Карън Робърдс
Обсебена (11)

Глава 10

— Да приемем, че просто не ти се говори — гласът на Дан беше сух. Катрин усети, че се е втренчила в телефона, сякаш той е граната, готова да избухне в ръката й. С периферното си зрение тя видя, че бяха стигнали до оная част от уличката, където паркинги и места за смет завършваха редицата от гаражи. Тухлените стени бяха свършили и внезапно тя се почувства страшно уязвима. Ако те — хората на Ед, нападателите от снощи или който и да е друг — я видеха сега? Дишайки едва-едва, тя погледна Дан колебливо:

— Това е Ед — каза, сякаш това обясняваше всичко.

Телефонът спря да звъни. Тя погледна към него — несигурно, изчакващо. Сърцето й продължаваше да бие учестено. Стомахът й се свиваше — но телефонът мълчеше.

— Ед Барнс? С него ли не искаш да говориш? А аз мислех, че ти е гадже.

Тя завъртя глава към него. Погледна го внимателно. Намръщи се, станала внезапно подозрителна.

— Откъде знаеш кой ми е гадже?

Той повдигна вежди.

— Хей, ами че аз прочетох във вестника. Там имаше снимка на теб и Ед преди една-две седмици. Казваше се кой е той, а тебе те наричаха „мистериозната жена в живота му“. Впрочем, много си фотогенична. Той — не толкова.

Катрин се отпусна за момент, изви гръб и се облегна на седалката. Тази проклета снимка! Всички в града ли са я видели? Но това обясняваше много неща. Дан я погледна с любопитство:

— Ти разговаря с него в болницата по-рано днес, нали? Тогава защо не искаш да разговаряте сега?

Тя беше твърде изморена, за да се опитва да измисля някаква лъжа, а пък не беше решила дали да му се довери или не. Мрачното й настроение се върна и този път тя го насочи изцяло към него.

— Оценявам цялото ти внимание, но може би не трябва да се бъркаш.

— Правилно — той сви вежди и зае примиренческа позиция. — Само се опитвам да помогна.

Измина една дълга минута, през която тя се почувства зле, че се е държала толкова грубо с един мил мъж, който на всичкото отгоре й беше спасил живота поне веднъж, а може и два пъти. Мъж, който й помага да избяга въпреки противното й поведение. Да, тя беше неблагодарница. По-долна от змийски корем. Червей.

Той отново я погледна. Този път беше видимо разколебан.

— Само си мислех, че ако ти беше моя приятелка, аз щях да съм доста притеснен. Особено като се има предвид как избяга от болницата. Може би все пак ще трябва да му се обадиш и да му кажеш, че си жива, да не би той да вземе да насъска националната гвардия след нас.

Очите на Катрин се разшириха. Не беше помислила за това. Не искаше да си признава, но Дан беше прав. Ед имаше почти неограничени възможности да наема хора. Щеше да е много по-лесно да стои далеч от нея, ако не знаеше какви са истинските й намерения.

— Добър аргумент — каза тя, а той кимна и я погледна в очакване.

Тя стисна телефона. Когато погледна надолу и се приготви да направи това, което трябва, една камбанка зазвъня в съзнанието й. Взираше се известно време в матираната черна повърхност на телефона, опитвайки се да си изясни защо подсъзнанието й я караше да се чувства напрегната и тревожна. Отговорът изплува бавно, но слава богу, все пак изплува.

— Не могат ли да проследят разговорите на мобилните телефони?

Дан я погледна бързо.

— Само до мястото, откъдето е проведен разговорът. Например, ако му се обадиш сега и те проследят обаждането, ще разберат само, че си била близо до дома. А като вземем предвид това, че току-що беше нападната в дома си, някой вече знае.

Отново добър аргумент. Проблемът беше, че тя не си вярваше, че може да взема правилни решения. Беше започнала да се изтощава. Няма значение колко пъти мигна или колко решимо тръсна глава — беше й много трудно да разсъждава трезво. Имаше убийствено главоболие, цялото тяло я болеше и беше толкова уморена, че единственото, което би могла да прави сега, е да седи с изпънат гръб. Тя знаеше, че има проблеми с мозъка си, бели петна…

— Какво да му кажа? — устата й пресъхна. — Не искам той да знае, че бягам от него.

Тя му каза повече, отколкото възнамеряваше, но имаше нужда от приятел. И от всички възможности Дан изглеждаше най-добрият, най-надеждният.

