си. Защото не можеше да намери отговор на въпроса за разликата в размерите им. „Спри. Не отивай там. Ще полудееш.“

Проблемът беше, че може да е твърде късно и че вече е луда.

— Откъде знаеш това? — Катрин постави ръката си в неговата, защото той стоеше там, пред нея, и отказът би й коствал повече усилия от това да се подчини. Той стисна дланта й (неговата беше топла и силна) и тя му позволи да я измъкне от колата. Едва когато стъпи на краката си и горещината я обгърна като прегръдка, забеляза колко й е студено. Кожата на ръцете й настръхна. Трябваше да стисне зъби, за да не затракат от студ. Краката й трепереха. Тя направи една крачка встрани и се облегна на „Блейзер“-а. Асфалтът пареше под босите й крака и ставаше още по-горещ с всяка изминала секунда. Като пристъпваше от крак на крак, тя мислено благодареше на Доти, че има толкова дълги панталони. Ако не беше открила изолационните свойства на малките късчета изкуствена коприна, сега щеше да изпълнява своя версия на индианския танц на войната точно тук, зад колата.

— Спирал съм тук и преди. На път ми е за бунгалото.

Той пусна ръката й, след като затвори вратата зад нея и натисна бутона на ключодържателя, за да заключи колата. Катрин знаеше, че прави точно това, защото чу бипкане, но в действителност не му обръщаше внимание, защото усилено се опитваше да не мисли за плочките. „Трябва да има някакво обяснение.“

— Катрин.

Стресната от силния му глас, тя го погледна учудено. Той стоеше точно пред нея с ръце, скръстени на гърдите и я гледаше по начин, който я накара да си мисли, че е произнесъл името й повече от веднъж. За да го погледне в очите, тя трябваше да погледне нагоре и когато го направи, видя колко е висок той в действителност: върхът на главата й едва стигаше до брадичката му. Беше присвил очи на слънцето, а устата му изглеждаше изненадващо страховита.

Пак беше поразена от странното чувство за deja vu. Бяха ли стояли така един до друг и преди? Къде? Кога?

— Ммм? — промърмори тя разсеяно, а очите й се взираха в лицето му. Всяка черта й беше позната, но не си спомняше подробности от техни връзки до този момент. Той й беше едновременно познат и непознат. „Странно, странно, странно…“

Сърцето й отново заби лудо.

— Ще можеш ли? — тонът му издаваше нетърпение.

Той искаше да попита дали тя ще може да стигне до масите за пикник. Катрин премига няколко пъти в опит да проясни съзнанието си, после кимна, защото да се противопостави би било по-трудно, отколкото да се подчини. Когато се изправи и отдалечи от колата, тя разбра колко зле е всъщност. Беше замаяна, с омекнали колене и изтощена до краен предел. Главата я болеше, стомахът й се свиваше, а тя замръзваше, независимо от непоносимата горещина. Но най-лошото беше, че се чувстваше, като че ли си беше изгубила ума.

Абсолютно, тотално, без съмнение, го беше изгубила. Защото какво друго обяснение можеше да има? Тя беше кльощава блондинка на име Катрин Лоурънс. А плочките трябваше да са същите.

— Внимателно! — предупреди я той, когато тя заподскача към тревата и почти се спъна във взетите назаем панталони в усилието си да се пази от съскащата горещина на настилката.

Тя не си направи труда да отговори. Цялото й внимание беше съсредоточено върху подскачането от крак на крак, защото да спре не беше вариант, освен ако не искаше да изпържи стъпалата си.

— Исусе Христе! — добави той примирено, вървейки след нея. Вдигна я на ръце, преди тя да разбере какво възнамерява да прави. — Нямаш ли обувки?

— Хей! — запротестира тя, като се хвана за раменете му. Те бяха широки под лятната синя риза, здрави и силни. Ръцете, които я обгръщаха, също бяха здрави и силни. — Имам някакви в торбата.

— Ето една идея: може би ще ги обуеш?

— Ако другия път, когато някой се опитва да ме убие, имам няколко свободни минути, може и да ги обуя.

Тонът й беше хаплив и го накара да се усмихне. Дан присви очи, изкриви леко устни и й хвърли бърз поглед.

— Забележката е приета.

Както беше обвила ръце около шията му, тя виждаше профила му отблизо. Той не беше класически красавец, ако трябваше да е точна, но беше привлекателен и мъжествен, а кривата му усмивка имаше местенце някъде дълбоко в спомените й. И преди тя беше виждала тази усмивка, беше почти сигурна, но отново нямаше подробности, които да подкрепят подозренията й.