— Дай ми минутка да помисля — каза той.

Тя забеляза, че той не беше шокиран. Изглежда обмисляше какво да прави, докато караше. Като стигна до края на алеята, блейзерът спря на стопа на улица „Уилкс“. Един камион за доставки издрънча наблизо, само на няколко инча от предната броня, а след него цяла колона от коли. Друга редица от коли се беше наредила на другата страна на улицата. Пешеходци, включително още една група туристи с екскурзоводка, облечена като Марта Вашингтон, изпълваха улиците. Магазините бяха отворени, пазаруването започваше и туристите бяха в стихията си. Това, че е обградена от толкова много живот, би трябвало да я успокои. Но Катрин се чувстваше незащитена.

Опасностите можеха да са навсякъде.

Дан не направи и опит да се влее в трафика. Вместо това той я погледна. Трудно беше да се каже по лицето му какво мисли.

— Смяташ да му кажеш какво става тук, нали?

Катрин се замисли върху това. Тя предполагаше, че той вече знае.

— Да, може би. Само… — гласът й секна.

Дан я погледна мило.

— Но ти си мислиш, че той може и да има нещо общо с цялата тази работа. Затова бягаш от него.

Това беше заключение, а не въпрос. Тя се поколеба, преди да кимне в знак на съгласие.

— Уау! — възкликна.

Тя присви очи:

— Това не е всичко.

За да е сигурна, че той разбира всичко, наблегна на следното:

— Не искам да знае, че го подозирам. В противен случай ще разбере, че ще се опитам да избягам.

— Да — той кимна замислено. — Но ти съзнаваш, че най-естественото нещо е да му кажеш, че си била нападната. Това би направила, ако не го подозираше.

Тя премигна. Това беше толкова естествено, как не се беше сетила сама?

— Ти си добър — каза тя.

— Да, би могла да му го кажеш и после да му обясниш, че в момента не ти се говори с никого, че си изплашена и тъжна поради смъртта на приятелката си и имаш нужда да останеш сама за малко и че ще прекараш нощта в хотел.

Очите на Катрин се разшириха, докато обмисляше всичко това. Ако Ед знаеше, че тя ще отседне в хотел, щеше да започне да проверява хотелите. Имаше стотици хотели наоколо. Дори и на него, с неговите възможности, щеше да му отнеме часове да ги обиколи.

А тя щеше да намери къде да се скрие през това време.

— Това наистина е добра идея — каза тя, но пръстите й все още стискаха телефона. Мисълта да се обади на Ед я плашеше, призна си тя.

— Ако ще му се обаждаш, трябва да го направиш веднага — каза Дан. — Докато сме още близо до вкъщи.

Катрин го погледна и кимна. Добре. Ако Ед проследи разговора, което той можеше и щеше да направи, той не би имал друга информация, освен че тя е на ъгъла на уличката зад нейния гараж и „Уилкс“ и времето на обаждане.

Блейзерът още работеше на празен ход. Голям сребрист „Събърбан“ излезе от препълнения паркинг от дясната й страна и застана зад тях. Време беше да се размърдат. Сега или никога. Дан натисна газта. Зави по „Уилкс“ и се отправи по „Юниън“. Слънцето се отразяваше от зеления метален покрив на картинната галерия, накъдето се бяха запътили, и принуди Катрин да присвие очи. Оттатък двуетажния комплекс, Потомак изглеждаше гладък като стъкло.

— Какво ще кажеш да обиколим квартала веднъж? — предложи Дан.

Катрин кимна отново. Стиснала здраво зъби, тя отвори телефона и се сети, че не знае какъв е номерът на Ед. За известно време тя се чувстваше в безизходица, гледайки към копчетата на телефона. После я осени: „Погледни към последното повикване“. Така и направи — натисна съответното копче и телефонът автоматично избра номера на Ед. Докато чакаше да се свърже, сърцето й пак се разтупа.

— Катрин? — Ед отговори още при първото позвъняване. И добре, защото тя започваше да губи търпение.

— Здравей — всички мускули по тялото й бяха напрегнати. Тя замръзваше, замръзваше до мозъка на костите си. — Аз…

— Къде си? — прекъсна я той грубо.

Тя не обърна внимание на въпроса.

— Някой току-що ме нападна. Прибрах се, а той беше в къщата и ме нападна. Търсеше нещо и мислеше, че аз знам къде е.

— Какво? Какво търсеше?

Тя пак не отговори, придържаше се към сценария.

— Не мога да понеса това, нали се сещаш. Уплашена съм до смърт. Съжалявам, но не мога да говоря с теб сега, нито с полицията, нито с когото и да било друг. Просто имам нужда да съм сама. Аз… — докато говореше, гласът й трепереше все по-силно.

Ед я прекъсна раздразнено:

— Да не започваш да губиш малкото си мозъче? — той изрева въпроса си толкова силно, че тя едва не изтърва телефона. С ъгълчето на очите си видя изписано съчувствие по лицето на Дан. „Лигла“, самобичува се тя наум. Но устата й още беше суха, а сърцето й трескаво биеше, ръката с телефона трепереше и тя не можеше да се справи с нито едно от тези състояния. Настина беше лигла.

— Трябва да ми кажеш къде си — Ед отново контролираше гласа си, но по напрегнатостта в него се усещаше, че полага големи усилия за това. — Веднага.

— Ще отида на хотел за през нощта — продължи тя упорито. — Ще ти се обадя утре.

— По дяволите, Катрин, ти… — Той отново крещеше.

Преди да се е задавил, тя затвори, като щракна силно капачето на телефона. Пое си дълбоко дъх и продължи да седи, загледана в него. Стискаше го толкова здраво, че пръстите й побеляха. Красивите й розови нокти изглеждаха нелепо на фона на бизнес черното. „Аз нямам красиви розови нокти.“ Тази мисъл я подлудяваше.

— Добре направи — каза Дан. Тя се обърна към него и срещна успокояващата му усмивка. Не му се усмихна в отговор, това би било свръхсилите й в настоящия момент, но й беше приятно да знае, че той е способен на усмивки. Това й помагаше да не се чувства, сякаш бяга от зоната на здрача.

Блейзерът спря на следващия „стоп“. Дан насочи отново вниманието си към пътя и натисна газта. Катрин разбра, че те бяха обиколили квартала и сега се отдалечаваха от реката и от Стария град. Една табела сочеше, че пред тях е междущатско шосе 395.

„Ало!“

Катрин изохка и почти изтърва телефона, който пак зазвъня в ръката й. Този път дори не й беше необходимо да гледа номера и името, за да разбере, че това е Ед. Един бегъл поглед я убеди, че е права.

„Ало!“

Пулсът й се усили — тя гледаше мистериозно непознатия телефон в мистериозно непознатата си ръка. Ужасяващо беше да знае, че повикването е от мистериозно непознатия й приятел, който може да е искал (а може и да не е искал) да я убият по някаква неизвестна причина, имаща нещо общо с мистериозно непознатия й живот.

Впрочем, той не знаеше това — въпросът на Ед беше направо за парите. Напълно възможно е тя да е изгубила — не беше съгласна само с определението „малко“ — мозъчето си.

„Ало!“

Добре, че Дан беше зает със завоите на „охлюва“, преди да се качат на магистралата. Иначе щеше да стане свидетел на разтопяването й по седалката.

— Я ми го дай! — веднага след като завоите свършиха, той се пресегна към телефона. Гласът му беше тих, но заповеднически и тя се подчини, без дори да се замисли.

„Ал…“

Трижди проклетото нещо замлъкна веднага, след като той натисна някакъв бутон отстрани.

— Изключих го — каза той в отговор на шокирания й поглед. Лек намек за усмивка изкриви устата му, когато й върна телефона. — Бих го изхвърлил през прозореца, но се сетих, че може да ти трябва по-късно.

— Да, благодаря — думите излязоха със струя въздух, когато тя изпусна дъха, за който и не предполагаше, че е задържала досега.

Дотук с Ед. Но изключването на телефона не го премахваше — нито неговата сила, нито неговите слуги — от живота й.

О, Господи, колко й е студено. Невероятно студено. Ако не внимаваше, зъбите й щяха да започнат да тракат.

— Прибери го в чантата — каза й той и тя го направи.