Слънцето печеше над главите им, палавите тъмноруси вълни на косата му блестяха и показваха бръчките около очите и устата му. Той изглеждаше напрегнат и с известна изненада тя откри, че трябва да е точно толкова уплашен и нервен колкото и тя самата. Да кара кола, с която бяга жена, спасяваща живота си, със сигурност не бе нещо, което правеше всеки ден. Също така, да бъде въвлечен в убийствена правителствена конспирация, трябва да е ново за него. Тя не беше мислила за това, но сега видя, че той е мъж отвсякъде. Нещо повече, той е герой. Нейният герой.

А едно параноично, неблагодарно същество, каквато беше тя, веднага го определи като подозрителен.

— Тааа — каза тя провлачено, държейки се леко за врата му, докато той мина покрай контейнерите за боклук, стъпи на бетонната настилка и тръгна през тревата към масите за пикник с нея на ръце. — Защо си толкова мил с мен?

Той й хвърли още един от своите бързи погледи отстрани.

— Аз съм добро момче, помниш ли?

Пламъчето в очите му стана по-ярко, когато тя погледна Дан леко намръщена.

— Добре, така да е — каза явно неубедена.

Той се изсмя.

Дразнеше я. Това не намали подозренията й, но я накара да се отпусне поне малко. Старата поговорка да не се гледат на харизан кон зъбите изскочи в ума й и Катрин реши, че е вярна. Както и да е, важното е, че се чувстваше в безопасност с него. Е, не се чувстваше като „у дома си“ в ръцете му, но и не беше, като да си малтретирана от непознат.

— Може да ме пуснеш на земята. Вече сме на тревата — отбеляза тя.

— Твърде късно е сега — кръстът ми се схвана.

Не си струваше да отговаря на тази шега. Дан я носеше с лекота и имаше моменти, когато тя се възхищаваше на силата му, докато накрая разбра, че вероятно не е така, защото беше само слаба блондинка със скъпо бижу, перфектни нокти и увреден мозък. Последната мисъл беше толкова депресираща, че Катрин спря да разсъждава, докато той накрая я остави не много внимателно на пейката до масата за пикник. Пластмасовата пейка беше учудващо удобна. Горещината беше все още непоносима, гъста и омаломощаваща като в сауна, но деликатната пъстра дантелена сянка, пръскана от бряста във формата на салфетка над мястото, където спряха, го предпазваше от преките слънчеви лъчи, които правеха температурите 90 градуса на сянка^[2].

За бедното й замръзващо тяло тази горещина беше добре дошла.

— Хайде сега, обясни ми защо мисълта за плочките те подлудява — каза той и седна до нея. Дългите му крака едва докосваха нейните, а ръцете му бяха върху масата. Докато говореше, той едва я поглеждаше. Погледът му беше съсредоточен върху надлеза с неговите наклони, които се виеха към зашумената гора и пътя, по който те току-що бяха дошли. Тя проследи погледа му — много коли се качваха на магистралата или слизаха от нея, спираха пред околните магазини или тръгваха, свистяха по шосето пред тях. Но нито една не привлече вниманието й, никой не изглеждаше да търси нещо или някого. Нямаше начин да ги открият на такова многолюдно място, освен ако не бяха карали точно зад тях. Те бяха игла в купа сено. Разбирайки това, тя се почувства малко по-добре. Или поне в малко по-голяма безопасност.

Думите му й напомниха за пода в кухнята снощи. Нямаше грешка — както и да се опитваше да оприличава плочките от двата дни, те бяха различни. Тогава възникна и въпросът: какво да му каже. Да каже ли за размера им? В началото тя се изпусна за плочките само защото беше изключително изненадана. Проблемът беше, че тя все още не знаеше какво се случва. А ако отново и отново пробваше да разбере, мозъкът й щеше да се пръсне. Плочките не бяха наред.

С лакти на масата, тя захлупи лице в шепи и затвори очи.

— Ще си помислиш, че съм луда.

— Което означава, че сега не го мисля — сухотата в гласа му я накара да събере мислите си. Тя присви очи, погледна го, а той каза нетърпеливо: — Хайде, изплюй го.

Стомахът й се сви. Зарови пръстите на краката си в тревата. Стисна ръце конвулсивно.

— Снощи — каза тя предпазливо — Лиза и аз бяхме вързани на пода на моята кухня. Аз лежах по корем. Виждах всичко по пода. Беше покрит с дванайсетинчови плочки — тя поспря и си облиза устните. — Днес, когато оня мъж ме гонеше, аз паднах на пода в кухнята. Опрях се с ръце на плочките. Не толкова видях, колкото почувствах размера им. Това бяха шестинчови плочки. Кухнята беше същата, плочките — от същия вид. Но размерът им беше друг.

Дан беше прехвърлил вниманието си от движението към нея. Погледът му проникваше в нея като лазер.

— Това е невъзможно — отсече той.