После затвори отворите на климатика и спря притока на студен въздух — нямаше нужда от него точно сега. Като кръстоса ръце под гърдите си, за да се стопли, отпусна глава назад, затвори очи и се опита да възвърне хладнокръвието си. Дан кара мълчаливо известно време и Катрин му беше благодарна за това. Звукът от колите отвън и вибрациите на тяхната кола бяха учудващо успокояващи. Постепенно пулсът й се поуспокои, а дишането се нормализира и напрегнатите й мускули се отпуснаха. Ако не съзнаваше толкова ясно злокобността на положението, в което се намираше, щеше да поддаде на пълзящото изтощение и да задреме. Но тя съзнаваше… Плюс това скоро щяха да се озоват на летището. А после тя ще трябва да се оправя сама. Ако ще се справя, трябва да е будна. Нужно беше да е умна и силна и да съобразява бързо, а нищо от това не й беше въобще по силите.

— Почти стигнахме — каза Дан. — Имаше предвид Националното, нали?

Катрин усети, че стомахът й се свива отново, и отвори очи. Точно пред нея, на една от зелените табели, които висяха над магистралата, пишеше: „Национално летище Роналд Рейгън — 1.5 мили.“

Да! — пулсът й се усили, главата й забуча, ребрата я боляха, коленете й омекнаха. Имаше лош вкус в устата си. Добрата новина беше, че вече не й беше горещо, въпреки че причината можеше да е и само защото Дан беше намалил климатика.

— И къде отиваш? — попита той.

Тя му хвърли кос поглед. Нямаше да споделя плановете си с него и с когото и да е друг — за всеки случай.

— Добре, да си гледам работата — преведе той с примиренчески тон.

— Съжалявам — каза тя.

Той я погледна:

— Знаеш какво е професионалното ми мнение. Може и да размислиш и да не заминеш в дивото непознато за ден-два. Освен физическите наранявания, които не са толкова сериозни, ти преживя истинска психическа травма. Очевидно е, че не мислиш съвсем трезво. Както е очевидно, че нещо лошо се случва с твоя живот. Предлагам да си починеш и да се организираш — той отново насочи вниманието си към пътя. — Не че си пъхам носа в твоите работи.

Катрин го гледа около минута, без да отговори. Наблюдава играта на светлини и сенки по лицето му и още веднъж беше поразена от това, колко познат и близък й изглеждаше той. Беше само неин съсед и до днес те бяха имали само най-обикновени взаимоотношения. Само че на нея те не й се струваха толкова обикновени. Струваха й се важни, солидни, сякаш той беше човек, на когото може да се довери. Да добавим и напрежението, което беше изпитала, когато за първи път отвори очи в болницата и го видя да се върти около леглото й — точно затова се зачуди дали някога в миналото той не й е бил нещо повече от съсед. Една от възможностите беше да го попита за историята на тяхното познанство, но ако го направеше, трябваше да признае, че не помни много неща. Не мислеше, че да разкрие всичко това беше добра идея, поне не докато не разбере със сигурност какво точно се случва с нея. Някой хитър човек би могъл да го използва, за да я манипулира.

Както и да е, нямаше много време. Те бързаха сега и след като я оставеше на летището, той щеше да си тръгне. „А аз ще остана сама.“ Тази мисъл внезапно я ужаси. Без него тя ще трябва да се блъска сама в лабиринта, в който е изгубена сега. Беше толкова изморена, толкова объркана, толкова уплашена и осъзна, че няма да се справи. Поне не все още.

— Слушай, може ли да пием някъде кафе? — попита тя, когато блейзерът свърна от междущатското шосе към летището. И да беше изненадан, той не го показа.

— Разбира се.

Нямаше нито едно кафене „Старбъкс“ по пътя към летището. Дан отби по алеята, водеща към ресторанта на МакДоналдс, поръча кафе, сок и сандвичи за двамата, постави напитките в поставките за чаши между тях и насочи колата към паркинга, за да хапнат на спокойствие. Катрин веднага взе кафето си, махна капачето, изсипа пакетче подсладител и отпи с удоволствие голяма глътка кафе. Кафето без неговия изкусителен аромат губи нещо, реши тя. — Може би вкуса си. Но тя отпи още една глътка.

— По-добре ли е? — попита той.

Тя кимна и атакува настървено своето солено кексче Ед МакМафин.

— Не мислиш ли, че някой може да ни е проследил? — дойде й наум, докато развиваше соленката с колбас, а ръцете й (за неин ужас) още трепереха. Спря за момент и се огледа нервно. Притокът на безвкусен кофеин плюс перспективата за обилна закуска изглежда съживиха поне няколко от увредените й мозъчни клетки и сега тя не беше толкова уморена, че да не оцени опасността, в която се намира. Бетоновата джунгла наоколо се състоеше от мебелен магазин, „Джифи Люб“, „Биг Лотс“, неугледен МОЛ и няколко блока с апартаменти на ниски наеми; множество автомобили — влизащи, излизащи, обикалящи наоколо; много хора в колите; навсякъде пешеходци. Тя отново се притесни.

Лошите можеха да са навсякъде.

Дан поклати глава.

— Не мисля. Смятам, че внимателно наблюдавах пътя през цялото време.

Тя премига към него, докато той отхапваше от сандвича си. Той сдъвка, преглътна и се усмихна широко.

— Хей, и аз гледам телевизия. Освен това, щом ти бягаш, а аз съм с тебе, значи и аз съм беглец.

Тя почувства леко угризение:

— Наистина много съжалявам. Аз те въведох във всичко това.

Той вдигна рамене и налапа остатъка от сандвича наведнъж.

— Аз не бях длъжен да те карам дотук. Ако става въпрос, не бях длъжен да идвам в болницата снощи или да те качвам на паркинга тази сутрин. Така че съм толкова отговорен, колкото и ти.

Той поля сандвича с голяма глътка портокалов сок, после обърна поглед към нея.

— Смяташ ли да ядеш или не?

Безгрижието в гласа му я накара да се намръщи. После хвърли още един бърз поглед наоколо. Паркингът кипеше от живот с коли, циркулиращи нагоре-надолу, влизащи и излизащи, а също и хора, влизащи и напускащи ресторанта. Трафикът на улицата пред тях беше равномерен. Ако някой се осмелеше да ги нападне тук, щеше да има много свидетели.

— Които и да са тези хора, те си знаят работата — предупреди тя. — Снощи убиха приятелката ми. Ако си с мен и те ни хванат, сигурна съм, че няма да се поколебаят да те убият.

— Караш ме да се притеснявам за себе си ли? — каза той. — Яж.

Май нямаше какво повече да се каже и тъй като беше сигурна, че десетки свидетели на нападение е последното нещо, което лошите момчета биха желали, тя се предаде и отхапа от сандвича си. Още повече, щеше да има много време, докато лошите се опитат да я хванат, след като той я остави на летището сама. От тази мисъл почти й се повдигна. Тя преглътна и зави остатъка от закуската, а после я пъхна в чантата. Няма значение колко много се нуждаеше от протеини за енергия, беше яла колкото можеше.

— Само толкова ли ще ядеш? — попита той. В тона му се усещаше неодобрение.

— Да.

Косият поглед, който тя му хвърли, го отказа от по-нататъшни коментари. И той замълча. Тя отпи още веднъж от безвкусното кафе, като се надяваше да се ободри, но не се получи.

— Може ли да тръгваме?

Откри, че идеята да е сама вече не й харесва толкова много. Нито пък идеята да седят на паркинга на МакДоналдс, където всеки би могъл да ги забележи. Но пък каква е алтернативата? Отговорът беше прост: нямаше отговор. Преследваха я. Може да не знаеше много неща, но това го знаеше със сигурност, както че слънцето изгрява от изток. Трябваше да бяга, докато все още има шанс.

Ако я хванеха… Сърцето й запрепуска.

— Разбира се.

Тя усети напрежение във врата и раменете, когато той излезе от паркинга и подкара към изхода, като спря само да изхвърли остатъците от закуската им в кошчето. Главоболието й се върна, имаше тъпо пулсиране в слепоочието, беше толкова уморена… Въпреки че беше гладна, сандвичът й тежеше като камък в стомаха. В устата си имаше горчив вкус от кафето.

— Може ли да предложа нещо? — Дан отби колата, докато казваше това.

Катрин се огледа и не видя нищо нередно. Стомахът й все още беше като пълен с камъни. Щяха да стигнат пътя към летището само след минути. Пое дълбоко въздух и се опита да събере последните й останали силици, твърдост и ясна мисъл. Завъртя очи към него.

— Какво има?

— Забрави за пътуването днес. Имам бунгало на няколко часа път от Вашингтон. Рибарска колиба по-скоро. Можем да отидем там. Ще си вземеш душ, ще се преоблечеш, ще поспиш. Може даже да успееш да премислиш нещата. После, ако все още искаш да се измъкнеш, ще те закарам до летището рано сутринта.

Тя го погледна втренчено. Перспективата за душ и сън и малко време за размисъл беше изкушаваща. Мисълта да не е сама, докато си взема душ, докато почива и мисли, беше не по-малко примамлива.

„Чакай! Внимавай!“

— Ти се излагаш на огромна опасност заради мен — каза бавно, опитвайки се да нареди пъзела, преди да вземе решение. Не откъсваше очи от него. — Защо го правиш?

Той се обърна и погледите им се срещнаха.

— Аз съм добро момче — предположи той с лека усмивка.

Тя стисна устни. Мигащите сини очи, кривата извивка на устните му — всичко това й беше познато, но не знаеше откъде.

— Откъде да знам, че мога да ти се доверя? — каза тя предпазливо.

Когато я погледна този път, той вече не се усмихваше.

— Не можеш да знаеш — каза той. — Но можеш да ми вярваш.

Не беше съвсем уверена, но сякаш успя да я убеди. Цялото й същество му вярваше. Дан беше единственото, което тя имаше.

— Е, към летището или не?

Той отново следеше пътя. Движението беше много натоварено: спри, тръгни, много автомобили влизаха в магистралата или я напускаха. Високо над главите им една табела указваше завой към Националното летище.

— Ти решаваш.

Утре, след като си е взела душ, отспала и обмислила нещата, тя ще е на много по-добро място, много по-добре физически и психически също. Ако продължи по предишния си план, не е изключено да направи грешка поради изтощение. Беше дори възможно — тя потрепери при тази мисъл — Ед да е разбрал, че лъже за хотела. Той или някой друг — някой, който стои зад едното или и зад двете нападения, — е възможно да е една крачка пред нея и вече да наблюдава летището. Летищата. Метростанциите. ЖП гарите. Автогарите. Всички видове обществен транспорт.

При положение, че колата й я нямаше, а може Ед или някой друг да има нещо общо с изчезването й, общественият транспорт беше единственият начин да се измъкне от града и той сигурно го знаеше. „Параноя в действие? Може би да. Може би — не.“

В този случай най-добрият начин да излезе от града беше с лична кола. В каквато тя се намираше в момента.

— Не — каза тя. — Бунгалото ми звучи добре. Благодаря.

— Няма защо.

Той не се усмихна, но сякаш се отпусна леко. Раменете му не бяха чак толкова напрегнати. Вече не стискаше и кормилото толкова силно. Изражението на лицето му беше по-ведро. Катрин също почувства, че стресът намаля, след като беше взела решение. Пое дълбоко дъх и отново отпусна глава на облегалката. Топлата кожена тапицерия под вдървения й врат беше приятна — затвори очи и опита да се отпусне.

За съжаление, умът й отказа да следва планове. Той се луташе в различни посоки, опитваше да разбере какво точно се случва, но не успя.

Мислите, заформили се от нищото, се заизвиваха из ума й като малък и много упорит червей: не беше ли добрият съсед Дан прекалено добър, за да е истина?

Тя отвори рязко очи и без да вдига глава, погледна към него. Той отново гледаше пътя, който водеше на запад по И-66. Край тях профучаваха коли, натоварен трафик като преди. Някои направо прелитаха наблизо и тя усещаше вибрациите им, разклащащи джипа. През прозореца виждаше синьото небе, разполовено от кондензационната следа на пътнически самолет. Минаха покрай Националното гробище „Арлингтън“ и тя се сети веднага, че е виждала тревните площи, дърветата и паметните плочи, разпозна ги въпреки скоростта и голямото разстояние, дори преди да види табелата със съответния надпис. Интересно как можеше да знае за неща като къде се намира „Арлингтън“, че ако скочи в метрото на Национално летище „Рейгън“ ще може да изчезне, че този трафик по магистралата е нормален за събота, а да не знае нищо друго. Нищо за нея самата. Нищо за него. Той каза, че може да му се вярва. Ама разбира се, някога и Тед Бънди^[1] вероятно е казвал на жените същото нещо.

Въпреки това тя му се довери донякъде.

Замисли се. Може би.

— Добре де, аз хапя — той се обърна и я погледна намръщено. До този момент тя не съзнаваше, че го наблюдава, както жаба гледа муха. — Искаш ли да ми кажеш защо ме гледаш, сякаш току-що са ми пораснали две глави?